петък, 27 май 2016 г.

Манипулации за изборните права

Автор: Анко Иванов

С промените в Изборния кодекс в средствата за масова информация, в Народното събрание, и сред политиците се разгоря ожесточена дискусия за правото и задължението да се гласува и възможностите на българите в чужбина да гласуват. И се започнаха едни защитни слова за безпределните права на работещите и живеещи в чужбина български граждани. Започнаха да се развиват най-различин тези, сред които и правото не е задължение и т.н., че всички български граждани са равни и с равни права и т.н. По същество се спекулира и манипулира с дадени основни положения от правото, Конституцията и законите.  

Първа манипулация – правата не могат да бъдат задължения. Възниква естственият въпрос: Какво са права и задължения? Могат ли те да бъдат разкъсвани и отделяни едно от друго? Има ли китайска стена между права и задължения? Много отдавна е известно, че човекът е „обществено животно“, че хората не живеят индивидуалистично (самотно, отшелнически) или семейно сред природата, на определено място (територия), а са обществени индивиди, членове, участници в някакво човешко общежитие. При регулирането на съвместния живот на хората се появяват отношенията, правилата на общежитие, правата, отговорностите, задълженията и проблемът за равенството в правата и зъдълженията. Социологията (не демоскопията) много отдавна е доказала, че в общество, каквото и да е то, не може да има права без задължения. Исторически във всички общества има някакво специфично съотношение между права и задължения. Разделението е твърде различно. В Древния Рим изкличителни права имат само робовладелците, дори правото да убиват и продават своя роб. Робът има само задължения. Във феодалното общество феодалът има значително повече права от своите крепостни, но не може да ги продава отделно от земята и не може да ги убива. И в двата случая – и робите и крепостните селяни нямат политически права, т.е. те не са граждани. Проблемът за правата на човека възниква през епохата на Просвещението, особено във Франция, когато третото съсловие се бори да получи граждански, политически права. Тогава се ражда либералната идея за свободата, включително за участието във властта, за свободата на придвижването, за равенстовто пред законите и т.н. След това тази либерална идея за правата на човека се развива и обогатява.
Обществото обаче не може да функционира без задължения и отговорности. Задълженията в обществото са първични и са продиктувани от обществена необходимост. В различните държави в ранг на задължения са посочени в техните конституции и закони задължения като: полагане на труд; плащане на данъци; отслужване на военна повинност и военна мобилизация; задължение за учене (образование); опазване на природата и др. От реализацията на задълженията зависи функционирането или поне равнището на функциниране и дееспособност на държавата. Без задължения не може да има права. Но и правата чрез обратната връзка влияят върху характера, обема и възможностите за реализиране на задълженията. Така че права и задължения са иманентно свързани и едно без друго не могат да съществуват. Правата в съвременните европейски държави, а и в почти всички държави, са призвани да активизират хората и да осигуряват повече техни права и свободи, равенство в тяхното участие във властта. Цената, която хората плащат за правата са задълженията към обществото и държавата: правни, социално-икономически; духовно-културни и финансови. За да се развива обществото при повече права трябва да има и повече задължения.
По своята юридическоправна формулировка почти всички права на гражданите са обособени в отделен ред. Това води до разкъсване на вътрешната връзка и взаимни зависимости между права и задължения. Във философията и социологията правата и задълженията се разглеждат в единство. Гражданските, предимно политическите права и задължения след Великата френска революция постепенно се налагат в държавноправните системи в Европа и Северна Америка. В по-тясна връзка и зависимост едни с други  правата и задълженията се разглеждат в Американската декларация за правата и задълженията на човека. След Втората световна война, когато САЩ стават доминираща световна сила и започват да налагат т.нар. „нов световен ред“, по политически мотиви, под тяхна диктовка в ООН се налага приемането на неолибералната политическа концепция за правата на човека. И скоро след това тя се използва като политическо и социално-психологическо оръжие срещу социалистическата политическа система. Във Всеобщата декларация за правата на човека не става дума за задълженията на човека към обществото. Само в чл. 29 най-общо се посочва, че всеки човек има задължения към обществото, без да се определят тези задължения, така както са разписани правата.
За същността на неолиберализма, за неолибералната идеология, има два най-характерни белега. Първият е прогласяване на абсолютната свобода на личността, реализирана чрез неговите права, осъществявани предимно на основата на личните му качества, материално богатство, егоистичните интереси, предприемачески дух и т.н. Втората е принизяване на ролята на държавата и смяна на приоритета – повече лична предприемаческа свобода и по-малко държава. В основата на Всеобщата декларация е заложен именно този подход – силен акцент върху личностните права, разбирани като индивидуална свобода и принизяване на задълженията, укрепващи държавата и обществото. На САЩ, в глобалиният свят под тяхна егида, им трябват слаби други държави, раздирани от еогиистичните индивидуалистични интереси и свободи. Това се прогласява за другите страни, а не за САЩ, в основата на чиято политическа система е Декларацията за правата и задълженията на човека. Тази неолиберална матрица от Всеобщата декларация почти дословно е имплантирана в Конституцията на Република България.       
          Несъстоятелни са съображенията на десните в Народното събрание, че правата не могат да бъдат задължения, не само поради неразкъсваемата връзка между права и задължения. Правата могат да бъдат задължения. Това личи и от Всеобщата декларация и Конституцията на Република България. Например, в чл. 26 на Всеобщата декларация е записано, че „Всеки човек има право на образование“, но началното трябва да бъде „задължително.“ Подобен текст е записан и в българската конституция, само че задължителното е и основното образование и до 16 г. възраст. Или да вземем чл. 47, ал (1) от българската конституция: „Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители…“. Защо няма разделение на право на отглеждане и на задължението за отглеждане на децата? Ето два примера, в които правата са и задължения. Така че няма никакви конституционни пречки да се въведе задължителното гласуване. Но това да става само на българска територия, тъй като българската държава няма екстериториални права за реализация на правата на български граждани по българско законодателство, т.е. нейното право не действа на чужда територия. Нещо повече. Никъде във Всеобщата декларация и в Конституцията на Република България няма изрична правна или логично следваща забрана правата да не бъдат задължения.  

            Втората манипулация е сливането на правото за участие в избори и правото на избор (предпочитание) от предложени възможности. Самите избори за Народно събрание, местни органи на властта, за Европейски парламент, логично се разделят на две самостоятелни действия. Първото е да избереш от няколко листи или от няколко кандидати най-достойният за определен държавен, общински, европейски орган. Чрез задължителното гласуване това право не се отнема. Задължително се явяваш в избирателната секция, но гласуваш за определна листа или кандидат, т.е. реализира се всеобщото право за избор. Второто е самото участие в изборите. С Конституцията е определено кой не може да участва в изборите. Всички останали могат и дори могат да бъдат задължени да участват в провеждането на изборите, но повтарям пак без да се посочва за кого да гласуват.

            Третата манипулация е, че чрез броя на секциите в чужбина се ограничавали правата на български граждани. Тук десните и подобните им социаллиберални манипулатори от ГЕРБ, ДСБ, РБ, социаллибералите от АБВ и някои  от БСП, либералите от ДПС и т.н. премълчават същността на гражданството. Гражданин въобще все още няма, напр. „Гражданинът на света“, „глобалният гражданин“, „европеецът“ и т.н. метафори. Има граждани на определена държава. Гражданинът на всяка държава има своите права и задължения, своите отговорности към своята държава. А да си припомним какво представлява държавата. Това е обществено обединение на голяма група от хора (население), което живее на определена територия, отграничена от другите държави с граници и със суверенна държавна власт, управляваща това население в неговата територия. А държавната власт се форимра от суверена, т.е народа, чрез всеобщо избирателно право, което може да се провежда на нейната територия, а не на територията на друга държава. Следователно реализацията на правата на гражданите се реализират на територията на държавата, в нейните суверенни и подвластни територии в други части на света като посолства, консулства, кораби за далечно плаване. В тези места българската държава може да създаде организация и да контролира протичането на процеса на реализация на правата на българските граждани. В останалите случаи не може и не бива. Ако българските граждани, пребиваващи в чужбина, се върнат в страната или посетят посолствата и консулствата в страните, в които живеят или временно пребивават, те могат да упражнят своето право на избор, кой да управлява България,

