неделя, 26 април 2015 г.

За лявата инициатива на Стойнев



За лявата инициатива на Стойнев

автор: Анко Иванов

            По време на пленума на Националния съвет на БСП в събота е била поискана оставката на Драгомир Стойнев от зам. председателският пост в Националния съвет. Информацията по случая е оскъдна и по–често наподобява импровизация или пригаждане към някаква предварителна теза. От това, което стана известно, става дума за политическа оценка на висш функционер, министър от правителството с мандата на БСП. В българското политическо пространство няма нагласа всеки политик да носи лична отговорност за стореното и/или за бездействието по кардинални политически въпроси. В България е наложена мантрата за колективната безотговорност на политиците. И всеки от тях винаги има оправдание с колективните решения на съответния орган. И това е следствие с налагането в обществото на англо-саксонския модел на „демокрацията“. Всеки политик, особено политик на национално равнище, трябва да носи пряка лична отговорност за вземаните от него решения, за проявената инициатива, за бездействието по поставените му поръчения от собствената политическата сила.
            Не е нормално, когато упражняваш мандат на твоята партия в правителството, което по същество се е провалило, което е прокарвало политика не съответстваща на предизборната платформа, да считаш, че си успешен министър. Това, което Стойнев направи, а и това, което не направи, не повдигна авторитета на БСП сред избирателите, а обратното – го срина. И съвсем естествено трябва да се носи персонална отговорност за личните действия и бездействия. Провалът на Южен поток, провалът на АЕЦ „Белене“, провалът с договора с Уестингахаус, бездействието срещу монополните структури в енергетиката, стремежът чрез изземване на доходите на държавните предприятия те да бъдат ликвидирани и фалирани, не е позитивна характеристика за Стойнев. Вярно, Дянков изземваше 80% от приходите на държавните предприятия. Чобанов и Стойнев ги намалиха на 75%. Но новото петорно коалиционно правителство ги свали на 50%. Значи е можело, но Стойнев си е бездействал и не се е съпротивил срещу хората на ДПС в правителството – Орешарски и Чобанов. Стойнев не се противопостави на Орешарски и Чобанов за плоския данък, а ги подкрепяше да се запази тази крайно неолиберална икономическа мярка. Като цяло в обществото има трайно негативно отношение към Стойнев, и то не само от политическите опоненти, но и от членовете на БСП, съмишлениците и симпатизантите. Това, че Стойнев е приятел на Станишев, вече не е достатъчно за да може той да е на възлово място в политическата йерархия на БСП.
Разумните и реално мислещи политици в подобна политическа ситуация правят крачка назад и сами си подават оставката, не чакат някой да им я поиска. Могат да се поправят и след време отново да заемат по-висок пост в обществената и в партийната йерархия. Но явно на Стойнев му липсва реализма в оценката на пораженията, които той, заедно с Вигенин и Найденов, нанесоха на БСП. И изведнъж, ако е уверен, че действията му са били правилни, да обясни разумно своето поведение, действия и бездействия. Вместо това, Стойнев започва да се зъби на своите другари от Националния съвет. Чета какво е казал: „за мен е важна перспективата на лявото, какво е новото ляво. А лявото само продължава за губи позиции от търсенето на врага с партиен билет“. Ето, това се нарича политическа наглост, политически гьонсуратлък.
Първо, никой не е обявил Стойнев за враг. В случая, според народната поговорка: “Гузен, негонен бяга“. Истината е, че по своите идеи, макар че се нарича социалист, Драгомир Стойнев е социал-либерал, т.е. прикрит с лява риторика неолиберал. Политическата практика е критерият за това какъв си, а не за какъв се самообявяваш. Участвайки в правителството на Орешарски, което твърдо стои на неолибералните позиции, по същество работиш против партията от която си. И партията търпи поражения от това.
Второ,  явно Стойнев не разбира, че партията, която се отказва от подкрепата на каквито и да е било неолиберални подходи, не може да се води от хора, които пред лицето на нацията са възприемани като неолиберали или поне като  социал-либерали. Нещо повече, ако БСП продължава да търпи в совите ръководни органи компроментирани като държавници политически лица като Вигенин, Найденов и Стойнев, няма как да се обявява за „ново ляво“.
Разбирам го Стойнев, че с подобно изваждане от най-висшето партийно ръководство се накърнява възможността за бъдеща политическа кариера. Но такива са рисковете и реалностите в политическата дейност. Ако той това не го е разбрал, явно реално не става за политик от голям ранг, към който явно се стреми. Живот и авторитетна дейност може да има и извън Националния съвет на БСП. Тази истина едничка Стойнев би трябвало най-после сам да разбере. Прекалено бързото израстване в политическата стълбица, понякога крие и подобни рискове за провал на политическата кариерата.  
В тази ситуация Михаил Миков зае вярната позиция. А тя е „във всеки един момент, във всеки орган на партията, трябва да се носи отговорност от всеки“. Сега е важно тази вярна позиция да бъде подплатена с действия. А именно: цялостна и пълна, без замазване реалистична оценка на участието в управлението на Правителството на неолиберала Орешарски, освобождаване на челните позиции в ръководството на министрите от това провалило се неолиберално, реално доминирано от ДПС управление. Лявата инициатива сега налага най-после Миков да набере куража и даь постави тези въпроси на вътрешнопартиен референдум, допитване, или поне на обсъждане в организациите на партията, не само сред Националния съвет и актива на областните организации, а и с членовете, привържениците и симпатизантите на партията.


26.04.2015 г.    





четвъртък, 23 април 2015 г.

Украинският неофашизъм - мит или реалност?




Украинският неофашизъм – мит или реалност?


