четвъртък, 26 февруари 2015 г.

За основите на лявата политика (част 1)

За основите на лявата политика
(част 1: държавната собственост)
Автор: Анко Иванов


        В съвременни условия неолибералният пазарен модел на развитие на човешкото общество претърпя почти пълен провал. Той осигурява високо равнище на живот и високотехнологично развитие само в САЩ и Великобритания. Но в тези страни това се дължи не на предимствата на този модел, а на исторически формирали се и действащи външни непазарни фактори – монополното положение на долара на световния пазар като световна валута и безконтролното печатане на все нови  емисии от тази парична единица от САЩ и огромното колониално материално и финансово наследство на Великобритания. Този социално-икономически фалит на приложението на неолиберализма поставя отново на дневен ред проблема за необходимостта и действеността на лявата, социалистически и социално ориентирана политика.
          Идеята за лявата социално ориентирана политика има многовековна давност. Още Томас Мор и Томазо Кампанела поставят началото на възгледите за развитието на обществото и преобразуването на общество на основата на колективното начало. Тези идеи след това са доразвити от Сен-Симон, Фурие и Оуен за преустройство на обществото на основата на държавната собственост и социалното равенство. Първото разделение на политиката на лява, центристка и дясна става по времето на Френската революция. И вече над 200 години вървят дискусиите за лявата политика. В лявото политическо поле има огромно разнообразие на идеи за лявата политика, главен принцип на който е социалната справедливост, социалното равенство при производството, разпределението и потреблението на материалните блага, създавани в обществото, активната роля и участието на държавата. Има две най-развити и споделяни идеи за лявата политика – социалистически и социалдемократически. Социалистическата и социал-демократическата идеология лежат в основата на социалната, на лявата политика. А това е идеологията на създателите на материалните блага и защита на техните интереси за справедливо разпределение и потребление на тези блага, за равнопоставеност и равенство, независимо от раса, етнос, религия и обществено положение. Главен принцип и главен критерии за лявата политика е постигането на социалната справедливост, степента на социалното неравенство, социалната солидарност и социалната защита на бедните и хората в неравностойно социално положение.
          Голямата разлика между дерайлиралата неолиберална политика и лявата социална (социал-демократическа и социалистическа) политика е обусловена от заложените в тях различни принципи. Неолиберализмът се основава на индивидуализма и социалния егоизъм, заложени като морални прерогативи на протестантстката религия, т.е. мястото на всеки човек в обществото зависи от неговите лични качества, всеки човек трябва сам да се грижи за своето и на семейството си благополучие, да не разчита на обществените институции и на държавата при решаване на своите лични и семейни проблеми. В основата на развитието при неолиберализма водеща е ролята на пазарната стихия, на „невидимата ръка на пазара“.   При неолиберализма мярката за успех е личностния успех, който в крайна сметка зависи от парите. По същество, ако се префразира Протагор при неолиберализма „парите са мярата на всички неща“ и то не просто парите, а тяхното количество.   
В основата на лявата социалистическа и социал-демократическа политика е колективизма, в разбирането на човека, че той е част от определена социална група, организация, движение, етнос, религия, държава, в които има определени господстващи идеи за обществото, обществени ценности, справедливост и равенство в отношенията между хората в тях, на обществен и морален контрол върху действията и постъпките на лидерите на тази обществена група. При лявата политика развитието се осъществява не от пазарната стихия, а от държавно регулираните пазарни процеси, на ролята на предвиждането, прогнозирането и разумното планираното на целите и посоките на развитието на производството, разпределението и потреблението на материалните блага. Ако се използва и модифицира израза на Протагор за лявата политика той би звучал като  „добруването на човека е мяра за всички неща“, но не добруването на отделния човек, а добруването на всички хора.
Между тези два основни типа (неолиберална и лява) политика има множество междинни еклектични идеи и политики, наричани най-общо центристки. В повечето случаи това са обществени идеологии, обществени групи и партии, които в определени исторически периоди заемат по-леви или по-десни позиции. Най-често тях ги наричат социаллиберални.     
Идентифицирането на лявата, както и дясната, а и въобще на всяка политика се съди не по идеологията, не по етикета на партиите, не по публичните декларации, а по постоянството в отстояването на определени съдържателни основи на държавната политика, на резултатите от тази политика. За политиката обществото съди по съдържанието (и неговото реализиране) в политическите платформи на партиите. Именно съдържанието в програмата и в реализацията е основата на лявата политика. В обществото и сред избирателите партиите се различават и разпознават по основите на прокламираната и провежданата от тях политическа линия.  
Сега БСП е в криза. Главната причина за нея е участието на партията в управлението на страната при осъществяването не на лява, а на неолиберална политика. Сега БСП се нуждае от нова ясна разграничителна линия и ново съдържание на политическата си стратегия и практика.
            