            Четвъртата манипулация е, че правата се реализират независимо от условията и възможностите. Реализацията на всяко право и задължение в обществото зависи от конкретно-историческата реалност, състоянието и възможностите на обществото.  И сега в Конституциата на Република България има права, които не могат, няма нормални условия и възможности да се реализират и/или цената на тази реализация е невероятно голяма. Например,  в чл. 48 ал.(1) е записано, че „Гражданите имат право на труд“. А в България има стотици хиляди постоянно или временно безработни. Но кречеталата от РБ, ДПС, ГЕРБ не крещят за нарушаване на правото на труд, но крещят за правото на „пребиваващите в чужбина“ български граждини да имат възможността да ги избират. Налице е двойнствен подход – за труда не може да се иска реализацията на правата, но за изборите – трябвало. Подобна е ситуацията и с правото „на заплащане, съответстващо на извършената работа“. Народното събрание и предимно неолибералите от дясно и социаллибаралите от АБВ и ДПС се правят на неразбрали, че в Конституцията има подобно право на работещите в страната. Всяко право се реализира според възможностите в конкретно-историческата ситуация, а не въобще и изобщо. Реализацията на правата, както и на задълженията си имат своята цена. На работещите в САЩ и Канада и дори на тези в Лондон им било много трудно и много скъпо да пътуват до посолствата и консулствата и поради това трябвало било да им се откриват избирателни секции едва ли не във всеки голям хипермаркет, да не би да се охарчат за път, но в същото време от България трябва да бъдат командировани сътрудници, трябва да се наемат помещения и т.н. Но това става за сметка на „постоянно пребиваващите в България“ български граждани, които редовно си плащат данъците, независимо от петорно или десеторно по-ниските трудови доходи, които имат. Тези милиони левове могат да се използват поне за лечението на болни деца, а не за безсмислени командировки.      
          
        Петата манипулация е, че ако не се разкрият масово избирателни секции в чужбина отчуждаваме от България българи. Нещо повече в манипулацията се включи дори омбудсмана Манолова, която определи българите зад граница като работодатели на българските политици и народните представители и че се обиждат 3 милиона български граждани в чужбина. Вероятно г-жа Манолова се чувства наемник на „пребиваващите в чужбина“ българи. Това е явна благодарност на Манолова към ГЕРБ и ДПС за избирането и за омбудсман. Защо?
Във всяка политическа и правна колизия винаги трябва да си задаваме извечния юридически въпрос: „Кой има интерес?“ А омбудсмана трябва най-добре да го знае този интерес. За участието в изборите (гласуването) на българските граждани в чужбина има разнопосочни политически интереси. Колизията възникна след безпринципното решение на предишни състави на Народното събрание да може в чужбина да се гласува екстериториално, т.е. извън посолствата и секциите. Това пряко облагодетелства като брой гласове ДПС, РБ и ГЕРБ. В същото време то силно намалява политическото влияние на БСП, понеже манипулациите в изборните секции в чужбина са чудовищни и те се дирижират от представители на ДПС в Турция и от представителите на РБ и ГЕРБ във външно министерство в страните от ЕС и Северна Америка. В деликтна позиция са националистичните и патриотарски организации, представени в Народното събрание – „Атака“, ВМРО и НФСБ. Те в Европа и Северна Америка могат да получават и получават определен обем от гласове, но в Турция са капо. С яростната кампания срещу изборите в Турция те освен прекия резултат – намаляване на влиянието на турската държава върху българските избори, привличат националистически настроени гласоподаватели от страната.
Но всички политически сили, представени в Народното събрание, не виждат главното: нарушаване на равенството между български граждани, постоянно живеещи в страната и българските граждани „пребиваващи“ извън нея. Повечето от тях по инерция и популистки се обявяват против задължителното гласуване и осъществяване на териториалния принцип на гласуване в чужбина. Постоянно пребиваващите в България, освен че плащат данъци, имат и множество други задължения и правила, които са длъжни да спазват и най-често спазват. Българите, волно или неволно, са разделени на две групи. Първата група са тези в страната, които има права и задължения по Конституция и закони, които издържат държавните институции и социалните системи. Втората група са привилигированите „пребиваващи“ в чужбина български граждани. Това са граждани, които по Конституцията и законите имат почти само права (т.е привилегия) и нямат задължения. Със своите данъци и осигурвки те издържат граждани на други държави, а своите родители и близки са оставили на издръжката на „постоянно пребеваващите“ в България български съграждани. Българите, „пребиваващи“ в чужбина имат задължения и права в други държави, поради двойното и тройното им гражданство. И какво се получава? Българин, „пребиваващ“ във Франция, имащ френско и български гражданство гласува за Националното събрание на Франция, за президент на Франция, за депутати за Европарламент от Франция, но гласува втори пъти за такива от България. Но задължения има само към Франция, не и към България. Тезата, „че това са хора прокудени от България поради липсата на работа“ е частично вярна. За много голяма част от тях това е обективната причина да заминат за чужбина. Но за друга много голяма част причината са чуждопоклонничество и апетит за огромни заплати и много висок стандарт на живот. Например, лекарите и медицинските сестри. Напускат и остават българските болници без персонал и квалифицирани специалисти за десеторно по-големи заплати във Великобритания и Германия. А този, който работи в България с ниски трудови доходи или въобще без работа, чрез своите данъчни задължения им е платил образованието и медицинската квалификация и сега трябва да им плаща и участието в избори за Народно събрание, Президент и Европарламент. Манолова май не е разбрала, че голяма част от новородените деца в чужбина не учат и не желаят да учат български език, особено в Турция и тези от смесените бракове. Вече множество българи си задавт въпроса: Защо българи, които не се връщат в България и не плащат данъци в България, ще определят чрез избраните народни представители какви данъци да се плащат в България?    

Проблемът с изборите е гигантски. Сега те не са действителен израз на волята на суверена, понеже малко част от избирателите отиват на избори и има много голям относителен дял на недействителните бюлетини, на купените и корпоративните гласове, на манипулираните протоколи от избирателните комисии, от бездействието на полиция, прокуратура и съд за борба с нарушителите на демократичното провеждане на изборите в България. Промяната в Изборния кодекс тряваше да се съсредоточи към тези най-важни проблеми на избирателния закон.    


27.05.2016 г.      

събота, 21 май 2016 г.

Кадровият дефицит на БСП

Кадровият дефицит на БСП

            Ех, беше време, когато в БСП имаше кадри (по неолибералному – лидери) за всичко, на всички равнища. Сега вече е дефицит. Има лица, някои от тях много екранно привлекателни и разкрасени. Но няма истински политически дейци, които да стоят не само на думи, но и истински леви социалистически позиции. Да, в БСП, както и във всички други български политически партии има доста кариеристи. Това някой да е кариерист не винаги е лошо. Някога Суворов бе казал, че войник, който не мечтае да стане генерал, е лош войник. Политикът, който не мечтае за политическа кариера, е лош политик. Въпросът е докъде и кога кариеризмът е полезен за политическата партия, за обществото и за личността. Разграничителната линия е твърде тънка и хлъзгава. Но все пак е ясно, че политик, който стои на иманентните за партията политически позиции, работи за тяхната реализация и постига резултати се развива успешно и кариерно израства. Лош е кариеризмът, когато изкачването по йерархичната политическа стълбица става самоцелно, чрез задкулисни машинации, чрез отстъпление от идейните позиции, чрез демагогия – едно говори, а друго прави, чрез кадрови машинации и „преврати“.   

            В годините на прехода от социализъм към олигархичен капитализъм в БСП нахлуха отвън и се роиха отвътре множество „кандидати за слава“, за бърза кариера и кариерно развитие, за трамплин към висшите държавни постове чрез политическа кариера в политическа партия. С оглед кариерата и материалния интерес, някои чужди на социалистическата идеология нейни кадри от кариерни съображения гръмогласно я напуснаха, разграничиха се от социалистическата партия и дори създадоха свои обединения или дори партии. Справка Валентин Вацев, Николай Камов, Александър Томов, Ивайло Калфин, Парамов и т.н. На някои от тях преминаването им в СДС и НДСВ не им помогна в кариерното развитие. И се наложи да се връщат от безпартийни в БСП (Дъбов и др.), от СДС в БСП (Георги Гергов), от социалдемократи към БСП (Ивайло Калфин и др). Но за социалистите те си остават нежелани, просто ренегати. Е, има и изключения, особено за хора с много пари. Особено опасни са кариеристите, които използват партията за постигане и реализиране на държавни и общински властови и позиции и облагодетелстване. В тази категория попадат хора като Костадин Паскалев, който премина през властови позиции чрез НДСВ и разби Благоевградската партийна организация с безкрайните си „прагматични“ мераци и отказвания от кметското място и листи. 

