неделя, 30 ноември 2014 г.

Разногласието - начин на употреба

Разногласието – начин на употреба

                                                                                    Автор: Анко Иванов

            След парламентарните избори 2014 г. в БСП и около БСП непрекъснато се използва думата разногласие. Само че всеки я разбира по различен начин. Започна надпреварване в определянето на разногласията в БСП. Дори Корнелия Нинова постави акцент върху разногласията по два въпроса.  Разногласието е нещо нормално за една политическа партия, понеже, както говори тълковният речник, разногласието е „несходство, различие в мненията, в разбиранията, в мислите“. Когато става дума за разногласия в политическа партия, това са различия в мненията по политически въпроси. Всяка демократично устроена партия се отличава с наличието на множество различни мнения, разбирания и мисли. Само в лидерските и авторитарни партии като ГЕРБ и Атака няма различия в мненията, има пълно сходство в мненията с мнението на вожда. Опитът да се придаде някакъв скандален оттенък на разногласията в БСП идва по журналистическата аналогия с това, че такива няма в ГЕРБ и в Атака. А наличието на различни мнения, на различни разбирания на политическата ситуация и различна оценка на политическите действия или бездействия, е нещо нормално за демократично устроена партия като БСП.
            Изваждането на преден план на различните от официалните решения на демократична партия мнения има само за цел да атакува тази партия. И това правят успешно подвластните на вожда на ГЕРБ средства за масова дезинформация на българското общество. Някои от носителите от БСП на тези различни мнения и политически позиции по определени въпроси съзнателно или неволно се поставят в услуга на тези, които атакуват собствената им партия. Напоследък такъв характер носят телевизионните изяви на някои кариеристично настроени дейци на БСП от състава на Националния съвет.
            В сегашния политически момент, след негативния изборен резултат, акцентите са поставени върху два главни въпроса. Първият, както справедливо посочва Нинова, е за политическия курс на партията или както тя го формулира – „преместването вляво“. Да, става дума за преместване в лявото политическо пространство, понеже досега под давление на Луканов и неговите последователи Първанов, Овчаров, Петков, Калфин, Станишев, Стойнев, Найденов, Дъбов, Узунов, Димитър Иванов (Гестапото) и компания БСП бе преместена в дясното политическо пространство. С дислоцирането вдясно, БСП загуби своята социална опора и симпатии на избирателите и трудно можеше да бъде различена по характера на осъществяваната политика от десните партии. „Преместването вляво“ за сега поне е само на думи, декларации, решения и отделни фризиращи имиджа на партията социални идеи и предложения. Разбира се, че на последователите на Луканов все още останали в БСП, не им харесва желанието за „преместване вляво“. На богаташите в БСП (Георги Гергов, Кадиев, Кирил Добрев, Ангелов и др.) това „преместване вляво“ никак не им харесва и не го желаят. Те, нещо повече, се стараят да се подмени решението на Конгреса и на Националния съвет за възвръщане към социалистическите основи на партията и да няма практически движения към реализация на леви идеи. 
            Вторият главен въпрос, предмет на разногласията, е за коалирането на БСП с ГЕРБ и формирането на „голямата коалиция“ по подобие на формирането на правителството на Германия. Това е разногласие предимно в ръководството на БСП, където се оформиха две групи. Първата е за коалирането с ГЕРБ и в нея се включиха новобогаташите Гергов, Кадиев, Добрев, Ангелов и бившите министри Найденов и Стойнев. По същество в една група попаднаха симпатизанти на Станишев (Стойнев, Найденов, Манолова-Найденова)  и неговите противници (Кадиев, Ангелов, Добрев, Гестапото, Гергов и др.). За тази група дейци властта е преди всичко, а идейните и политически позиции, интересите и мненията на членовете на БСП не са важни. Голямата част от ръководството на БСП правилно поотделно личностно и групово прецени, че коалирането с ГЕРБ ще е смъртно опасно за БСП.  
            Самото наличие на разногласия не е опасно. Опасното е, когато то се фетишизира и използва целево или по наивност за намаляване силата и влиянието на БСП. Най-опасното е, че двете страни в спора по двете разногласия не сметнаха за необходимо да се допитат до членовете, симпатизантите и поддръжниците на БСП как да се решат двата главни въпроса на настоящия политически момент. Призивите на Манолова за изборни събрания и нов Конгрес по същество са правилни, но те са не по демократичните подбуди, а бяха възприети като семейно-личностно огорчения, че Найденов е могло отново да е министър и то в правителството на ГЕРБ, че Националния съвет го е освободил от важните функции в партията. По същество Миков, Стоилов, Великов, Кутев и компания реализират фундаменталното дъбово-узуново изискване и организационна технология - никакви обсъждания в партията, въпросите се обсъждат от националните, областни и общински структури и се решават само от националното ръководство. 
            Разногласието в БСП започва да взема пародиен характер. Привържениците на оставането в дясното политическо пространство и за съюз с ГЕРБ, вместо в партията  и сред членовете на партията, провеждат дискусия по същество само със себе си в телевизионните предавания, безбройни интервюта в радиостанции и вестници. Техните изяви са насочени предимно към широка българска аудитория, с която ням как да влязат в дискусия, да използват аргументи и да оборват други мнения и политически позиции. Там волно или неволно целта е да се атакува и злепоставя БСП като „национално безотговорна партия“, която не „поставя националните интереси над тяснопартийните“. По същество тези разногластници застават на позициите на журналистите-подръжници на Боко – мадам Велева, Беновска, Цонева, Николаев, Диков, Хекимян, Бойко Василев и др. Ама никой не пита тези телевизионни гастрольори дали милион българи са гласували за дясна политика и за коалиция във вождистката конюнктурна партия ГЕРБ. Човек може да ги разбере, само ако са поискали вътрешнопартиен референдум за това дали в БСП да има отказ от предизборната платформа и подкрепа на 18 –те основни десни политически искания на ГЕРБ. В демократичните партии така се постъпва, а не с публично ругаене на несъгласните.
            Много силна демагогия прави и милионерът-социалист Георги Гергов. В пловдивската организация на БСП той е нещо подобно на Боко за ГЕРБ. В него са властовите позиции и най-важното парите. Първото действие от комедията бе изиграно – искане на вот за доверие, при който само 4 души не са дали изрично доверие на Гергов. Сега се разиграва второто действие. Предстои развръзката – най-вероятното е оставката да не бъде приета. Довод за подобно съждение дава факта, че Гергов не изключи възможността отново да му бъде издигната кандидатурата. Подобно демагогски нагло поведение вероятно цели да се укрепи в БСП, във втората по численост организация на позицията на оставане на БСП в дясното политическо пространство и неявна подкрепа на ГЕРБ.
            Вътрешно партийни разногласия и дори противоречия винаги е имало и винаги ще има в демократичните партии. Главният въпрос е как те да бъдат преодолявани. Историята ни учи, че ако искаме да се учим от историята, трябва да правим широки вътрешнопартийни обсъждания, допитвания и т.н. За подобен подход в тази сложна политическа обстановка се изисква от Миков и неговите заместници мъжество и открит разговор със всички членове, симпатизанти и поддръжници на БСП,  а не само с областни и общински структури и властогонни дейци.       