       Наскоро в Поглед.инфо прочетох статията на проф. Боян Дуранкев за „Икономическата политика на радикалната левица“. Оставям настрана спекулата с понятието „радикална“ левица. По-скоро интересното е за мястото на държавната собственост в икономическата структура на българското общество. Особено важен е акцентът върху проблема за държавната собственост. Правилно в статията се посочва, че държавната собственост у нас е силно изтласкана от частната собственост, която е приоритетна.
Дори българската конституция не защитава държавната собственост.  Преди 25 години държавната собственост в България произвеждаше над 97% от БВП на страната. Сега този дял е под 10%. Доминирането на частния интерес, стремежът към бързи и максимални печалби на новите собственици, доведе до огромната бедност на българите.  Наложен бе на страната неолибералният модел на икономическо и политическо развитие. Тезата, че „държавата е лош стопанин“ е абсолютна политическа манипулация на общественото мнение. Швеция, Франция, Китай, Виетнам и някои други страни показват, че държавата, чрез държавните фирми, може да бъде и е добър стопанин.
            За да има лява политика в трябва да се промени основно икономическата политика в България, а това на първо място изисква качествена промяна на политиката към държавната собственост. Сега държавната собственост в България е по-голямата част от енергетиката, железниците, пощите и отделни малки предприятия и фирми. В цели отрасли не остана държавна собственост – търговия, туризъм, лека промишленост и т.н. В структуроопределящите отрасли не останаха едри държавни предприятия. Умишлено бяха унищожени (не приватизирани, а унищожени чрез приватизация или без нея)  химическите гиганти „Химко“ Враца, „Плама“ Плевен, „Полимери“ Девня, химическите комбинати във Видин, Стара Загора. Много сериозен удар бе нанесен на българската металургия със закриването на МК "Кремиковци", съкращаване и намаляване на производствата в Перник, закриването на ОЦЗ „Кърджали“. Подобни процеси протекоха и в машиностроенето, консервната промишленост, тютюнопроизводството и т.н. България от промишлено развита страна с крупна държавна собственост се превърна в масов потребител на чуждестранна промишлена продукция. Оказа се, че българският бизнес и чуждестранните инвеститори в повечето случаи водят българското производство умишлено към фалит или към съкращаване и на асортимента.
На България сега и се налага тепърва отново за провежда индустриализация, да се създават отново фабрики и заводи, да се произвежда промишлена продукция, да се откриват стотици хиляди работни места.  Само по такъв начин може да се осигурят необходимите средства за провеждане на лява социална политика. Напълно съм съгласен с Дуранкев, че „Не е възможна радикална лява политика при доминираща частна собственост! Не е възможна лява политика без защита и разширяване на обществената собственост …“ Държавната собственост трябва да се развива и разширява. Това може да стане чрез различни подходи.
Първият от тях е посочен от Дуранкев и той предвижда отделяне целево от държавния бюджет на част от приходите за създаване на нови, но предимно промишлени държавни производства. Не за стиропор, мрежи и мазилки на панелките. Държавните средства за развитие на българската икономика могат и трябва да бъдат насочени в няколко посоки. Първата от тях е в развитието на технологично нови производства в отраслите, които са свързани с преработката на предимно на местни суровини и използване на местния научно-технически потенциал, доколкото е останал такъв. Втората е ситуиране на нови производствени мощности в районите, които най-силно са изостанали в своето икономическо развитие и най-бързо обезлюдяващи се, т.е предимно в Северозападна и Северна Централна България.
Вторият подход е премахване на дискриминацията на държавните предприятия. Сега държавата прибира 75% от печалбата на държавните предприятия, а по времето на Дянков бе едстигнато равнището и 80%. В същото време прехваления частен бизнес отделя за държавата само 10% от своята печалба. Би трябвало държавните предприятия да отделят в държавния бюджет  пряко не повече от 25% и още 25% да разпределят в специализирани целеви фондове за: инвестиции за създаване на нови държавни фирми и предприятия; за развитие на средното и висшето образование, подготвящо кадри за държавните фирми и за цялата българска икономика.
Третият подход е връщане на държавната собственост на предприятия чрез прекратяване на договорите за приватизация, които явно нарушават държавния интерес, законите и ограбват българските граждани.
Четвъртият подход е одържавяване чрез различни правни и икономически и финансови техники на монополни предприятия с голям дял в българската икономика. Вярно е, че всеки монопол е опасен и вреден за обществото, но най-опасен е частният монопол. Разликата е в това, че от частния монопол държавата не винаги може да си събере дори елементарните 10% корпоративен данък, а от държавния монопол държавата ще прибере не по-малко от 50% от печалбата. Ако това стане, например с „Лукойл-Нефтохим“ Бургас, ще отпадне играта на криеница между Вальо Златев и агенция "Митници", ще спре нелегалния внос на петрол и нелегалния износ на нефтопродукти. И най-важното ще постъпят в държавния бюджет огромни парични суми, които сега изтичат в чужбина. Подобни монополни фирми са електроразпределителните дружества. Има и много други примери.
            Петият подход е изкупуване от държавата на фалирали и пред фалит малки и средни предприятия и фирми с голямо социално значение, голям брой заети лица и реални възможности да се възобнови и модернизира производството.
           За излизане от икономическата и социалната криза трябва и цялостна променя на държавните управленски подходи, прекратяване на корупцията, особено в съдебната система, общинските органи и органите на реда и сигурността. И главното - бързо нарастване на дела на държавната собственост на средствата за производство и произведеният от нея БВП.  И най-вече нова промишленост, реиндустриализация на България. 
         И именно тук възниква ролята на социалстическата и въобще на лявата политика. Промшелонстта се развива, когато може да се произвеждат търсени на пазара конкуртни продукти. Отделните български и чуждестранни бизнесмени в повечето случаи избягват промишленото производство поради като цяло по-бавната и несигурна възвръщаемост на вложения капитал, по-бавния оборот на средствата. За държавата, която е устремена към социално-икономическо равитие това не е съществен проблем. Проблемът е в това политическия елит, който управлява или се стреми да управлява, да има ясно и обосновано, съобразено с обективната реалност, виждане за  бъдещето, да има адекватна политическа и социално-икономическа стратегия не за периода до предстоящите парламентарни, местни или президентски избори, а за продължителен период. И по-важното е далечната цел да не се подменя с близки предизборни и следизборни цели.
         Досегашната четвъртвековна българска практика показва, че всичко в политиката се свежда до защита на общите, т.е. на чуждестранните европейски и американски интерси да няма конкурентна българска промишленост. А най-сигурното средство за това е да няма държавна собственост на средства за производство и предимно собственост в промишлеността и най-вече в структуроопределящите промишлени и новотехнологични отрасли. За съжаление към такава позиция се придържаха и редица уж "леви" български политици като Първанов, Калфин, Овчаров, Петър Димитров и т.н.. Сега борбата на десните полотици и икономическите акули е вече не за разграбване на държавната собственост, а нейното преразпределяне межуду олигархическите кланове. Лявата политика предполага обаче запазване, развиване и обогатяване на държавната собственост най-вече в добивната и преработващата промишленост.
  Идеята за възраждане на държаваната собственост, за реиндустриализацията на основата на прякото участие на българската държава, е разбираема за огромната част от българския народ. При умело провеждана разяснителна и масова политическа кампания тази идея ще бъде подкрепена от огромната част от българския народ.  