             Много голям е приток на случайни кариеристи отвън. Хора, които разбират, че БСП е традиционна и значима партия в българското общество и че чрез нея ще се развият и постигнат сериозна кариера. Така в БСП попаднаха хора, работили за групировките (Мултигруп, СИК, ВИС и др.) като Татяна Дончева, Георги Кадиев, Евгени Узунов, Димитър Дъбов и др. И когато някои от тях разбраха, че нямат повече кариерно развитие в БСП, напуснаха партията. Напуснаха партията и уж традиционни социалисти като Георги Първанов, Румен Петков, Георги Близнашки и др., които не получиха очакваното кариерно развитие, а други се държат като обидени на Първанов, Станишев или Миков, че не са получили съответната кариерна длъжност. Това е на национално равнище.

            Много по-сериозни са кадровите дефицити от кадърни местни ръководители. Една голяма част от местните дейци се вкопчиха в общинските структури и особено в местата за общински съветници. А това са позиции, при които се получават добри за България основни или допълнителни трудови възнаграждения. А някои дори се съюзиха с местни олигарси и при решаване на местните общински проблеми действаха в интерес не на жителите, а на олигархическите структури.    

              Най-сериозен е кадровият дефицит на БСП в големите градове и най-вече в София. Не че няма мераклии. Такива колкото искаш. Но в София кадровата система бе най-сериозно ерозирана. И то още от 1990 г. На ръководни позиции бяха поставени явни неподготвени кариеристи, хора готови за кариерата да се откажат от всякакви социалистически идеи и работа в полза на идеята и партията си. Първият провал бе с налагането от Александър Томов (тогава като зам. председател на БСП) на столичната организация за неин председател неподготвеният идеологически, политически и организационно голобрад асистент по право Георги Близнашки. Съвсем естествено, той се провали напълно като ръководител, но съхрани мястото си в Националния съвет на БСП. Но там не получи голяма изява, обиди се на Станишев и напусна БСП, прикачи се към ГЕРБ и активно участва в атаката срещу БСП и свалянето на правителството на Орешарски. Стана дори служебен Министър-Председател и се изпълни мечтата му (мечтата на Големанов). С активно участие бяха уволнени от министерства, ведомства, държавни фирми и и т. хиляди хора, добри специалисти, но се едната слабост – привърженици на БСП. Сега пристана на ДПС. Ето това е образец за номадстващ политически кариерист.

След него начело на БСП в София бе изстрелян друг асистент, но този път по социология – Александър Маринов. Той пръв прикачи организация на БСП към бизнеса в лицето на Венцислав Йосифов, който с парите на Първа частна банка осигуряваше партиен и личен комфорт на Маринов и неговите сподвижници в Столичния съвет на БСП. След провала на изборите Маринов стана създател на олигархическата социаллиберална партия на групировката ВИС със седалище в Кюстендил и шеф на фондация на същия бизнес-кръг. Но този проект се провали и Маринов изпадна от политическата колесница. Сега непрекъснато се изявява по телевизиите като критик на БСП.

И на хоризонта се появи технократът-кариерист от „Енергопроект“ и бившия Благоевски район на БКП – Румен Овчаров, един от малкото министри от кабинета Виденов, който бе върнат във политическата власт. Той се обгради с послушни дейци, които по модела Софиянски се облажваха от участието в Столичния съвет и в различни надзорни съвети на общински фирми. По негово време столичната организация кадрово изпадна в стагнация. Едни и същи хора се самопреизбираха в ръководствата на Столичния съвет и на районните съвети. На национално равнище по инициатива на Овчаров на ръководна работа бяха привлечени активни членове или съмишленици на СДС (Орешарски като министър на финансите, Корнелия Нинова като зам.министър на икономиката), Даниел Вълчев от НДСВ (изгаврил се с учителската стачка). В столичната организация на два пъти разиграва като Председател безличната, но послушна Ани Янева. Нещо повече – привлече от РЗС на Яне Янев в БСП младият Калоян Паргов.  Обиден на Станишев, той на два пъти обяви БСП за маргинална партия и започна остра атака срещу Миков и Стоилов, нищо че Станишев вече го нямаше. Вярно, на последните избори имаше срив, но такъв беше сривът и през 2007 г., когато БСП получи пак около 400 000 гласа, но тогава Станишев и Овчаров, която ръководеше Столичната организация и не подадоха оставка. По същество Овчаров организира и ръководеше преврата срещу Миков на 49 конгрес. Това си пролича след избора, когато каза на Миков, че няма нищо лично срещу него. Това означава, че Овчаров има нещо против провеждания политически ляв социалистически курс и че през цялото време е демагогствал с лява фразеология.

Ето такава е тъжната кадрова ситуация в Столичната организация на БСП. Сивият кардинал Овчаров я доведе до най-ниските изборни резултати, но виновно било, видите ли, централното ръководство. През последните 20 години в столицата всеки опит млад идейно убеден и честен социалист да напредне в политическата кариера бе успешно париран от Овчаров и съотборниците му на национално и на местно равнище.   

Още по-зле е Пловдивската организация на БСП. Там в ръководството се настани бившият седесар, крупен приватизатор и милионер, приятел на Бойко Борисов,  Георги Гергов. Това е едно чуждо за БСП тяло. Това доведе до напълно изчезване на вътрешно-партийната демокрация в цялата Пловдивска организация. Бяха прокудени честните млади хора. И в резултат, наред със София, Пловдивската организация на БСП е една от най-слабите в страната. С едноличната партийно-парична власт на Гергов в Пловдив дори бе спасен изгоненият от Шуменската организация Димитър Дъбов. Подобни слабости има БСП в още няколко големи града, включително във Варна, където част от актива е под крилото на местната олигархическа структура ТИМ.    

            На днешният пленум на Националния съвет на БСП бе избрано ново изпълнително бюро. И какво прави впечатление? По-голямата част от заговорниците срещу лявата посока на БСП и срещу Миков са в изпълнителното бюро. Такава пълна чистка не си позволяваше дори Тодор Живков. Избран е неработещ зам.председател, много уважаваният и тачен в страната Стефан Данаилов. От заговорниците извън борда  останаха Овчаров (дърпащ конците от задкулисието), Антон Кутев, Кристиян Вигенин и някои други. Младите ги няма. Там са тези от пенсионираното поколение на Георги Гергов, Бригадир Аспарухов, Радослав Гайдарски и т.н., но го няма председателя на младежкото обединение. А уж БСП щеше да се подмладява. С милионери в състава на Изпълнителното бюро няма как БСП значимо да си повиши авторитета.

            Нинова може и да има леви намерения, които пропагандира на конгреса и след него, но се съмнявам ще ги реализира. Опората на хора с други идеи като социаллибералите в БСП Овчаров, Паргов, Йотова, Паскалев, Аспарухов, К. Добрев, Асланов и  т.н. няма как да доведе до резултати. Те имат други политически интереси и предпочитания. А Йотова май скоро ще забрави къде е България. И още нещо. Винаги успелите в „преврата“ след това се разединяват от личностните амбиции и недоволства и на-често спретват нов „преврат“. А в сегашния  „преврат“ бяха обединени крайно противоречиви интереси и личности.

            БСП е в изключително трудна организационно-кадрова ситуация. Тя може да предопредели негативно бъдеще за партията. На нея и трябват нови, не непременно от най-младата възраст кадри, кадри верни на социалистическите леви идеи и с възможности за израстване в политическата система на партията.    

Автор: Анко Иванов

21.05.2015 г.  

сряда, 18 май 2016 г.

