Една политическа и морална гнусота

 

Тези дни в Интернет пространството се появи и разпространи един политически портрет на комунистката Мария Бойкикева (майката на политика Христо Иванов) от един известен български комунистофоб и русофоб – проф. Калин Янакиев. Това било негова „лична реакция на една политическа и морална гнусота“, на твърдението на лидер на партия „Възраждане“, че Христо Иванов е син на комунистката Бойкикева, която на митинг като „дисидентка“ е защитила Ахмед Доган.  В обхватния елегантно написан материал е пропуснато, че и бащата на Христо Иванов е комунист. В това, че родителите на Иванов са комунисти аз не виждам „политическа и морална гнусота“. Известно е дори на християнските философи, че децата не носят отговорност за делата и идеите на родителите си. А дали родителите носят отговорност за децата си, отказали се от техните идеи и дела?

В поредицата от записани мисли проф. Янакиев (виден деец на СДС и ДСБ) навярно нарочно разширява обхвата на своя материал. И разбира се като истински седесар и десебар освен словото на Бойкикева в защита на доносника от ДС Меди Доганов (Ахмед Доган), той се опитва да внушава на неизкушените читатели, най-вече на младите хора определени седесарски „политически и морални гнусотии“.  Основава се не на фактите, а на неговите лични „спомени от преди повече от 30 години“, на спомените си като възрастен човек. Аз съм малко по-възрастен и имам други спомени. Заслужава си да размишляваме около някои негови „спомени“ и внушения.

Първото внушение е, че в социалистическа България „дейците на тоталитарния комунистически режим стриктно (и задължително) обвързваха жизненото поприще на всяка личност в държавата с нейния семеен и родов произход“. Да, в България бе прогласен и в известни рамки се прилагаше класово-партийния подход при развитието на кадрите. Той най-стриктно се прилагаше при приемане на работа в Министерството на вътрешните работи и в началния етап – в офицерския състав на армията. Това беше в сила най-вече в първите години след Девети септември. И съвсем естествено. Преди Девети септември комунисти и техни деца да са били приемани на работа в полицията или в армията? Не, в България (по акад. Г. Марков от 1923 до 1944 г.) се е водила гражданска война. На комуниста Ал. Боримечков, убит от полицията, синът не е приет на работа в полицията, не приет в армията, не бил приет за студент в Софийския университет, а чисто просто на следващия ден за отмъщение е разстрелян, понеже е имал „неправилен“ баща. Няма как след смяната на властта децата на фашистите-убийци да бъдат веднага наети в държавните органи (милиция, армия, държавна сигурност). Но тези „забрани“ не са били валидни за всички жизнени сфери.

И понеже боравим със спомени, ще приведа от моя живот един пример, че е политическа и морална гнусота да се твърди, че тогава младите хора зависели „безусловно“ от това имат ли "роднини и близки, засегнати от мероприятията на народната власт след 1944 г.". Примерът е с мой съселянин, само с две години по-голям от мен. Баща му бе ръководител на николапетковистите в селото. Срещу него беше моят баща – член на БКП. Ние бяхме деца и слабо се ориентирахме в тези битки. След много години пътищата ни с моето съселянче се пресякоха отново – в БКП. Той бе завършил висше образование, нищо, че баща му е николапетковист, преминал през обучение в Съветския съюз и дори довел си от там невеста. И той работеше в ЦК на БКП, в отдел „Организационен“. Но той не бе изключение, макар че твърде малко бяха подобни случаи. След промените през 1989 г. и до края на живота си остана верен на партията БКП и БСП.

Второто внушение е, че приемането в университета или във висше училище зависи от това имаш ли „роднини и близки, засегнати от мероприятията на народната власт след 1944 г.". Пример за отрицание на тази теза е биографията на самият автор на статията, който явно се е страхувал от истината за своето потекло, чиито роднини вероятно са с някакви фашистки или профашистки прояви. Ако народната власт тогава си е поставяла за цел да слага сито на такава основа, има ли значение какво сам пишеш в своята автобиография? Това би било проверено. Особено за кандидатстващите по идеологическа дисциплина, каквато безспорно е философията. Но такъв филтър просто не е имало или ако е имало е бил формален. Авторът на статията почти си признава, че в потеклото му има някакво съмнение за „репресирано от комунистите семейство“. И какво се получава – той не само е допуснат в светая светих на комунистическата пропаганда – философския факултет на Софийския университет. И като аспирант той досконално е изучавал марксистко-ленинската философия, вероятно се е доказвал като марксист, иначе не би бил приет в института по философия на БАН.

