вторник, 29 декември 2015 г.

Местан-Доган и системата ЕЖК

                Местан-Доган и системата ЕЖК

Автор: Анко Иванов

       Чета препечатката на Поглед.инфо „Шамарите, които Лютви Местан зашлеви на българската държава“. Чета и се сещам за едно старо забравено писмо на Ахмед Доган до Мадам В. В спомените ми остава впечатлението, че някога тя е била в много близки политически отношения не само с Кобурга, но и със Сокола. И сега тя се опитва да се отграничава от някогашната си духовно-идейна близост с някои български политици  и да се хареса на нови управници. Събитията в ДПС не случайно се случиха по време на Коледните и новогодишни празници. Това дава възможност всеки да бъде очернен както си иска – дали, че не е направил изявление, дали че помрачава празниците със занимавката Местан-Доган. Ето този подход говори за нечистоплътност в българската журналистика. Именно тази нечистоплътност използва майсторски Доган и сполучливо, от негова гледна точка, избра времето за разправата с Местан. А българите си се бяха настроили за коледни празници.
            Във въпросната статия има 50 изречения, които завършват с въпросителен знак? Това е отдавна изпробван маниер за манипулация, когато чрез въпросите се правят внушения за отговорите. А Мадам В. е майстор на манипулациите още от времето на възхода на СДС  и ДПС, след това по времето на възхода на НДСВ и в последните години по време на двете управления на ГЕРБ. Всичко тече, всичко се променя. Само в едно остава постоянна Мадам В. – омразата към БСП и социалистическата идеология. И дори когато темата е за случващото се в ДПС и в държавата, отново виновна за всичко е БСП. Сега за това че Миков не бил направил изявления.  Мадам В. май забравя, че първа БСП реагира крайно отрицателно на декларацията на Местан чрез изказването на Янаки Стоилов от трибуната на Народното събрание, не пред някоя кабеларка, не пред измислени Интернет сайтове, блогове,    фейсбуци, туитъри, институти за „дясна политика“ и „изследователски центрове“. Тогава, когато всички си мълчаха, само БСП ясно се произнесе. А някои от журналистите дори упрекнаха БСП и Стоилов за това навременно изявление против декларацията на ДПС-Местан. Още тогава имаше позиция против протурската декларация на Местан не само на БСП, но и на Велизар Енчев и на Атака. Но антисоциалистическото у Мадам В. упорито надделява и трябва БСП да се упреква за нещо, за което след декларацията любимият и сега политик Б. Борисов си мълчеше, мълчаха и Цветанов, мълчеше и Калфин и т.н. Мълчеше си и Доган и се сети сега точно преди Коледа да помрачи празниците на милионите българи с вътрешнопартийните си разпри.
Нещо повече, Мадам В. много е наясно, че изявления пред медиите се правят само, когато някого някъде го поканят. Днес бе поканен Румен Петков и той взе отношение. Лошото би било, ако бе поканен Миков и той публично откаже да вземе отношение  и позиция. Но такова нещо няма. Него не го канят. Канят се нарочно дейците на ВМРО и НФСБ, Татяна Дончева и Осман Октай.  Каракачанов и Джамбазки обиколиха всички възможни телевизии и радиостанции. В един ден те се появяваха по 5-6 пъти пред различни камери и микрофони.  Бойко, Цветанов, Цачева и компания се скриха по темата и се събудиха само за рязането на лентички в Монтана. А Мадам В. много добре знае, че появата на представители на БСП в някои телевизии е събитие. В България има затъмнение, телевизонно,у радио и т.н. за позициите на БСП. Разбира се, тя се прави че не разбира това положение и отношение спрямо БСП. А медиите нещо забравиха да канят и Сидеров, Чуколов, Ташева и др. дейци на Атака, които имат ясно мнение против декларацията на Местан. Те бяха потребни на медиите, когато трябваше чрез тях ГЕРБ да  прикрие грубите изборни нарушения.
            Истината около „националното предателство“ е много по-широка и сложна тема. По нея не може да се работи по политическата информация от системата ЕЖК (Една жена ми каза). Някой ни втълпява, че Местан е национален предател, но без да посочва данни за това. Аз не го харесвам Местан, аз съм против неговите политически разбирания и поведение. Аз вярвам, че има нещо гнило в цялата тази работа, но нямам факти. За това, че някой е отишъл в чуждо посолство още не е предателство и доказателство за предателство. Човък може само морално да бъде укорен. Май че навремето и друг български политик се кри в английското посолство в София. И май че и той бе обявен за национален предател и за чужд шпионин. Май си спомням, че един друг деец на ДПС преди двадесетина години посети това чуждо турско  посолство и остави в него списък на българските агенти на външното разузнаване. Тогава това за Мадам не бе „национално предателство“. Ама си спомням и за един друг български политик, който представи в едно чуждо посолство един списък с 1200 имена на бивши функционери на БСП и който списък вероятно попадна е в една специална известна в цял свят служба. Това също може да бъде определено като национално предателство, та те са също български политици, независимо дали ги харесваме или не. Какво ли пък да кажем за посещението на един български прокурор при президента на една ислямистка държава, една недемократична държава, която води война със собственото си население.  А аз оценям като национално предателство и посещението на Правителство на България в една ислямистка съседна на България държава (ревностно поддържаща терористите от „Мюсюлмански братя“ и ИДИЛ) за съвместно заседание на Министерските съвети! За такова аз считам и участието на дейците на ДПС, включително и на Доган, в изборите за Главен мюфтия по поръка на чужда държава. Всеки има право на оценка за националното предателство. За такова аз считам и  подписаният от Калфин договор за предоставяне на американски военни бази в България без да той да се допита до суверена на държавата – българския народ. Подобен характер има и клекването на Министър-предеседатели на България пред американски държавни секретари и сенатори против интересите на България за изграждането на важни за българското стопанство инфраструктурни проекти. Тогава Мадам В. пак си мълчеше, а може би се радваше. Дали Местан е национален предател трябва да каже българският съд на основата на събрани доказателства от МВР, ДАНС, НСО, от българската прокуратура. Една жена каза, че има национално предателство, е само мнение и морална оценка при предварително формирана негативна позиция. А истината е, че в България твърде много станаха националните предателства, подчиняването на българските институции на указанията на чиновниците от Брюксел и от НАТО.
            Прословутата реч на Доган и последвалите събития в ДПС са многопластови, те се отнасят до една голяма политическа игра с поне три важни компонента. 
     Първият компонент е потребността от промяна на положението на България в Европейския съюз, необходимостта да се премине от кимане с глава за съгласие към отстояване на действителните български интереси в полето на европейската политика, така както това все по-успешно правят десните правителства на Полша и Унгария и левите правителства на Чехия и Словакия. Доган правилно си дава сметка, че ДПС се дискредитира от проявата на русофобия в русофилска страна, че има множество опасности при изостряне на конфликта Русия-Турция. Предварително и гласно заявената позиция лишава ДПС от възможности за маневриране.
Вторият компонент на събитията в ДПС е главният – борбата за власт в движението. Доган не може да търпи чуждо, друго мнение. Той се е излъгал в послушанието на Местан и не е могъл да предвиди, че неговия наследник ще направи неразумен завой към послушание не на САЩ и ЕС,  а на Турция, че той все по-малко ще слуша наставленията на своя ментор. Така навремето си се заблуди и Първанов за Станишев. Аксиома в политиката е, че всеки нов ръководител иска да се еманципира от този, който го е наложил и го е заместил. Изключение от това правило са само отношенията Путин-Медведев. Струва ми се, че до голяма степен събитията в ДПС изкуствено се надценяват от българските журналисти, главно под влияние на изданията на Пеевски, който рязко обърна палачинката и от човек на Доган и Местан остана само човек на Доган. Съвсем не е случайно, че неговите медии пишат и излъчват и много верни и безкрайно много неверни неща против Местан. А това ще втвърди част от електората на ДПС срещу Доган и Пеевски. Не на последно място в ситуацията е преструктурирането на образа на ДПС в българското общество. Това в същност е главното. Местан превърна ДПС от партия на българските турци и на българи-кариеристи в партия на българските турци, българските роми (пардон цигани), българските кариеристи. На последните местни избори ДПС понесе съществени електорални загуби, разбра се че при купуването на цигански гласове ГЕРБ са много по-силни и изместиха в много райони ДПС. На последните избори всички партии по изчисленията на Иван Костов загубиха, като най-значими бяха загубите на Атака, ГЕРБ и ДПС. Но само БСП прояви куража и смелостта ясно да каже, че партията е понесла тежка загуба. Всички други се обявиха за победители. От тази лоша ситуация за ДПС трябваше да се излезе и Доган правилно от своята камбанария видя, че това може да стане само чрез обновяване на партийните ръководства на ДПС и придаването на нов облик на движението. Не случайно Доган избра трима значително по-млади и по-неопитни от партийната дейност заместници на Местан.   
Третият компонент е вътрешнопартийната битка в ДПС за разпределяне сферите и фирмите за икономическо влияние. Истината е, че ДПС, откакто е регистрирана като партия, има обкръжение от фирми, които поддържат финансово и материално движението и получават чрез властта множество икономически изгоди и облаги. Част от обръча от фирми на Доган се поразкъса след излизането на ДПС от властта. ГЕРБ се възползваха умело от грешката на Доган и Местан да съборят Правителството на Орешарски и да се опитат да погребат БСП. ГЕРБ вече преструктурират бизнес-пространството и притеглят редица фирми, което бяха в обръча на ДПС. Събарянето на КТБ и искането за банкова ваканция от Местан, Чобанов, Борисов, Плевналиев и Искров бе опит за преразпределяне на богатствата на КТБ и Василев във фирмите край ГЕРБ и ДПС. Но нещо не се получи съвсем така, както бе замислено.  Смяната на ръководството на ДПС е опит да се намалят напреженията на ДПС с ГЕРБ, ДСБ и БСП, така че отново ДПС да може да изиграе ролята не само на балансьор в българската политика, не само на привлекателен коалиционен партньор, но и обръчът от неговите фирми да се облажи. Цялото общество вече е настръхнало срещу Пеевски и неговите фирми. И в скоро време може би Доган ще трябва да разкъса този неблагоприятен за облика на ДПС пред обществото обръч от фирми. ДПС не може да живее без властта и свързаните с нея и с него (с ДПС) фирми. Обикновените отрудени български турци не могат да са източник на богатства за партийно-политическата клика, управляваща ДПС. Такъв източник може да бъда само властта, чрез която се разпределят порциите по методиката на Доган. А той е обигран политик, представящ се за радетел на националната самостоятелност на България.
             Ситуацията в ДПС умело се използва от Борисов за повишаване на неговия авторитет в обществото,  накърнен от близките му отношения с Ердоган и Давутоглу, от поддръжката на исканията за създаване на „зона за сигурност в Сирия“ (т.е. за турска окупация на северните райони на Сирия). Борисов иска българското общество да забрави, че той действаше на срещата в Брюксел по същество като представител на Ердоган. До голяма степен ми се струва невероятен проведеният телефонен разговор с Давутоглу, представен само от Борисов. Той е човек, който в деня поне три пъти може да си смени мнението и три пъти да каже различни неща. Сега си придава имидж на националист, патриот и родолюбец, защитаващ само българските национални интереси. Но пред Меркел, Оланд и Камерън говори друго.
            Главното в тази политическа ситуация в България е да се получи надеждна информация от държавните служби, ако те, разбира се, поискат да информират обществото. Иначе всички сме свободни по системата ЕЖК да правим всякакви коментари и разсъждения на тема национална независимост, национално достойнство и национално предателство. В тази ситуация няма истина от „последна инстанция“. Лошото е когато определени журналисти се мъчат да прикрият своите личностни политически предпочитания и матрици на мисленето и да служат на определени политически сили.