26.02.2015 г.

четвъртък, 12 февруари 2015 г.

Катастрофата в българското образование

Катастрофата
в българското образование

автор: Анко Иванов

      Само преди 25-30 години българското средно образование бе едно от най—реномираните в Европа. При провежданите международни замервания на равнището на усвояване на знанията и придобиване на умения българските ученици бяха в първата десетка, например при измерванията на PISA. Ние българите се гордеехме с това, че имахме качествено средно образование.  След това започна процес на непрекъснато понижаване на качеството и равнището на образование. Усилията се съсредоточиха в свирката на локомотива – спечелените международни награди на български ученици. Българското образование първоначално изпадна в криза, повлияна от политичeските промени след 10 ноември. След това при управлението на Иван Костов и особено след приетите нови нормативни документи то катастрофира. Катастрофата се засили с приемането на делегираните бюджети. 
            Измеренията на катастрофата в българското образование са в: 1/. Намаляване на обхвата на децата, които редовно ходят на училище. По различни данни сега около една четвърт от децата не посещават редовно училище; 2/. Ниско равнище на усвояваните знания и умения от учениците; 3/. Нарушена връзка между средното и  висшето образование, поради което от университетите излизат кадри с више образование само на документ, но без реално покритие за добре подготвени специалисти; 4/. Емигриране в чужбина на най-добрите 15 000 - 20 000 хиляди ученици всяка година, поради което страната остава без кадри и специлисти с качествена подготовка и умения за практическа работа в съвременните икономически условия; 5/. Съществени слабости във възпитателно отношение и незначителни резултати във формирането на необходимата по-висока обща и специална култура на завършващите българските училища; 6/. Примитивна база за обучение и възпитание на децата; 7/. Потребителски подход на българския бизнес към подготовката на професионално подготвени и обучени кадри. Сега има предимно претенции от бизнеса към равнището на знания и прием по специалности, без пряка ангажираност към финансиране на подготовката на необходимите им кадри и специалисти.    
          Деградацията на образованието през преходния период довела до катастрофата бе следствие от няколко разрушителни подхода и тенденции.
       Първо. В началото на прехода погрешно бе разбирането за демокрация в училище. Политическите промени доведоха до масов обществен натиск върху училището „да има повече свобода и права за децата“. Това моментално бе възприето и реализирано като ограничаване на правата на учителите. На учителите бе отредена ролата на второстепенни играчи на полето на образованието. Тази тенденция достигна апогея си в изявлението на министър Игнатов, че главната фигура в училището не е учителя, а ученика. Явно той в ученическите си години е учил своите „учители“ и ги е наставлявал как да го учат! И сега в проекта на ГЕРБ за нов Закон за предучилищното и училищното възпитание в  чл.217 ал. (1са записани мними, а не реални права като: Да бъдат зачитани правата и достойнството им; да повишават квалификацията си; да бъдат поощрявани и награжавани и др. подобни. И това е записано не като права на учителите, а на някаква съвкупност, наречена „педагогическите специалисти“. Българският учител се е превърнал в административен придатък на ръководстото на училището и по-горните инстанции. Той има стотици неспецифични учителски задължения и стотици поръки да готви административни справки, отчети, да прави характеристики и т.н. По същество сред учителството бе убито творческото начало, учителят бе превърнат в безгласна буква. Нещо повече, учителите са обект на невероятна ученическа и родителска агресия. И за тях няма защита от ръководствата на училището и от държавните институции. По същество учителите нямат право на защита. Те имат правото само да бъдат обругавани – от ръководствата на училищата, от учениците, от родителите, от журналистите. 
         Второ. В обществото бе наложен от голяма група родители, предимно майки с психиката на грижовни квачки, разрушителен подход на разтоварване на учениците от учене. Искането за разтоварване на учебното съдържание е модна тенденция в България в продължение на последните 25 години. Разтоварването придоби огромни размери. Срокът за обучение в средното училище бе повишен с една учебна година и от единадесетокласно се премина към дванадесетокласно средно образование.
Нещо повече, започна масово съкращаване на учебен материал по всички общообразователни учебни предмети. Сега българските ученици не учат поне половината европейски писатели класици. Бяха зачеркнати и редица български писатели и поети. В обучението по физика, химия и биология бяха съкратени основополагащи знания. В обучението по география бе напълно смачкана природната география. Това бе направено поради глупавото желание на министерските чиновници този учебен предмет да бъде поставен в графата обществени науки, макар че географията е единствената  природно-обществена наука, изучавана в българското училище.
След това този процес продължи чрез вътрешното преструктуриране на учебния материал с изискването учителите да обръщат внимание предимно на практическите дейности, а не толкова на теоритичните знания. Забравя се, че знанието и информацията предшестват овладяването на уменията.