Идеи за лявата икономическа политика

Автор: Анко Иванов

Общоизвестно е, че икономическата политика, е важна дейност на държавата за управление на икономиката с цел нейното развитие, недопускането на рецесия, свръхинфлация, небалансираност и диспропорции, за технологическо обновление, баланс между интересите на бизнеса и работната сила. Икономическата политика може да се разглежда в различни ракурси, в различни измерения. Но тя може да бъде действена, единствено ако в нея се отразяват интересите и потребностите на доминиращата част от населението на страната. Тя е действена и ако съответства на съвременните и конкретни вътрешно- и външнополитически условия и връзки.
Наскоро внимателно прочетох откритото писмо до г-жа Корнелия Нинова и Националния съвет на БСП (в Поглед.инфо) относно „Предложение за икономическата политика на БСП“ на уважавания от мен и мнозина българи член-кор. на БАН, проф. д-р на икономическите науки Иван Ангелов. В него има много верни изводи и оценки за състоянието на страната, за провежданата от двете правителства на Станишев икономическа политика, редица ползотворни идеи за промяна на икономическата политика, предлагана на обществото от БСП. Одобрявам и поддържам този подход на един изтъкнат български икономист публично да се обърне към ръководните органи и лица на БСП за провеждане на лява икономическа политика. Изписаните оценки и предложения по същество са една цялостна социално-икономическа и политическата и частично демографска концепция за промяна в социално-икономическото развитие на страната. По мое убеждение и мнение сега е необходима работеща, кратка и ясна управленска програма за бъдещо развитие на страната, с която БСП да се яви на предстоящите извънредни парламентарни избори, прокламирани от Миков и Нинова. Програма, която да започва с икономическата политика.
Главният акцент на тази управленска икономическата  политика е постигането на целта да се осигури значим икономически растеж, да се осигурят значими приходи в държавния бюджет за да могат успешно да се решават проблемите на социалната и демографската политика на страната. Общият стратегически подход следва да е с хоризонт не далечната 2040 г., а един значително по–кратък период. В условията на господстващ неолиберализъм в политиката и икономиката хоризонтът е прекалено кратък – от избори до избори. Предлаганата 2040 г. е прекалено далечна и ми напомня за  посланието че „сегашното младо поколение ще живее при комунизма“. По мое мнение оптималната визия трябва да бъде поне за два изборни мандата, т.е. около 8-10 години.  За този период при правилно управление на икономиката може да се доближи съществено средното европейско равнище за производителност на труда, равнище на доходите и жизнено равнище, а те ще повлияят позитивно на решаване на демографските проблеми.

По мое мнение икономичeската политика трябва да се опира на следните основни концептуални стълбове.
Първият стълб е бързо и значимо увеличаване на делът на държавната собственост в произведения БВП. По някои данни сега той е вече само около 9% при около 97% по време на социализма. Махалото е прекалено силно разлюляно – от крайност в противоположната крайност. В страните от ЕС има различни практики – от 62% в Швеция до 9% в България, при средно, доколко ми е известно – между 30 и 40%. Целта на социалистическата икономическа политика в съвременни условия следва да бъде в следващите няколко години (примерно за 5 г.) делът на държавната собственост в произведеният БВП да достигне поне около 30%. Това може и трябва да се постигне чрез:

Ø  предложеният от проф Ангелов Инвестиционен фонд, но изцяло държавен. Сега в бюджета има заделени 2 млрд. лева, които се харчат по преценка на Премиера. Поне 1.5 млрд лева могат да бъдат насочени в такъв фонд. И те да се използват предимно за реиндустриализация;

Ø  преоценка на договорите за приватизация и за тези, за които се открият съществени нарушения да бъдат върнати обратно в държавна собственост. Особено наложително е това да стане за двете американски централи и електроразпределителните дружества, част от приватизационните фондове;

Ø  Съществена промяна в дейността на Насърчителна банка. Тя да развие собствена клонова система и да обслужва текущите плащания на всички държавни фирми и бюджетни институции и звена, за да няма изненади като тази с КТБ. Освен това тя да отпуска изключително кредити с низки или дори в някои случаи с безлихвени кредити  на дребен, семеен и среден бизнес; 

Ø  изкупуване на дялове от чуждестранните банки, търговски вериги, застрахователни компании и промишлени производства, така че по естествен път те да станат държавни, и да се прекрати безогледния износ на български капитали в чужбина;

Ø  създаване на нови високотехнологични производства  (от държавни фирми) с висока наукоемкост и нови фирми  и предприятия за преработка добиваните български суровини, както и  за дейности, обслужващи социалните потребности на населението;

Ø  постепенно връщане обратно в общинска собственост на повочето дружества за обслужване на населението като: водоснабдяване, електроподаване, канализация, изграждане, поддържане и ремонт на общински социални фондове ( училища, детски градини, общински болници и т.н.

Вторият стълб на на икономическата програма на БСП трябва да бъде технологичното обновление на производствените мощности на държавните предприятия и на частния бизнес. За целта:

Ø  на държавните и общинските предприятия трябва да им се оставят повече средства за технологично обновление и за развиване на нови дейности, с които да се разширява и обогатява тяхното производство. Практиката на изземване на средствата на държавните предприятия ги поставя в неравнопоставено положение с едрия и особено с чуждестранния едър частен и държавен бизнес. Дянков изземваше 80% от приходите на държавните фирми, а Орешарски намали този размер на 75%. Предлаганото от проф. Ангелов само 20% е реално за по-далечна перспектива, понеже в близките години може да се срине държавния бюджет. Ако този дял се намали поне на около 30-40%, какъвто е данъкът печалба на големите фирми в Западна Европа, то на крупните държавни фирми ще им останат средства за инвестиране.

Ø  да се променят условията за дейност на частния бизнес, като се използва друг подход. Сега българският частен бизнес работи в прекомерно леки икономически и данъчни условия в България. И това не го стимулира да инвестира във високотехнологични производства и да повишава производителността на труда. Това е най-ниският в Европа  плосък данък (10%, колкото е само в Киргизстан, Монголия, Черна гора и Македония) и с най-евтината работна ръка. Реализираните от бизнеса в България значими печалби предимно се изнасят от страната или се влагат предимно в семеен лукс и имоти в чужбина. Стимулирането на бизнеса трябва да е в посока технологично да обновява и развива дейност. То трябва да бъде в две посоки. Първата е повишаване на данъчното облагане от 10% поне на 15%, колкото е за едноличните търговци. Подобна ставка ще бъде с 5-6% по-ниска от тази в прибалтийските републики и няма да води до намаляване на конкуретноспособността на произвежданите български изделия. Повишаването на трудовите възнаграждения чрез повишаване размера на минималната работна заплата или други техники, има не само значим социален ефект, а предимно производствен икономически ефект, понеже ще се стимулира повишаване на знанията и уменията на персонала. Подобна данъчна принуда трябва да се съчетае с данъчни облекчения за определен период, в зависимост от профила на стопанската дейност, а само за фирмите, които правят инвестиции на зелено (т.е. напълно нови производствени мощности и изделия). 
  
Ø  да се променят условията на работа на БАН и висшите училища в страната. Значимо да се увеличават държавните субсидии за развитието на фундаментални и предимно за практико-приложни научни изследвания и разработки, така че българският бизнес да може да има солидна научна база за развитие. Увеличаването на субсидиите за научна дейност да се съчетават със значимо увеличаване на трудовите възнаграждения на работещите в сферата на науката.

Третият стълб на икономическата програма на БСП трябва да бъде развитието на кооперациите. Трябва да се внесе и приеме нов закон за кооперациите, позволяващ по-гъвкаво и ефективно образуване и развитие на кооперативното движение. Кооперациите да се ситуират в селското стопанство, търговията, комунално-битовите, занаятчийските и други услуги.

Четвъртият стълб на икономическата програма на БСП трябва да бъде засилване на ролята на държавата като стопанин на производствени фондове и като регулатор на икономическите дейности. Принципът „по-малко държава“ унищожава България. Сега е необходима „повече държава“ за да се засили социалната справедливост, социалната солидарност, социалната взаимопомощ и да се намали значимо неравенството в обществото. Това трябва да става предимно чрез законови икономически и правно-административни мерки и отговорности. Особено място трябва да има промяната на:

Ø  Данъчната политика. Повечето предложения на проф. Ангелов са добри ще проработят, ако се въведат. На преразпределение от произведения БВП да бъдат не сегашните 37-38% , а 47%. Това да стане чрез увеличаване на корпоративните данъци от 10% поне на 16% (колкото е в Румъния или на 22% при Естония) и те да се изравнят с тези на едноличните търговци (15%). Това ще доведе до повишаване на дела на преразпределение на произведения БВП и ще се промени сегашното крайно негативно съотношение между преки и косвени данъци. За него има различни данни, но обикновено те варират от 25 до 30% (проф. Ангелов и проф. Вучева). Потребна е много по-стръмна прогресивна скала в облагането на доходите на физическите лица, т.е. премахване на плоския данък и въвеждане на  прогресивния подоходен данък. Необлагаемият минимум да бъде в размер поне на размера на минималната работна заплата, а максималната ставка да достигне (у нас за доходите над 20 000 месечно) до 45%, каквато е във повечето европейски страни.  Да се въведе семейното подоходно облагане се необлагаем минимум, който да нараства с увеличаване на броя на децата в семейството (само за второ и трето дете). Данъкът ДДС да се отмени за консумативите за лечение, плащани от пациентите и осигурявани от болниците, помощните средства за инвалидите, да се намали на 10% за лекарствата, бебешките храни и облекла, учебниците и тетрадките. Да се увеличи на 30% данъкът върху златната и сребърна бижутерия, хазартните игри и залагания, самолетите, яхтите и луксозните автомобили;