29.12.2015 г.

петък, 11 декември 2015 г.

Политико-историческата амнезия

Политико-историческата амнезия

Автор: Анко Иванов

            Вчера бе една забележителна дата в новата българска история. На 10 декември 1877 г. след бурна петмесечна руска обсада пада укрепеният от Осман паша Плевен. Този ден се отбелязва от българската и международната общественост като прелом в Освободителната Руско-Турска война, в резултат от която България възстанови своята държавност. Тази дата вчера бе успешно премълчана от българските средства за масова информация. Мълчаха всички ефирни и кабелни телевизии, мълча българското национално радио, мълчаха повечето от най-посещаваните сайтове в Интернет. Никой не спомена историческото събитие с важно значение за българската история.
            Нещо повече, стигна се до информационен цинизъм. Телевизията на ДПС и Делян Пеевски в рубриката „На този ден“ отбеляза, че 10 декември  е празникът на град Плевен. Дадена бе обща количествена и географска характеристика на града и бе проследено възникването на града. Но нито дума, че празникът на Плевен е свързан с датата на освобождаването на града от турците и пленяването на армията на Осман паша. Нито дума за загиналите 31 000 руски войници и офицери и няколко хиляди румънски войници. Нито дума за ген. Скобелев и майор Горталов и т.н.
            Премълчана бе и реакцията за това събитие в други страни. В един от руските вестници от 1877 г. кратко и ясно е написана историческата оценка на значението на този ден: „Падането на Плевен решава целият въпрос на войната“. Но това падане не е пасивно, то е резултат от 4 щурма и атаки на укрепленията край града. Първият опит за завземането на града е на 8 юли 1877 г., когато Осман паша с войските от Видинско пръв влиза в града и бързо създава укрепления. Вторият щурм на Плевен е след половин месец, когато руската армия има малко числено преимущество и поради това не успява. На 30 август е третият щурм, при който генерал Скобелев почти успява, но забавянето на руските резервни войски осуетява падането на града. След този щурм и подвига на Скобелев и Горталов започва няколкомесечна обсада на крепостта, прекъсването на всякакви възможности за осигуряване на продоволственото му снабдяване. Генерал Тотлебен организира успешната блокада на корпуса на Осман паша. Увеличава се числеността на руските и румънски войски, който достига до над 125 000 души срещу три пъти по-малко на Осман паша. Недостигът на провизии принуждава Осман паша да търси пробив и да спаси своите войски. И започва четвъртият сблъсък между двете армии. Докато на 10 декември при река Вит вървят сраженията и руските войски удържат атаката на турските войски генерал Скобелев нахлува в Плевен и превзема града. 
Осман паша и армията му капитулират. Предават се около 40 000 турски войници, а в последното сражение загиват 6000 турци и 1700 руснаци и румънци.
            За ознаменуването на това събитие по идея и с активното участие на Стоян Заимов се провежда обществена акция за набиране на средства и изграждане на музеи и паметници в памет на сраженията и освобождението на Плевен. Създадени са няколко музея и 171 паметника. В края на XX век по инициатива на местното плевенско ръководство с руското участие на забележителния художник Н.В. Овечкин се изгради и изографиса Плевенската панорама. След Десети ноември 1989 г. в условията на „избухналата“ демокрация, възприемането на „евроатлантическите ценности“ и външно подклажданата русофобия на отделни политици започна процес на постоянно неглижиране на приноса на Русия за създаването на независимата Трета българска държава. Този процес протича чрез антируската външна и икономическа политика на българската държава, най-вече по време на управленията на Иван Костов и Бойко Борисов, чрез средствата за масова информация, особено на тези от медийната група на Пеевски и кръга Капитал.