Автор: Анко Иванов


            В съвременна Европа, във връзка със събитията в някои Прибалтийски страни, членове на ЕС и в Украйна, отново стана актуален въпросът за наличието на съвременен фашизъм. Ясно се очертават три обществени, политически и информационни групи отношения: отричане на наличието на прояви и развитие на неофашистки движения и политики; безразличие, отношение на незабелязване, че нещо има, че нещо профашистко става в Европа; критика и политическо и морално осъждане на неофашистките прояви r политики. Спорът особено се засили след профашисткият преврат, дезинформационно наричан  „майдан“. В българските средства за масова дезинформация, подобно на европейските и американските няма и намек за съществуването на неофашистката опасност в Европа и специално в Украйна. В редица случаи на национално правителствено (в отделните страни), а и на общоевропейско равнище се избягва дори споменаването на думата фашизъм. Този подход наподобява поведението на щрауса със зариването на главата в пясъка, за да не види опасността. А има ли фашистки прояви в Украйна и Прибалтика? Националистическите изблици в Прибалтика и Украйна носят ли белезите на фашизъм? Ето на тези въпроси всеки грамотен и обществено ориентиран човек трябва да може да си отговори. 
Отговорът може и трябва да се намери чрез методите на сравнение и на аналогия на съвременните политически идеологии и практики в Украйна и някои от Прибалтийските държави с тези от фашисткото минало и практика в някои други европейски страни, с типичните и характерните белези на класическия фашизъм. А това е фашизмът в Италия  и националсоциализмът в Германия.  Фашизъм и фашистки прояви е имало и има в множество европейски страни. Но във всяка от тях той има своя специфика на идеологията и практиката. Самата дума фашизъм е с италиански произход и е въведена в употреба от Бенито Мусолини. Той я въвежда в качеството на символ на неговото движение с древноримските фасции – свързано снопче от пръти с брадва в средата, които били знаци за достойнство на древноримските магистрати. Свързаните в снопче пръти изразявали, според Мусолини и привържениците му, единството на народа, а брадвата – ръководството.  
            Фашизмът е идеология, но той е и организирано движение и практика чрез действия в или против рамките на закона. Не е нормално да се съди само по думите в документите на отделните фашистки и профашистки движения и организации, а предимно по реалните практически действия. Така например, някои у нас се стремят да докажат, че в България не било имало фашизъм, понеже никъде не било написана думата фашизъм в документите на фашистките организации и на царската власт. Това, че липсва думата фашизъм и национал-социализъм, а има само национал-патриотични послания и други общи думи не означава, че не са рязани глави, не е имало концентрационни лагери, не са палени къщи, не са удавяни хиляди хора в шлеповете по река Дунав, дори не са убивани децата от Ястребино.
            Основополагащите идеи на фашизма са антидемократични, антикомунистически и антисоцилдемократически. Сред учените политолози, социолози и други всякакви лози няма единно мнение и трактовка на основните съдържателни елементи на фашистката идеология. Според редица учени и политици и според моя прочит основните идеологически, политически и организационни елементи в съдържателно отношение на фашизма са:

            Първо. Краен национализъм, разбирането, че съществува „чиста“ нация, която по своите присъщи само на нея черти и култура превъзхожда другите нации. Тази нация е „велика“ и когато е единна господства над другите нации. Загубата на „чистотата“ на нацията води до трудности в развитието и. Главна обществена ценност при фашизма става националното, националният интерес, който силно доминира над всички други човешки интереси и ценности. При него няма общочовешки ценности, хуманизъм, социална съпричастност и помощ и т.н. Фашистката идеология установява свой особен национален нравствен кодекс, който може и да е писан, но може и да не е писан и удобрен от някаква фашистка инстанция. В съвременна Украйна това с особена сила се отнася за нравствените оценки на историческото миналото. Оказа, че за съвременните украинските националисти дълбоко нравствено е да се величаят идеолозите и практиците на съратниците на фашистка Германия на като Бандера, Шушкевич и т.т. организациите на фашистката Същностен белег на съвременния украински неофашизъм е пренаписване на историята от ултранационалистическа украинска гледна точка, възвеличаване на фашизоидните образования от времето на Втората световна война като Украинска патриотична армия (УПА), дивизия „Галичина“ и т.н., на техните водачи. Подобни процеси има и в прибалтийските страни. Реабилитацията на помагачите на Хитлер е най-голямото доказателство за въвеждане на нов нравствен фашистки кодекс в съвременна Украйна. В този нравствен кодекс на второ, не по-малко важно и водещо място, е русофобията като начин на мислене, поведение и действие. Сега в Прибалтика, в Украйна, все повече неофашизма се свързва и пряко с героизацията на фашистки прояви, действия и дейци от миналото и стремеж към възвръщане на старите фашистки „ценности“, символи и ритуали. Новото в нравствения кодекс на съвременните украински неонацисти е заместването на величаенето на немския фашизъм с американския хегемонизъм.

            Второ. Насаждането на омраза към другите нации. Политиката на пренебрежително отношение към тях и дори към унищожение. На тази основа се развива идеята за йерарахия на расите и омразата към евреите, циганите и славяните, стремежът те да бъдат унищожени или поне поробени. В резултат на това в хитлеристка Германия бяха унищожени милиони хора – почти изцяло евреи, славяни и цигани. В Украйна такава смислова идеология набира ценност в отношенията към рускоезичното население на страната. Това най-рязко се изрази на Майдана, а и след него, в политическата антируска насоченост на средства за информация, политическите идеи и изяви. „Който не скача е москал“ – е само един бегъл принцип на разграничаване и подигравателно отношение към руското население на Украйна. Отношението на „Десен сектор“, „Баткивщина“ и др. Подобен изразен е и отношението към руснаците като към „ватници“, „недочеловеци“, „колоради“ и т.н.
            Трето. Главна цел на фашизма е засилване на нацията, нейната „чистота“, превръщането и в господстваща нация в обществото, в икономиката, в държавната власт, в географския регион. Властта се използва за терор над всички другояче мислещи хора, за премахване и унищожаване на политическите противници, за потискане на „малоценните“ народности и т.н..  Същността на черта на идеологията на фашизма е налагането на възгледа за особената мисия на „избрания народ“ (по Ницше) в национален, а и в международен план чрез участие в международни съюзи, пактове и оси.  Засилването на национализма навремето доведе до формирането на Тройната ос Рим-Берлин-Токио и присъединилите се към нея Румъния, Унгария, Финландия и България. Засилването на ролята на украинската народност е същностен белег на проявите на съвременния украински неофашизъм. Това става чрез изкуственото налагане на един единствен държавен официален език, независимо от това, че в тази държава по-голямата част от населението има други майчини езици и предимно руски език. Преди обявяването на независимостта на Украйна през 1991 г. всички на тази територия бяха един народ – съветски и говореха официално на един език – руски. Насилствената украинизация премина през задължително изучаване на украински език, решително намаляване на броя на училищата, в които си преподава на руски и други местни езици, въвеждане на украинската именна система, принизяване ролята на православната църква, забрана за излъчване на руски радио и телевизионни програми. В тази борба за „засилване“ на украинската нация се въведоха и нови методи – събаряне на паметници, промяна на имена на селища, предприятия, училища и т.н, всякакви символи на бившата съветска власт, сякаш Украйна не е била част от Съветския съюз. Отмяната на празнуването на победата над фашизма е най-вярната оценка за фашисткия характер на съвременната украинска власт.