Сред моите приятели и другари има случаи, които опровергават „спомените“ на професора. Първият бе момчето, с което бяхме в един клас, живеехме в една квартира, в една стая, деляхме хляб и легло. Баща му бе бивш противник на отечественофронтовската власт, на когото в купата сено в двора му е открито огнестрелно оръжие и боеприпаси, предназначени за сваляне на властта. Около година пребивавал в лагера в Белене. И синът на този противник на властта завърши висше образование, стана инженер и пътуваше по света свободно. На друг мой приятел от ученическите години баща му е бил противник на колективизацията, имал прояви срещу изграждането и работата на новото ТКЗС, убеден опозиционер на новата власт. Но неговият син, както и при първият случай е приет в елитна плевенска гимназия. След завършването на гимназията служехме в един и същи взвод в армията. След това кандидатствахме за висше образование и бяхме приети – той инженерство, аз в Софийския университет. Две години деляхме една и съща квартира в София. И той стана инженер. А на един от приятелите ми от войнишките години дядо му е съден след Девети септември за „каналджийство“ (прехвърляне нелегално през границата на бягащи от България фашисти). И той като мен бе приет в Софийския университет, а след неговото завършване стана щатен комсомолски работник в един областен град.   

И тук главното в спомените на професора е пропуснато. А това какво е било равнището на образованието в България. След Девети септември България е не само бедна селска изостанала страна, но и в огромната си част – безпросветна. По-младата възраст на професора не му позволява да си спомни как за няколко години беше проведена огромна за времето си кампания за ограмотяване на населението и за 10 години след Девети септември в България почти не останаха неграмотни хора. Изградени бяха хиляди нови училища, техникуми, професионални училища и т.н. просветни учреждения. Въведено бе задължително основно образование. След това значително се подобри качеството на образованието на българските ученици. И България застана в първата десетка на страните в света по образованието. За сравнение сега пак при задължително основно образование 25% са неграмотните и България по международното сравнително изследване PISA  вече не е в първата десетка, а след 50- то място в света. 

И нещо повече, тези „лоши комунисти“ откриха множество висши училища в цялата страната, не само университети в София, като ВМЕИ (сега Технически университет),  ВИИ (сега УНСС), ХТИ, Лесотехнически университет, медицински университет. В страната се появиха редица нови висши училища като тези в Благоевград, Пловдив, Ст. Загора, Варна, Бургас, Плевен, Габрово. И в тях безплатно учеха дори децата на „засегнати от мероприятията на народната власт след 1944 г.“. А сега студентите на проф. Янакиев плащат безбожни такси, за да учат при него. Благодарение на широко обхватното и качествено инженерно образование България разви голяма за своите мащаби машиностроителна и електротехническа индустрия и дори по производството на мотокари и електрокари застана на трето място в света. Това, разбира се, са неудобни за десните политици истини, но това е истинската история на България през „омразния“ социалистическия период.

Четвъртото скрито внушение е, че когато става дума за лична кариера – няма място за морал. Разбирам, тези деца от семейства на т.нар „засегнати от мероприятия на народната власт“, които като моите съученици и приятели искаха високо образование. Но не разбирам тези, които се кълняха в светостта на марксизма–ленинизма (както студентите, аспирантите, асистентите, доцентите и професорите по философия, социология и научен комунизъм). Моите приятели си избраха уважавани граждански специалности за висше образование, но не в комунистическия идеологически сектор. И бяха приети след изпити, на които показаха високи резултати.

Уважавам тези, които не се движат по посоката на политическия ветропоказател – от правоверен марксист към правоверен антикомунист. Не уважавам и тези, които ругаят публично идеите и делата на своите родители като Бойко Борисов, Христо Иванов, Росен Плевнелиев, Л. Павлова и т.н. Може да не сте съгласни със идеите на своите родители, но им спестете публичното идейно и политическо отцеругателство. Има ли по-голяма „морална гнусота“ от това да си отцеругател? Може би за автора на статията това е „морална висота“!?

Не уважавам и тези, които априорно отричат целия социалистически период на развитието на България. Тогава страната бе сред първите 27 страни в света, сега е на около 60 –то място. Истината може да бъде лична, но и обществена. Който ругае миналото (с постигнати значими в света резултати) на страната си не е патриот, не обича своята страна и народ. Той е просто един себелюбец.