        В страната сега има странна политико-историческа амнезия за миналото и за възраждането на българската държавност. Моментните политически ориентации на управляващите страната под външната диктовка не може и не бива да скрива историческата истина. Чуждоземския слугинаж никога не е в интерес на развитието на собствения народ и държава.


11.12.2015 г.



сряда, 9 декември 2015 г.

Пантюркизъм

Пантюркизъм

            Наскоро прочетох статията на Арис Казинян „Два полюса – панславизъм и пантюркизъм“. В разсъжденията му за панславизма няма нищо ново и нищо интересно, но за пантюркизма си заслужава човек да се замисли. Тези проблеми са актуални не само в Армения, но и в България. У нас битувам някои превратни представи за т.нар. „евроатлантически ценности“, които водят до национален нихилизъм. В същото време в нашия комшулук се вихри пантюркизам и ислямски фундаментализъм. В България туркофилите от правителстовто посрещат Давутоглу – теоретика на пантюркизма, издават му книгата на български език, честват го. Преди избори министри и туркомани-депесари редовно  посещават турския президент и получават неговата благословия.  

Предлагам част от тази статия на руски език.  



Позапрошлый век — период формирования целого ряда принципиально новых идеологических течений, ориентированных на объединение в рамках единого государства (или под эгидой одного из государств) политически обособленных друг от друга регионов расселения родственных этнических групп. В числе таких, или близких к ним направлений известны пангерманизм, панславизм, скандинавизм, панрумынизм, несколько позже — пантуранизм, пантюркизм, панарабизм, паниранизм… Несмотря на наличие существенных различий между ними, а иногда и очевидный антагонизм, все они являлись порождением своего времени.
Одни идеологии давно покинули арену мира, другие — усилили свои позиции, выявив поразительную способность адаптироваться каждый раз к новым условиям. Особенно явственно проступает этот контраст сегодня: с одной стороны, мы видим как большинство славянских государств демонстративно ополчилось против России, с другой — наблюдаем за столь же демонстративным укреплением позиций расистского пантюркизма.