              Четвърто. Отказ от демокрацията като форма на държавно устройство, нейното разглеждане като средство за разединение на народа, налагане на ред и порядък в обществото. Един от идеолозите на фашизма дословни развива тази теза: „…може да се управлява покрай и против всякаква либерална идеология … Хората се умориха от свободата … има други думи, предизвикващи обаяние, които са по-величествени: ред, йерархия, дисциплина“ (Н. Устрялов). Това е отказ от демокрация в полза на силна диктаторска власт, която да осигури справедлив обществен ред и да гарантира благополучие на всички слоеве на обществото. Сега в Украйна отказът от демокрацията се осъществява чрез няколко действия. Най-силното от тях е убийство без съд и присъда на активистите в Донецката и Луганската области, участвали в подготовката и провеждането на референдума за независимост от Украйна. Участниците в най-демократичната форма на управление са просто измъчвани и убивани на територията на Източна Украйна. Вторият подход са масовите арести и задържания на хора с друго мнение за управлението на страната. Само в Харков това са над 1000 души, които седят без съд и присъда в затвора. В Одеса почти 100 души, които протестират са изгорени живи или отровени в дома на профсъюзите. Всичко това недвусмислено подсказва че в Украйна има отказ от демокрацията. Проведените избори за президент в условията на гражданска война, засилена военна мобилизация и формиране на страх само прикриват липсата на демокрация. Забраната на комунистическата идеология и на Комунистическата партия е най-прекият аналог с диктатура във фашистка Германия. Подобен характер имат т.нар. лустрации на хора участвали в управлението по време на друга политическа партия. Подобен неофашистки характер има украинското „изобретение“ опозиционни депутати и журналисти да бъда унижаване чрез хвърлянето им в кофите за боклук. 

             Пето. Пълно подчиняване на държавата и тотален контрол над личността, на свободата на кореспонденция, на общуване, на придвижване и т.н. създаване на специализирани места за изолиране и унищожаване на различно мислещите хора (Освиенцим, Бухенвалд, Треблинка и др), на хората от друга народност, раса и религия. Държавата има право да убива без съд и присъда, само по командата на някакъв офицер. Да си спомним Лидице, Бабий яр, Ястребино и много други.  Фашистката държава има право и може по своя преценка да отнема лично частно имущество. Държавата се превръща в главен органи на фашисткия терор. Държавата е псевдодемократично устроена, има си парламент, Правителство и т.н. Нещата в Украйна се повтарят като гротеска. Украинската Рада може да приема всякакви закони за репресия срещу гражданите. Държавата може да провежда т.нар. антитерористични акция (АТО), които са абсолютен терор. Това е акция на поголовно избиване на мирни граждани на своята държава, дори на престарели хора и бебенца, поголовни унищожаване на инфраструктура и предприятия, пътни комуникации, произволно отнемане на социални права (пенсии др.) и т.н. Вече Украинската Рада предвижда със закон отпращане на различно мислещи в специални лагери (интерниране), отчуждаване на имуществото на гражданите, въвеждане на задължителна трудова повинност за трудоспособните хора. И нещо свръх демократично – никой не може да иска и отпраща в оставка Правителството, да избира нов Президент и т.н. Подобно на фашизма в Италия, Германия, Унгария, Румъния и България (преди и по време на Втората световна война) фашистката идеология политика напълно подчинява съдебната система и тя става пълен придатък на фашистките действия. В Е„Украйна не само не разкрити убийците от Майдана, не са разкрити убийците от Одеса, но и никой от съдебната система  няма намерение да ги разкрива и преследва според украинските и международните закони.  
  
             Шесто. Тотално идеологическо въздействие върху населението на страната чрез пълно овладяване на средствата за масова информация, използване на социална демагогия за „интересите на нацията“, овладяване на масови организации движения или създаване на нови собствени такива. Особено привкус има фашистката демагогия в стила на непрекъснато натрапване само на единствено вярната, на „правилната“ политическа информация и оценка на събитията, съсредоточаване на „вредната“, „грешната“ позиция и практика (с използването на верни и в повечето случаи на измислени факти) на политическите противници. За фашистката диктатура навсякъде по света е характерен подхода на пълно информационно затъмнение за другите политически и идейни позиции, липсата на достъп до медиите на инакомислещите хора. Този подход сега е наложен не само в Украйна, но и в Прибалтика, в Румъния и България и други бивши социалистически страни. Но в това, в което сегашната украинска власт се отличава, е масовото убийство на журналисти не само в Донбас, но и на улиците на Киев, масовото „самоубиване“ на видни представители на бившите управляващи.  
 
Седмо. Формиране на еднопартийна система на управление на държавата и обществото, забрана на други политически партии и движения. Наличие на силен харизматичен партиен и националистически вожд. Тоталитаризъм в управлението на всичко на територията на държавата. Е, тук все още украинският фашизъм буксува и не може да се доближи до оригиналите, но се запътил, чрез унищожаване на партията на регионите и Комунистическата партия. Но вече има нов модел на едно партийно управление – чрез две паралелни еднотипни партии, които прокарват една и съща политика. Моделът е взаимстван от САЩ и Великобритания, където да 100 години управляват само по две партии. В полза на двупартиен фашистки модел на управление за Украйна е и липсата все още на изявен харизматичен лидер, който да обедини всички профашистки и националистически партии и движения.

            Осмо. Наличие на самостоятелни, извън армията и полицията, въоръжени отряди за смачкване каквато и да е съпротива, за всяване на страх и ужас у инакомислещите хора.  В Германия имаше подобни образования. В Италия също е имало такива отряди. Такива  има и в историята на България – т.нар. шпицкоманди, избили десетки хиляди хора без съд по време на Септемврийското въстание. За техните „подвизи“ големият писател Антон Страшимиров написа блестящата книга – „Хоро“. В Украйна има по-голямо разнообразие  Нещо повече – формиране на култ към използване на силата, включително и военната и полицейската сила както вътре в страната, така и при решаване на международни спорове. Батальоните от типа Азов и т.н. не се съобразяват с никакви международни договорености, никакви указания от страна военното командване и т.н. Изпълзяха и анонимни убийци на интелигенцията, подобно на убийството на поета Гео Милев в България. Само, че в Украйна това писателят Олес Бузина. И нещо ново – привличане към активна подкрепа и брутални действия срещу инакомислещите чрез използване на платените футболни агитки. Те са второто, след наемните въоръжени отряди (батальони, опълчения, охрана и т.н.) оръжията на украинските олигарси . Те бяха в основата на протестите на Майдана, заедно с „Десен сектор“ участваха в масовите убийства в Одеса и множество други действия и националистически и профашистки мероприятия.   