В резултат на тази, популистка по своята същност, практика и подходи на управление бе рязко понижено равнището на обучение и равнището на знания и умения, наричани неясно защо от Дамянова компетентности. И многократно разтоварените ученици, и техните любещи ги майки, продължават чрез средствата за масова информация да бият безкрайна тревога за „пренатовареността“. А истината е много по-различна. В българското училище има най-малко учебни дни от всички страни в Европейския съюз – около 111-115 дни от 365 дневната година. Нашите ученици започват по наложеното от БЗНС в началото на XX век начало на учебната година на 15 септември и предсрочното и завършване стъпаловидно от 20 май до 15 юни вместо до 30 юни. Във Франция през годината учениците имат с около 30% повече учебни часове от българските ученици, но френските майки изглежда не са особено разтревожени от претовареността на малките французи.
В допълнение на късното започване и ранното прекратяване на учебната година  са и безкрайните ваканции, давани по повед и без повод. Сега всеки политик-министър на образованието, за да спечели популярност, дава по няколко ваканции с все повече неучебни дни. Така се появи ваканцията около първи ноември – уж заради деня на будителите. След това се появи и междусрочната ваканция, както и неучебните дни преди и след избори, по време на отработваните предпразнични или следпразничини дни от родителите. Разбира се тук трябва да се включат и безкрайните освобождания на ученици от учебни часове за участие в различни масови спортни прояви, образователни състезания, конкурси, игри, гимнастикиади и олимпиади. А в проекта на ГЕРБ дори се дава възможност на кметовете на общините да дават по тридневни допълнителни ваканции за слава на общината. Министерството на образованието от своя страна с провеждането на държавните зрелостни изпити и външното оценяване преди да е завършила учебната година, отново дава по няколко неучебни ваканционни дни.
С решителното намаляване на учебните дни и учебните часове, с обедняването на учебното съдържание, няма как да има съдържателна училищна подготовка. С такъв маниер можем да даваме само мизерни знания за дуалната подготовка, за обучението на прислуга за българския псевдобизнес и на слуги за Западна Европа.   
     Трето. Осъществява се процес на принизяване на общообразователната подготовка. Този подход разруши българската образователна система и принизи равнището на подготовката. Тя бе сведена за някои учебни предмети като физика, химия, биология и география до символични размери, колко да се каже, че се учат някакви такива учебни предмети. Дори бе измислена ситемата от 1.5 часа средно седмично обучение по тези предмети, като през единия срок се учи по два часа, а другият - по един час. С това решение се уби ритмичността в обучението по тези учебни предмети.  С един учебен час седмично по учебен предмет има само пародия на образование. Управляващите през тези 25 години забравиха, че общото образование е основата, базата на цялото образование, на специализацията и профилизацията, на професионалната подготовка и на общата култура.
Въведени бяха някакви измислени безсъдържателни, чужди на българските образователни традиции, учебни предмети. Например, Човекът и природата. В учебниците по този предмет  има знания по физика, химия и биология, но тези знания не са свързани, не помагат за разбиране на природни връзки и зависимости. Нещо повече в този учебен предмет са изпуснати географските знания, които дават синтетичната картина за природата. Въведен бе и измисленият предмет Свят и личност. В този учебник дори авторите му се объркват, а как ли учениците ще го разберат?
Правителството на Иван Костов въведе изключително разширено място на избираемата подготовка за сметка на общообразователната. Сега е прекалено и необосновано увеличен хорариума на учебните часове за ЗИП и СИП, като в гимназиалния етап на средното образование това има абсурдни измерения. Например, от общо 4448 учебни часа от IX до XII клас включително, избираемата част (ЗИП + СИП) е 2210 часа или 49.68%. При това в XII клас съотношението между избираемата и задължителната подготовка е 26:6 учебни часа или 81.3% дял на избираемата подготовка. Могат да се приведат още доказателства за нарушени пропорции между избираемата и задължителната подготовка на учениците в гимназиалния курс. 
Безкрайно бе разширена профилизацията и то предимно на ранната профилизация. Може да има профилизация само след натрупване на базовата общообразователна подготовка. А у нас е обратното. Предлаганото решение за т.нар. дуална подготовка е бягство от общообразователната подготовка. Дуалната подготовка няма да доведе до разкриването на повече работни места и намаляване на безработицата, нито ще даде качествени умения и професионален опит. Но тя ще измести формирането на общата култура на младите хора. А без висока обща култура не може да има съвременно проспериращо общество. Записаното в проекта на ГЕРБ, че министърт на образованието ще утвърждава учебния план дава прекрасната възможност още веднъж чиновническия подход да доразруши общообразователната подготовка. Учебния план трябва да бъде записан в закона и само Народното събрание, след широко обществено обсъждане,  да може да го изменя. Всичко останало е политическа анархия от страна на самовлюбени министри и чиновници.    
       Разширяването на профилираната подготовка, особено чуждоезиковата, по същество е работа с парите на българските данъкоплатци да се подготвят кадри за западноевропейците. На нашите момчета и момичета в езиковите и профилираните в езиково обучение гимназии им се дава добра езикова подготовка за сметка на общообразователните знания, за да могат лесно да се впишат в новата среда в Западна Европа и да не се самоизолират като арабите, турците и пакистанците.  Чужди езици трябва да се учат, но за да се ползват при работа предимно в България. Трябва да се учат, но не  само в избрани елитарни училища, в които не могат да попаднат децата на обикновените българи, а влизат само тези на бизнесмените и част от интелигенцията. Не е нормално в езикова гимназия в VIII клас да се учи по 18 часа седмично чужд език, а в кварталното българско средно училище да са само 2 или до 4 учебни часа. Не е нормално в името на добрата подготовка по чужд език българските деца да учат българска география и българска история на този чужд език. Дали ще станат български патриоти? Практиката показа, че обучението по физика, химия, биология и география на чужд език обогатява чуждоезиковата подготовка, но принизява общообразователната подготовка, тъй като децата не могат да вникнат в същноста на процесите, явленията и фактите, макар че знаят имената им на чужд език.   