Ø  Разпределението на бюджета. Това е политика, от която в голяма степен зависи бъдещото икономическо развитие на страната. В нея трябва да има няколко приоритета. Първият е образованието и науката. Това са дейности, които трябва да имат по-голямо финансиране и дял от БВП при разпределението на бюджета. Това може да дойде по два начина: чрез намаляване на административния персонал в страната и съкращаване на разходите за издръжката на БОРКОРи, МОРКОРи и т.н. измислени и паразитни административни структури, чрез намаляване на административния персонал в самото МОН. Например, преди 60 години в България има над два пъти повече ученици от сега, почти два пъти повече училища и с много повече учители. Тогава тази система е управлявана от министерството и 13 регионални инспектората с почти над два пъти по-малко персонал. Сега има 28 регионални инспектора с над 2.5 пъти повече персонал. Вторият начин е увеличаването на делът в бюджета за наука и образование чрез пренасочване на значим дял от повишените приходи в бюджета. Икономически растеж, модернизиране на икономиката е немислимо без развитие на образование и наука. Крайно наложителна е отмяната на делегираните бюджети в системата на образованието, довели да ярко снижаване на качеството на подготвяните кадри за икономиката;

Ø  Концесиите са важен инструмент за икономическо развитие. В сегашния си вид те са почти безплатно харизване на имоти с цел забогатяване на български и чужди тарикати. Концесии да има, само там, където държавата и общините нямат значим ресурс за тяхното използване. Концесия, дадена на чуждестранна фирма, с продължителност над 15 години срок е колониално заробване на страната. Даването на концесия на функциониращи летища и пристанища е целево ограбване на българската държава и принизяване на националната стабилност и сигурност. Необходима е цялостна промяна на законовата основа за концесиониране не само в сроковете, но и при условия, цените и контрола върху експлоатацията на природните богатства на страната;

Ø  Обществените поръчки, контрабандата и корупцията. В България има много високи равнища на корупция и контрабанда, на сивия сектор в икономиката. Необходим е цялостен преглед и промени на законодателството, на връзките и взаимодействието на специализираните държавни органи за борба с тези отрицателни явления, промяна на голяма част от служителите и експертите в тези звена. Тези действия да бъдат едновременни с намаляване, опростяване и рационализиране на държавните лицензионни режими.
               
Петият стълб на управленската икономическа политика е външноикономическата политика. В условията на свободно движение на хора, стоки, капитали в Европейския съюз външноикономическата политика не бива да бъде едностранна и подчинена само на капризите на брюкселската администрация. Тя трябва да осигурява:

Ø  Защита на българските производители. Тя трябва да бъде непряка, дискретна, но ефективна. Това особено се отнася за производството на растителна и животинска продукция, на масовите храни за българското население, особено за хляб и хлебни изделия, мляко и млечни изделия, месо и месни изделия, готови храни и т.н. Необходими са много сериозни ветеринарно-медицински и други защитни механизми за недопускане на некачествена и и дори вредна за здравето на хората хранителна продукция от съседни и по-далечни страни, нечленки в ЕС. Целта трябва да бъде в близките 8-10 години да се намали съществено вноса на продукти от първа необходимост за българската трапеза с местни и висококачествени български изделия. Въвеждане на строги лицензионни режими при внос на стоки и продукти за масова употреба от българските потребители;

Ø  Разширяване на външнотърговския оборот със страни, които не членуват в ЕС. Това е на първо място борба за преодоляване забраните за търговия с определени страни (нечленки на ЕС) и особено с традиционния търговски партньор на България – Русия. Формиране на активни икономически връзки със страните от Източна и Южна Азия, с някои от африканските страни.  
  
Това са само някои идеи за изработване на икономическа политика с лява насоченост. Те нямат претенцията да са истина от „последна инстанция“. Подобни идеи имат множество социалисти. Сега е потребна промяна на подхода на Националния съвет на БСП – формиране на политиката отдолу-нагоре. Това ще позволи тя действително за изразявана интересите и потребностите на членовете на партията, на нейните симпатизанти и поддръжници, а не на капиталистите (Гергов, Добрев и т.н.) в състава на Националния съвет на БСП. Крайно време е в лявото пространство да има дискусия за същността и параметрите на лявата икономическа политика. След изработването на подобна политика следва да се премине към развитие на социалната, образователната, духовно-културната и накрая на демографската политика, която пък иманентно съдържа в себе си параметрите на икономическата, социалната, духовно-културната и образователната политика.


18.05.2016 г. 

неделя, 15 май 2016 г.

Евровизията като политическа манипулация



            Току що преминалият конкурс на Евровизията за естрадна песен още веднъж потвърди, че всичко в глобалния свят е подчинено на глобалните политически и икономически интереси на САЩ. Дори едни добри естрадни песни. Политиката винаги е прозирала през бляскавата фасада на западната естрада, кино, филми, шоу-спектакли и т.н. Но днес, тя се доближи и може би надмина всичко до сега. Може би се доближава само до полово неидентифицирания победител в един от предишните конкурси. Сведущите в политиката очакваха този манипулативен ход, явно насочен срещу Русия. Песента на победителката няма по-високи художествени стойности, както и самото изпълнение не се отличават с нищо съществено от  останалите конкурсни песни и изпълнения. Отличават се само текстовото съдържание, влагания политически смисъл и масовите политически внушения след конкурса.

            Вече повече от 50 години в западните средства за масова дизинформация се налага една мантра, че масовите етнически изселвания по време на Втората световна война на територията на Съветския съюз са грозна проява на сталинския тоталитаризъм. Сега го няма СССР, но те се използват като пропагандно средство за „непослушната“ Русия. И „непослушните“ руснаци трябва да бъдат наказани дори чрез песента. Тази масова манипулация отне възможността на няколко други изпълнители да се представят по-добре и да бъдат по-справедливо възнаградени за своя творчески труд и майсторство. И може би нашето момиче Поли Генова би било на по-предно място.

            Въпросът с масовите изселвания по време на Втората световна война е едностранно и тенденциозно, манипулативно представян от глобалните средства за масова дезинформация, особено телевизия, радио, преса, а сега вече и Интернет мрежата и то най-вече в САЩ, Австралия, Канада, Нова Зеландия и страните от Европейския съюз. А каква е историческата истина?

            По време на война, всяка воюваща страна се грижи за военната надеждност на своята територия и недопускане на противодържавни действия, особено в районите край фронтовата линия. Във воюващите държави от антихитлеристката коалиция са забранени всички профашистки и националистически партии и организации, както в Съветския съюз, така и в САЩ и Великобритания. Всички техни граждани от немски и японски произход са поставени под внимателно наблюдение на специалните служби. В САЩ някои от тях дори са осъдени по контент-анализ на техни речи, статии и изказвания, т.е. според броя на думите, които са използвали с определено (оценено от някого) профашистко смислово съдържание, т.е. осъдени за думи. По време на самата война, с наближаването на немците до Москва, съветското правителство подготвя преместването на ръководството на страната в района на Поволжието. Но там живее голяма група етнически немци. Това създава усещането на държавното ръководство за потенциална несигурност и ръководството по време на война е преценило, че голяма част от тях трябва да бъдат изселени в по-далечни от фронта райони на Светския съюз. И са избрани слабо населените райони на Средна Азия. Но Сталин и съветското ръководство не са допускали, че други етноси масово, по време на войната ще застанат на страната на противника и ще участват в действия срещу Съветската армия и нелегалните партизани в тила на фашистите.  За съжаление на съветското ръководство това правят голяма част от по-компактно заселените в отделни райони на Европейската част на Съветския съюз - чеченци, кабардино-балкарци, кримски татари и за наше голямо национално съжаление и част от таврическите българи. Голяма част от тези етноси са в колаборация с немците, стават полицаи в окупираните райони, в Кримските планините често са водачи на наказателните фашистки отряди при преследване на партизаните, издават нелегални дейци на съпротивата срещу фашистите, събират хранителни продукти за немската армия и т.н.