            В Европа, в съвременните променени условия, има някои нови моменти, чрез които се маскира неофашисткия характер на повечето от тези фашистки организации, движения и властови действия. Сега в повечето западноевропейски страни борбата за „чистотата“ на нацията се превръща в борба с мигрантите от други страни, в антиемигрантски движения и послания. В миналото на фашизма външнополитическата агресия бе под мотото на борбата за необходимото „жизнено пространство“, което не достига за развитието на „чистата“ нация, на „избрания“ народ, за реализация на Бисмарк за поход на изток (Драх нах Остен), на Хаусфоферовите геополитически идеи. Сега идеята за „жизненото пространство“ за развитието на националистическа Украйна се свързва не с външна агресия към съседните страни, а стремеж да се обезлюди, заеманото от други етноси географско пространство в самата Украйна, като се избият огромен брой руснаци (т.е. „недочеловеци“ и „ватници“), голяма група руснаци да бъдат принидени да напуснат совите родни места, населени от техните деди преди повече от 200 години, за да се освободи „жизненото пространство“ на великия украински народ. Тази политика на обезлюдяване на населени с други етноси територии в Украйна по същество е израз на неофашистка политика на геноцид, не чрез газовите камери на хитлеристка германия, а чрез авиационни мбомбардировки, ракети, снаряди, мини и т.н. Третият актуализиран подход на фашисткото действие  е замяната на поставянето на белезите на вратите на хората, които трябва да бъдат убити и прогонени със модерните списъци в Интернет-сайтове. Списъци, по които не само щурмовите отряди, могат да се унищожават „колорадите“ и техните „помагачи“, но и всеки, който пожелае и има чрез интернет домашния адрес, телефон, снимка и т.н. на набелязания да го отстреля.          

            И в миналото, и сега, фашистката идеология се основава на монистическите възгледи за някакви фундаментални и всеобхватни истини за света и хората, упростенческо обяснение на събитията и действията, на основата на две крайни оценъчни позиции – „добро“ и „лошо“, без всякакви нюанси. Подходът – нашето, украинското е само добро, а чуждото и предимно руското, е само лошо, е същностен белег на национал-социализма в съвременна Украйна.      
            Почвата за развитието на фашизма в отделните страни е различна, но факторите, подпомагащи развитието му са само няколко. Първият от тях е задълбочаването на социалните проблеми, масовото обедняване на хората, несигурността и страхът за бъдещето. Това е най-благоприятната социална среда за възникване и развитие на фашистките идеологии, движения, политики и управления. На тази почва възниква фашизма в Италия и Германия след Първата световна война. На тази почва се възраждат и неофашистките движения в бившите социалистически страни от Източна Европа. Събарянето на социализма, бе съпроводено с разрушаване на естествените икономически връзки между страните от бившия СИВ, нахлуване на техния пазар на западни и източни (предимно китайски и турски) стоки, внедряването на неолибералните принципи в икономиката, които доведоха да разрушаването на икономическата база на обществото, изкуственото разделение на обществото чрез създаването нови капиталисти, формиране на обстановка, в която огромната маса от хората загубиха совите работни места и своята социална стабилност, обезвериха се за бъдещето си.  
Вторият фактор за възникване и развитие на фашизма е националното унижение на народите на Германия, Италия, България и други страни от несправедливите международни договори, наложени от страната на държавите победителки в Първата световна война. Неофашизмът в Източна Европа се възражда не само на неудовлетворението от разгрома на социалната система в Източна Европа, но и останките и наслоенията от историческото минало, които формират определени етнофобски настроения като тези в Естония, Литва, Латвия, Полша и Украйна. Тези етнофобски настроения в Източна Европа бързо бяха премоделирани под външно влияние в краен, радикален национализъм и специфичната за политиците на съвременна Европа русофобия. В Украйна сега да си патриот се възприема като да си задължително русофоб, независимо дали си коренен украинец, татарин, евреин, румънец, гагаузин  и т.н.  
Третият фактор, специфичен за XXI век, е външното политическо влияние и стимулиране на фашистките движения. Това се реализира сега пряко от САЩ, които чрез русофобията искат да изолират от международното поле Русия и да продължат безразделното си световно господство, а европейските политически лидери се превръщат в активен помощник и изпълнител на тази политика на САЩ. Американската дипломатка Нюланд сама призна, че фашизоидния преврат в Украйна е струвал на САЩ 5 млрд долара, а поляк разкри, че снайперистите на Майдана, проляли кръвта на много хора, са специално подготвяни в Полша.

Главното средство за утвърждаване и удържане на власт на фашизоидните елементи в Украйна е насаждането на страх. Страх от безработица и лустриране, страх от пряко убиване, страх от мъчения и задържане произволно и време без обвинения в арестите и затворите, страх от принудителна военна мобилизация и изпращане на фронта, страх от изпращане в лагерите, страх за бъдещето на семейството, на децата и т.н. Само страхът, целево налаган и формиран, задържа за сега украинските народи – украинци, руснаци, румънци, поляци, унгарци, българи, татари и т.н. от свалянето на дошлата на власт профашистка хунта. Но вероятно украинските неофашисти и националисти не си дават ясната сметка, че страхът на народите е само до време.
      
Сега в Украйна тече процес на формиране на фашистка власт. Този процес е започнал, ускорява се скоростта на неговото протичане, но той все още не е завършил. Той се отличава, с много добре определените от Георги Димитров, белези като  терористична диктатура, национален шовинизъм и ненавист към другите народи. Съвременният украински фашизъм не е мит, а сурова реалност. Този, който сега не вижда тази реалност, има опасност в бъдеще много сериозно да съжалява, понеже борбата с фашизма винаги е много трудна.
 
            И в новите исторически условия, и при новите технологии, фашизмът си остава фашизъм – крайно дясна националистическа идеология и политика, базираща се на тоталитарни действия и репресивни структури, на антидемократичното действие.


23.04.2015 г.

вторник, 14 април 2015 г.