            Всички тези простотии в българското образование бяха направени уж с благи намерения, с използване на „чудесния“ западноевропейски опит. 
           Четвърто. Намаляването на средствата за образование унищожава качеството на българското средно образование. Текат паралелно няколко процеса. Първият е намаляване на паричните средства за издръжка на образованието. Поради това липсва строителството на нови съвременни сгради на държавните и общинските училища. Вторият е липсата и орязване на средствата за ремонт и поддръжка, което доведе до износване и почти пълно амортизиране на построената през социалистическата епоха материална училищна база. Третият процес е намаляване на възможностите за осигуряването на съвременни технически и други помагала и консумативи, необходими за учебния порцес. Четвъртото е голямото изоставане на равнището на заплатите на учителите. Нима е нормално млад учител с висше образование с магистърска степен да получва два пъти по-ниско трудово възнаграждение от ватмана на тролейбуса със средно образование? Нима е нормално директорът на училището да получава почти два пъти по-малка заплата от полицая със средно образование? 
Всичко това води до принизяване на учебния процес и на учителския труд. Причините са две. Главната е намаляването на средствата, които се отделят от държавния бюджет за образование. При препоръчани от Лисабонската концепция около 7% и при средно за Европа 5%, в България те са само 3%. Втората причина за недостига на средствата е в самата система на финансиране. Тук има няколко пагубни за образованието елемента. Най-жестокият от тях е въвеждането на неолибералните финансови механизми на финансиране на образованието, т.е. превръщането му от социален в пазарен продукт. Става дума най-вече за т.нар. делегирани бюджети и принципа парите да следват ученика. Тази неолиберална тъпотия, въведена у нас от седенкарите Орешарски и Вълчев, напълно деформира българското образование. Сега няма отстраняване от училище на провинили се ученици, дори и да убият някого, те пак остават в училище, понеже са малолетни и носят пари. Без тези пари учителите остават с понижени трудови възнаграждения. От своя страна учениците, знаейки тази зависимост, стават нагли към учителите и напълно безотговорни към усвояването на новите знания и умения. Те знаят, че няма да повтарят класа, че няма да бъдат изгонени от училище.
Друга подобна неолиберална пазарна ситуация е с частните училища. В тях, понеже родителите плащат сериозни суми, на практика има само две оценки от шестобалната оценъчна система – отличен 6 и слаб 5. Собствениците си гонят своя егоистичен печалбарски интерес. И ако дете на богаташ получи оценка по-малко от 6, родителят е готов и най-вероятно ще отпише детето си от училището. А това води да намаляване на приходите и печалбата на училището и на собственика. Пазарният механизъм допринся за влошаване на традиционнто в миналото обществено, безплатно образование. 
Съществено негативно влияние върху финансирането оказва и разпределението на средствата за образование. Тук особено силно влияят две негативни практики. Става дума за отклоняването на големи по обеми финаносви средства за реализацията на различни програми, по-голямата част от които е за парата в свирката на локомотива, а не за движението на влака, т.е. парите отиват за самоцелна представителност на образователните институции. Това явно се прави по подражание на западни образци, но се забравя, че в Западна Европа  има досттъчно средства за образование, а при нас има остър недостиг. Другата негативна практика е непрекъснатото разширване на помощните органи на Министерството на образованието, които поглъщат огромни финансови средства. И сега с проекта за нов закон на ГЕРБ е предвидено създаването на нова, огромна институция (Национален инспекторатс голям бюджет, а парите за нея ще бъдат отклонени от реалната издръжка на училищата в страната.
Увеличаването на издръжката на администрацията и т.н. помощни звена на Министерството добива вече гигантски размери. Един пример. През 1957 г. в България има министерство с около 250 души персонал. Сега този персонал само от експертното равнище (без обслужващия персонал и помощните административни звенае далече над 500. През 1957 г. в страната е имало два пъти повече училища, ученици и много повече учители. Но тогава е имало само 13 регионални инспектората по образованието с персонал многократно, в пъти по-малък от персонала на сегашните 28 регионални инспектората. Тази огромна бюрократична машина харчи огромни парични средства за трудови възнаграждения и осигуровки, за издръжки на сгради и т.н., А тези пари са отделяни от общите финанси за образованието. Но нещо още по-лошо. Всеки от тези чиновници се стреми да оправдае съществуването на своя щат с многобройни нови предписания за изпълнинение от училищата и в крайна сметка от учителите.  