Истината се установява не само и не толкова от спомените, от мемоарите на когото и да било, а от множеството проверени факти. Спомените са нетрайни, твърде често политически оцветени и приспособени за определени цели. Всеки си има своите спомени, но когато ги официализира е добре да си служи не само с отделен факт или възприятие, но и с проверими факти. Иначе се получава тенденциозно политическо антикомунистическо и антиморално внушение.

Анко Иванов

Политкомент

         25.08.2021 г.

Публикувана във в-к "Дума на 6.10.2021 г. , бр. 191 (8786)

 

Не ни вземайте за баламурници

 

В този понеделнишки горещ късен следобед гледаме коментарите от срещата при Президента по повод задаващи се две национални кризи и по повод молбата му Народното събрание да побърза с приемането на внесения преди месец от Министерския съвет проект за изменение на бюджета на страната за 2021 г. Раздаващите парите от джипката оставиха пенсионерите без актуализация на пенсиите и лекарите без възнаграждения за борбата с Ковид-19. Тази актуализация на бюджета  е пряко свързана с преодоляване на  социалната и здравната криза, с подготвеността на страната да се бори с новата бежанска вълна.

Пред телевизионния екран избраната за Председател на Народното събрание г-жа Митева съвсем политически неадекватно се изрепчи: „Бюджетът трябва да се обсъжда в Народното събрание, а не в Президентството“. И понеже ни смятат за баламурници и че нищо не разбираме от високостилния правен свят и буквоедски език  на г-жа Митева си задаваме въпроси, търсим им отговори. Но май не сме дотам баламурници, не ни вземайте за такива. Скоро ще се осъзнаем. И примитивно, неконституционално, а обикновено житейски мислейки, се самопитаме и си самоотговаряме. Знаем, че г-жа Митева няма да благоволи да ни отговори. За нея са важни поста, заплатата, буквата на закона и указанията на Дългия задкулисен играч.

Първо самопитане. „Защо в чекмеджето на г-жа Митева вече почти един месец стои заключен проекта на МС на Република България за актуализация на бюджета?“ и особено важно „Защо той не е поставен на обсъждане в Народното събрание в комисии или без комисии“. А и „защо 35 дни след изборите Народното събрание не е избрало финансова, правна и др. комисия и т.н.?“ Май за това отговаря г-жа Митева? Май че тя не си е свършила работата! А това не е ли нарочно действие или бездействие на уважаваната Председателка на Народното събрание? Да, много прилича на преднамерено бездействие, вероятно подтиквано отвън, противно вероятно на нейните собствени разбирания, ако въобще има самостоятелни разбирания, непредвидени в конституцията, законите, правилниците и другата безбожна и най-често ненужна правна регламентация и бумащина. Всеки нормативен акт може да бъде използван като оправдание за бездействие. А това г-жа Митева го умее.

Второ самопитане. „Според г-жа Митева отговаря ли Президента на страната за националната сигурност, която се обезпечава финансово чрез бюджета на страната?“; „При криза и при бездействието на Председателя на Народното събрание не може ли Президента да призове друга държавна институция да действа по-бързо, а да не протака нарочно?“ Страната  е вече в жълтата зона на пандемията. В пандемични условия България застана на второ място в света по смъртност след Перу. И трябва ли поради бездействието на Народното събрание да няма пари за лекарите, за медицинските сестри, за спешната помощ, за боледуващите и за умиращите? В условията на криза, отговарящият за националната сигурност Президент правилно поставя въпроса за посрещане на кризата чрез нейното финансово осигуряване и то на официална среща на политическите ръководители на страната. Къде другаде да го постави, когато Народното събрание по същество не чува настоятелните молби на правителството, фактически не иска актуализация на бюджета. Аверите на г-жа Митева от ДПС явно го казаха в прав текст – никаква актуализация на бюджета.  А Президента не е приемал закон за утвърждаване на Проекта за изменение на бюджета на страната, той дори не го е обсъждал, а е изразил мнение и молба.  А тогава защо е този безсмислен плач и хленч и упреци към държавния глава? Да се обсъждана и приема изменението на бюджета е в прерогативините на Народното събрание, но като него (Народното събрание) го мързи да работи  и се занимава само с популизъм, трябва ли Президента да мълчи? Защо при политическа, социална, здравна и бежанска криза Народното събрание работи само по няколко часа три дни в седмицата?  

Трето самопитане. „Президентът на Република България има ли право на мнение? Той безгласна буква ли е?“ Президентът, както и всеки един от нас има право на питане към народните избраници в бездейното Народно събрание как ще се реагира на кризата. А Народното събрание под ръководството на буквоедката г-жа Митева е безкрайно мързеливо. За 35 дни то дори не можа да се самоконструира, не е приело нито един закон. А получават заплати от 7 до 10 000 лева, средно около 10 минимални работни заплати на депутат за един месец!