30.11.2014 г. 

неделя, 23 ноември 2014 г.

политическо лидерство по български стандарт

Политическо лидерство по български стандарт

                                                                   Автор: Анко Иванов

            В сложния и многообразен политически процес има изключителен терен за проява на творчество, за избягване на шаблони и стандарти на поведение и дейност, на позиция и място в политическия живот. Но в български условия, изглежда многообразието на политическото поле води до обратния ефект – шаблонизиране  и стандартизиране на политическите действия. В сегашната практика няма терен за специфичното, което превръща политическия деец в авторитет и поради това в естествен политически лидер. 
            Политическото лидерство е процес на влияние върху членовете и симпатизантите на определена политическа партия от едно или  няколко лица по повод важни решения и проблемни ситуации, при регулиране на отношенията вътре в партията, със съюзниците и с опонентите. Политическият лидер е най-авторитетната личност, която има централна роля и влияние в партийната дейност, в парламента и т.н. Политическото лидерство се формира в резултат от въздействието на редица фактори: обективна потребност от един център на ръководство на партията; от субективните умения на ръководните дейци на партията и държавата да разбират интересите и потребностите на отделните социални групи в обществото; поставяне в основата на дейността на партията на тези интереси (особено при управляваща партия); способности да бъдат убеждавани други хора и най-вече членовете и симпатизантите на партията; оказване на въздействие върху другите ръководни дейци на партията и на политическите съюзници.
В политологическата и социологическата литература има изказани множество мнения за типовете политически лидери. В социологията различават няколко типа лидери: вдъхновител и изпълнител; универсален и ситуационен; емоционален и делови; позитивен и негативен (в отношението към официалното ръководство); формален и неформален. Може би в политическия анализ на практиката следва да се използват като основа определените от Макс Вебер типове на религиозно лидерство – бюрократичен, харизматичен и традиционен тип. Към тази типология в съвременните български условия смело може да се добавят и демагогски тип политически лидер и псевдолидер. В отделни конкретни случаи може да има в различна степен съчетание между тези основни типове. Основните характеристики на типовете политически лидери са: 
Бюрократичен лидер. Авторитетът му се дължи на неговия статус, заемано положение в йерархията на длъжностите в партията и в държавата (когато партията е на власт). В най-новата българска история такъв тип бяха поредица от ръководителите на СДС. Особено типичен образ е този на Иван Костов. Неговото развитие като министър на финансите и Министър-председател се основава не на някакъв безспорен професионализъм (гражданска специалност - политическа икономия на социализма), а на длъжностните позиции в НКС на СДС и в държавното управление. Негова сила бе ключовото място в партийната и държавната йерархия (председател на НКС на СДС, министър, а след това и Министър-председател), особено в периода на безогледна криминална приватизация на създаденото от поколенията българи национално богатство. Съвсем не случайно прякорът му бе „Командира“. Формираните по това време личностни връзки и контакти все още крепят на задкулисието на политическата сцена този политически лидер. 
Харизматичен лидер. Авторитетът му се гради предимно на личностните му качества, на професионалната и политическата му подготовка, знания, умения и опит. В съвременната политическа трактовка харизматичния лидер по-често е разбиран като личност, влиянието на която се основава на действителни или приписвани и изключителни характеристики на личността - честност и  скромност, действеност и героичност. В българската история има само няколко безспорни харизматични лидери, признавани от почти всички българи – Княз Борис I, Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски. Редица други български политици от миналото притежават (независимо че не се приемат еднозначно от всички) определени харизматични черти – Стефан Стамболов, Александър Стамболийски, Георги Димитров и др.
В съвременни условия на някои политически лидери им бе изкуствено формиран от медиите почти харизматичен образ, без да притежават някакви изключителни характеристики на личността. Основата на подобна подмяна се корени в масовото внушение, че българите не разбират от демокрация и че им трябва „силна ръка”, която да ги сложи в ред, че им трябва някой „месия”, „спасител”, който да дойде отнякъде и да поведе народа към добруване.
В последното десетилетие това особено силно пролича при появата на политическата сцена на Симеон Сакскобурготски. Личност, която определено не притежава харизматични качества, няма дори елементарното за политически лидер равнище на образование, изказ, анализ и обобщение, предприемане на нестандартни, но своевременни резултативни политически ходове. С помощта на услужливи журналисти  и културни дейци, политици (Тренчев, Доган, Паси, Кеворкян, Велева и др.) бе формирана надеждата у множество селски баби и дядовци, че „царчето ще ни оправи”, ще ни помогне да излезем от батака. В тази посока действаше и афишираната теза сред икономически активните лица, че той е „силен безнесмен” и има множество „династически и бизнес - контакти”, чрез които ще помогне за икономическото възраждане на страната.
Традиционен лидер. Авторитетът му обикновено се базира на традициите и обичаите на формиране на състава на ръководните дейци на определена партия или група от съмишленици с определена политическа идеология. Това са хора, които си служат с определен тип фразеология и словесен израз, характерни за тяхната политическата партия, на формираната в тях политическа практика. Традиционният лидер на една социалистическа партия винаги ще си служи със социалистическа риторика, с лява фразеология, със загриженост за жизненото равнище на масата хора и т.н. Така постъпи и Г. Първанов, който отговаряйки на традиционните очаквания на социалистите, се обяви за социален президент. Волен Сидеров си служи с традиционната за крайните националисти риторика и методи на политическа дейност и има подобно за тях арогантно публично поведение, става изразител на ниски политически страсти. Към традиционните лидери, с доста условности, можем да отнесем и Ахмед Доган. Той е типичен лидер на националистическа етнико – религиозна партия. Главното в нея е отстояването на етнико - религиозните интереси на доминиращата част от членовете и по отношение на упражняването на държавната власт.    