Панславизм
………………
Пантюркизм
Совсем иначе обстоит дело с азиатскими интеграционными векторами, в частности, с панисламизмом и, особенно, с пантюркизмом — расистской идеологией, взрастившей в известной степени нацизм. Очередной демонстрацией высокого иммунитета пантюркистской идеологии стало выступление Нурсултана Назарбаева на прошедшем в середине августа 2014 г. турецко-казахстанском форуме в Стамбуле. На церемонии поднятия флага тюркского совета лидер нации заявил: «Как сказал Ататюрк: «Придет время, когда все тюрки объединятся». Между Алтаем и Средиземным морем свыше 200 миллионов братьев живут. Если мы все объединимся, то будем очень эффективной силой в мире».
Напомним, что за неделю до турецко-казахстанского форума в Стамбуле тогдашний кандидат в президенты Турции Реджеп Эрдоган, участвуя в рамках своей предвыборной кампании в одной из телепередач, заявил: «Что только ни говорили мне о моем происхождении, меня оскорбляли, называли грузином, но что еще хуже, извините, меня даже армянином называли. Однако я скажу, что узнал от моего отца и матери, что я — турок».
Можно ли представить кандидата от той или иной германской партии (баллотирующегося в конечном итоге на пост канцлера Германии), который в рамках своей предвыборной кампании заявил бы, например: «Что только ни говорили мне о моем происхождении, меня оскорбляли, называли славянином — русским, но что еще хуже, извините, меня даже евреем называли. Однако я скажу, что узнал от моего отца и матери, что я — немец?». Возможно ли представить победу подобного кандидата?
Международное сообщество все еще не склонно рассматривать разные тюркские форумы или отдельные заявления лидеров тюркских государств в качестве деструктивного, дестабилизирующего фактора, а уже тем более — фактора угрозы в отношении той или иной страны, того или иного народа. Но подобное равнодушие — не самая адекватная реакция на историю: с конца XIX в. термин тюрок (тюркский) стал понятием не только этнолингвистическим, но и идейно-политическим!
Именно в таком идейно-политическом качестве его применяли и извращали сами основатели и проводники пантюркизма. Процесс переложения научной терминологии на почву расистской идеологии стартовал еще в позапрошлом столетии, успешно прогрессировал на рубеже веков и самым чудовищным образом был испоганен и вульгаризирован младотурками и нацистами посредством трансформации изначально безобидных этнолингвистических понятий «тюрок» и «ариец» в человеческую патологию.
Так что нет ничего параноидального в том, что в своем армянском (не только одном армянском) восприятии термин «тюрок» имеет крайне негативный и абсолютно конкретный смысл — тот самый, который и был вложен в него не армянами, а самими разработчиками и проводниками этой расистской идеологии. Он никак не связан с отношением армян к тюркским народам вообще — мусульманским или православным (чуваши, кряшены, нагайбаки и т.д.).
Повторимся: точно такой же трансформации было подвергнуто позднее нацистами понятие «ариец» — изначально и вовсе безобидное этнолингвистическое понятие. Сегодня же одно лишь употребление этого термина возбуждает в памяти десятков народов жуткие напоминания, пробуждает страшные ассоциации и провоцирует категорический протест. Согласимся, что в настоящее время невозможно вообразить саму возможность спокойного проведения где-нибудь в центре Европы форумов «стран арийского братства» с участием глав германоязычных (в широком смысле) государств.
Нюанс здесь в том, что отсутствие принятого в международном масштабе всеобъемлющего акта, осуждающего Геноцид армян, ассирийцев, понтийских греков и других жертв пантюркистской идеологии, соответственно, отсутствие международного осуждения самой пантюркистской идеологии как таковой, создало предпосылки для спокойного применения понятия «тюркская солидарность», равно как и для жонглирования этим термином (представления — в случае необходимости — термина «тюрок» в безобидной, якобы исключительно в этнолингвистической и демографической плоскости). Это очень удобная вуаль, так как ею прикрываются совсем не безобидные вещи.
С 1907—1908 гг. пантюркизм стал официальной идеологией Османской империи. Как показало время, он оказался гибче грядущих политических потрясений и не уступил свою нишу последующим формациям. Крах Османской империи в 1918—1923 гг. никоим образом не ознаменовал крах пантюркизма, как, например, это имело место в германском случае, когда гибель Третьего рейха ознаменовала и гибель нацизма путем его юридического разоблачения на Нюрнбергском процессе.
В 1933 г., в период похолодания отношений между Москвой и Анкарой, лидер и основатель десятилетней к тому времени республиканской Турции Мустафа Кемаль (годом позже совсем не случайно названный Ататюрком — отцом всех турок) открыто провозгласил известный пантюркистский тезис и даже утрировал его: «Однажды Россия потеряет контроль над народами, которых сегодня держит крепко в руках. Мир выйдет на новый уровень. В тот самый момент Турция должна знать, что ей делать. Под властью России находятся наши братья по крови, по вере, по языку. Никто не должен ожидать от нас того, что мы не будем беспокоиться о судьбе нашего народа, живущего за пределами наших границ. Нам дорога даже культура и язык якутов — тюрок, которые живут за Байкалом, в тысячах километрах от нас. Мы должны быть готовы поддержать всех братьев. Наш общий язык — наш мост, наша общая вера — наш мост, наша общая история — наш мост. Мы должны вспомнить о своих корнях. Мы не должны ждать, когда они к нам потянутся, мы должны сами к ним приближаться. Россия в один прекрасный день падет».
Сопоставим этот завет восьмидесятилетней давности с прошлогодним выступлением казахстанского лидера Назарбаева в Стамбуле: «Как сказал Ататюрк — придет время, когда все тюрки объединятся. Мы живем на родине всего тюркского народа. После того как в 1861 г. был убит последний казахский хан, мы были колонией Российского царства, затем Советского Союза. За 150 лет казахи едва не лишились своих национальных традиций, обычаев, языка, религии. С помощью Всевышнего мы в 1991 г. провозгласили независимость. Ваши предки, уходя с исторической родины, из Тюркского каганата, забрали с собой название тюркского народа. Сегодня между Алтаем и Средиземным морем свыше 200 миллионов тюркских братьев. Если мы все объединимся, то будем очень эффективной силой в мире».
Обозначенный Ататюрком «восточный вектор» всегда оставался важнейшим тюркским ориентиром и цитировался весьма часто. Так, в феврале 1994 г. азербайджанский президент Гейдар Алиев, выступая с трибуны турецкого парламента, счел нужным в свою очередь обратиться к завету Ататюрка. Сделал он это осторожно — исходя из политических соображений (тогда активизировались взаимоотношения с Россией, и республика становилась членом Договора о коллективной безопасности, нынешний ОДКБ).
Вот в какой форме он это сделал: «Хочу напомнить вам одно ценное изречение Мустафы Кемаля Ататюрка, потому что оно свидетельствует, насколько велика обязанность, которая легла на Турцию, и насколько дальновидным был Мустафа Кемаль Ататюрк. В своем выступлении по случаю 10-й годовщины Турецкой Республики он сказал: «Советский Союз является сегодня нашим другом, соседом, союзником. Нам необходима эта дружба. Но сейчас никто не может предвидеть, что произойдет завтра. Нации, которые ныне удерживаются крепкой рукой, завтра могут разбежаться. Баланс в мире может измениться. И Турция должна знать, что ей делать в таком случае. Мы должны быть готовы взять их под свое покровительство. Не молчаливо ждать этого дня, а быть готовыми к нему. Шестьдесят лет назад Мустафа Кемаль Ататюрк, предвидя эти дни, сделал это завещание. Сейчас это время настало».
Практически сразу после распада СССР и вступления Азербайджана и четырех центрально-азиатских тюркских государств в ООН в марте 1992 г. официальная Анкара приступила к организационным работам по закладыванию традиции проведения официальных саммитов глав тюркоязычных государств. Первый форум прошел в октябре того же 1992 г. в Анкаре, а уже через год — по итогам визитов президента Турции Тургута Озала в Центрально-Азиатский регион и Азербайджан — шестью президентами был подписан протокол о создании Содружества тюркоязычных государств. Что же это за саммиты?