Четвърто самопитане. „Колко много мрази пенсионерите г-жа Митева?“ Над 2 млн. пенсионери живеят в нищета и бедност. И да си спомни как в предишното Народно събрание буквоедката Митева, пред екраните на телевизиите и пред целия народ,  в неуморим съюз с ДПС, провали нарочно приемането на второ четене на индексацията на пенсиите. И сега отново, но прикрито под маската за грижата за правилността на правилника, заедно с ДПС, навярно целево саботира повишаването на доходите на бедните пенсионери чрез безкрайното забавяне на актуализацията на бюджета. И то тогава, когато Манолова предлага да бъдат харизани по 6000 лева на всички самоосигуряващи се адвокати, нотариуси, фризьорки (с набъбнали в условията на пандемията цени) и т.н. Пенсионерите оставаме ли в ролята на баламурници, особено тези, които на изборите гласуваха под визуалното влияние на дълкокраките и в почти евино облекло танцьорки, под зоркия поглед на сценаристите на Дългия? И ще ми говорят, че нямало било симбиоза между ДПС и ИТН!

Пето самопитане. „Кое е по-важно – буквата в някакъв правилник или живота и здравето на десетки и стотици хиляди хора за едни политик, за третия човек в държавата?“ Елементарен отговор. Иска или не иска това, г-жа Митева се обявява против здравето и живота на стотици хиляди хора. Тя с нейната вероятно 10 000 лева заплата не може да допусне, че някой беден човек, особено пенсионер, който дава поне половината си пенсия за лекарства, може да няма пари да си купи поне бутилка поскъпнало с 24% олио. Оказа се, че буквата в правилника, в нейното лично чиновническо тълкувание, е по-важна от живота на стотици хиляди хора. Да живее бюрокрацията! Животът на бедните и мизерстващите няма значение.

Шесто самопитане. „Народното събрание е избрано предимно за обсъждане, приемане, променяне и отменяне на закони, или е избрано за жури на конкурс за министри, които ежедневно и масово ги изслушват и прослушват?“ Изслушванията в Народното събрание катадневно май са проява на див популизъм и желание депутатите добре да се представят пред избирателите за настъпващи избори за поредното 47 –мо Народно събрание. Може би това е внедряване на „положителният“ политически опит наложен от Дългия при кастингите за политици на ИТН.

            В ролята на баламурници се оказахме всички онези, които очаквахме от 45 –тото и 46-тото Народно събрание да направят промяна в живота на хората в страната. Само ГЕРБ и ДПС, само Борисов, Пеевски, Гешев и компания  да не са във властта, се оказва крайно недостатъчно. То си трябва и съответната социално-икономическа промяна.

Баламурниците от моето по-възрастно поколение си отиваме. Остават младите баламурници, които омерзени от ГЕРБ и ДПС, вярват на телевизионното шоу, на битките в Росенец, на празнословното популистко разноговорене на ИБГНИ (обединява ги само стремежа към властта) и т.н. Баламурници сме, понеже избираме посредствени хора в Народното събрание. Но с всеки следващ избор все повече ние баламурниците намаляваме по брой като избиратели. Трябва най-после и ние баламурните избиратели да поумнеем и да отсеем плявата от зърното.

На България и трябва не само политическа и съдебна промяна, но и трябва дълбока социална-икономическа промяна, не десни политици от досегашното статукво на ГЕРБ и ДПС, не десни популисти (ИТН) и наследници на старата градска буржоазия (ДБ), не крайно десни дейци на НДСВ (Ники Василев и компания), а политици с нова програма за решаване на социално-икономически проблеми, повишаване на жизненото равнище на огромната бедна част от народа. Трябват ни политици,  които до изведат България от всички възможни последни места в Европа, да прекратят огромната емиграция и преодолеят демографската криза, да намалят неравенството между хората.  