Демагогски тип лидер. Авторитетът му се дължи на думите, а не на делата му като политически деец. Всяко политическо действие се обосновава с формално демократични процедури и със съответните декларирани хуманни намерения, независимо от действителните цели и мотиви на лидера за неговото провеждане в действие. В последните години много силно в това отношение се изявиха Саксобургготски (800 –те дни)  и сегашният Бойко Борисов Министър – Председател. За него не е ясно кое e ляво и кое e дясно в действията, но се обявява за ляв завой, обявява се за приоритет социалния вектор, а след това се обявява за част от десницата. Борисовата демагогия е най-често свързана с безогледен стопроцентов политически конформизъм и личностен нарцисизъм. Това най-силно личи от безкрайната промяна на неговата позиция по определени въпроси. Сутринта изказва една политическа позиция, на обяд защитава друга, а вечерта  вече е на трето различно мнение. Най-драстичният пример е позицията му за АЕЦ „Белене“. Използва убедителни аргументи, че централата трябва да се строи. И само след една среща с една американска дама променя на 180 градуса позицията си и твърди, че не трябва да се строи новата атомна централа. В неговата демагогия особено място има речевия му изказ и стремежът да се хареса на повечето обикновени хора. Неговият девиз е „аз съм прост като вас и вие сте прости като мене. Поради това се харесваме“. Борисов е  демагогски тип лидер, но силно влюбен в собствената си персона и и самоизживяващ се като истина от последна инстанция и най-висш съдник на другите, разбира се от собствената камбанария на неговата истина. Той иска всичко еднолично да решава, да минава през неговата „непогрешимост“. Тази демагогия прикрива истинските връзки и отношения на ръководството на ГЕРБ със задкулисието на българската политическа сцена. 
На думи най-често Станишев декларира желанието за доброто на страната, на народа, но нито веднъж не се съобрази с доминиращите сред народа мнения по най-важните вътрешни и международни въпроси и проблеми. Преди избори той говори за борба с корупцията и защита на държавните интереси срещу неизгодните договори за автомагистрала „Тракия”, за неправомерно върнатите на Сакскобургготски имоти, за връщане на военния контингент от Ирак, за 5% от БВП за образование и наука, за отмяна на наложения от него плосък данък и т.н. След идването на власт позицията на Станишев се променя на 180 градуса, практическите му действия не съответстват на предизборните послания. Типичен пример е поведението му при признаването на Косово. На пленума на Висшия съвет на БСП Станишев прокламира една позиция, а няколко дни след това като Министър-Председател реализира обратната. Особено силна демагогия разви Станишев по време на учителската стачка. Неговите тези, че държавата няма пари (около 500 млн. лв.) за учителите, че те трябва да се вземат от други отрасли и професии за да се даде на учителите, че учителите имат баснословни приходи от частни уроци, че трябва да се пази  финансовата стабилност на държавата и т.н. се сринаха в края на 2007 година. Демагогията най-силно се разкри след предложенията за намаляване на данъчното облагане на хазарта и най-вече с раздаването на 1.3 млрд. лева държавни пари предколедно на отбрани фирми, в това число на 47.7 млн. лв. на фирмите на Васил Божков. Станишев се обявява за ляв лидер, но прокарва дясна неолиберална политика. 
Към демагогските типове лидери може да включим и новия политик Николай Бареков. Той е против всички, но от програмите на всички взема популярните неща и се образува политическа каша от послания, съчетаващи ляво, дясно, националистическо, нихилистично, русофилско, американофилско и т.н. положения в политиката.
            Формално политическо лидерство. Това е един от големите „приноси” на българската политическа практика в теорията на политологията. Псевдолидерите са формални лидери, които по едни или други причини не са истински политически лидери. Наблюдават се няколко подтипа псевдолидери.
Първият подтип е псевдолидерството, т.е. когато има явен друг политически лидер, но формално пред закона се избира формален ръководител на партия или партиен орган. От този тип е Цветан Цветанов в ГЕРБ. Той не притежава харизма, нито е издигнат като следствие от традицията на своята партия, нито политическа компетентност, нито политически и професионален опит, но притежава едно силно качество – лична преданост към действителния лидер. Той първоначално бе председател на ГЕРБ, а сега по същество организационно управлява тази партия от името и по поръка на Борисов. Подобни опити за създаване на формален лидер, а да ръководи друг имаше в БСП след избирането на Първанов за Президент. Очакванията, че Станишев ще бъде „послушко“, формален лидер, а БСП ще бъде почти пряко ръководена от Първанов не се сбъднаха. „Послушкото“ се превърна в самостоятелен лидер със своя политическа физиономия и авторитет, набра скорост и се реализира в европейското пространство.
Вторият подтип е бутафорното лидерство, т.е. когато е налице регистрирана политическа партия, но тя няма нейните същностни белези, а ръководителят е неадекватна на политическата обстановка личност. Такъв е примерът в най-новата ни история с Кире Либерало, формалният ръководител на Либералната партия - Перник. Към този тип политически лидери може да бъде отнесен и  генералният секретар на БКП Владимир Спасов. Към този тип можем да отнесем и Николай Цонев с неговата партия, формира на основата на симпатиите към неговата личност по повод незаконния му арест и съдебните дела срещу него. Тези симпатии бяха трансформирани в политически послания без ясна определена политическа линия.  
Третият подтип е на самонабедила се за политически лидер личност със стремеж да показва публичност на всяка своя изява, да участва в почти всяка обществена проява, да симулира компетентност по всички проблеми в държавата. Към този тип може да бъде отнесен Яни Янев.
Четвъртият подтип е корпоративното лидерство. При него има пряко използване на икономическата власт за формиране но политическо лидерство пряко или чрез подставени лица. И тук има типични примери като Христо Ковачки, който създаде и партия с името „Лидер“. Най-силен е обаче пример на Валери Симеонов, който използва влиянието си като собственик на фирма за кабелна телевизия и излъчванията на телевизия „СКАТ“ за политическа пропаганда и реклама на собствените си вождистки изяви. С неуспех завърши стремежът за политическо лидерство на Цветан Василев. Най-вероятно това една от причините за разногласията в многоъгълника Цветанов, Василев, Пеевски, Искров и Цацаров и затварянето на Корпоративна и търговска банка.