            За причините за масовото изселване на тези групи от население никой в западния свят и у нас не си прави труда да каже историческата истина. Най-лесно е в случая да се внуши на хората, че Сталин и комунистите са лоши, са античовеци и поради това са преселили в Средна Азия, кримски татари, чеченци, кабардино-балкарци, немци и таврийски българи. Подчертавам преселени, а не затворени, концлагерирани,  и т.н. На новите места им е осигурена работа и възможност да се изхранват, да живеят, а в последствие и да ползват образование, медицински грижи и т.н.   

            Но дали този подход е бил присъщ само на Сталинска Русия? Абсолютно не. В САЩ, особено в района на Тихоокеанското крайбрежие са живели около половин милион етнически японци, преселници, но граждани на САЩ. Те (над 300 000) са  изолирани, т.е. затворени в концентрационни лагери. Оживелите в тях са пуснати след войната. Но доколкото си спомням от историята, на територията на САЩ не е имало военни действия, т.е. това са превантивни действия срещу хипотетична опасност. А на територията на СССР преминава гигантският валяк на най-кървавата в световната история война. Война е то. Кървава драма. И както става при всички войни, при всички кървави драми, покрай гнилото гори и суровото, пострадват предимно виновни, но и някои и невинни. Но от това не бива да се прави едностранна пропагандна кампания.

Бихте ли могли да си представите в САЩ и Европа естрадна песен против затварянето на японците в концентрационните лагери в САЩ?  А за разлика от кримските татари, японските граждани на САЩ не са участвали в никакви действия срещу официалната американска власт. Те са наказани твърде сурово профилактично, само поради презумпцията, че някои от тях могат при определени обстоятелства да помагат на врага. А какво става във Франция след война с колаборационистите с фашистите? Десетки хиляди са осъдени на смърт и  затвор, дори и част от парижките проститутки, обслужвали окупационната немска армия. Но във Франция няма песен в защита на колаборационистите на фашистката окупационна власт. А защо в Евровизия няма песен за изселените от Чехия судетски немци? А защо няма песен за насилствено изселените немци от Померания и Силезия.  Защо поляците не си направят труда да подготвят и изпълнят подобни естрадни песни в защита на насилствено изселените немци? Тогава песента би могло да бъде 1945 г. Ето, това е двойният политически аршин на Евровизията. 


            Песните са хубаво нещо. Но песните не трябва да бъдат за прослава или за обругаване на политиците и на политическите решения, не трябва да се използват като пропагандно средство за масови политически внушения. Или ако това се прави, както се правеше у нас по времето на социализма, да бъде огласено, че това е конкурс за политическа естрадна песен (такъв у нас имаше) и тогава да се явяват и други политикопесенни участници.  

Автор: Анко Иванов

15.05.2011 г.

сряда, 11 май 2016 г.

На конгреса на БСП победиха парите и апетитите за власт

(следконгресни свободни размисли на един гост)