 Пето. Има неефективното управление на звената на средното образование. Тази неефективност е присъща на всички равнища – от отделните звена на национално равнище, до игнорирането на областното равнище, до разнобоя в управлението между националните и общинските органи за управление на образованието и се стигне до аматьорското управление на отделните училища от директорите. Сега е въведена формална практика на подготовка и подбор на директорите на училищата. Формална, защото е прикритие на политическите назначения на „свои“ хора чрез някакви лекции по за няколко дни и безкрайно профански съставени тестови задания с избор от три възможности. Крайно време е директорът на училище не просто да е един от учителите, а да е учител с придобита допълнителна специалност мениджмънт на образованието. И тази специалност да се придобива не чрез т.нар. „квалификационни кредити“, а чрез системно образование в университет, т.е. образование, което да даде необходимите знания и умения в сферата на педагогиката, мениджмънта, правото и икономиката.
Трябва да се продолее и неравнопоставеността на общините в управлението на училищата. От тях сега се иска само да финансират и да се грижат за ремонта и подобренията в сградния фонд и и нормалното функциониране на инфраструктурните системи (водоснабдяване, канализация, топлоснабдяване, електроснабдяване, почистване). Общините следва да имат много по-големи права в определянето на специалностите в училищата, в профилирането на учебния процес, в реализацията на завършващите, в кадровите решения в училищата и т.н. 
 Шесто. В последият четвърт век явно и все по-бързо протича процесът на социалното разделение и неравенството в сферата на образованието. Формално всички имат равен достп до образование, но по съществено това не е така, поради огромната бедност на повечето родители.
Формирането и разширяването на кръга на т.нар „елитни училища“ е първият видим белег на неравенството. Влизането в тези училища става формално с конкурс при уж „равни“ условия. Да вземем например, влизането в софийските математически, немска, английска, френска и т.н. гимназии. То формално става чрез конкурс, но печели този, който има много добра подготовка. А тя се осигурява с допълнителни частни уроци и курсове на висока за българските стандарти цена. Поради това огромната част от талантливите деца, но с бедни родители, нямат този шанс да попадат в тези учебни заведения. Неравнопоставеност при влизането в по-висока степен учебно заведение (средно или висше) се поражда и от безогледното писане само на шестици на учениците от частните училища и това им осигурява по-висок бал при кандидатстване.
Неравнопоставеност има и в това, че големите училища и особено т.нар. „елитни училища“, както и частните училища, чрез по-високите трудови възнаграждения привличат най-добрите учители. В останалите училища има остър дефицит на качествени учители поради по-ниските трудови възнаграждения. Учителите в обикновените български училища в големите села, в малките и средни градове, в покрайнините на големите градове трябва да работят с по-трудни деца, с деца, които растат в по-лоша семейна среда, а като награда имат само възможността да получават по-ниско трудово възнаграждение. Изходът от тази ситуация е намаляване на привилегиите на т.нар. „елитни училища“, отмяна на делегираните бюджети, повишаване на заплатите на всички учители, а не само на тези в големите елитни училища и в частните училища. Много по-важното е обаче цялостното повишаване на качеството на общообразователната подготовка, така че всяко талантливо дете да има равни възможности за развитие. И чак след добрата общообразователна подготовка да има профилиране и професионална насоченост.            
            В обществото се разви интерес към проблема за осигуряване на частните училища на държавна издръжка по логиката на т.н. принцип „парите следват ученика“. Това е търговски неолиберален принцип, при който парите следват стоката. А българските деца не са стока за продан. Те трябва да имат равни възможности за развитие чрез образование. Формалният довод, че всички родители плащат данъци е несъстоятелен. Това е така, понеже финансирането на образованието на децата в семейния бюджет има остатъчен характер, т.е. след като са задоволени останалите потребности в семейството като храна, облекло, топлина, светлина, вода, лекарства и т.н. на всички членове на семейството. Ако едно семейство с две деца има месечен доход от 1500 лева, то годишният доход ще е от 18 000 лева. При средна издръжка на член от семейството от 350 лева годишните разходи са 16 800 лева. Разполагаемите доходи за образование, култура, отдих и т.н. остават само 1200 лева. А само годишната такса в частното училище е между 7000 и 8000 лева. Явно тези деца нямат равен шанс на по-качестевно образование, при по-качествени условия. Родители с  годишни доходи над 40 000 и повече лева могат да си позволят детето или децата им да са в частно училище. Щом парите ще следват ученика трябва, спазвайки този принцип, да плащаме и на училища в други страни, където децата на български данъкоплатци се учат? А за децата, чиито родители плащат данъци в чужбина, но децата им учат в България, откъде държавата ще взема парите? Възниква естественият въпрос: Държавата кого трябва да стимулира, за да преодолее социалните трудности и децата да получават равен достъп до качествено образование? Дали талантливите и перспективните бедни деца или богатите наследници на българския псевдобизнес.           
             Разбира се има и множество други изражения на образователната катастрофа в България, има още много недостатъци и остават все по-малко положителни неща. Пътят надолу на средното образование става все по-стръмен. Предлаганият в Народното събрание проект на нов Закон за образованието вместо повишаване на качеството на образованието чрез целесъобразни законови положения по същество доразвива регреса на образованието и ускорява неговото пропадане в бездната на бездуховността. С частични фризиращи промени, с частични популистки нововъведния няма да се постигне високо качество на образованието. А образователна катастрофа, съчетана с демографската катастрофа поставя под въпрос съществуването на българската нация.   