            Политическото лидерство е проблем за българските политически партии. Лидерите не идват от небето, не идват от други политически партии. Те се създават вътре в самата партия чрез развитие на вътрешнопартийната дейност. Сега лидерството у нас е не инструмент за ефективно ръководство на партиите и на държавата, а цел и средство за личностна изява, а доста често и за материално благополучие. Сега у нас се става лидер под протекцията на някои от по-старите дейци (Луканов за Първанов, Първанов за Станишев, Станишев за Стойнев, Сакскобурготски за М. Велчев, Костов за Кънев и т.н.) и/или чрез специална медийно осигурена технология за формиране и поддържане на политическо лидерство. Силни политически лидери се формират в силни партии. Слабите български политически партии сега генерират слаби държавни лидери, а това е неблагоприятно за страната. На България сега са и необходими силни партии, които да стоят на здрави патриотични позиции, да изразяват и защитават социалните и културни интереси и демократични политически потребности на огромната част от населението на страната.
Политическото лидерство е „необходимото политическо зло”. Без политически лидери няма политически партии, а без партии няма механизми за проява и защита на интересите на отделните групи в обществото. Ако префразираме Хегел, ще стигнем до правилния извод, че всяка партия и всеки народ си заслужават политическите лидери, които имат. Политическото лидерство е такова, каквато е политическата култура в отделната партия и в обществото като цяло. Политическите лидери на България са такива, каквото е българското общество, те са продукт на това общество. Бягството на мнозинството българи от пряко участие в избори в крайна сметка подпомага формирането на посредствени политически лидери, а като следствие и слаби държавни лидери.  

                                                                        Анко Иванов



23.11.2014.





















































































































неделя, 16 ноември 2014 г.