К примеру, в октябре 2009 г. в Нахиджеване прошел IX саммит тюркоязычных государств с участием глав Азербайджана, Турции, Казахстана, Киргизии, а также высокопоставленных чиновников из ряда других тюркоязычных стран. Уже в своей вступительной речи президент Ильхам Алиев озвучил несколько иные ориентиры тюркского сотрудничества, нежели анонсированное перед мировой общественностью «углубление экономического и культурного развития между братскими республиками».
Выдержки из выступления азербайджанского лидера: «Добро пожаловать в Азербайджан, на древнюю азербайджанскую землю — Нахчыван! Это древняя азербайджанская земля, имеющая древнюю историю и культуру. Наш народ столетиями жил и творил на этой прекрасной земле. Расположенные в Нахчыване исторические и архитектурные памятники показывают, как велик талант азербайджанского народа. Нахчыван является единственным сопредельным с Турцией регионом Азербайджана. Отделение в свое время от Азербайджана его исторической, исконной земли — Зангезурского региона — и присоединение к Армении, можно сказать, географически расчленило великий тюркский мир. То есть деятельность тюркского мира как единой семьи, единой силы была приостановлена на десятилетия… Сегодня между нами расположен Зангезурский регион — древний азербайджанский край, находящийся сейчас в составе Армении».
Показательна также речь турецкого президента Абдуллы Гюля на том же нахиджеванском саммите: «Нахчыван является родным и дорогим как для Азербайджана, так и для Турции. Граница между Азербайджаном и Турцией в Нахчыванском регионе физически мала, но в политическом смысле значение границы протяженностью 10−12 километров чрезвычайно велико. Эта наша граница является очень символическим переходом, который географически соединяет Турцию с тюркскими республиками».
В Нахиджеване выступил и казахстанский лидер Нурсултан Назарбаев: «Несмотря на то что политико-экономическое сотрудничество между тюркоязычными государствами ведется на высоком уровне и имеются совместные проекты в различных отраслях, не хватает общего органа для координации и контроля взаимоотношений. Сегодня я вношу от Казахстана на рассмотрение саммита предложение о создании совета сотрудничества тюркоязычных государств, обладающего всеми необходимыми признаками политического регионального объединения, правовым статусом и определенными организационными структурами, или иначе — Тюркского совета, для того чтобы добиться единства тюркоязычных братских государств, о котором мечтал Ататюрк».
В октябре 2011 года в первой казахстанской столице состоялся I саммит Совета сотрудничества тюркоязычных государств — нового института тюркской солидаризации, о котором и говорил Назарбаев. Выступивший на этом форуме Ильхам Алиев заявил: «Тюркский мир — великий мир. Мы должны сделать так, чтобы тюркский мир сплотился еще теснее. В первую очередь есть сильная политическая воля. Наши народы связывают общая история и общие корни. Очень рад, что наши встречи стали уже прекрасной традицией: в 2009 году такая встреча была проведена в Нахчыване, в 2010 году — в Стамбуле, а сегодня — в Алматы».
И далее: «Признанная международным сообществом территориальная целостность Азербайджана нарушена. Со стороны Армении против азербайджанцев была проведена политика этнической чистки. В результате этой политики около 1 миллиона азербайджанцев оказались в положении беженцев и переселенцев на родной земле, оккупировано 20 процентов наших земель… В ходе этого конфликта Азербайджан также подвергся терроризму. В нашей стране были совершены многочисленные террористические акты, в результате которых погибло более двух тысяч мирных людей. Пользуясь случаем, мы вновь выражаем глубокие соболезнования братской Турции, турецкому народу в связи с совершенным недавно террористическим актом, желаем семьям погибших терпения. Как всегда, мы и сегодня рядом с Турцией, всегда оказывали и будем оказывать поддержку правому делу Турции в борьбе с терроризмом. Тюркский мир — великий мир».
В августе 2014 г. в Габале прошел III саммит Совета тюркоязычных государств с участием президентов Азербайджана, Турции, Казахстана и Киргизии. По итогам саммита была принята совместная декларация по Нагорному Карабаху, в которой подчеркивалась необходимость разрешения конфликта на основе неприкосновенности границ Азербайджана.
По словам турецкого президента, одной из главных проблем тюркского мира является армянская проблема, и он, между прочим, озвучил желание организовать один из будущих тюркских саммитов в Нагорном Карабахе: «Оккупация 20 процентов азербайджанских территорий неприемлема. Я желаю, чтобы саммит Совета сотрудничества тюркоязычных государств в будущем был проведен в Нагорном Карабахе». Это примерно то же самое, что и проведение нацистского съезда в Тель-Авиве.
Адаптация к современным условиям
Еще одиннадцать лет назад в рамках работы 59-й Генеральной Ассамблеи ООН два члена военно-стратегического блока ОДКБ — Казахстан и Киргизия, поддержали азербайджанскую инициативу о внесении на обсуждение вопроса «О ситуации на оккупированных территориях Азербайджана», направленного против Армении — третьего члена ОДКБ. Тем самым они вполне даже демонстративно нарушили следующее принципиальное положение Устава ОДКБ: «Государства-члены согласовывают и координируют свои внешнеполитические позиции по международным и региональным проблемам безопасности, используя в том числе консультационные механизмы и процедуры организации» (глава III Направления деятельности, статья 9).
30 ноября 2004 г. генеральный секретарь ОДКБ Николай Бордюжа вынужден был признать факт нескоординированности действий между полноправными членами военно-стратегического блока, иными словами — между союзниками. Если с внешней стороны этот факт продемонстрировал слабость блока, то с внутренней (в отдельно взятом армянском преломлении) стал очередным проявлением тюркской солидаризации, именно на пантюркистской оси.
Комментируя позицию Казахстана и Киргизии, Генеральный секретарь ОДКБ подчеркнул: «Этот случай обсужден на заседании Совета министров ИД ОДКБ, где государства высказали свою точку зрения. Могу сказать, что общее понимание ситуации найдено, и случай этот рассматривается как определенный сбой в системе координации. Есть договоренность в дальнейшем более активно координировать действия, особенно по таким острым проблемам».
И что? Уже в 2008 г. на 62-й сессии Генеральной Ассамблеи ООН азербайджанский проект резолюции об «оккупированных территориях» был поддержан Узбекистаном, который в тот период являлся членом ОДКБ. Таким образом, курс официального Баку, обвиняющего Армению (страну — члена ОДКБ) в «оккупации земель», удостоился одобрения всех трех тюркских членов ОДКБ — Казахстана, Киргизии, Узбекистана (по состоянию на март 2008 г., в ОДКБ состояли Таджикистан, Киргизия, Узбекистан, Казахстан, Россия, Беларусь, Армения; все три тюркских государства поддерживали Азербайджан — в нарушение Устава ОДКБ).
В настоящее время лидер страны — члена ОДКБ Нурсултан Назарбаев постоянно твердит о том, что Еревану, если он намерен вступать в уже другой блок (ЕАЭС), следует забыть про Карабах. Столь последовательная позиция вынудила армянского президента, в целом крайне осторожного и оглядчивого во внешнеполитических делах, высказаться.
6 октября 2014 г. Серж Саргсян провел встречу с генсеком ОДКБ Николаем Бордюжей, в ходе которой заявил: «Позиция ряда партнеров по ОДКБ на различных международных площадках, проявляемая в вопросах, которые представляют коренной интерес для союзников, не соответствует общему духу переговорного процесса, противоречит заявлениям и предложениям сопредседателей Минской группы ОБСЕ, а также документам, принятым в рамках ОДКБ».
Тем не менее, до сих пор ни одна международная структура не склонна называть вещи своими именами и разоблачать официальную идеологию Турции — пантюркизм. Кажется очевидным, что именно Ереван должен инициировать этот процесс.
Так или иначе, но пантюркизм, в отличие от панславизма, продолжает развиваться как политический фактор и адаптироваться к новым историческим условиям. Майское заявление 2014 г. того же Назарбаева на заседании Высшего евразийского экономического совета о том, что Еревану, если он намерен вступать в ЕАЭС, следует забыть про Карабах — это не просто слова.