Анко Иванов

https://fakti.bg/mnenia/605531-ne-ni-vzemaite-za-balamurnici

http://www.classa.bg/българия/коментари/item/433009-не-ни-вземайте-за-баламурници#.YR4VePlR2ZM

Мандалото падна господа протестърски политици

             

            В една от гледаните български телевизии небезизвестният милионер-социолог Райчев обяви почти официално, че протестът, зародил се още през лятото на 2020 г. „умря гадно“. В Интернет Първан Симеонов твърди същото.  Да, протестът „умря гадно“, неговата смърт бе бавна и мъчителна. Тя започна още от неговото раждане. Едногодишните мъки завършиха с кръчмарски по своя характер препирни, свади и сръдни между т.нар. „партии на протеста“ и по-точно между техните лидери с техните болни за власт амбиции. Райчев регистрира само финалния епизод от „смъртта на протеста“. Може да го допълним с това, че с „гадната“ умирачка на протеста, в българското общество се формира вече обществена нагласа за отказ от протести, насажда се безперспективност за излизане от огромната бедност, смъртност, емиграция и умиране на българите като етнос.   Може би най-после умря и вярата в някакъв „месия“-популист, който ще дойде отнякъде и да ни спаси от неволята и теглилата български.

            Смъртта на протеста бе предизвестена още в първите дни на неговата спонтанна поява, на емоционалната реакция на нахлуването на хората на Гешев в най-уважаваната българска институция – президентството. Спонтанно реагиралите хиляди хора искаха дълбока промяна на развитието на българското общество, промяна на обществените условия и възможности за развитие и реализация на младите хора. Такова поне бяха множеството послания на участващите млади хора, включително и дошлите от чужбина. Те искаха по-добър живот за да останат и да работят в България, да работят за просперитета на своята страна. Това бе по същество една симбиоза на протести за социални, патриотични и морални ценности. Лозунгът „Мутри вън“ бе дълбоко морален и изразяващ искането за една по-справедлива държавна администрация, морална чистота в обществените отношения. Протестираше се против всичко свързано с ГЕРБ, ДПС, патриотарите, срещу Борисов, Гешев, Пеевски, Доган, Цацаров и т.н.

            Острието на протеста бе насочено към държавното управление и най-вече към правосъдната система, към изгонването от там на мафията и олигархията, образно определяни като мутри. В това изискване има дълбока морална основа. И тя бе умело използвана от някои политици и бизнесмени, които се възползваха от това и успяха да прокарат свои интереси чрез народния протест.

            За смъртта, бавна и мъчителна, на протеста има множество причини. Няколко от тях са главните и решаващите.

            Първата причина, и то най-главната, е стесняването на целта на протеста само до изгонването на мутрите от властта, на Борисов и Гешев от постовете, които заемат. Мотото бе – да ги махнем, а пък после ще му мислим. Да махнеш мутрите от властта е напълно благородна цел. Всичките безброй ръководители на протеста се обявяваха за промяна на статуквото, т.е. на мафиотско-олигархическото управление, за борба с корупцията. На заден план остана основното в развитието на едно общество – социално-икономическата ситуация. А тя в сегашната българска обстановка поражда огромната бедност и следствието от нея –  емиграция и обезбългаряване на страната. В тази протестна обстановка най-нормалното нещо бе и издигането на социално-икономически искания. Масово хората очакваха идеи за икономически и социални промени.

Стесняването на протеста само и предимно в борбата срещу корупцията и елиминирането на срасналата се с държавната администрация олигархия от един „обръч от фирми“ стесни неговата социална база предимно до интересите на бизнеса.  Да, борбата с корупцията и отстраняването от властта на мафията и олигархията е много важен обществено значим проблем. Но много по-значимия обществен проблем е огромната бедност, мизерия и нищета на живот на милиони българи, проблем заложен от наложените от МВФ и поддържани от българските правителства неолиберални форми на развитие в тяхната крайна деструктивна форма. Резултатът от тази крайна неолиберална политика са ограниченията на държавните разходи, на огромни привилегии за бизнеса (най-ниските корпоративни данъци в Европа, срамно ниският данък дивидент, стоварването на данъчната тежест чрез косвените данъци върху обикновените бедни хора), на най-голяма бедност в Европа, на най-голямото неравенство, най-голямата смъртност, най-малката продължителност на живот.

Корупцията и покровителството на обръчи от фирми на „наши хора“ от висшата държавна изпълнителна власт и от прокуратурата и съда са обществено зло. Неговото преодоляване е важно за всички, но предимно за бизнеса, който е платежоспособен и може да корумпира. Корупцията започва от корумпиращия (най-вече бизнесмен, богаташ, чорбаджия). Безработният, „работещият беден“, пенсионерът нямат ресурс да корумпират. Христо Иванов с неговата маниакална битка срещу корупцията и за реформа на съдебната система защитава само интересите на богатите, на хората, които корумпират, за да получат привилегии и/или материални облаги. Той е само против корумпираните, а умело забравя корумпиращите.   