Анко Иванов 

12.02.2015 г.

a

сряда, 4 февруари 2015 г.

Двупистовите Манолова и Добрев и играта срещу лявата идея

Двупистовите Манолова и Добрев и
играта срещу лявата идея

            Последните дни все по очеизвадна става атаката срещу БСП, организирана и направлявана от властофила Георги Първанов. Той вече на няколко пъти атакува БСП непременно да сключат коалиция с ренегатите от АБВ за общо участие в изборите за местни органи на властта. На 3.02.2014 г. дори си позволи да заплаши БСП, че ще се провали на местните избори. Това е атака по външната линия на обществен натиск. Целта е БСП да бъде поставена в отбранителна позиция и да се обяснява защо не иска да хване „протегната ръка“ на ренегатите. Тази атака ще продължи още дълго. Вероятно до времето когато вътрешните агенти на Гоце в БСП не успеят да отстранят Миков и АБВ и БСП да се обединят под егидата на Гоце Първанов. Тази позиция на АБВ  и на лидера и се подкрепя от вътрешните в БСП агенти на ренегатите. Съвсем неслучайно Кирил Добрев на няколко пъти активно подкрепя искането на АБВ за коалиция с БСП. Съвсем неслучайна е атаката на Шаренкова към Станишев за участието му в семинара в Пловдив. Подобни гласове се чуват и от Герговци и някои други местни дейци на БСП. Към подобна идея, макар и плахо се придържа и столичния лидер на БСП.
            Истината е, че  БСП много сигурно ще загуби местните избори, ако се коалира с АБВ. Огромната част от членската маса на БСП, нейните привърженици и симпатизанти са омерзени от това, че на два пъти подкрепяха Първанов и веднъж Калфин на президентски избори, но след като те използваха доверието на масата ляво ориентирани хора, направиха светкавичен завой на дясно и удариха в гръб доверилите им се ляво ориентирани хора. Колкото и на някои местни ръководители на БСП да са им симпатични бившите им съпартийци, коалицията е обречена на неуспех. АБВ без да е в коалиция с БСП няма никакъв шанс да се представи достойно. Самостоятелното участие в изборите на АБВ е гарантиран неуспех, тъй като голяма част от заблудените социалисти, които гласуваха на последните избори за тях, вече няма да ги подкрепят. Единственият шанс АБВ да се измъкне от ситуацията е коалицията с БСП. За социалистическата партия коалицията с АБВ ще е катастрофална и тя ще последва съдбата на гръцката ПАСОК. Всяка подкрепа вече за дясна политика е катастрофа. А АБВ, както правилно Миков констатира, вече е дясна партия, понеже участва в дясно управление гласува за десни икономически и социални мерки.
            Остатъчните неолиберали в БСП също са готови на съюз с ренегатите от партията. Само че по-хитрите от тях желанието за коалиция не го казват пряко, а се застраховат с мотива, че това трябва да преценят местните ръководства, т.е. Националният съвет на БСП само да е външен наблюдател. Подобни изявления на Нинова, Найденов, Добрев и Манолова наливат вода в мелницата на Първанов и АБВ. Крайно време е Националният съвет на БСП да вземе категоричното решение, че на никакво равнище не е допустима коалиция с ГЕРБ и АБВ. По кардинални въпроси трябва да решават не местните органи, а националните. В противен случай под маската за защита на местните интереси ще бъде провалена партията. Трябва да сме наясно, че мнозина от местните дейци са подвластни не на общите интереси на БСП, а на някои групови, семейни и личностни интереси. Георги Гергов е в състояние да накара всички пловдивски активисти да гласуват за коалиция с АБВ, защото тази коалиция съответства на неговите личностни и бизнес-интерси.     
             През последните дни Кирил Добрев, милионерът осребрил името на баща си, заедно с обидената на БСП Манолова, развиват идеята за работата на социалистическата партия на две писти. В няколко поредни телевизионни интервюта Манолова разшифрова скритата идея за двете писти. Първата писта се подразбира. Това са досегашните членове на БСП, които не могат да се променят и да се откажат от левите си социалистически идеи. За тях Добрев твърди, че те не могат да се променят и по естествен биологиченпът ще напуснат партията. Втората писта са привличаните нови млади, образовани и мислещи лидери.  Според нея и Кирил Добрев в БСП и сред левите симпатизанти има леви (навярно подразбират социалисти), центристи, социал-либерали, социал-демократи и всеки трябва да намира в БСП идеите си. Поради това те развиват идеята за МОЛ (млади, образовани лидери). По такъв начин те искат да привлекат в БСП млади разномислещи хора, които да водят свободен диалог.  
            Цялата тази измислица е маскирана под загрижеността партията на социалистите да се отвори към хора, които сега не гласуват за нея, но са потенциални гласоподаватели. Те чрез диалог даже да изработят предизборната платформа на БСП. Тези двамата и тайно примъкващият се към тях Драгомир Стойнев, искат да обезсилят партията като организационна структура и да и наложат идеи и политики, които са чужди на социалистическата идея. Слабостите на тази идея са очевадни. Те се състоят в следното.