Реформите - потребност и демагогия - 2 част

Реформите -

потребност и демагогия
(размисли след парламентарните избори 2014 г. 2 част)

Автор: Анко Иванов

           Сега на България са и потребни решителни реформи за преодоляване на главния недъг от функционирането на обществото – бедността, социалното неравенство и социалната безперспективност. Решаването на този главен проблем изисква съществени реформи в социално-икономическата сфера. Преодоляването на бедността и неравенството са възможни само с наличието на големи финансови средства, а те от своя страна не падат като манна небесна от Европейския съюз или от бледоликите задокеански „братя“ във вид на „братска“ помощ. Те трябва да се заработят и заделят за решаване на главните социални проблеми, за преодоляване на бедността и намаляване и преодоляване на неравенството. Тази потребност от дълбоки реформи сега се заменя от явната демагогия на повечето политически партии за грижа към положението в страната, но по същество е за запазване на сегашното статукво – привилегии за богатите и недоимък за бедните, продължаване на неолибералния социално-икономически и политически курс на развитие на страната. Предлаганите реформи и действия по-скоро засягат периферията на проблема, а не неговата сърцевина. Подобен характер имат предлаганите частичната реформа на плоския данък, въвеждането на някои социални облекчения и доплащания за бедните и т.н.
             Когато се чете внимателно „Програмната декларация по ключови приоритети за формиране на стабилно парламентарно мнозинство в 43-тото Народно събрание за съставяне на проевропейско реформаторско правителство за стабилно развитие на България“, подписана от квартета партии, коалиции, блокове и фронтове, се разбира, че по същество става дума не за борбата с бедността, а за подобряване на условията и изгодите на частния бизнес. Например, предвидена е „Подкрепа за създаване на инвестиционен фонд за високотехнологични производства чрез публично-частно партньорство и постепенно изтегляне на участието на държавата след успешното им развитие. Подобряване на бизнес средата в България за насърчаване на инвестиционната активност и подкрепа на българските производители.“ От текста разбираме, че държавата, т.е. целият български народ, ще свърши работата и главно финансирането на високотехнологични производства и след това тази дейност ще бъде предоставена със създадената база, организация, кадри, пазари и т.н. на някакви бизнесмени, които ще използват благините от тази целенасочена държавна дейност. А най-вероятно това ще са фирми от прословутия Доганов „обръч от фирми“, „Котараците“, кръга „Капитал“ чрез офшорки или други бизнес-форми и др. И не по-малко важното – подобряване на бизнес-средата, но не и за държавния бизнес, а за частния мафиотски бизнес. Нещо повече, предвидено е и „Запазване на данъчната система и ниския дял на преразпределяне на бюджетни средства от държавата до 39% от БВП“ или с други думи запазване на бедността и неравнопоставеността.
В Програмата за реформи на ГЕРБ под т. 7. е записано: „Да създадем условия и постигнем значим и бърз растеж и развитие на страната, за да можем да увеличаваме доходите на базата на напредъка в икономиката. Всяко самоцелно или политическо решение извън обективните възможности на приходите в бюджета крие опасност от нестабилност и несигурност.“ С други думи казано, ние сме за реформи, но без да ги правим, понеже ще има опасност от нестабилност и несигурност.
            Някои политически парламентарно представени партии се обявиха за реформи и обновяване на политиката, но в стратегическите им цели липсва както главното направление, така няма и дума за борбата с бедността, ниските доходи, безработицата, мизерното жизнено равнище на 95% от народа. Четем от предизборната платформа на участника в „Реформаторското правителство“ Първановото АБВ: Коалиция АБВ предлага три основни цели на българската политика, по които да започне работа незабавно след изборите: Първо. Възстановяване на българската държавност – дълбока реформа на държавното устройство, институциите и съдебната власт. Второ. Коренна промяна на политическия моделпромяна на избирателната система и ролята на партиите. Трето. Предотвратяване на демографския срив и възраждане на нацията – икономическо, социално, образователно, културно и духовно възраждане. Да, в конкретизацията на третата цел са посочени някои идеи, но те са частични и не променят облика на съществуващата система. Това е „лявата част“ (АБВ) в крайно дясното „Реформаторско правителство“.
По същество тъй нареченото “Реформаторско правителство“ е за реформи по периферията на функционирането на държавното управление, а не за бъркане в дълбоката рана на бедността, социалното неравенство, социалната несправедливост и безперспективност, за излекуване на страшната социална болест – бедност, ниски доходи, безработица, мизерно жизнено равнище.
Реформите в българското общество могат да бъдат класифицирани през призмата на различни съществени признаци. Те трябва да са пряко обвързани със съответните приоритетни стратегически цели. Към приоритетите за развитието на България различни политици и различни икономисти посочват някои приоритети: високи технологии; висока икономическа и социална ефективност; развитие на отделни области на дейност (здравеопазване, образование, наука, туризъм, инфраструктура, земеделие и т.н.); равнището на потребление.

На първо място реформите в България трябва да започнат от секторите, които водят до увеличаване на националния доход, до икономически растеж,  икономическа ефективност и увеличаване на работните места. Тези промени ще доведат до създаването на икономическа основа за акумулиране на необходимите средства за социалната сфера и другите сфери.  В предизборните платформи почти всички партии се обявяват за икономически растеж, но всяка от тях има предвид нещо различно и на-често само крайни цифри на БВП. А по същество три са основните източници и направления на необходимите промени (реформи) в икономиката на страната: първо, създаване на нов мощен държавен сектор, който да е основен двигател на икономическия растеж и източник на средства за социалните програми; второ, реиндустриализацията на страната и осигуряването на нови работни места; трето, коренна промяна на данъчната политика. Реализирането на тези направления на дейност в страната ще доведат до реални възможности за акумулиране на средствата за повишаване на жизненото равнище на населението на страната, преодоляване на огромното неравенство и социалната несправедливост.
В предизборната ситуация само БСП ясно изрази идеята, че ще бъде за провеждане на курс на реиндустриализация, но не разви главния въпрос за ролята и мястото на държавата в този процес. Изявленията на проф. Румен Гечев, че държавата не трябва да влага средства в индустрията, показват още веднъж неразбирането на мястото на държавата в процеса и на ресурсите и технологиите за реиндустриализация. Развитието на промишлени мощности без намесата на държавата и ресурси на държавата е стихиен процес, който може и е по-вероятно да завърши като процеса за привличане на повече чуждестранни инвестиции, т.е. без никакъв резултат. Отделни аспекти на същностните реформи в икономическата сфера като пожелания има и в платформите на АБВ и Атака. Почти всички останали и най-вече ГЕРБ, РФ, ДПС, Патриотичния фронт (ПФ) и БДЦ са против участието на държавата в стопанската дейност, против реиндустриализацията и за запазване на сегашната данъчна система, която до безкрайност облагодетелства най-богатите в България и не доведе до очаквания приток на чуждестранни инвестиции.