За основите на лявата политика. (Част 4: социална политика)

За основите на лявата политика

(част 4: социална политика)

Автор: Анко Иванов


            Основополагащи принципи на лявата политика са не само социалната справедливост и социалното равенство, но и социалната солидарност и социалната помощ и взаимопомощ. Те се реализират чрез т.нар. социална политика, т.е. от системата от политически стратегии, програми, планове и най-важното - действия за развитие на социалната сфера (образование; здравеопазване; социално осигуряване и помощ, защита на трудовите права и охрана на труда; грижа за децата; грижа за културата и т.н.).  В основата на социалната политика са социалните отношения, т.е. отношенията на хората един към друг. Но тези отношения са винаги конкретни, в конкретни обществено-исторически условия. Тяхното регулиране от обществото се осъществява чрез социалната политика, разработвана от политическите партии и реализирана от чрез инструментите на държавната власт.
Главният принцип, на който се основава лявата социална политика е солидарността. Основа на социалната солидарност е взаимодействието и взаимопомощта между хората в стремежа им всички да живеят по-добре. Тя е единство на убеждения, мотиви и действия за взаимопомощ и подкрепа и се основава на общността на целите и общността на интересите на голяма група от хора. Социалната солидарност се реализира на всички обществени нива – от личностно, семейно, групово, местно, национално, до интернационално и глобално.
Социалната политика в съвременна България е призвана да решава острите социални проблеми на обществото на основата на обществената солидарност. А основните социални проблеми на българското общество са следствие от политическите и икономическите проблеми.
Всеки социален проблем в българското общество може да се оценява и се оценява от различна социална гледна точка. В зависимост от избраната гледна точка се дефинират, прогнозират и решават социалните проблеми. Индивидуалистичната гледна точка е характерна за дясната, за неолибералната социална гледна точка. Лявата социална гледна точка се основава не на някаква аморфна, абстрактно-философска гледна точка, а на гледната точка на националния интерес от всеобщото развитие на всички в обществото, в защита на социално онеправданите. Лявата социална гледна точка е за преодоляване и максимално съкращаване на социалното неравенство в българското общество чрез механизмите на социалната солидарност и взаимопомощ.   
Основните направления, цели и дейности за реализиране на лявата политика са:
Първо. Високо равнище на образованието на хората в обществото, което да им позволява по-високо качествено равнище на професионална и трудова реализация в обществото, на възможност за динамични промени в професонално-трудовия статус, смяна на професията и работното място. На динамичните промени в обществото трябва да съответства образователна база за бърза личностна адаптация и промяна в социалния статус и роля в обществото. Това се постига чрез високо равнище на общото образование, до създаване възможностите на всеки млад човек да придобива качествени общи и специализирани знания и умения. В България сега няма реални възможности за образователно и културно развитие на всички деца. На практика се формират две образователни писти: първата – на елитарното образование за децата на богатите и средно заможните родители, за подготвяне на кадри за западноевропейските университети и на втората - т.нар. общо задължително образование за децата на бедните родители и безработните, образование което да дава само елементарни знания и умения, дава възможности за професионална дуална подготовка. Елитарната подготовка дава възможности за развитие само и предимно на децата на богатите родители. За да се избегне тази социална несправедливост в образователната действителност в България трябва промяна в нея чрез провеждането на лява образователна политика.  А тя включва:
1/. Цялостно издигане на качеството на обучението в българските училища, а не само в т.нар. елитни. Това може и трябва да стане чрез комплексни мерки, включващи доминиране на общообразователната подготовка, намаляване делът на профилираната подготовка и най-вече на ранното профилиране, решително подобряване на учебното съдържание и качеството на учебниците, на материалната база, на значимото повишаване на заплатите на българските учители и привличане към учителската професия на талантливи млади хора и т.н.;
2/. По-нататъшно развитие на целодневната подготовка в училище, обхват в нея постепенно на всички деца от началното образование (1-4 клас), сериозни мерки за прекратяване на отпадането от училище, особено на децата от малцинствените групи. Необходими са законови и др. мерки за прекратяване на вредната традиция сред част от българското население за ранно встъпване в брак предимно на момичетата, за това деца да раждат деца. Мястото на тези деца е в училище, а не в родилните домове.
3/. Облекчаване издръжката на децата, които ходят постоянно на училище в държавните и общинските училища чрез безплатни учебници, премахване на ДДС върху учебниците и учебните помагала, върху училищните униформи и спортни екипи и т.н. Намаляването на издръжката на децата, които ходят на училище, ще намали неравенството във възможностите за по-качествено обучение и възпитание.
4/. Пълна държавна и качествена издръжка на държавните и общинските училища. Богатите, които искат децата им да се учат при лукс условия и образователни екстри да си плащат всичко, без държавата да финансира луксозно и елитарно образование.
5/. Особено място трябва да има лявата политика за постепенно намаляване на таксите за висше образование и в перспектива за тяхното отменяне. Това ще позволи голяма част от младите българи да повишават образованието се не в чужбина, а в България, да не емигрират от страната по повод на образованието. 
Второ. Лявата политика изисква и решителни промени в здравеопазването. Сегашният неолиберален индивидуалистичен модел на здравеопазване в България се превърна в средство за източване на огромни обществени средства към малка група производители на лекарства, към малка група на висококвалифицирани лекари за сметка на принизяване на общото равнище на здравни грижи за населението на страната. На лице е огромно неравенство във възможностите за лечение на хората. За богатите няма държавни, финансови и социални граници за лечение. За бедните има бюрократични правила и изисквания за лечение, за лимити на посещение при специалисти, на заплащане на скъпи консумативи, които на практика са недостъпни за тях, за плащане на много висока ставка на данъка ДДС върху лекарствата, с които се лекуват бедните хора. Главен принцип на индивидуалистичния неолиберален здравен модел е остойностяването на всяка лечебна дейност. За лявата политика основен принцип трябва да бъде и е създаването на реална възможност при потребност всеки да има  право да получава висококачествено лечение. Костовата такса за посещение при лекар и медицинска лаборатория за изследване е по същество бариера за получаване на медицинска помощ. За богатия 3 лева са нищо, за бедния безработен или пенсионер те са значими разходи. Крайно време е левите политици да поставят на преосмисляне на цялата здравна система. На първо време поне да се опитат да смекчат егоистичната същност на здравните грижи: отпадане на безумните изисквания за избор на лекар-специалист; отпадане на направленията за лекар-специалист, всеки да може да има свободен достъп до специалист, а не по правила на бюрократите от здравната каса; решително осъвременяване и повишаване на ефективността и качеството на спешната (помощ); повишаване на ролята на ДКЦ като място за лекарска помощ и консултация и за спешни (неотложни) случаи чрез денонощен спешен кабинет, а не разкарване на болните до различни, понякога твърде отдалечени болници и излишно търсене на спешната (бързата) помощ; осигурявана на денонощна медицинска помощ във всички населени места с над 2000 души население; осигуряване на денонощни аптеки във всички общински центрове и т.н.        
Трето. Решителна промяна в социалната помощ, оказване на финансова и материална помощ на действително нуждаещите се. Това става по два пътя – чрез несимволично повишаване на доходите на работещите и на пенсиите, както и чрез увеличаване на социалните помощи за някои специфични случаи. Тук най-напред трябва да се предвидят много по-високи размери на помощите за отглеждане на второ и на трето дете и прекратяване на помощите за четвърто и следващите деца. Този подход ще позволи да се преодолее демографската катастрофа, в която е изпаднала страната. От решителна промяна се нуждае социалната помощ за издръжката на болните с голяма загуба на работоспособност, за болните от тежки неизлечими болести, т.е. за социални пенсии и пенсии по болест. Размерът на тези помощи трябва да се увеличава за сметка на прекратяване на неправилно и недобросъвестно отпуснатите пенсии по болест на здрави хора. Водещото трябва да бъде постепенното увеличаване на доходите на работещите и размера на пенсиите, а не прекомерно увеличаване на социалните помощи. Постепенно трябва да се премине от по-високи размери на помощите към по-високи размери на доходите.
Четвърто. Няма лява политика без защита на трудовите права и охрана на труда. Сега формално има изградена обществена система за защита на трудовите права. Има Кодекс на труда, има Държавна инспекция по охрана на труда, има държавни органи по спазване санитарните изисквания за полагането на труд. Формално има система, но в действително има системно нарушаване на всички възможни права на работещите и на първо място на правото на труд. Вече четвърт век по законодателен път, а и противозаконно, непрекъснато се отнемат и нарушават трудовите права на заетите лица, предимно на заетите в частния сектор. Сега на практика извън държавния сектор в България няма професионални организации. А там, където ги има са свръх формални и пригласят  на работодателите. Действащата тристранна комисия е административно-бюрократична форма за прикриване на провеждането на неолибералния подход за намаляване и премахване на трудовата защита на работещите.  В момента в България, с изключение на държавния сектор, на практика няма защита на труда. Многобройната администрация на държавната инспекция по труда е неработеща, формално изпълняваща някакви неефективни трудовозащитни функции. Чрез механизмите на законодателство и контрол над държавната администрация следва да се промени обстановката на полагане на труд над установеното работно време, с продължителност на работния ден до 12-13 часа, работа в празнични дни без заплащане на този труд по удвоената тарифа.
Лявата политика в сферата на защитата на труда е пряко свързана и със защитата на труда и особено защита на младите майки, болните и инвалидите. Чрез лявата политика следва да се въведе наказателна отговорност за работодателите, които наемат работници без трудов договор, не осигуряват безопасни условия на труд, които не плащат осигуровки на работещите и ги оставят в бъдеще време без пенсии.
Лявата социална политика е пряко свързана и с борбата със сивата икономика. Във финансов план сивата икономика води до огромни дефицити в бюджета на страната и възможностите за провеждане на значима и ефективна социална политика. В социален план тя обрича на мизерия хиляди хора, които получавайки пари на ръка за извършената работа, остават без  социални осигуровки или им се лимитира бъдеще с мизерно равнище на социалната пенсия.
Чрез лявата социална политика трябва да се отстоява защита на бременните и майките с малки деца срещу уволнение и отказ да бъдат назначавани на работа. Същото, не с не по-малка сила, се отнася и за защита на трудовите права на болните от някои значими и опасни социални заболявания.
Има още множество аспекти на провеждането на лявата социална политика. Но това не са само отделните мероприятия и действия за защита на бедните, на хората на труда, а преди всичко критерии за оценка на действията на политическата партия с лява ориентация. Всяка една политика, всеки един закон и т.н. трябва да преминат през филтъра на лявата политика и да бъдат въведени в действие или спрени от действие след вярна оценка на влиянието върху социалната справедливост, социалната солидарност, социалната защита и социалната взаимопомощ между хората в обществото. Само при такъв подход може да има действена лява социална политика в действие.