            Първо. Те разглежда партията като обществен дисусионен клуб, в който всеки има право на свободно собствено мнение, но без никакви задължения да работи в посока на общия интерес на социалистическата партия. Всеки млад и образован има право да е съветник, кмет  или друг обществен деец. По този начин всеки се грижи само за себе си и в най-добрия случай се грижи за местния интерес в населеното място и в общината. Това е идейната платформа на неолиберализма – никакви общи интереси и действия на социалистическата партия. А общите интереси на партията и на страната ги няма.
            Второ. Идеолозите на МОЛ разглеждат БСП като някаква аморфна политическа маса без избистрена политическа идеология и съответните на нея действия. В световната политическа практика няма общи политически образувания, а политическото пространство е парцелирано по партии с различна идеология, отразяващи груповите интереси на част от обществото. Думата партия произлиза от френската дума парт (част). И това не е случайно. Политически образувания, базиращи са на много и различни разнопосочни идеи нямат трайно съществуване, те се разпадат. Може би това и цели двупистовата стратегия на Манолова и компания. Всяко отклонение от основната политическа идея се наказва сурово от избирателите. Примерите са с ПАСОК в Гърция, Френската социалистическа партия, която много бързо загуби политически позиции, понеже чрез президента Оланд се прокарват неолиберални политики. Основната политическа идея на БСП е функционирането на социално общество, което изразява и защитава социалната справедливост, социалната защита на бедните, равенството в правата и задълженията в обществото. Няма как в една партия да членуват социалисти, центристи (разбирай либерали), социал-либерали, социалдемократи. Партиите се създават за това всеки да може  да си избера идейната основа на политическите действия и чрез тази партия да изразява и защитава своите жизнени интереси. Социал-либералите трябва да членуват в АБВ, а не в БСП. Първанов е идеологът на социал-либерализма в България. Центристите могат да се ориентират към ДПС, националистите към Атака и т.н. В партия без единомислие няма и не може да има единодействие. А без единодействие няма резултати. Единомислието е на основата на социалистическата идея, а не на либералната и т.н. идеи. В рамките на социалистическата идея може и трябва да има различни мисли, идеи, схващания по които да се дискутира. Но това, което двупистовите Манолова и Добрев ни предлагат е дискусия между привърженици на различни идеи, на различни политики. Социалистическата партия  ако иска да остане в българското политическото пространство, трябва да се изчисти от социал-либерали, центристи, неолиберали и т.н. В БСП е контрапродуктивно едновременно да членуват бедняци, безработни, нископлатени работници, бедни интелигенти (учители, научни работници, културни дейци и т.н.) и богаташи милионери като  Кънев, Гергов, Кадиев, Ангелов, Добрев. Всеки богаташ, който печели чрез труда на другите е либерал или неолиберал, но в БСП се маскира като ляв социално ориентиран човек.          
            Трето. Двупистовата идея изкарва на преден план в БСП не масата на бедните, а дава приоритет на хората с високо образование и заемана длъжност (т.нар. „бели якички“). Тяхното битие е различно от това на работещите бедни, на безработните, на пенсионерите, на завършващите образование младежи без перспектива да си намерят работа. МОЛ отваря врати в БСП да нахлуят хора, които търсят политическа кариера без да са привърженици на социалистическата идея. Най-вероятното е след като направят такава кариера те да напуснат БСП.
            Манолова явно е вътрешно обидена от провала си в битката за лидерско място в БСП, от нежеланието на ръководството на БСП да влезе в коалиция с ГЕРБ и АБВ и Найденов отново да бъде военен министър. Сега тя търси заобиколни пътища за приобщи БСП към АБВ и тя и Найденов да останат на върхови позиции в политиката. За Добрев много отдавна е известно, че той е петата колона на Първанов в БСП. Едва ли мотивите на двамата да предприемат двупистовия подход се коренят толкова много в загрижеността им за победата на БСП в предстоящите местни избори. БСП, ако иска да отговори на новите обществени потребности  трябва да бъде не читалище, в което всеки си чете някаква отделна книга, а единна организация на социалисти, които са убедени и вярват в социалната и социалистическата идея за социална справедливост, за социална солидарност. И не само убедени, но и работещи за нейното реализиране. 
            Обърканите идеи на Манолова и на Добрев на практика нямат нищо общо с лявата (социалистическата идея). Евентуална тяхна реализация само ще доведе до отрицателни резултати. Ограниченото мислене и действие на която и да е партия, за период само до следващите избори е неработещо, не води до резултати. Този американски модел на политическо действие с хоризонт до следващите избори в България е във вреда на обществото, което трябва да излезе от дълбоката политическа, икономическа, социална и демографска криза.  

Анко Иванов

4.02.2015 г.