Подценяването и тенденциозното ограничаване на тематичния подход на протеста предопредели и кръга от най-активните участници в него – дребния и среден градски бизнес, част от интелигенцията и предимно градския хайлаф. Активно включилите се в началото млади хора и най-вече тези от чужбина, постепенно се оттеглиха от протеста, а към него се присламчиха старите „люспи“ на СДС – хора като Малеева, Инджова и т.н. десни бивши политици, обидени на Борисов и ГЕРБ. Ръководителите на масовата част на протестите („Отровното трио“) бяха десни хора и не допускаха никакви по-леви изяви и прояви, най-вече в лозунгите и речите от импровизираните трибуни. Издигането само на десни искания и центрирането им върху лицата от мутренската изпълнителна и съдебна власт бе възприето предимно само от част от софиянци. В бедна и гладуваща провинция протест по същество нямаше.

Ръководството на БСП и депутатите на БСП за България присъстваха на протеста и участваха в шествията. Хората очаква от тях нещо повече – да издигнат типични леви социалистически цели и изисквания за промяна на властта, на неолибералното социално-икономическо статукво. Към протеста се прикачиха и някои ренегати от БСП – от АБВ, „Движение 21“, Движението на Мая Манолова др. За тях най-главното бе да се покажат че съществуват и че искат да участват в следващата следмутренска власт.

Втората причина, която много силно негативно повлия на резултатите от протеста бе неговият безкрайно неорганизиран характер, липсата на координация за общи действия на отделните групи протестиращи. Формираха се няколко организационни центъра на протеста. Триото се занимаваше само с протестите и речите в Триъгълника на властта. За адвокат Хаджигенов и неговите приятели най-важното бе да се махнат омразните им Борисов и Гешев. За тях не съществуваха бедни, гладни, безработни, мизерстващи хора в България. Вторият протестен център бе Демократична България с ясни десни политически цели – приемането на нова уредба на държавното управление и най-вече на съдебната система, за да може бизнеса с лекота да принуждава държавната власт да работи за него. Третият център бе организацията „Боец“, която имаше за главен акцент смяната на Борисов и Кошлуков, която бе специалистът по блокажи на софийски кръстовища и мостове. С относително самостоятелни изяви бяха организациите „Правосъдие за всеки“ и „Системата ни убива“. Протестните организации не успяха да създадат синхрон на масовите протестни прояви. Няма как протестът с много и разнопосочно действащи вождове да успее. Подля вода на протеста и участието на някаква олигархическа група, която бе наела част от футболните агитки, които да провокират протестиращите и полицията. Това отблъсна част от протестиращите. Силно медийно бяха преекспонирани събитията на Росенец в полза на Демократична България. 

Неуместно бе и оставането в Народното събрание на парламентарната група на БСП. Това бе възприето от масата хора в страната като подкрепа на държавно-политическото и съдебното статукво. Това бе използвано от т. нар. „партии на протеста“ да обявят БСП за част от статуквото.

Третата причина бе поставянето от „протестните партии“ на тясногруповите им интереси над обществените. В създадената политическа обстановка за изолиране на ГЕРБ и ДПС избуяха видимо личностно противоположните вождистки интереси на партиите в ИБГНИ – събрани в едно политическо тяло с общия интерес да влязат в Народното събрание, а не общо да решават определени политически проблеми. Христоматийни са противоречията и разноговоренето между Манолова, Хаджигенов, Капон, Дончева, Бабикян. В ИТН няма ясно политическа позиция за какво да се използва властта, как в конкретната политическа обстановка да се реализират целите на протеста. Дългия и сценаристите заеха позицията на истина от последна инстанция и посланието, че който не  е с тях е с Борисов и ГЕРБ. А Демократична България и Христо Иванов решиха, че може те да станат център на властта в правителство на ИТН и те да решават всичко.

Единственият възможен съюзник на трите „протестни партии“, харесва ли им това или не,  бе БСП. Но те направиха всичко възможно да се противопоставят на БСП, която била „на другия бряг“, но трябвало да гласува в Народното събрание за тях?!

Има множество публикации в Интернет, множество изяви на политолози, социолози и др. че т.нар. протестни партии са някаква видима фасада на определено олигархическо задкулисие. След действието на американското правителство по закона Магнитски има и преструктуриране на олигархическото задкулисие. Зад ДПС ясно прозира „обръча от фирми“ и раздаваните от Доган „порции“. Зад ГЕРБ прозира  олигархическия кръг КРИБ. Зад Демократична България се вижда от редица публицисти олигархическия кръг „Капитал“. Други пък свързват ИТН с ДПС, т.е. с олигархическия кръг на ДПС.  Всички тези обществени мнения и твърдения опорочават истинският протест, който в началото бе с участието на будните млади и образовани хора.