9.12.2015 г.

вторник, 8 декември 2015 г.

Най-скапаната в света данъчна система

Най-скапаната в света данъчна система


Автор Анко Иванов

         Нахалството на неолибералите няма граници. На 7 декември 2015 г. в едно от безкрайните телевизионни студия пак изпълзя политическото джудже, наричано Муравей Радев. Той отново рецитира познатия ни рефрен „Данъчната ни система е от най-модерните в света. Преди години взехме най-доброто и го приложихме“. Явно, че трябва да се ориентираме кое е „модерното“ на нашата данъчна система. Иначе няма как да осъзнаем Радевата „модерност“. 

                Философията на българската данъчна система се корени в постулатите на изчерпания и катастрофирал неолиберален икономически модел, заложен като основа на прословутия Вашингтонски консенсус. А главното в него е начинът на разпределението на създаваното богатство в страните. Азбучна истина е, че богатството на всяко общество, на всяка държава, се дължи на опредметения, на овещественият труд на хората от тази страна. Това богатство се създава от произвеждащите хора (работници, селяни, инженери, техници, специалисти, експерти и т.н.), но се разпределя според собствеността на фирмите. Лъвският дял от това богатство отива в собственика. Незначителен дял, колкото да се каже, че получават нещо, остава в производителите. Това е най-дълбоката скрита същност на неолиберализма, прикрита под булото на „пазарна икономика“, „предприемачество“, „работни места“ и т.н.

            В преразпределителните отношения в обществото централно място има данъчната система. Чрез държавния бюджет се  преразпределя произведеният БВП. В развитите и бързо развиващите се страни делът на преразпределението на произведения БВП е около 45-50%. В България е около 37-38%, т.е. значително под средното за Европа. Както в света, така и за България главната неолиберална мантра е скрита зад постулатите „по-малко държава“ и „по-ниски данъци, за да има инвестиции“.  Преходният период от социализъм към капитализъм в България приключи, когато в страната остана „по-малко държава“ в прекия и в преносния смисъл, т.е. по-малко държавна собственост и по-ниски данъци за бизнеса. Девизът „по-малко държава“ политически и икономически се реализира чрез три основни действия.
Първото действие е решителното намаляване на обема и обхвата на държавната собственост, независимо от използваните техники: изкуствено фалиране на предприятия, източване на държавните предприятия, приватизация (касова, масова, работническо-мендъжърска, разбойническа) и т.н. Държавната собственост е тази, която крепи в много голяма степен държавния бюджет. Борисов и Дянков изземваха 80% от приходите на държавните предприятия, а частните фирми, плащат данък само 10%. И се чудим, защо държавните предприятия са с лошо финансово състояние, а и няма приходи в бюджета. Орешарски и Чобанов намалиха тази тежест от 80% на 75%. Едновременно с това чрез грабителската приватизация на държавните фондове държавната собственост остана вече на равнището под 10% и то държавни останаха предимно някои големи предприятия в енергетиката и железопътния транспорт. По такъв начин държавата бе лишена от собственост и възможност да формира значителни приходи в държавния бюджет за да могат да се решават социалните проблеми на обществото. Това е пряк дисбаланс на бюджета.
Второто действие, в резултат на призива „по-малко държава“ е решително намаляване на приноса на бизнеса за формиране на държавния бюджет. Това стана чрез много значимото намаляване на корпоративните данъци и данъчното облагане на физическите лица. У нас бе въведен неолибералният подход на данъчно облагане с все по-малко плащания към държавата от бизнеса и от богатите чрез плоския данък. В България той е на най-ниското равнище в света от 10%. Подобни данъци имат само още Монголия, Киргизстан и Македония, т.е. най-бедните страни. В същото време в Прибалтийските страни той 21-22%, а Чехия и Словакия вече го отмениха. Очакваните чрез плоския данък „големи чуждестранни инвестиции“ вече са сведени до нулата. По същество този нисък данък облагодетелства най-богатите и особено чуждестранните фирми, които поради ниското равнище на корпоративния данък изнасят свободно в чужбина ежегодно (по различни оценки) от 6 до 10 млрд. лева.  Ето явната „модерност“ – обогатяване на бизнеса и износ на български национален доход в полза на други страни.  Тази Радева „модерност“ бе разширена и чрез облагането на физическите лица с 10%. В чий интерес е такова облагане - разбира се на богатите. Да вземем шумният пример с мениджърите на банките. Един от тях получава месечна заплата 200 000 лева. При прогресивното облагане той  плащаше данък от 24% или 48 000 лева. При плоската ставка на същия данък вече плаща 20 000 лева. Спестяват му се „само“ 28 000 лева всеки месец. При старата ставка най-ниско платените работници бяха освободени от данък, а сега плащат по 10%. Къде са 0 лева, къде са 40 лева за нископлатените работници.
Третото действие на „модерната“ данъчна система е прехвърляне на данъчната тежест върху почти цялото население, т.е на бедните, хората с ниски равнища на доходите, безработните, пенсионерите и т.н. – до 90% от хората в страната. Това стана чрез високото равнище на косвените данъци – ДДС и акцизи. Те са едни от най-високите в света и в Европа. Нещо повече сред най-високите са и местните данъци и такси, плащани от хората по всякакъв повод. Това общините го правят поради изземването от държавата на плащанията от данъците на физическите лица. И какво се получава. България е на първо място в света по обърната пирамида на данъците по съотношението преки - косвени данъци. Сега то е 25% преки данъци и 75% косвени данъци.  Подобна е картината и в съотношението корпоративни данъци и данъци на физическите лица. Сега делът на корпоративните данъци е само една трета, т.е две трети от приходите на държавния бюджет идва от данъците на гражданите, а не от бизнеса, не от фирмите. С тези две съотношения навярно сме в книгата на Гинес за рекорди по антинародност на данъците. В същото време чрез държавния бюджет целево се задържа ръста на трудовите възнаграждения чрез изкуствено задържане на равнището на минималната работна заплата и минималните осигурителни прагове по професии.
Тази „модерност“ на българската данъчна система осигурява най-ниските равнища на трудови възнаграждения в Европа, най-високото равнище на бедност, най-ниското равнище на потребление, най-голям дял в износа на национален доход. Тази генерирана предимно чрез данъчната и осигурителната система в страната бедност е главният двигател на: емиграцията на почти два милиона българи, ежегодното емигриране на 15-20 000 завършили средно образование за продължаване на образованието в чужди страни. Тази „модерност“ на данъчната система, осигуряваща неимоверната бедност на преобладаващата част от българите, е в основата на демографската катастрофа на страната и предимно безкрайно ниската раждаемост, особено сред семействата с по-високо образование.
Чрез тази „модерна данъчна система“ навярно МВФ и ЕС провеждат някакъв чудовищен финансов експеримент до какво равнище може да се ограбва един народ.                   

 

8.12.2015 г.

 

вторник, 1 декември 2015 г.