Изключително важна е ролята на държавния сектор в икономиката. Сега той дава скромните 10-11% от произведения БВП на страната. В него са развити предимно производствата на предприятията от сектор енергетика. Преобладаващата част от фирмите са чуждестранна, включително и чуждестранна държавна собственост не само в промишлеността, но и в търговията, банките, застраховането и др. А това не само предполага, но и реално води до огромен износ на капитали от страната чрез износа на печалбата. Ако тези предприятия са държавна собственост капиталът няма да изтича, а ще остава в България за реинвестиция и повишаване на доходите на населението. В България се премина от едната (социалистическата) от 97% държавна собственост върху средствата за производство до другата (неолибералната, капиталистическата) крайност – до 10%. Раздържавяването, подобно на движението на махалото, вече се приближава до своята абсолютна противоположна крайност - над 90% частна собственост. Нарушен е естествения баланс между видовете собствености.
По същество държавната собственост чрез различни текстове от закони, е поставена в неравностойно положение в сравнение с частната собственост. Най-крещящият пример за това е изземването на печалбата на държавните предприятия. При равнище на корпоративния плосък данък от 10%  фирмите с частен капитал плащат тези 10%, ако не ги укрият и не избягат от данъчно облагане. В същото време държавните фирми, с държавна собственост върху средствата за производство привеждат в държавния бюджет около 75-80%. Държавните фирми не могат да укрият данък и осигуровки за разлика от частните. Това прекомерно засмукване от държавата на доходите на държавните фирми и ги поставя в неравностойно положение не само по финансови резултати, а и по възможности за рефинансиране, разширяване на производството, повишаване на заплатите на работещите в държавните фирми, разкриване на нови работни места и т.н.      
Изходът от това положение е реформа в отношението към държавната собственост и бизнеса на държавните предприятия. Подобна реформа и осъществяването на дълбока промяна в отношението, ролята и мястото на държавната собственост не предлага нито една парламентарно представена политическа партия. Нещо повече българските политици не разбират или не смеят „да разберат“ потребността от подобна промяна. За успешното икономическо и социално развитие, за преодоляване на бедността, неравенството и несправедливостта е наложителна реформа в собствеността на производствения и обслужващия сектори на българското национално стопанство. Не е нормално държавният сектор в Швеция да е около 60%, във Франция около 50%, а в България 10%.
В България държавният сектор може да се увеличи чрез:
1/. Стабилизиране, обновяване и разширяване на производството на държавните фирми. За целта е необходимо държавата да не изсмуква всички средства от тези фирми, а да остави достатъчно ресурси за саморазвитие и технологично обновяване, за разширяване на производството и пазарния дял.
2/. Обратно придобиване на държавната собственост от фирмите, на които са продадени държавни предприятия със структуроопределящ характер и особено в районите с много голяма безработица, възвръщане на държавната собственост на фирми, при които не се спазват договорите за приватизация.
3/. Повишаване на дела на държавата във фирмите със смесен капитал с оглед придобиване на мажоритарен дял в тях. Това да става предимно чрез търговски операции с акции и търговски преговори и други техники.
4/. Инвестиране от крупните държавни фирми за създаване и развитие на нови производствени мощности. Разширяване на стопанския профил на повечето държавни фирми. Крупните държавни форми да могат да имат и свои собствени строителни, транспортни и търговски дружества, чрез които да достигнат по-пряко до потребителите на техните изделия и да намалят себестойността на произвежданата и продаваната продукция.
5/. Целево държавно инвестиране за създаване на нови фирми от сферата на новите технологии, преработката на български природните ресурси и селскостопанска продукция;
6/. Създаване на благоприятни условия за кредитиране на български държавни и общински предприятия, работещи предимно в сферата на ИКТ, преработващата промишленост, здравеопазването, образованието, социалните дейности, транспорта чрез развитие на Насърчителна банка и съсредоточаване в нея на паричните средства на държавните форми, министерствата, агенциите и общините, а не в частни банки от типа на КТБ. 
Второ, реиндустриализацията на държавата е продължителен и бавен процес, но е осъществим в рамките на около 8-10 години. Той може да се реализира чрез сложни и продължителни инвестиционни механизми, средства. Реиндустриализацията може да върви по няколко начина: 1/. Разширяване на производството на съществуващите фирми от добивната и преработващата промишленост, чрез тяхната реконструкция и модернизация; 2/. Намаляване на износа на капитали и печалба от стопанска дейност в страната и влагането на тези средства за развитие на нови промишлени дейности; 3/. Привличане в страната за съвместна промишлена дейност на фирми от страните извън Европейския съюз. 4/. Админстративно-правни улеснения на чуждестранните и български фирми при изграждането и разширяването на производствени мощности на добивната и преработващата промишленост.
             Трето, коренна промяна на данъчната политика.  Чрез нея да се реализира акумулирането на повече средства в държавата, които да послужат като инструмент за развитие на държавния сектор и най-вече за преодоляване на бедността, за намаляване на социалната поляризация в обществото и излизане от сферата на безнадеждността. Главните посоки на данъчната реформа трябва да бъдат по мнението на редица икономисти в:
1/. Изравняване на равнището на данъчното облагане на фирмите в България като процент от БВП с преобладаващото в страните от Европейския съюз данъчно равнище;
2/. Повишаване дела на преките данъци спрямо дела на косвените данъци в данъчното облагане в България. Сега съотношението е обратното на това в страните от Европейския съюз и корпоративните данъци у нас са в размер на 25% от общото данъчно облагане при 75% на косвените данъци. Съотношението би трябвало да стане 60-65% за преките данъци спрямо 40-35% за косвените.
3/. Отказ от прилагането на плоския данък и при облагането на фирмите, на физическите лица и на едноличните търговци. Би могло да има преходен период, но плоският данък да стане поне на равнището на този в Словакия (19%). Това ще позволи не само да се вливат в държавния бюджет повече средства, но и ще намали делът на изнасяните от страната капитали. Повсеместното прилагане на прогресивното данъчно облагане може да бъде в различни съотношения и граници на степените. В предизборните платформи на партиите и в редица публикации на икономисти има предложени различни скали. Коя скала да се използва е въпрос на дискусии.
4/. Повишаване събираемостта на данъците от фирмите и физическите лица като се обърне особено внимание на предотвратяване и намаляване на масовото укриване на данъците в сферите на строителството и търговията със строителни материали; туризма и туристическите услуги; автомобилния превоз на пътници; псевдоконсултантските договори на чуждестранните и местните фирми; въвеждане на лимит за консултантски услуги като процент от цялата инвестиция или друга стопанска дейност; въвеждане на по-строга наказателна отговорност за укриване на данъци и социални осигуровки, включително и затвор и редица други. 
5/. Намаляване на социалното неравенство чрез въвеждане на прогресивното данъчно облагане за физическите лица и едноличните търговци. Опорни елементи на скалата би следвало да бъдат минималната и средната работна заплата. Примерно при доходи в размер до минималната работна заплата да не се заплаща данък. От минималната работна заплата до равнището на средната работна заплата (от 31 декември предходната година) закръглена към горното равнище на стотиците да бъде 10%. Доходите над еднократния размер на средната работна заплата и до нейният двоен размер да е в размер на 13%. От двойния до тройния размер на средната работна заплата да бъде 16%. Над тройния и до петорния размер да бъде 20%. Над петорния и до десеторния размер на средната работна заплата данъкът да бъде в размер на 25%. Всички получаващи доходи като заплата и/или и печалба от еднолична търговска дейност и хонорари над десеторния размер на средната работна заплата да плащат 33% данък.  
   6/. В до двегодишен срок след въвеждането на прогресивното подоходно облагане да се въведе и семейното данъчно облагане за семействата с до три деца, чрез което ще са намалят данъчните тежести на семействата с две и три деца. Това да стане почти едновременно с намаляване поне с 10%  на ДДС за лекарствата, бебешките и детските стоки, учебниците и напълно за консумативите, използвани при лечението на болните     
С корената промяна в икономическата сфера, в мястото и ролята на държавната собственост, в развитие на процеса на реиндустриализация и промяната на данъчната система може да се осигури по-значим икономически растеж, по-висока производителност на труда, повече средства за повишаване на жизненото равнище на населението на България. С тези дейности ще се балансират отношенията между капитала и труда, ще се намали поне частично социалното неравенство в обществото, ще се прекрати безпочвеното толериране на бизнеса и ще започне  възобновяване на социалната справедливост. Предлаганата идея и и мерки са в посока на сферата на лявото и социалното политическо течение. Ако сега ръководството на БСП и най-вече председателят на партията отново не се ориентират правилно в близкото бъдеще ще последва катастрофа на БСП и тя ще се смали и редуцира до равнището на остатъчните  СДС и НДСВ. Бунтът на богатите десни (уж социалистически лица) телевизионни проповедници от типа на Кадиев, Гергов, Ангелов, Добрев, Овчаров и т.н. ще продължат да наливат олово в краката на БСП. Сега БСП няма възможности да реализира подобни идеи, но сега БСП има възможности да прокламира, пропагандира, отстоява в Народното събрание тези идеи. Иначе хората ще я няма как да я припознават като социалистическа, а ще продължат да я разглеждат като неолиберална партия, участник в обогатяването на малцина членове на обществото.