14.04.2015 г.

четвъртък, 9 април 2015 г.

Идейната дезориентация в лявото пространство

Идейната дезориентация
в лявото пространство
 автор: Анко Иванов

        Наскоро завършилото поредно заседание на безумната организационна форма, наречена „постоянно заседаващ конгрес“ на БСП, показа, че в тази партия има група хора, които искат действителна промяна и скъсване на връзката с неолибералната политика. Това доста ясно пролича в доклада на Миков, в изказванията на Ваня Добрева, Шаренкова, Жаблянов. Отчасти пролича и в Декларацията на Конгреса. За пръв път на партиен форум на социалистическата хартия открито и явно бе посочен неолиберализма като главната причина за изостаналостта на България и за отлива на гласоподаватели от БСП и лявата идея. Акцентът бе поставен върху справедливостта.  И това е безспорен идеен напредък. Но не бе направена и следващата крачка – ясното определянето на социалната база на партията. Всичко се разми в общата посока.
        Проблемът за социалната база си остава основен проблем за всяка партия. Защото от социалната база зависи политическата идеология и практическата политика и поведение на партията. Отдавна е известно, че всяка партия изразява част от интересите на обществото по повод на властта, а чрез властовите функции и решаване на проблемите в защита на интереса на хората, които  членуват в тази партия, които я поддържат и които и симпатизират.  
         Проблемът бе поставен мимоходом в едно от поредните телевизионни словоизлияния на Драгомир Стойнев. След конгреса той изприказва много неща, опитваше се да отрича, че е подписал с Уестингхаус, а в същност, действително е подписал. Тук не става дума за неистината в думите на американофила и франкофона Стойнев, а става дума за мнението му каква партия е БСП.
           В публикуваното (след телевизионния му гастрол) в различни сайтове бе подчертана и същността. Неговото твърдение че „голяма част от моите колеги смята, че БСП е партия на бедните, но всъщност тя е партия на трудещите се. БСП … се грижи за всички хора. БСП трябва да обърне своите послания и да създаде бъдеще“. На пръв поглед това е фраза като множество други нищо незначещи фрази на псевдополитиците.  Но в същност това е опит да се задържи грешната ориентация на социалистическата партия към целта тя да е партия на всички и по същество на никой и с това да продължи губи своята естествена опора сред населението.
            Стойнов приписва на колегите се нещо, което те явно не са казали и което те не отстояват като политическа позиция. Става дума за това, че БСП била „партия на бедните“. Във всички партийни документи, които Стойнев би трябвало много добре да познава, се твърди че БСП е партия на всички в българското общество, че тя изразява интересите на работещите, на семейния, дребния и средния бизнес и т.н.  И може би това е една от бедите на социалистическата партия и първопричина за неуспехите и.
      Съвсем не е случайно, че Интернационалът е химн на социал-демократи, социалисти, комунисти, анархисти и др., т.е. на хората, които се борят срещу управлението на богатите – „богати днес управляват, беднякът няма равен глас“.  И кого призовава на борба Интернационала?

