неделя, 26 юни 2016 г.

Спасителната лодка на потъващия кораб

Наслушхме се и се и се нагледахме на коментари. Голямата част от тях са емоционални. Дори шефовете на ЕС по същество не виждат същината на станалото във Великобритания. А истината е, че отдавна ЕС прекрачи границата на разумното обединение и на провежданата антинационална политика. Пренебрегването на чувството за национално, за патриотизъм на хората бе поругано. Налага се американският модел на етническата мелачка - преваряване на отделните етноси в единен американски народ. Целта бе да се създаде нов етнос - европеец. За целта бе измислена и мултикултуризацията и мултикултурилизма като идейна обвивка. Само, че това доведе до неочакван резултат в Европа. Чуждите на Европа етноси на араби, пакистанци, индуси, африканци и т.н. си останаха затворени общества, живеещи в затворени гета, живеещи по своите правила, религия и етническа култура. И сега в Амстердам има над 300000 турци, в Марсилия милиони араби, в Лондон и Манчестър, квартали, в които англичанин не сме е да замръкне.  Чиновниците от Брюксел със своите измислени ценности (на правите краставици; на щастливите кокошки; на грижата за бездомните кучета; на привилегиите за лесбийки и хомосексуалисти и т.н.) не можаха да откажат голямата маса от хората от националните ценности и култура, от национален суверинитет и национално достойнство.  В развитите страни от ЕС се формира огромна група от хора-преселници, които живеят на гърба на обществото, вече трето поколение хора, които живеят от помощи. Това не може да продължава безкрайно.

В Европа отдавна се чувства подводното мъртво политико-националистическо вълнение. И то все някога и някъде щеше да избуи. Дори да не бе Камерън и английската демокрация. Това вълнение се основава на неудовлетворението от обединението в Европа. Това което е ЕС сега, не е това, което припознават хората като полезно за тях. Обединена Европа под диригентската палка на фрау Меркел и чиновниците от Брюксел, не върши работа. ЕС само временно закрепи кризата в развитите страни, предимно демографската криза. Десетки милиони хора от източноевропейските страни станаха наемни работници на капитала от Германия, Франция, Великобритания, Нидерландия, Белгия, Испания и др. А страните им обедняват и разчитат на недостатъчните подаяния на развитите страни. Но тези подаяния не са вечни. Демографските и пазарни ресурси на Източна Европа се изчерпаха и фрау Меркел възприе политиката на привличане на т.нар. бежанци. Това вече бе капката, която преля чашата на европейското търпение.

В Европа се надигат явно две нови вълни: националистическа и социална. Социалната се забави поради предателството на Сириза и предимно на нейният вожд - Ципрас. Но в Испания лявата социална вълна се разраства. Националистическата и социалната вълна все повече обхваща хората в Германия, Великобритания и др. страни. Не е далеч времето, когато двете вълни ще се съчетаят и могат да пометат бюрокрацията на Брюксел и капризите на фрау Меркел.

Референдумът във Великобритания бе опит на британците да напуснат своевременно потъващия кораб, да грабнат спасителната лодка, а останалите да му мислят. Сривът на паунда е не толкова голямо зло за британците. Той немунуемо ще доведе до повишаване на износа на стоки и продукция и до развитие на британската икономика.

Спасителната лодка на Великобритания вече започна да отплава от потъващия кораб на Европейския съюз. Но в Европа, във Великобритания, включително и в България, започна да се развива ново фобско явление - геронтофобия, т.е. омраза и настройване на обществото срещу възрастните хора. А тези възрастни хора във Великобританвия, които гласуваха за излизане от ЕС, са създали материал.ните и културните условия, при което са израстнали съвременните млади хора. Старото поколение живяха преди и по време на ЕС и знаят много добре и меда и жилото на ЕС. А по-младите хора нямат този социален, житейски и политически опит да оценят това, което е било, което е и как излизането от ЕС ще се отрази на бъдещето. Геронтофобията е опасно обществено явление. Сегашните млади геронтофоби забравят, че след време  могат да бъдат обект на подобно геронтофобско отношение.


26.06.2016 г.
                                                  автор: Анко Иванов


четвъртък, 16 юни 2016 г.

Уроците за политическите престъпления
(първи урок: престъпления срещу българските национални интереси)

През последните дни се забелязва една повишена активност на известна на българското общество група комунистофоби, иманентно свързана с крайнодесните защитници на “атлантизма“ и „евроценностите“, хората от типа на политически обвързани с крайната десница в България: Андрей Ковачев (евродепутат), Христо Христов (антикомунистически журналист), Методи Андреев (депутат-комунистофоб), Мартин Димитров (депутат-комунистофоб), проф. Е. Келбечева (Американски университет в България), Александър Йорданов (бивш седесар-политик и понастоящем комунистофоб-журналист) и редица други. Нещо повече – тази група предлага в българското училище да има специализирани урок (уроци) за „престъпленията на комунизма“.