15.11. 2014 г.



събота, 8 ноември 2014 г.

Псевдодейност на Националния съвет на БСП


Псевдодейност
на Националния съвет на БСП

автор: Анко Иванов

            В дeня на Великата Октомврийска Социалистическа Революция (ВОСР) Националният съвет на БСП заседаваше и решаваше по дългоочакван проблем – промени в ръководните органи. Заседаваше и решаваше, решаваше и заседаваше, Напъна се планината и накрая роди мишка. На 7 ноември не стана революция в БСП, а бе направена фризура на старата ситуация.
            Много отдавна са назрели проблемите в националните ръководства на БСП. Това са проблеми с избора  и прокарването на политическата линия, Това са проблеми на политическите отношения с другите субекти на политиката в страната, Това са и проблемите на вътрешнопартийното функциониране и ролята и приноса на ръководните дейци. След 2005 г. насам има непрекъснат спад в доверието на българските избиратели към БСП. Има множество причини за това, но водещите са две. Първата е политиката. Не тази, която се прокламира преди избори, а тази, която реално се провежда в живота и която българите усещат пряко по своето  жизнено равнище. Тази първа причина е водещата, Тя предопределя до голяма степен и влиянието на следващите причини. Избирателите могат да бъдат заблудени веднъж, дваж, но на третия път стомната се чупи. Социалистическа идея и неолиберална политика са несъвместими по принцип, на теория и на практика. Но под влияние на Първанов, Овчаров, Петков, Станишев, Пирински и компания и с пълната подкрепа на Дъбов, Узунов, Николова, Кутев, Стойнев, Нинова и т.н. вместо социалистическа или поне соицал-демократическа се реализира неолиберална политика. Второто е, че подкрепяната и реализирана неолибералната политика, както и политическата коалиция с ДПС, имаха много силно влияние върху негативните резултати. Това бе съчетано с лоша вътрешнопартийна организация и подготовка и провеждане на предизборните кампании, ръководени и направлявани от Дъбов, Узунов, Николова, Найденов, Кутев, Жаблянов, Мерджанов и т.н.. 
            След поредицата от изборни провали  се надигнаха много гласове за промяна на партията и завой наляво, към социална и социалистическа политика и отказ от неолибералната политика. Тези призиви за лява политика са от повечето кадри на Националния съвет. Но в повечето случаи това прилича на лицемерие. Промяната в политическия курс става чрез промяна в програмните документи и в ръководните лица на БСП.
            Сега повечето от главните адепти на неолиберализма в ръководните органи и на възловите ръководни позиции в БСП ги няма. Изчезнаха Първанов, Петков и Калфин, които пряко пристанаха на неолиберализма и на Боко. Станишев и Пирински отлетяха към Брюксел, Формално Овчаров е никой, но неформално ръководи вътрешнопартийното софийско социалистическо задкулисие. В тази обстановка се появиха няколко лица на средна възраст (Кадиев, Добрев, Ангелов и др.), обидени от минали личностни кариерни неблагополучия и поискаха смяна на ръководството и то предимно на „фараоните“ (Дъбов, Узунов, Николова, Пирински).
            След провала на изборите за Европейски парламент, исканията на Стоилов, Йотова и други за провеждане на бързи отчетно-изборни събрания в партията и обсъждане на ситуацията, „фараоните“ Дъбов, Узунов, Николова, Кутев успяха да убедят Станишев и другите ръководни дейци да не се провеждат събрания, да не се чува гласа на обикновените членове на партията. По-същество това предопредели до голяма степен последвалия провал на парламентарните избори. Девизът на Дъбов, че сега партията имала други задачи, а не да решава вътрешнопартийни проблеми се оказа сериозна политическа грешка. Сега, след новия провал, отново чуваме същото. А решенията на Националния съвет го потвърждават.   
            Решенията да бъдат освободени като зам.председатели и от Изпълнителното бюро на НС Дъбов, Узунов, Найденов, Пирински е бутафория. Тези лица остават на възлови позиции като членове на предизборния щаб. Парадоксът е в това, че тези които организираха изборните провали на БСП в последните десетина години отново им се доверява да се занимават с организация на избори.
            Не по-малко парадоксално е решението на Националния съвет на БСП да се проведе пълен цикъл от отчетно-изборни събрания в 5 области, в които има най-слаби изборни резултати. Без много да се напрягам, мога да посоча, че това са Кърджали, Разград, Търговище, Шумен и Силистра, т.е. районите със смесено население и прекомерно силно влияние на ДПС. Това са областите, в които сътрудничеството с ДПС, наложено от ръководството на БСП, нанесе най-големите политически вреди на БСП. За местните структури на БСП това е обективно обстоятелство, а не резултат от техни субективни грешки. И какво, Националния съвет иска да наказва невиновните, за да прикрие собствената си вина за неблагополучията. Това е новата измислица на Дъбов и компания и за жалост подкрепена от редица други ръководни дейци на БСП.
            Възниква и естественият въпрос: „Дали ръководството на БСП и Миков са доволни от работата на партийните организации, клубове, съвети и т.н. в останалите 23 области?“ Логиката сочи, че всеки резултат, под равнището на този от 2013 г. е провал. При провал трябва цялата партията да обсъди състоянието и резултатите, причините и отговорностите, а не само организациите от 5 области. В БСП под влиянието на „фараоните“ Дъбов, Узунов, Николова, Кутев, Найденов, Овчаров, Пирински и пр. се принизи ролята на членовете на БСП, на привържениците и симпатизантите. Политиката на БСП се формира от няколко души и се представя пред партията по думите на Овчаров като „безалтернативна“ и като необходима за безотказно следване. В демократично устроена партия трябва да бъде обратното – политическата линия и решенията по най-важните въпроси на партията да се формират отдолу нагоре. Само тогава БСП може да бъде изразител на интересите на своите членове, привърженици и симпатизанти. Повече от месец след съкрушителната загуба пак чиновниците от Позитано не искат да чуят членовете на партията, а се опитват по модела от вече по-далечното минало вината да се прехвърля на средните равнища в партията.  Така бе през 1987 г., когато Милко Балев и компания твърдяха, че Политбюро и народа на България са за преустройството, а само средното равнище на партийните кадри е противник на това преустройство. Сега позицията се повтаря, но вече с устата на г-н Дъбов.    
            Упоритото и тъпо нежелание на Изпълнителното бюро и на Националния съвет да се направи общопартийно обсъждане на ситуацията в БСП само показва, че ръководните органи са далеч от членовете на партията, привържениците и симпатизантите и безкрайно далеч от промяната на политиката, политическия курс и състоянието на БСП. Декларациите за ляв курс остават само празни приказки. За каква промяна ще ми говорят ръководните дейци на БСП без променят негодния си Устав за функциониране на партията, позволяващ десетина души от област да избират по своя лична воля или под натиск член на Националния съвет, без пряк избор от делегатите, в състав на Националния съвет да са Дъбов, Узунов, Петков, Овчаров и  т.н., избрани само от представители на местните структури.
            БСП е заплашена от още по-голяма катастрофа, ако бързо не бъдат направени промени не само във всички етажи на партията, но предимно в програмните и устройствените  принципи и документи, в състава на ръководните органи. За целта би било полезно бързо да се направят следните неща:
           Първо. Да се проведе пълен цикъл отчетно-изборни събрания в цялата партия. Те в първата си част да са открити и в тяхната работа да могат да вземат участие и симпатизанти на БСП. На тези събрания да се изберат нови партийни ръководства, делегати за общинските конференции и да се направят предложения за промяна на Програмата и Устава на БСП.
            Второ. Националния съвет да увеличи нормата за представителството на организациите на Конгреса и той да бъде в по-разширен състав, но не по-малко от 1200 души.
            Трето. На конгреса първо да се приеме нов Устав и Програмна декларация и се възложи на екип, но без апаратчици от Позитано, който да подготви нова програма. За партийните събрания да се дадат предварително алтернативни идеи за промяна на Устава, които да послужат както своеобразно допитване до членовете на партията за тези промени. 
            Четвърто. В ръководните органи и състава на депутатите и съветниците в общинските съвети не трябва да влизат милионери, собственици на офшорни компании, масони, хора пряко или косвени свързани с мутренските групировки от началните години на прехода, на хора прибежчици от една партия в друга.
            Сегашният Национален съвет на БСП не е в състояние да взема адекватни на новата политическа обстановка решения и да ръководи политически партията си. От него трябва да бъдат отстранени на Конгрес привържениците на чужда на социалистическата партия неолиберална идеология. Различните мнения и свободата на обсъжданията, демократичните процедури в социалистическа партия трябва да има, но те да бъдат в лоното на социалистическата идея. От НС трябва да отпаднат привържениците на политическите позиции на други партии като например на ГЕРБ. Като такива се изявяват някои обявените „млади милионери“ като Кадиев, Ангелов и т.н. По същество те уж са за промяна на БСП, но чрез средствата за масова дезинформация наливат вода в мелницата на РФ и ГЕРБ за унищожаването на БСП. В тази категория може да бъде поставен и Георги Гергов и  още много други, готови за власт с ГЕРБ против интересите на бедните в България. Не е целесъобразно в ръководството на БСП да са и силно изявили се русофобски и по същество стоящи на русофобските позиции на Реформаторски блок лица като Стойнев и Найденов. От ръководните органи на БСП трябва да отпаднат и симпатизантите на Първанов, на „троянските коне“ на АБВ в БСП (а по същество на ГЕРБ и АБВ, т.е. на кликата Борисов-Първанов) като Кирил Добрев и Шаренкова. До голяма степен масата поддръжници на БСП съдят за партията не по програмата и Устава, а по полотичаската линия, която се следва  и по лицата, които се показват по телевизорите и се изявяват в негативна за социалистическата идея светлина. 
            Промените в БСП, при моментната кадрова ситуация и вътрешнопартийно блокиране, са възможни само при бърза реализация и бърза промяна на програмните документи, на Устава и на ръководните лица. А всичко това в момента е възможно само чрез активна роля и позиция на Михаил Миков. Неговата спокойна и премерена позиция преди изборите бе оправдана. Но вече колебливата му позиция, повече от месец след изборите, започва да дава негативен ефект върху процесите в БСП. Не е нормално да се правят очаквани промени, но те хем да са промени, хем да не са промени и да се запази във друга фризура статуквото. Ако Миков продължи да е неуверен и половинчат, подобно на действията на Станишев, скоро може да последва нова промяна на политическата ситуация в страната и да възникне нова политическа лява и дори крайно лява българска СИРИЗА, а БСП подобно на много други партии да изчезне от политическия хоризонт. По историята от над 100 години разпознават БСП, но я признават по политика и делата и.  

8.11.2014 г.
           


 

неделя, 2 ноември 2014 г.

Реформите - потребност и демагогия

Реформите -
потребност и демагогия
(размисли след парламентарните избори 2014 – 1 част)

автор: Анко Иванов


            През последния четвърт век, от началото на политическите промени през 1980 г. та до наши дни, терминът реформи е един от най-любимите на политиците, икономистите, политолозите и социолозите, на множество обикновени граждани. И най-често всеки влага различен смисъл и съдържание на понятието реформи. Нещата се замъгляват и от различията в политическите позиция на различните партии и политици, от различните икономически и социални позиции на икономисти, политолози и социолози. Почти всяка политическа партия се обявява за реформи в цялото общество или в отделни негови сфери и сектори. Дори вече имаме и феномена на създаването на коалиция с името Реформаторски блок, обединяваща 7 партии, т.е партии, за които главната цел на управлението на страната са реформите. В политическите документи на почти всички партии са предвидени различни по обхват и дълбочина реформи.