Последна секира за добрите учители

Последна секира за добрите учители

автор: Анко Иванов

            Българското образование с огромна скорост се движи към своя окончателен колапс. Това е обществена система, която се регулира от държавата и която в крайна сметка се развива според политиките, т.е. капризите на управляващите държавата. От правителството на Иван Костов насам непрекъснато се правят опити тя да бъде срината окончателно. И винаги предлозите са външно обвити от уж „благи намерения“ за разтоварване на учениците, за демократизиране на системата  и пр. Главният удар бе направен върху качеството на образованието. Външните параметри като години обучение, седмична натовареност на учениците и други имат второстепенно място.
Качеството на образованието се срина чрез въвеждането от Иван Костов и неговото правителство на учебния план, при който рязко се намали обхвата на учебното съдържание по общообразователните учебни дисциплини и бе въведена измислицата за 1.5 учебни часа седмично по основните общообразователни предмети, прекомерното раздуване учебното време за избираемите учебни предмети, безсмисленото опростяване на учебното съдържание чрез държавните образователни изисквания, учебните програми и различното съдържание на десетките използвани учебници. Тази тенденция чрез учебния план и учебното съдържание да срива качеството на образованието продължава и при сегашното правителство чрез новоприетият закон и подготвеният нов учебен план.
Вторият удар върху качеството на средното образование е чрез понижаване на качеството на обучение и равнището на знания и умения на младите учители. Сега в голяма степен влизащите в университети студенти по педагогическите специалности имат ниско общо равнище на средното си образование и поради въведените и в университетите делегирани бюджети не могат да го компенсират, често пъти завършват и без педагогически знания и умения на университетско равнище. Тревогата от застаряването на учителите в българското училище е основателна, но предлаганите действия са неадекватни. Министър Танев изисква всички учители, навършили възраст и притежаващия необходимият осигурителен стаж да бъдат пенсионирани в края на учебната година 2015/2016 г.. Става дума по изчисленията на чиновниците в МОН за около 5000 учители. Такъв подход стана възможен с наложената от Калфин и антисоциалното АБВ промяна на Кодекса на труда (ДВ, бр.54 от 2015 г.) с въведената нова точка 12 в ал. (1) на чл. 327 в сила от 17.07.2015 г., предвиждаща такава възможност да бъде пенсиониран от работодателя всeки „придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст за пенсия“. Никой не казва какви обаче ще бъдат последствията от този административно-чиновнически подход. Да се опитаме да направим логичен анализ на възможните последствия.
            Първият очакван резултат ще бъде статистически. Ще се подмлади състава на учителите. Това формално е добре. Ще има повече учители, които да са по-близки с децата и да могат да скачат и да играят с тях и дори да играят на компютърни игри. Ще се отворят нови работни места и макар и с малко ще се намали статистически безработицата сред лицата с висше образование. До тук добре.
            Вторият резултат е че ще бъде понижено качеството на обучение. Пенсионираните възрастни учители са от последните педагози, получили при социализма високо качество на педагогическата си подготовка и натрупали огромни умения чрез продължителния си педагогически стаж и работа с децата. По-голямата част от тези учители са в помощ и подкрепа за младите учители, които навлизат в професията без достатъчно качествена подготовка и практически без умения да работят с децата. Въпросът е кой и с какви качества ще подпомага младите учители. Принципът „блъскаме те в морето и ако не знаеш да плуваш ще се удавиш“ ще отврати от учителската професия млади учители, но ще нанесе и непоправими щети върху качеството на обучението на учениците. Никой учител не е вечен и в определен момент ще напусне учителската работа. Въпросът е дали тези от възрастните учители, които нямат здравословни проблеми и могат успешно да работят дали да напуснат училищата. Това трябва да става не по измислени чиновническо-статистически правила, а плавно и постепенно, така че да няма трусове в качеството на обучение в системата.
            Третият резултат ще бъде развързване на ръцете на директорите на училищата да се освобождават предсрочно от авторитетни и способни учители. Така бе направено през септември в Немската гимназия в София с тенденциозно ранното освобождаване на най-авторитетния учител – Г. Димитров (марката Грегъри), който със своя личностен авторитет засенчваше неподходящата директорка. И това доведе до голямо напрежение сред настоящи ученици, бивши ученици и родители. С това указание на министър Танев до директорите на РИО на МОН и на училищата се дава възможност на директорите на училищата да използват възможностите за ранно пенсиониране по чл. 69б на Кодекса за социално осигуряване с три години по-рано от общоприетата възраст за пенсиониране на трета категория труд. Тази възможност вероятно ще доведе до допълнително значимо увеличаване на бройката на пенсионираните качествени и опитни учители и тя може да достигне за една година не по-малко от 3000-4000 души. Ако към цифрата на министър Танев (към 15.09.2015 г) от 5000 учители прибавим и тези, които ранно ще бъдат пенсионирани от капризите на директорите и тези, които до 15 юни 2016 г. допълнително придобиват право на пенсия, експертно преценени като около 2000 души, става дума за кампанийно пенсиониране на около 10 000 учители, при общо около 50 000 работещи учители, т.е. всеки пети учител. А това си е по същество кампания за махане предсрочно от училище на предимно способни и авторитетни опитни учители.
            Четвъртият резултат ще бъде рязкото финансово натоварване на системата на образованието и на пенсионната система. Тези около 10 000 учители, преобладаващата част са с трудов стаж от 10 последни години при един и същи работодател. Ако приемем, че това са 7000 души то само за 10 –те заплати обезщетение ще са необходими между 40 и 50 млн. лева допълнително. В същото време големият брой ранно пенсионирани учители съществено ще намалят средствата в Учителски пенсионен фонд (УПФ) и това ще намали възможността за допълнителни пенсионни плащания на пенсионираните учители срещу осигуровките, които са удържани за този фонд. Но може да има и друг казус. Тези, които ще бъдат пенсионирани, ако всички си подадат молбите за пенсиониране с предизвестие на 30 април 2016 г, на 30 май трябва да бъдат освободени поради пенсиониране, преди да приключи учебната година. Те ще имат финансов интерес, тъй като училището ще трябва да има плати и пълния размер на неползваната за лятото отпуска и по същество ще ползват и размера на заплатата, изплащан като отпуска, но и новото плащане - пенсията. А това отново ще натовари училищния бюджет.
            Петият резултат е антисоциален за учителите, които ще бъдат прибързано пенсионирани. Тези учители ако работят  още една година т.е. бъдат пенсионирани след 1.01.2017 г. ще се пенсионират при доста по-изгодни условия. Това е така понеже при определяне на пенсията ще имат повече стаж, но след 1 януари 2017 г. се увеличава тежестта на всяка година трудов стаж от 1.1 вероятно на 1.2 коефициент. Това означава, че учител с 40 години трудов стаж при пенсионирането си вместо при коефициент 1.1 да има 44 години, те ще станат 48, а това значимо ще се отрази на размера на получаваната пенсия. Явно целта на Калфин и Танев е да се осигурят по-ниски пенсии за учителите.
            Тази правителствена акция е целево насочена и подготвена, а не е случаен резултат от недомислени законови разпоредби. Съвсем не е случайно, че разпоредбата на т.12 (ал (1) на чл. 327 влиза в сила от 17.07.2015 г. Да припомним, че на 15.07. завършват занятията на учениците до осми клас включително, а на 30 юни и на девети, десети и единадесети класове. И не случайно промяната на въвеждането на увеличението на коефициента за една прослужена година се увеличава от 1 януари 2017 г.. И тази пъклена акция срещу българското учителство бе въведена и направлявана от уж „социалния“ Ивайло Калфин. Новите указания на министър Танев са като на лъжливото овчарче. Той ту говореше, че ще се увеличат със 70 лева заплатите на учителите, ама май се оказа не съвсем вярно. Ту той твърди,  че образованието е правителствен приоритет, но делът от БВП на средствата за образование се намаляват. Ту е загрижен за образованието, но защитава  учебен план, който ще доведе до значително понижаване на качеството на българското общо образование. Дали целево действа срещу качеството на българското образование или е умело подведен от Калфин, няма пряко значение за оценката на министър Танев.
            Резултатът е ясен – провеждане на политика за влошаване на качеството на българското образование и изхвърляне прибързано и кампанийно от системата на средното образование на последните остатъци от качествени учители. Секирата е високо вдигната. Очаква се ударът след седем месеца. 