Под давление на тези и други комунистофоби чрез средствата за масова информация се правят опити да се манипулира българското образование и да се отклонява общественото внимание от  изключително сериозните съвременни проблеми. По същество се прави опит да бъде манипулирано българското младо поколение чрез специализирани политически внушения. Използва се манипулативен подход като се вземат отделни, много често напълно изолирани и единични, дори неверни факти и чрез тях се правят обобщени внушения и оценъчни съждения.

Безспорно е само едно нещо – децата в училище трябва да учат българската история такава каквато е била, но не през тъмни червени, сини, оранжеви, жълти или т.н политически оцветени очила, не чрез самоцелен подбор на отделни политически периоди и отделни факти. В новата българската история има множество политически престъпления с различен характер, мащаб и последици за България. И е напълно нормално тези политически престъпления да се знаят от подрастващите за да могат те да разбират тяхната същност, проявление, последици и най-важното да се научат като граждани да се борят да не се допускат в бъдеще подобни политически престъпления.  От тези уроци могат и трябва да се извличат исторически поуки. Макар, че историята е субективна наука, учениците биха могли на основата на доказани и верни факти, разглеждани в тяхната взаимна връзка с други факти, да правят самостоятелни оценки, изводи и модели за политическо поведение. Тези уроци за политическите престъпления могат да бъдат поне десетина, в които да се разглеждат в контекста на конкретната историческа обстановка политическите прегрешения (престъпления) на държавници, партии и политици довели да негативни последици за развитието на страната.

Като хронология, тези дни е много удобно да представим на читателите един такъв своеобразен тематичен урок за политическите престъпления в България, една извадка от един кратък, но много важен за страната исторически период. А това е своеобразният първи урок за политическите престъпления срещу българските национални интереси. Началната дата е 16 юни 1913 година – началото на Междусъюзническата война.  

Първата Балканска война (1012 г.) води до почти пълното освобождаване на Балканския п-в от османското турско присъствие. Под османска власт остават само земите югоизточно от линията Мидия-Енос. Във военно отношение България влиза напълно подготвена в Балканската война. Но в дипломатическо и международно, междусъюзническо отношение българският княз (цар) и българското правителство, политиците не са решили някои главни въпроси за след края на войната. Няма договор с Гърция за разпределение на завладяните от турците територии. Българските войски закъсняват с един ден и гръцките войски първи влизат в Солун, град с предимно българско население – около 50% (останалото население са гърци, турци, цигани, евреи и арменци). В резултат от това след Лондонския мирен договор се оказва, че страните администрират териториите, където има техни войски. Не е решена и т.нар „Спорна зона“ (районите на Скопие, Кичево, Дебър и Струга), т.е. земите, за които трябва да се произнесе руският император. Решението се забавя, тъй като в предварителния договор на България със Сърбия не е предвидено създаването на самостоятелна държава Албания. Великите сили, обаче, решават да има такава държава и това поставя Сърбия в невъзможност да има излаз до море. Завоюваните от страните от Балканския съюз от Турция територии трябва да се преразпределят и да се изчака арбитража на руския император. От гръцка страна Венизелос предлага границата между България и Гърция да преминава много близко до град Солун – северно от него на около 6 км. По същество Западна Тракия и огромната част от Егейска Македония трябва да бъдат български. Но Фердинанд и българското правителство отказват. Побеждават мераците на Бай Ганю за Солунската митница. Освен това мераците са още за островите Тасос и Самотраки, за района на град Костур в Македония, „безспорната“ (югоизточно от линията Крива паланка-Струга) и „Спорната зона“. 

Монархът и правителството неправилно оценяват международната обстановка и силно надценяват възможностите на качествената българска армия да воюва на множество фронтове срещу множество противници. Недооценява се съглашението между Гърция и Сърбия за подялбата на земите на Македония между двете държави. Подценява се и формирането по същество на антибългарска коалиция от Сърбия, Гърция и Черна гора, възможностите на Турция да настъпи западно и да превземе Източна Тракия, както и претенциите на Румъния за 3300 км2 земи от Южна Добруджа.    
              
            Двете страни (България и антибългарския съюз) се подготвят да военни действия по протежение на границата на разположение на сръбските и гръцки войски спрямо българските, на едно голямо протежение от над 700 км. По заповед на Фердинанд на 16 срещу 17 юни четвърта и втора българска армии щурмуват стоящите срещу тях сръбски и гръцки войски. На 22 и 23 юни Сърбия и Гърция обявяват война на България. Започват активни военни действия. На 28 юни във войната се включва и Румъния. На 29 юни във войната се включва и Турция. На 10 юли румънската конница достига до Враждебна. Започва спирането на военните действия най-напред с Румъния, а след това и с другите страни. България е победена. Чрез Букурещкият мирен договор (28 юли 1913 г.) България отстъпва на Румъния Южна Добруджа, а Сърбия завладява земите от поречието на Вардар и границата с България е установена по вододела между Струма и Вардар. С Гърция границата е трасирана по Беласица и р. Места. С Цариградския договор (29 септември) за България остава Беломорска Тракия, но на Турция са отстъпени земите в Източна Тракия (районите на Одрин, Лозенград, Бунархисар, Люлебургас и по-голямата част от Странджа планина). Това е национална катастрофа. На съседните страни са предоставени земи почти изцяло населени с българи, традиционни български земи като Вардарска Македония, Източна Тракия, Южна Добруджа. България придобива минимум земи, населени с българи. Извън границите остават над 1 млн. българи, около 250 000 са бежанците от завладените от съседните страни български територии. Останалото българско население в Сърбия, Гърция, Румъния и Турция е подложено на дискриминация и асимилация. Източна Тракия е напълно обезбългарена. Над 66 000 са загиналите българи, а над 100 000 са ранените. В икономически план България губи над 2 млрд. лева.