На крак, о парии презрени,
на крак, о роби на труда!
Потиснати и унизени,
ставайте срещу врага!
         
Чии интереси трябва да изразява и защитава социалистическата партия? Отговорът го търсим в Интернационала. На първо място това са хората на труда, хората, които живеят от собствения си труд („роби на труда“), т.е. тези, които работят, припечелват за да живеят, но не използват чужд труд. Но по Интернационала това са и бедните („парии презрени“), хората от ниските обществени слоеве, обезправените, презрените от богатите и властниците. А в съвременна България бедните са и работещите, наетите от богати членове на обществото.
Ако се придържаме към определението на Стойнов – социалистическата партия е партия на трудещите се получава явна двуаспектна колизия. Първият аспект е, че сациалистическата партия е партия на всички в страната, че тя се грижи за всички хора, едва ли не е партия на целия работещ народ. И по същество тя престава да бъде партия, а някакво безформено обществено движение. Но Стойнев забравя или нарочно премълчава, че ликът на работещият народ е многообразен – работещи са всички наемни работници - строители, машиностроители, тъкачи, земеделци, учители, лекари, хлебари и т.н. Но работи и дребния бизнесмен, който често пъти включва цялото си семейство и превръща бизнеса в семеен. Но се трудят и средните и едрите бизнесмени. Но те се трудят с цел да използват труда на наемните работници и да увеличават своето богатство, своя и на семейството си жизнен стандарт, да живеят в лукс. А има и част от едрите бизнесмени, които въобще не се трудят, а привличат наемни мениджъри, които от тяхно име да управляват придобитото материално  и парично богатство. Вместо тях работи собствеността им на производствените фондове. Всички се трудят, но получават твърде различен дял от създаденото чрез труда богатство.
Някога Маркс бе написал, че богатството на едно общество се измерва по количеството опредметен, овеществен труд. Именно разпределението на създаденото богатство (опредметен човешки труд) разделя хората на бедни и богати. От новосъздадената стойност бедните получават минимална, крайно незначителна част. Богатите получават огромната част от създаденото от наемните работници богатство. И само една част от новосъздадените материални и духовни блага, от новосъздадената стойност отива в държавата, за може да съществува и функционира обществото. Традиционните левите партии изразяват и защитават интересите на произвеждащата, на наемната част на обществото, а не на богатата, на наемащата, на присвояваща огромната част от богатството на обществото.
Обявяването и на практика подкрепянето на тезата, че социалистическата партия е на всички в обществото, скрива, маскира противоречието в разпределението на създаваното в обществото богатство, а това по същество е в интерес само на богатите присвоители на огромния  дял на произведеното богатство. И от тук възниква проблемът за справедливостта в обществото. Заседанието на конгреса на БСП премина под мотото за повече справедливост, но недостатъчно ясно бе определено срещу кои несправедливости и кои неравенства ще се бори БСП като защитава интересите на членуващите в нея, на нейните симпатизанти и привърженици. 
Вторият аспект на твърдението на Стойнев е, че социалистическата партия не включва членуване, изразяване и защита на интересите на хората, които се нуждаят от социална подкрепа - на бедните, на безработните, на пенсионерите, на студентите, на инвалидите и т.н., а само на трудещите се, т.е на тези, които получават трудово възнаграждение да положения труд. По същество това означава отказ от социалистическото, социалдемократическото, т.е. от лявото в идеологията и политиката, в организацията на партията.  
Тези два аспекта в твърдението на Стойнев по същество са далечен отглас на общоевропейските проблеми на съвременните социалисти и социалдемократи. Традиционно тези партии са разбирани като партии на работническата класа. Те се отличават от комунистическите партии предимно по начина на постигането на общата цел за социална справедливост в обществото. За комунистическите партии това е методът на пролетарската революция, а за социалдемократическите западноевропейски партии  - еволюционния метод на постепенно реформиране на капиталистическото общество и чрез реформи превръщането му в социалистическо общество. Разгръщането в края на XX век на процесите на глобализацията и особено на икономическата, политическа и информационната глобализация рязко промениха ситуацията в света.
В разпределението на новосъздаденото богатство заедно с производителите (наемните работници) и собствениците на производящите предприятия се появи още един участник – транснационалните компании (ТНК), които по пряк или индиректен начин започнаха да присвояват част от добавената стойност. Глобализацията и съпътстващите я нови технологии до голяма степен преформатираха традиционната работническа класа. В тези нови условия най-изтъкнатите лидери на социалдемократически партии, търсейки нови решения в новата обстановка, допуснаха съществени идеологически отклонения, както и отклонения в провежданата и подкрепяната от тях икономическа политика.        
   Най-големите западноевропейски социалистически и социал-демократически партии промениха своите идеологията и политическото поведение, своите позиции, подходи и цели. Става дума за следните промени:
Първо. Класовата борба между наемни работници и капиталисти-собственици бе заменена от прословутото „социално партньорство“. Това партньорство по същество прерастна в колаборация между наемни работници и собствeници (от кумова срама наричани вместо робовладелци - работодатели). Тъй наречените тристранни комисии са израз на това „партньорство“. В тях по същество водещо е мястото на бизнеса, а не на труда. Така е в цяла Западна Европа. Така е и при нас, тъй като ние механично пренесохме този „челен опит“. 
Второ. Последва и отказ от идеята за постепенна трансформация на капитализма в социализъм. Западните социалдемократи и социалисти в повечето страни от Европейския съюз вече дори не използват и присъщата за демократичния социализъм политическа и идейна терминология.
Трето. Отказ от идеята на левите за планиране на процесите в обществото и възприемане на пазарната стихия като основа за функциониране на обществото. Отказът от тази идея стана чрез стремежа към съчетаване на планиране и пазар, към регулиране на част от цените на стоки от първа необходимост и преминаване към индикативно планиране. Този подход най-силно се прояви във Франция по време на управлението на Франсоа Митеран.