1.12.2015 г.  


неделя, 29 ноември 2015 г.

"Кърваво писмо" ли?



„Кърваво писмо” ли?

в-к  Дума


28. Ноември 2015 

Анко Иванов
Преди няколко дни в интернет се появи писмо-декларация от едно обсъждане в дискусионен клуб в "Красно село". Редица медии веднага извадиха от това писмо някои твърде неблагоприятни за БСП оценки. То по историческа аналогия бе наречено "Кървавото писмо". Не пропуснаха да напишат имената на тези, които уж са подписали това писмо. Списъкът започва с моето име. И аз се чувствам задължен да поясня няколко неща. Такъв дискусионен клуб действително имаше и неговата тема бе какво да се прави след изборите. Изказани бяха различни мнения и позиции. Истина е, че накрая Асланов направи някакво предварително подготвено обобщение, но то не бе обсъждано и гласувано. По същество това стана декларация, която няколко души трябваше да преработят. Не съм виждал по-нататъшния текст на такава декларация, не съм подписвал никакво "кърваво писмо" и неправилно моето име фигурира като "подписал". След няколко дни прочетох как Б. Цеков се възмущава, че и неговото име стои под някаква декларация, която и той не е виждал и подписвал и смята, че това е въпрос на вътрешнопартийни обсъждания, а не на публични декларации. Писането и преднамереното разпространяване на декларации с неверни оценки за състоянието на БСП е в услуга само на външните политически опоненти на партията и на тези, които искат да се върнат на ръководни позиции в БСП, на хората, виновни за поддържането на дясната неолиберална политика и за слугуването на ДПС. По същество се прави политическа инсинуция не в полза на БСП.

В моето изказване на дискусията поддържах тезата, че спадът в доверието към БСП се дължи на факта, че в близкото минало ръководството на БСП проповядваше леви идеи, а на власт провеждаше дясна политика чрез: въвеждане на плоския данък с необосновано ниска ставка за фирмите; поддържане на ниски данъци за фирмите и висока ставка за косвените данъци; въвеждане на убийствения за образованието делегиран бюджет. Акцент поставих и върху потребността в политиката на БСП на челно място да стоят въпросите за преодоляването на масовата бедност. Изказах мнението, че в БСП трябва да има по-голяма чуваемост отдолу-нагоре.
Лошият изборен резултат на БСП е крайно неприятен. Но той не е първи и единствен. Подобни резултати БСП имаше през 1997 г., когато лидер бе Георги Първанов, но интересно - никой не му поиска оставката. През 2007 г. БСП постигна около 400 000 гласа (почти толкова, колкото сега), при над половин милион повече население на България. Тогава Асланов, Паскалев, Овчаров, Нинова и т.н. не искаха оставките на Станишев, Пирински, Румен Петков, Димитър Дъбов и т.н. Редица партийни организации (клубове) като нашия в "Красна поляна" предложиха с декларации до Висшия и до Столичния съвет на БСП (не до медиите), промени в партията. Тези искания бяха пренебрегнати от Станишев, Дъбов и Овчаров. Дъбов в последните 18 г. "само" 17 е бил член на ръководните органи. Нещо повече, в БСП имаше някакво негласно споразумение, че за видимата част на политиката отговаря Станишев, но за партийната организация - Дъбов. С участието на Дъбов от 2009 г. до 2013 г. БСП непрекъснато губи избори и намалява своето електорално влияние - до 8 пъти. Винаги след поредната загуба Дъбов твърдеше, че сега не е време за оставки и за отчети и избори в партията, както предлагаха например Йотова и Стоилов. Сега, когато начело са други, Дъбов иска незабавни оставки. Оставката, както отбеляза на дискусионния клуб К. Паскалев, е морален личностен акт, а аз добавям, че това не трябва да бъде политическа кампания в партията.
По същество въпросът с оставките силно се  хиперболизира и бе взет на всеоръжие от опонентите на БСП и присъдружните им журналисти. Истината е, че който и да бе начело на БСП, нямаше да постигне по-висок резултат. Причината е в провала на правителството на Орешарски, включително в провалите на "Белене" и "Южен поток", в нежеланието за отмяна на плоския данък, в колаборационистката политика с десните и разширяването на властта на ДПС. Една от причините бяха и русофобските изцепки на бившите министри Вигенин и Найденов. Тази рана не може да зарасне за една година. Трябва много повече време членовете на БСП и симпатизантите да се убедят, че новото ръководство води трайна социална политика, избягва колаборацията с десните и с ДПС.

Обективната истина, е че всички партии и коалиции загубиха тези избори, включително и ГЕРБ, независимо от многото спечелени кметски места, но без мнозинство в съответните общински съвети. Дори Иван Костов разбра тази истина и посочи, че всички партии загубиха на местните избори и че най-големите губещи са "Атака", ДПС и БДЦ. Най-малко загубилите са РФ и БСП. При по-честни избори и с по-малко манипулации спадът на ГЕРБ би бил невероятен. Действителната главна причина за загубата на всички партии е в неверието на българските избиратели в провежданата дясна неолиберална политика, видима на повърхността като отрицание на всички партии. Тенденциозно платената журналистика съсредоточава общественото внимание единствено към загубата на БСП.

На този дискусионен клуб ясно пролича и наличието в БСП на десен неолиберален подход към левите социални проблеми. Това е видимо например чрез изразения възглед на водещия Юри Асланов на отричане потребността от политика на БСП за преодоляване на масовата бедност в България. Според него всеки българин индивидуално следва да се бори с бедността си, въпрос на лична грижа за повишаване на образованието и квалификацията. Този възглед не е социалистически, а е неолиберален. Бедността е дълбок социален проблем, а социалните проблеми са главните, които е призвана да решава една социалистическа и дори една дясна социалдемократическа партия.

Сега главният критерий за БСП са не оставките и персоналните места в изборните органи, а разработването и отстояването пред обществото на действителна и силна лява политика с много по-ясно патриотично съдържание, с отказ от колаборацията и слугуването на десни идеи. Ако това не се види, сега и веднага, БСП може и да я няма. С ясна лява политика могат да се привличат по-младите хора, сред които има потребност от ляво мислене и действие. На тази основа могат да се осъвременят организационните механизми на функциониране на партията.