В БСП бе извършена свещена глупост. Това стана на 49 –тия конгрес и то само преди три дни. Партията бе тръгнала да се съживява и обновява, започна да се отлепва от дъното и да потегля нагоре. И спуснаха котвата за да я върнат отново на дъното. Сега тя е поставена в патова ситуация, няма полезен ход. Стефан Данаилов почувства таза сериозна негативна промяна, но в словото си даде други аспекти. А той, както и хиляди други верни на лявата идея хора, е много разтревожен за съдбата на БСП, за съдбата на България, за хала на обикновените хора. В основата на тази свещена глупост, сътворена на Конгреса на БСП,  са дълбоките вътрешни противоречия и външен натиск.
В БСП през последните години се изостриха вътрешните противоречия. Противоречия има във всички политически партии и във всички обществени образувания, противоречия има в самото силно деформирано обществено развитие на страната. За слабости вътре в партията и за противоречията обикновено става дума само за БСП. Другите партии си мълчат за вътрешнопартийните проблеми и противоречия. Колкото и отделни лидери да говорят за единство, няма партия без противоречия и различия в мненията и оценките за политическия курс, за провежданата политика, за политическата ситуация и т.н..Без различия в мненията и политическите позиции вътре в партията не може да се говори за вътрешно-партийна демокрация.  
         В БСП винаги е имало вътрешни противоречия от различен характер. Сега на конгреса обаче приличаха нови и се доразвиха някои по-стари противоречия. За какво става дума?
        Идейното противоречие между лявата социалистическа и дясната социаллиберална идеология бе формално и външно прикрито чрез лявото говорене на всички, от представителите на всякакви крила, крилца, групички, котерии  т.н. Лявото, социалистическото, пронизва и всички документи на Конгреса. За опитните политически анализатори, стана ясно че разграничителната линия е не в лявото говорене, а чрез критиката на неолиберализма и социаллибералните идеи и разграничаването от тях. Привържениците на явното ляво движение в социалистическата партия открито и явно критикуваха наложеният в страната и в ЕС неолиберализъм и последиците от него.  По същество говоренето на Миков и Нинова не се различава по лява фразеология, но съществено се разграничава по разграничаването от неолиберализма и социаллиберализма на котерията (термин на дядо Благоев), обединила се около Нинова. Това не е случайно. Десните (социаллибералите) в БСП разбраха от събранията и конференциите на партията, че като цяло партията стои на леви позиции и няма как открито да не заявяват, че те са много леви. Дали само в дните преди Конгреса и по време на Конгреса са олевели ще се разбере по делата им. Ако котерията на Овчаров-Паскалев-Паргов-Гергов с ляво говорене (от типа Първанов и Станишев) продължи десния социаллиберален курс на поведение, диктуван от ПЕС, до десетина години е много вероятно БСП да изчезне от политическия хоризонт.
            Противоречие в същността на партията, като организация, изразяваща и защитаваща интересите на голяма група хора.  Всяка политическа партия изразява и защитава политическите, икономическите и социалните интереси на част от хората в обществото. Забравя се че самата дума партия, произхожда от френското „parte„част“. Интересите на бедните, работещите, социално слабите, интелигенцията се изразяват от лявата партия БСП.  Тя, ако в действителност е лява, следва да отстоява и защитава интересите на посочените социални слоеве, на хората на труда, а не на хората на капитала. Социалистическата партия не може да изразява интересите на всички части на обществото. И не може да провежда икономическа и социална политика в интерес на всички. Това е противоречие, засягащо социалната база на партията. То възникна в БСП още в първите години на прехода от социализъм към мутроолигархически капитализъм. Партията не може да бъде партия на всички.
Голяма част от привържениците на лявата идея се отдръпнаха от БСП поради това, че в предишните правителства с нейно участие тя защитаваше интереса предимно на капитала, че в нейните ръководни органи членуваха и членуват редица крупни и по-средни капиталисти от рода на Г. Гергов (седесар), милионерите Кадиев, Страхил Ангелов, Кънев, Добрев, както и хора пряко или косвено трудово или неявно свързани с мутроолигархическите структури на СИК (Дъбов, Узунов), на Мултигруп (Д. Иванов, Дончева, Кадиев), на кръга от фирми на ДПС (не само тези свързани с Пеевски). Това е на централно равнище. Но такива прояви има на местно равнище, например като тясната връзка на част от варненските ръководства на БСП с групировката ТИМ. В малките населени места и в малките общини в редица случаи, не само в другите партии, но и в БСП, има пряка връзка чрез т.нар. коалиции за издигане на местни кандидати за кметове с бизнес-интереси и групировки, а не със защита на интересите на масата от членовете, симпатизантите и привържениците на БСП. В най-изроден вид това е в Пловдив и Пловдивска област.  
            Това противоречие можеше и трябваше да бъде разрешено на този конгрес. Но в конгресните заседания и извънпленарното общуване въпросът бе не как да се промени и повиши жизненото равнище на огромната част от хората в страната, а кой да е начело на партията. Десните социаллиберали успяха да насочат вниманието към събарянето на Миков, а не към решаването на главните проблеми за преодоляване на бедността и на демографската катастрофа. Нещо повече, те успяха да прехвърлят тежестта от грешките на БСП само и единствено на Миков, Стоилов, и другите в сегашното ръководство. Изглежда политическата памет в БСП е много къса. Забрави се, че моделът „Кой“ (разбиран като мутроолигархично управление) се зароди още по времето на управлението на СДС и Иван Костов („Иване, кажи си“), доразви се по време на управлението на царистите и ДПС, организационно се оформи при Тройната коалиция с любимите на Доган „обръчи от фирми“. Тази мутроолигархическа форма на управление бе най-драстично проявена по време на първото правителство на Борисов („Котараците“, СИК на Пашата и Маджо, Каратиста, Домусчиеви, Титан и др.). За съжаление на социалистите този модел бе продължен и при правителството на Орешарски със силното доминиране на ДПС и „обръча от фирми“ с видимата част на айсберга в лицето на Делян Пеевски. В БСП лесно забравиха, че по време на Тройната коалиция моделът „Кой“ бе формиран от кръга на ДПС с участието на Емел Етем, Пеевски, с посредничеството между БСП и ДПС под егидата на Овчаров като министър на икономиката и енергетиката, на Корнелия Нинова, тогава зам-министър и Петър Димитров наследил в края на управлението Овчаров.
И сега няколко дни след 49 конгрес на БСП първо Овчаров, а след това и Нинова се определиха, че моделът „Кой“ размаза БСП. Само че забравят, че Станишев, както и те двамата, имат своя принос за утвърждаване на този модел още по време на Тройната коалиция. Лесно се забравя, че за модела кой бе обруган Янаки Стоилов, който заедно с Кадиев се противопостави на този модел и гласува срещу кандидатурата на Пеевски за ДАНС. А самата Нинова гласува за Делян Пеевски. Само, че сега Нинова е в бяло, Миков в черно, а Стоилов – в най-черно. Общо взето по народната поговорка: „Крадецът вика дръжте крадеца“, т.е. тези, които волно или неволно, съзнателно или безсъзнателно помагаха на „Кой“ сега се разграничават от своите бивши отговорности и прехвърлят вината на други, които са по-малко виновни или са дори направо невинни. Ако делегатите на Конгреса не помнят приносите за „Кой“, то голямата част от членовете и симпатизантите на партията добре помнят това. Но каква полза. Ръководството е овладяно от телевизионните образи на социаллибералите в БСП и предимно на Нинова и Овчаров (някогашните колеги на Етем и Пеевски в кабинета Станишев), на преговарящите с ДПС Овчаров и Дъбов. Чрез безпринципните коалиции с ДПС по същество, тогавашното ръководство на партията начело със Станишев, с участието на Първанов, Овчаров, Р. Петков, Нинова и т.н. се отстояваха интересите на едрия олигархичен и мутренски по произход капитал в България, свързан политически тогава предимно със СДС, ДПС и НДСВ, а сега и с ГЕРБ, реформаторите и НФСБ. Защитаваха се не интересите и потребностите на бедните и онеправданите при разпределението на резултатите от труда хора на България, а интересите на българския и чуждестранния капитал. Българските граждани разпознаха всички партии като партии на капитала и олигархията (моделът „Кой“) на капитала и поради това се срина авторитетът на всички партии и на държавните и съдебни органи.
В ръководството на БСП всички имат своята вина, включително и министъра в правителството на НДСВ и съветник на Първанов – Костадин Паскалев. Подобна е картината и модела „Кой“ в приватизацията. Главен разрушител на българската икономика чрез бандитската приватизация е СДС и правителството на Иван Костов. Но участие в този процес имат и хора от БСП. Например, видните социалисти-приватизатори Овчаров, Нинова и Гергов. Гергов лично придоби три от най-значимите обекти в България (ЦУМ, „Слънчев ден“, „Пловдивски панаир“ (с помощта и участието на Овчаров и Нинова). Корнелия Нинова участваше в две работническо-мениджърски приватизации на две външнотърговски дружества. Овчаров има принос като министър и като председател на Комисията в Народното събрание при приватизация на редица български държавни предприятия. Особено драстичен е случаят с Български морски флот (БМФ), продаден на доверените хора на Борисов – братя Домусчиеви. БМФ имаше изключително важна роля за развитието на българското национално стопанство. Това бяха 79 кораба, а сега има само 1 кораб (по данни на НСИ).  И сега на Конгреса и след него какво стана? Част от виновните за модела „Кой“ събориха от партийна власт, хората, които са много по-малко виновни. Овчаров се надява, че моделът „Кой“ ще се превърне в модела „Той“ (по сполучливия израз на един сайт), т.е. каквото предимно Овчаров и по-малко Паскалев кажат на Нинова. А дали зад Овчаров и Паскалев не стоят други политически инженери и мениджъри от рода на неявния съюз между Златев, Доган, Първанов, Борисов и обръчите от фирми около тях? А дали Нинова няма да поиска да се отграничи от своите ментори?
            Остро е противоречието между местните ръководства на общинските съвети на БСП и централното ръководство на партията. Редица общински партийни ръководства, както и във всички други политически партии в България, се олигархизираха, т.е. станаха средство за влияние на местните олигарси при вземането на решения в общинските съвети и от кметовете. Някои местни партийни дейци се превърнаха в своеобразни „феодали“, сами решават всичко, без да се съобразяват с това, че БСП е национална партия, а не местно политическо образувание. Последното предконгресно партийно ръководство на БСП не можеше повече да търпи подобни действия и правилно започна, макар и неуверено, борбата с подобни явления от местните структури на БСП.  Това доведе до обратната реакция на местните „партийни вождове“, които обединиха своето недоволство и го трансформираха в действия за сваляне от партийна власт на това ръководство.