            Известно е, че реформата е изменение, преобразуване на някаква сфера на обществения живот, властова институция или обособена конкретна обществено значима дейност, промяна на основите на тази част на обществото или на цялото общество. При реформирането се запазват основите на съществуващият държавен строй и социална структура на обществото. По същество реформата е целенасочена дейност за промени с цел подобряване на реформираното, по-доброто му функциониране и постигане на определени цели. Промените във всяко общество, наричани реформа, могат да бъдат всеобхватни, на всички страни и сфери на обществения живот, и частични - в определена сфера, направление, обособена дейност. Най-често става дума за реформиране на отделни сфери и системи на обществото: политическа, икономическа, социална, образователна, здравна и т.н. Те могат да бъдат както промени в устройствата на някакви институции, но и промени в начина на функциониране на системите и подсистемите.  Твърде често извън политическите партии се формират обществени движения за внасяне на промени в действащите обществени системи. Типични примери в това отношение са екологичните организации и движения.

            В България след 1989 г. реформите имат една идейна основа – утвърждаване в страната на неолибералния модел на политическо и икономическо функциониране на обществото. Осъществяваната от всички политически партии промяна бе наречена преход. По същество това бе коренна промяна на обществения строй от недостатъчно икономически ефективен социализъм към див капитализъм, наричан за благозвучие и галене на ухото с имената пазарна икономика, пазарен модел, демократично общество и т.н. Демагогски у нас привържениците на неолибералния модел като Костов, В. Димитров, Пушкаров, Луджев и компания наричаха реформа, която се изроди в „риформата“, довела да разграбване на българското национално стопанство и до икономическа и демографска катастрофа. Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ) непрекъснато изискваха все нови и нови „риформи“, които в крайна сметка превърнаха страната в неолиберално царство на дивия капитализъм. В случая думата реформа се използваше демагогски за смяната на обществената система. Икономическата реформа, наречена „шокова терапия“ имаше политическа цел – налагане на англосаксонския модел на функциониране на обществото, т.е на неолибералния мозел. Налагането на този модел демагогски бе прикривано под призивите за овладяване  и спазване на „общоевропейските ценности“, които никой не можеше да каже какви точно са те, освен една главна – придобиване на все по-голямо лично богатство.   

            От 1989 г и до днес в България непрекъснато се правят „риформи“, които са уж с благата цел подобряване на жизненото равнище на населението, а то каточе ли напук непрекъснато се понижава и все повече българи бягат от бедността от родината си. Политиците едно говорят, а друго става. Изводът може да бъде в три измерения: първото е, че политиците ни са некадърни и не могат да предвидят последиците от „риформите“; второто е, че нарочно водят страната към икономическа, демографска и социална катастрофа по своя лична преценка и убеждение; третото е, че повечето български политици изпълняват външна, чужда на България поръка. Което и да е вярно от трите, или пък и трите – резултатът е безкрайно бедна огромна част от народа и безкрайно богата незначителна част от обществото. Сега в България на власт е квартетът: бедност-неравенство-несправедливост-безперспективност.

При такава тежка обществено-политическа и социално-икономическа ситуация като настоящата в България, направо казано национална катастрофа, са необходими дълбоки реформи – икономически, социални, политически, образователни и т.н. Но предвижданите реформи и промени от политическите партии в повечето случай нямат ясно определена цел, нямат отговор на същностния въпрос „Защо са необходими тези реформи и какъв ще е резултатът от тях?“ Целта на реформите е логично правилно да се определя през призмата на главния недостатък и резултатът от функционирането на обществените системи. А той е огромна бедност, ниски доходи, мизерни пенсии. Следователно главната цел трябва да бъде издигане не жизненото равнище на хората в страната, решително намаляване на неравенството в обществото, формирането на перспектива за развитие на младите хора.
Повечето предвиждани реформи от политическите платформи и безсмислените преговори между парламентарно представените партии, разкриват, че те имат до голяма степен самоцелен характер, не предвиждат необходимите същностни промени в обществото и функционирането на държавната власт, така, че да бъдат успешно решени главни социално-икономически проблеми. Едва ли най-главните проблеми на обществото са структурните проблеми на властта и смяната на кадрите, заемането на министерски и други позиции от определени партии.
В предизборните платформи има записани множество политически намерения и идеи за реформи, но огромната част от тях отбягват от най-важното, онова, което ще реши основните проблеми на българското общество, а именно от реформите в икономическата и в социалната сфера. Някои идеи за реформи в тези две сфери са само частични, по отделни аспекти на икономическата и социалната политика. По същество всички парламентарни партии са за запазване на досегашната корпоративна данъчна система, т.е. те са да се запази прекалено ниското равнище на облагане с плосък данък на фирмите от 10% и с това да се оставя държавата без необходимите средства за социални дейности, здравеопазване и образование и за по-високи пенсии. Само ГЕРБ частично предлагат да се даде възможност на общините по тяхна преценка да повишават данъка с още 2%. В същото време по-добре развиващите в Европейския съюз (ЕС) страни като Литва са с 22% плосък данък, Латвия (25%) и Естония с (27%). Значително по-висок е и плоския данък в Словакия (19%), Румъния и т.н. В света най-нисък е корпоративен плосък данък от 10% само в България, Монголия и Киргизстан. За промяна в плоския данък, но само при облагането на физическите лица се обявиха БСП, Атака, АБВ, зелените и др..

            Приоритетни за Реформаторския блок са промените в съдебната система. Безспорно те са важни, но не решават главния проблем – осигуряването на средствата за повишаване на доходите и заплащане на социалните грижи и дейности. Реформата в съдебната система може да осигури само по бързо и справедливо съдопроизводство за бизнеса и то най-вече за едрия бизнес, който може да си позволи да наема скъпи и авторитетни адвокати. При лош закон съдебната справедливост си остава само бюрократично упражнение.

            Подобни са приоритетите и на АБВ, които на първо място поставят реформата в политическата система и превръщането на страната от парламентарна в президентска република. Явно на Първанов му се услади президентстването и му се иска нов мандат с по-широки правомощия, а не само задкулисни договорки с Бойко Борисов и Доган.

     Реформите в българското общество трябва да започнат с икономическата, данъчната и социалната системи. Само след това, когато има допълнителни финансови средства да се реформират другите системи. Сегашните идеи за реформиране на здравната, образователната и съдебната система само ще доведат до напрежение и бюрокрация, без да се решат същностните проблеми. При цялостното реформиране на българското общество с цел преодоляване на нищетата и бедността, мизерията и безнадеждността, трябва да се намери водещото звено от цялостната верига от проблеми. А това са безспорно отказът от неолибералната икономическа политика или поне внедряване в нея на значими социални съставки, както е това в скандинавските и западноевропейските страни – Швеция, Норвегия, Дания, Германия, Нидерландия, Франция  и т.н. Опитът на Орешарски и компания да се фризира и напудри неолиберализма с някакви елементарни социални операции явно не дава политически и социален резултат.


2.11.2014 г.