Мандалото падна. Протестът свършва с разпускането на 46 Народно събрание, което не прие нито един закон, което само пилееше време в безкрайни „изслушвания“ и парламентарен контрол, отекчителни и безсмислени промени на правилника на Народното събрание. А забравиха за обикновените гладуващи и боледуващи хора и пропуснаха да актуализират бюджета.

Сега наред са новите избори, новите предизборни послания, новите (или най-вероятно същите стари) кандидати за народни представители, новите безсмислени изяви на самовлюбени политически водачи. В тази нова политическа обстановка е потребна партия с нова програма, с идеи за промяна не само на държавно-съдебното статукво, но дълбока промяна на социално-икономическото статукво, така че България да бъде извадена от позорните места в света и в Европа по неравенство, бедност, смъртност и т.н. А такава партия може да стане само БСП.

Само със смяна в лицата на властта и Главния прокурор, Висшия съдебен съвет и т.н., включително и в партиите, няма да има съществена промяна. Въпросът е не Стани Да Седна (по проф. Драганов), а да повишим жизненото равнище на хората в България. И в заключение, прав е дядо Хегел, че всеки народ си заслужава управниците, които има. Спасението на България е масово участие в избори и вярна преценка на политическите послания и лица, критично отношение към налаганите ни телевизионни образи на „водачи“. Да, в това е спасението. Месии повече и в склада няма.

Анко Иванов

То бива съвпадение, ама чак пък толкова …

 

            Тези жарки августовски дни гледам различни политици с гръмки изявления по телевизиите, които са препредавани и описвани в удобния профил на редакторите на сайтовете. В един от тях се появи материал със заглавието: „Явор Божанков: 90% от приоритетите на БСП и „Има такъв народ“ се припокриват“. Това било проличало  при разговорите между двете политически сили. Подобна теза изказа от екрана на телевизиите и проф. Румен Гечев, само че той не включи процентомера, но бе категоричен  в главното – няма да се увеличават данъците на богатите. Подобна тези изказаха и някои други дейци на БСП и депутати в Народното събрание.

            Ама то това съвпадение на приоритетите е не просто съвпадение, а еднаквост и/или тъждественост, съвместяване на политически приоритети без прокламирана причинно-следствена връзка. Има ли причинно-следствена връзка между крайно дясната популистка либерална партия ИТН и обявяващото се за ляво партийно ръководство на БСП (корнелианците)? Да видим. Всички т.нар. „партии на протеста“ издигат на преден план смяна на системата на властта и съда, „изчегъртването“ на ГЕРБ и ДПС от властта. И толкова. За парлама поставят поотделно някои социални искания и предложения с често спорни между тях характеристики и параметри. Към този „протестен“ хор се присъедини и ръководството на БСП. И постепенно при възникналите противоречия между Демократична България и ИТН се заформи „съвпадението“ в приоритетите на ИТН и БСП.

            Съвпадение между отделни политически програми може да има само частично, обикновено при изразяване и защитаване на национални интереси и решаване на общонационални проблеми, но в някои отделни други случаи. Когато обаче има съвпадение над 60% от приоритетите става дума за сходни политически програми на политически партии, а когато съвпадението е над 75% партиите са не само от един и същи политически спектър, те са почти еднакви. А ако това са 90%, то би следвало да се очаква сливането на две подобни партии, нещо, което многократно е ставало в България след Освобождението и до Втората световна война. Сливане ли предлагат Божанков и такива като него в ръководството на БСП? Политическото обществено мнение е подложено на манипулация, че двете партии (ИТН и БСП) са еднотипни, т.е. те са „от един дол дренки“ и могат до управляват от името на ИТН, но с подкрепата на БСП. И тук възникват поредица от логически въпроси. Да разгледаме някои от тях.

            Първи въпрос.  Може ли партии с различна социална база и обществена подкрепа да имат съвпадащи обществени приоритети? Обществената подкрепа за ИТН е предимно сред младите хора и младите специалисти в страната и от българските емигранти и студенти в чужбина. Обществената подкрепа за БСП е предимно сред възрастното население на страната, което е живяло при социализма и получавало безплатно образование и безплатна медицинска помощ, имало е обществена и социална сигурност, а сега се бърка дълбоко в джоба за да преживее или да помогне на своите деца и внуци да заемат по-достойно място в обществото.