Четвърто. Отказ от увеличаване на дела на държавната собственост и ролята на държавния сектор да решаване на социалните проблеми на обществото. Започна стихийно преминаване към неолибералната позиция за по-малко държава. Само социалдемократите от Северна Европа успяха да удържат традиционната  позиция за голям дял на държавния сектор в националната икономика. И поради това управляващите социалдемократи в тези страни предпазиха своите държави и народи от световната икономическа криза.
Пето. Отказ от борбата за реализиране на социалистическите и социалдемократическите идеи и заместването и с борба за изборен успех на предстоящите избори. А избори - дал бог, ако не всяка година, то поне през година. По същество западноевропейските социалдемократи насочиха усилията си не към провеждане на лява полотика, а към смекчаване на неолиберализма и придаването му на напудрен и фризиран, по-възприемчив от огромната маса от хора облик. По същество такива бяха и опитите на Станишев в България и в ПЕС да се смекчат негативите на неолиберализма чрез частични и временни социални мерки. В същност всичко това определя преминаването на западноевропейската социалдемокрация от позициите на демократичния социализъм към фризирания неолиберализъм.  
Тези идейни и практически политически отстъпления бяха прикрити под маската на ново творческо осмисляне на идейните и политически позиции в условията на глобализацията. Във Великобритания то бе направено под прикритието на разработките на Тони Блеър и други политолози на т.нар. „трети път“. Най-кратко разбирането на същността на този „трети път“ става ясно от мисълта на Тони Блеър, че свободният пазар „…е средство, което осигурява постигане на реформистките цели на лейбъристите“, т.е реформиране и прrдаване на по-човешки облик на неолиберализма.
Подобно идейно и политическо отстъпление от принципите на социалдемокрацията и целите на демократичния социализъм бе направено и от Германската социалдемократическа партия (ГСДП). Спорът между Лафонтен и Шрьодер бе за това дали ГСДП до отстоява борбата за демократичен социализъм или по съществено да се промени. Шрьодер успя да наложи идеята за „Новия център“. Според тази идея ГСДП се опира и изразява интересите на висококвалифицираните работници, дребен и среден бизнес, служители, мениджъри, свободни професии, инженери, лекари, педагози и др. По същество у нас Стойнев проповядва същата идея – БСП да е партия на работещите, а не на бедните, тъй като работещите висококвалифицирани работници, мениджъри, лекари, дребни и средни бизнесмени и т.н. не са бедните хора в страната. Шрьодер съвсем откровено проповядва отстъпването от социалдемократическите ценности. Според него няма социалдемократическа и неолиберална политика, а има само съвременна политика, осигуряваща конкурентноспособност в глобалния свят. Според него реализъм и енергия са по-важни от идеология. Подобна позиция у нас имаше и Румен Овчаров, който по време на Тройната коалиция като Министър на икономиката твърдеше, че няма лява и дясна политика, има само реална политика. По същество Тони Блеър и Герхард Шрьодер поведоха и доведоха своите партии до отказа от традиционната социалдемократическа идеология и преминаха към социаллибералните позиции. Те са първомодела на политическите позиции на Георги Първанов, който отдава ратува за социал-либерализъм, но се кичи с имената на ляв политик и „социален президент“.
За целия свят вече стана ясна несъстоятелността на неолиберализма като политическа и икономическа теория. Неговите позиции са страшно разклатени, независимо от усилията на САЩ  на всяка цена за съхранят този модел на развитие, модел наложен от самите тях и осигуряващ им ролята на едноличен управител на света. В тяхна услуга се оказа без да иска или нарочно западноевропейската социалдемокрация. Вместо социалистите и социалдемократите да са върнат към своите традиционни идейни позиции, те се превърнаха в колаборационисти на неолибералите. Идейните творци на социаллиберализацията на социалдемокрацията, на провеждането на т.нар. „реалистичен социално-икономически курс“ като Тони Блеър, Герхард Шрьодер, Бетино Кракси, (Италия), Андреас Папандреу (Гърция), Гонсалес (Испания), Франсоа Оланд (Франция) и др. се провалиха на собствената си политическа сцена. Вместо силно ляво се появиха силно нови радикални леви организации като гръцката Сириза, испанската Подемос и т.н. Загубените от социалистите и социалдемократите политически позиции, поради колаборацията с неолибералните десни партии, породи и възникването и укрепването на нови националистически партии и движения в Нидерландия, Франция, Великобритания, Австрия и др. страни. В България започна роене на лявото пространство и формиране на нови лявоориентирани (Българската левица, Движение 21 и др.) и националистически ориентирани партии (НФСБ и др) и комбинация от тях (Движение Българската пролет).
Силно афишираната колаборация между десните и левите в Германия и в Европейския съюз  на основата на неолиберализма не може да спаси десните. Но вероятно ще доведе до нов огромен срив на левите и на ПЕС, на ГСДП, френската социалистическа партия и други стари партии преминали на социаллиберални позиции, подобно на срива на ПАСОК в Гърция. В България БСП напълно правилно се отказа от коалиция с  ГЕРБ и т.нар. реформаторски блок. Подобна коалиция би била краят на БСП. Както се вижда ситуацията и в нашата страна колаборацията на Първанов, Петков, Калфин и компания с десните неминуемо ще доведе до слизане от политическата сцена на ренегатите от АБВ. Не случайно те се стремят на всяка цена да се коалират за местните избори с БСП. Това е единственият им шанс да оцелеят. Ето, тази ситуация на свиване на лявото поради заемане на десни позиции у нас, не разбират бившите министри  от БСП (Вигенин, Стойнев, Найденов), активни участници в русофобското правителство на неолиберала Пламен Орешарски. Това не разбират и капиталистите от Националния съвет на БСП Гергов, Кадиев, Добрев и др.
За излезе от тази ситуация, ръководството на БСП трябва много повече да се опира до своите членове и симпатизанти, а не да се върти в безкрайните заседания на несъстоятелния Конгрес, семинари с ръководния екип, събирания на актива на областите и т.н. Провалилите се съратници на Станишев (Вигенин, Стойнев и Найденов) и на неолиберала Орешарски трябва да слязат от политическата сцена. Не може да си проводник на дясна неолиберална политика, а да си в челните позиции на лява партия.          
           
     

9.04.2015 г.