Най-голяма съпротива срещу централните ръководства имаха някой по-стари партийни дейци, които бяха в „нерегламентирани отношения“ с местните бизнес-структури. Тази местна обвързаност на местни партийни дейци с дейци от други партии на бизнес-основа най-напред бе заложена в София по модела „Софиянски“, т.е. при разпределянето на благата да има „дял от баницата“ за всички задкулисни играчи, като лъвския пай си остава за водещата политическа сила. В София този модел бе доразвит с участието от страна на БСП от протежетата на Овчаров – Ани Янева, Мичо Райковски, а в последно време и с Калоян Паргов (представител на РЗС в БСП). Във Варна отдавна хората знаят за тясната обвързаност на някои от дейците на БСП с местни силни или силови бизнес-структури. В Пловдив картината е най-ясна. Всичко и всички в БСП пряко зависят от капиталиста-социалист (крупен местен феодал) и поддръжник на СДС, приятел на Бойко Борисов – Георги Гергов. В тези три най-големи организации на БСП бе и най-значимият провал на последните местни избори. И почти единогласно тези три, а и някои други организации, обявиха за виновни централните ръководства на БСП („Позитано“ по техния изказ). И побързаха да си подадат театрално оставките. Това особено комично бе в Пловдив, където след оставката на Гергов, той бе единодушно бе преизбран за Председател на Общинския партиен съвет. Подобна комичност имаше и в действията на Калоян Паргов. Той си подаде оставката от Изпълнителното бюро на БСП, но не и от  председател на Столичния партиен съвет на БСП (при пълен провал на местните избори), предизвика оставката на целия Столичен съвет на БСП и остана да ръководи апаратно БСП в София чрез т.нар. съвет на председателите на районните съвети на БСП, т.е. един напълно апаратен неизборен орган, непредвиден от Устава на БСП.  Делегатите на Конгреса от тези три организации на БСП бяха в центъра на манипулациите при гласуването за членове на Националния съвет и особено за Председател на партията.       
     Малцина забелязаха наличието на противоречие между суверенността, автономността на решенията на БСП и силният външен натиск, на който бе подложен конгреса за подмяна на левия курс и отстраняване от ръководството на БСП на „непослушните“, на самостоятелните в действията си ръководители на социалистическата партия. Кой отвън имаше интерес да бъде отстранен Миков и да бъде променен курса на БСП, на нейната позиция? Нека да поразсъждаваме.
            На първо място това е ГЕРБ и Бойко Борисов. Сегашното управление на ГЕРБ е в дълбока криза и безпомощност. Не се осъществи „голямата коалиция“ между ГЕРБ и БСП. Миков правилно прецени обстановката и последиците за БСП от такава коалиция с ГЕРБ и отказа БСП да провежда и участва в провеждането на дясна неолиберална политика. Раздорите в управлението на Борисов бяха и са почти непрекъснати. Това породи у Борисов желанието да се търсят нови възможности за стабилно управление чрез привличането на БСП в коалиция, тъй като евентуалната коалиция с ДПС ще събори окончателно ГЕРБ. Ръководството на БСП бе подложено на силен публичен медиен натиск и вътрешнопартиен натиск (особено Ангел Найденов). Потърсена бе и помощта на ПЕС за налагане на модела на „Голямата коалиция“. И се случи „кафето“ между Станишев и Борисов, достатъчно време преди Конгреса на БСП. На конгреса след провеждането на първия тур и преди втория тур на избора Борисов, в неговия фейсбук, пожела успех на Миков, т.е. направи му данайски дар. И това пожелание просто за секунди се появи в най-четените сайтове в Интернет и в телевизиите. И това веднага стана достояние на делегатите. Съвременните ИКТ предават информацията без забавяне, в реално време. Това подсили негативните нагласи на част от делегатите и предреши окончателно резултатите от втория тур на избора. По мое мнение няма нищо случайно в това фейсбук пожелание на Борисов. Внушението, че Миков е близък на Борисов моментално формира негативни нагласи сред част от делегатите.
            На второ място това е Сергей Станишев и представляваната от него ПЕС. Той вече напълно действа като лидер на ПЕС, под диктовката на Шрьодер и Шулц. ПЕС зае позицията за създаване на коалиции (разбирай – колаборации) на десните и левите в страните от ЕС. А в Европейската комисия ПЕС има 8 комисари. ПЕС се обяви за сключване на Трансатлантическото споразумение, за продължаване на санкциите срещу Русия. В същото време БСП под ръководството на Миков се обяви против Трансатлантическото споразумение и за отмяна на санкциите срещу Русия. Станишев изпадна в небрано лозе пред попечителите си в ЕС – собствената му партия е против решенията на ПЕС. И взе страна в конфликта между лявото направление на развитие на БСП и социаллибералните позиции в полза на вторите, с тези които той като министър-председател реализираше дясна полотика. Той предложи Миков за лидер, но бе забравил от собствения си опит, че всеки нов ръководител се дистанцира от предишния се попечител. Станишев, чрез своите хора (приятелски кръг, котерия или друго нещо) в Националния съвет (Драгомир Стойнев, Кристиян Вигенин, Димитър Дъбов, Сергей Узунов, Ангел Найденов, Катя Николова, Антон Кутев, Илиана Йотова, Бригадир Аспарухов, Юрий Асланов) взе участие в събарянето от ръководството на БСП на Миков. В интерес на „детронацията“, в интерес на връщане на „послушанието“ на БСП пред ПЕС, се притъпиха неговите лични неприязнени отношения с Борисов и Овчаров.
            На трето място много силен интерес имаше от страна на АБВ и Георги Първанов да бъде свален Миков и променено отношението на БСП към АБВ. На Първанов вече му стана ясно, че събира прекалено много негативни от участието с ГЕРБ във властта, че може в следващия парламент неговата партийка да изчезне. Приятелството му с Борисов е много важно, но по-важно е да остане във властта и центъра на политическия живот в страната. Активизираха се неговите приятели и последователи в Националния съвет на БСП от рода на милионера Кирил Добрев, практичния царистки министър Костадин Паскалев.    
            Особено е противоречието в механизмите на функционирането на демокрацията в БСП. Първанов, а след него и Станишев наложиха формирането на политиката на БСП в горните етажи на партията. Първанов и Станишев наложиха и модела на задкулисни договорки с другите партии, зад гърба на националните ръководства и на членовете на партията. Миков се опита да излезе от този политически стереотип, но властолюбците в БСП бързо го отсвириха на конгреса. На конгреса, в почивките и дори по време на заседанията, можеха да се видят в кулоарите на НДК как определени партийни „тартори“ внушават на определени делегати как правилно да гласуват срещу Миков и левия курс. По същество правилният принцип за съревнование по програми и идеи не се състоя, нямаше истински свободен вот, избор по личното убеждение на делегатите. Имаше на Конгреса манипулация от група обединили се срещу лявото движение и левия курс избрани и назначени делегати. Много съществена слабост е възможността абсолютно всеки да бъде посочен за Председател, без дори да знае. Това се дължи на възможността  всеки да може да предлага неограничен брой членове на Националния съвет и ръководство. В един момент си помислих, че предложените за членове на Националния свет може да са повече от броя на делегатите на Конгреса. В резултат от това на първия тур на избора бяха избрани само двама членове на Националния съвет. В повечето случаи предложенията бяха не по качества на кандидатурите, а по белега на териториална принадлежност, т.е. местничество.  На БСП чрез манипулациите с Устава бе наложена недемократичната практика на назначаване на делегати на Конгреса. И на този конгрес над една трета от гласувалите за решенията и при избора хора по същество не са делегати. Делегат е само този, на който определен кръг от хора са поръчали да ги представлява. В политическите партии това са делегатите на конференциите и конгресите. Тях хората ги избират и ги изпращат като свои представители да решават вместо тях. А на конгреса гласуваха хора, които не са избрани на общинските конференции, а са назначени като привилегия за това, че са депутати в Народното събрание или членове на ръководни органи. Тази глупост, възприета вероятно по модела на консервативната партия на Великобритания, няма нищо общо с правото на членовете на партията да избират своите представители.    
           Всички тези противоречия и съществени различия, както и външните влияния доведоха до патова ситуация. Утвърдена е политическа линия в ляво, а е избран Председател на БСП със социаллиберална политическа идеология и неясно политическо минало. БСП тръгва по път на словесната демагогия: лява фразеология и на дума подкрепа на Програмата и програмните декларации, а на практика бърз ход на новото ръководство към реална държавна власт и използване на облагите на тази власт за овластените. Ех, колко хубаво е да си министър! Това го каза Антон Кутев в едно телевизионно предаване. Ама това много добре го знаят бившите министри, сега съзаклятници: Костадин Паскалев, Ангел Найденов, Кристиян Вигенин, Драгомир Стойнев.
            На 49 –тия конгрес на БСП в ръководството победиха парите и алчния стремеж за бързо идване на власт, без ясна визия какво ще се прави и какво ще стане след властването. Бързането към властта без ясна лява управленска програма е равносилно на смърт. Но десните, не само в БСП, а въобще в политическия живот, не могат да не бързат за властта. Въпросът е какво ще получат хората, а не те самите те, от идването на власт. За новите ръководители по израза на Юри Борисов партийната програма е като брошка. Цитирам: „Когато една партия не се интересува от своята програма, причината може да бъде само една – политическият ѝ живот се подчинява не на ценности, а на безпринципен стремеж към власт, твърде прагматичен, т.е. доходоносен за някои. А в менюто за избирателите – словесни пируети, като заместители на адекватното поведение.
          Преди конгреса Националния съвет на БСП бе блокиран. Това не позволяваше на Миков и Изпълнителното бюро да доразвият своите идеи и схващания, да реализират в практиката някои от тях. Но бяха допуснати и две съществени слабости. Първата е нежеланието да се даде ясна и откровена оценка за грешките на БСП в управлението на Тройната коалиция и правителството на Орешарски, да се посочи кои прокарваха чужда идеология под маската на лява идея, кои преговаряха с ДПС и какво скрито договориха. Разбирам стремежа на Миков и другите леви с такава оценка да не се изостря обстановката в БСП, но обществото очакваше и се нуждаеше от подобна откровена и самокритична обективна оценка, оценка основаваща се на истината.
Някои забравят, че истината не е компромат. Компромати са само лъжливите твърдения. Неистини са твърденията на Юрий Асланов и на самата лидерка, че срещу Нинова се водила компроматна война. Да, де, но самият Овчаров потвърди за нейното обвързване в миналото с управлението на СДС. Ама в търговския регистър има записано името на Корнелия Нинова като Изпълнителен директор или като преседател на надзорния съвет на четири крупни държавни предприятия, едното приватизирано под нейно влияние в полза на Георги Гергов. Значи ли това, че хората нямат право и не трябва да знаят какво пише в публичен регистър?  Според Асланов социалистите нямат право на информация, в партията не трябва да има историческа памет кой какъв е бил и за чия кауза е работил. Втората грешка бе, че на такъв важен за бъдещето на БСП конгрес, се отива с негоден в организационно отношение Устав на партията. Някои неистово се опасяват от истината за миналото на редица дейци от новоизбрания Национален съвет на БСП.
            В заключение съм съгласен с Румен Петков (Поглед.инфо), че БСП я е имало преди Нинова и ще я има и след Нинова. Въпросът е дали това ще бъде лява социално ангажирана и отговорна партия или ще бъде социаллиберална партия под лъжливо ляво име. И по-важното – колко време ще продължи да я има. А на България е потребна силна, истинска (не на думи) лява социалистическа партия. Такава партия ще позволи да се нормализира българската политическа система и да се преодолее олигархизма в ръководството на страната и да се реализира бърз икономически и социален растеж, да се спре и да започне да се излиза от демографската катастрофа.

Автор: Анко Иванов

11.05.2016 г.