В идейно-политическо отношение (по програми) двете партии са в двете крайно противоположни политически пространства: БСП в лявоцентристкото, а ИТН в ултранеолибералното (див капитализъм). Това особено ярко пролича в първото представено правителство на Николай Василев и неговата програма. В предизборната ситуация ИТН постави акцент върху промените в управлението, промяната във властта (принципа Стани Да Седна, т.е. СДС) и промени в съдебната власт, за да не се пречи на бизнеса. В предизборната платформа на БСП и предизборните послания на преден план бяха изтъквани социалните аспекти. Дори Слави Трифонов откровено заяви, че ИТН и БСП са на различни брегове на политическата река. Е, как съвпадат социалното и либералното от програмите на двете партии от двата бряга на реката? Само Божанков и подобните му корнелианци знаят.

            Втори въпрос. Кое е общото в приоритетите на двете партии? Отговорът на този въпрос е простичък – запазване на съществуващото неолиберално социално-икономическо статукво – нисък дял на държавната собственост (почти нулев), по-малко държава, ниски данъци за богатите, високи данъци чрез потреблението за бедните. Н. Василев дори предложи още по драстично намаляване на данъците на богатите, така че да станат над два пъти по-ниски от средноевропейските корпоративни данъци. К. Нинова заяви на срещата с представителите на бизнеса, че БСП е за запазване на данъците на богатите, най-ниските при най-бедното, емигриращо и измиращо население в Европа. Подобна теза изрази и проф. Гечев след срещата на двете работни групи на БСП и на ИТН по икономическите въпроси. Такова изявление направи и новонамереният кандидат за министър- председател Пламен Николов от ИТН – „ние няма да вдигаме данъците“. Известно е отдавна, че в основата на всяко общество е икономиката, стопанските отношения и преразпределението на новосъздаденото богатство (БВП).

            Трети въпрос. Кой преплува реката от единия до другия политически бряг? Отговорът на предните два въпроса определя и отговора на този въпрос – корнелианците от БСП, отказали се от изразяване и защита на интересите на хората на наемния труд, на безработните и защитаващи собствените си лични икономически интереси. Не е нормално милионерите корнелианци (П. Кънев, Г. Кадиев, Гуцанов, Божанков и някои други) и притежателите на множество акционерни дялове (акции) и други бизнес дялове да искат повишаване на корпоративните данъци (10% - над два пъти по-нисък от средното за ЕС) и особено на данъка върху дивидента (5%), който е средно около три пъти по-нисък от средното за Европа.  Не е нормално да искаме от милионери и богаташи да искат повишаване на тавана на вноските за пенсионно осигуряване.   

            Четвърти въпрос. Защо на дейци и депутати на БСП и ИТН изведнъж им съвпаднаха интересите и вече заедно са на десния бряг на реката?  Причините за подбор от политическите им програми само на удобните им приоритети за подкрепа на правителство на ИТН са политически и личностни. Политическите причини са различни, но водят към един и същ очакван резултат при бъдещи избори. ИТН след поредицата от гафове във втората следизборна обстановка няма начин да остане първа, а маже дори и втора политическа сила. БСП след двете изборни катастрофи с корнелианското ръководство и политически приоритети при нови избори може да се окаже четвърта или дори пета политическа сила. В личностен плана повечето депутати от двете парламентарни групи са крайно несигурни дали ще попаднат в следващ парламент и със всички сили и всякакви компромиси се стремят да се състави правителство и те да останат в Народното събрание. Друг шанс няма да имат. От партиите в Народното събрание само Демократична България има ресурс за повишаване на делът от гласовете при нови извънредни избори, а ДПС да запази почти същото равнище.  

            Малцина си задават въпроса какво ще стане след провала на правителство с мандата на ИТН, чиито конци са задкулисно дърпани най-вероятно от ДПС, правителство, подкрепяно от БСП и чиито социално-икономически действия ще са продължаване на социално-икономическото статукво на ГЕРБ, ДПС и патриотарите. Най-вероятно е негативите да паднат почти изцяло върху БСП. Подобен негативен резултат за БСП би имало и правителство с трети мандат с носител БСП. И в двата случая това може да доведе до превръщането на БСП във второстепенна политическа сила в българското общество, партия със затихващи функции. А не е ли това действителната цел на задкулисието с прогласяването на „съвпадението на приоритетите“ между ИТН и БСП?  

            Автор: Анко Иванов

           Източник: Политкомент