             По време на Първата световна война (1914-1918) двете воюващи страни се стараят да привлекат на своя страна България с нейната боеспособна 500 000 армия. Преди България да реши да се включи във войната, Чърчил прави интересно предложение на Фердинад и българското правителство. А то е страната да остане в неутралитет и след войната да получи обратно загубените в Междусъюзническата война български земи. Това предложение е отказано.

            На 14 октомври 1915 г. България се включва на страната на Централните сили (Германия, Австро-Унгария и Турция). Отново е направена грешна политическа преценка на реалностите в Европа, на Балканите и в страната. Българската армия воюва срещу англичани, французи, румънци, сърби, руснаци и гърци. Войната завършва през 1918 г. катастрофално. По Ньойския мирен договор от България са отнети Беломорска Тракия и западните покрайнини (Струмишко, Босилеградско, Царибродско и няколко села във Видинско).

Катастрофите в двете войни, огромните национални загуби в територии с българско население, загубите в жива сила и в стопанската разруха на страната,  са породени от:
1/. Прекомерните личностни егоистични династични амбиции на Фердинанд и камарилата около него, амбиции да се превземе първоначално Константинопол, след това да се разшири и уголеми максимално България, без да се държи сметка за реалната военно-политическа обстановка в географския район и в Европа.

2/. Невярната политическа оценка на управляващите страната партии, дипломатическата неподготвеност и преднамереност в действията на политиците от българските буржоазни партии – прогресивнолибералната партия (Стоян Данев – министър-председател) и Народната партия (Министър-председател Иван Ев. Гешов, Атанас Буров - министър на търговията, промишлеността и труда), които след това (1920 г.) се сливат в Обединена прогресивно-либерална партия. Много голяма политическа отговорност за националната катастрофа и извършените политически престъпления има и либералната партия на Васил Радославов – министър-председател 1913-1918 г.

3/. Българският генералитет, който опиянен от добрата подготовка и високата боеспособност на българската армия, от победите в Източна Тракия, надценява нейните възможности за успешно водене на военни действия със всички съседни страни, пропуска благоприятните възможности за завземане на повече територии, макар и с малки сили, във Вардарска и в Егейска Македония.

Управляващите забравят или нарочно подценяват златното правило при война, че претенции можеш да имаш само за територии, завладяни от твоите войски.

От където и да се погледнат резултатите от историческите събития през периода 1913-1918 г. те могат да бъдат оценени само като национални престъпления, като престъпления срещу българските народностни интереси. Това са престъпления на немската монархическа клика и буржоазните български политически партии.  

Както всеки урок и в този трябва да има извод и поука. Главната поука за българските политици от събитията по време на Междусъюзническата и Първата световна война е, че народностните интереси винаги, при всички обстоятелства, трябва да стоят над личностните желания и предпочитания, над личната слава и личната власт. И всеки българин трябва да се осланя не на личния авторитет и желания на политиците, държавниците и военните, а преди всичко на своя разум за защита на националните интереси. Националните интереси не могат да се дават на откуп на монарси, министър-председатели, политици, генерали. За съжаление тези поуки не са разбрани от българския политически елит и последва нова национална катастрофа през Втората световна война. Отново буржоазните политици прикачват България към губещата европейска сила – Тройния съюз.        

16.06.2016 г.

Автор: Анко Иванов

сряда, 1 юни 2016 г.

По статуквото им ще ги познаете



Автор: Анко Иванов


            Политическото лицемерие няма граници. Приказките са едно – делата са друго. А знайно е още от библията, че „По делата им ще ги познаете“. И аз се опитвам да по делата им да ги познавам политиците, а не по словоблудството им. И днес отново, като гледах по БНТ, председателят на ПЕС Сергей Станишев и слушах неговите послания се сетих за политическите манипулативни внушения и за подмяната на истинската политика чрез политически, безкрайно изтъркан политически ляв изказ и провеждане на дясна политика.
Да направим логически анализ на отправените в интервюто послания от Станишев:

Първо. БСП минава в „подчертано опозиционен работен режим“. И че така, т.е. чрез опозиционния режим, се предлагат алтернативи и управленски политики. Само, че не са разработени тези алтернативи като проекти за управление и законотворчество. На конгреса Нинова декларира, че още първия ден ще внесе решителни законопроекти, но първите десет дни тя бе на екскурзия (а може би и на инструктаж) до САЩ, а след това се занимава с нареждане на ребуса с Изпълнителното бюро, самоцелни пиаракции в Благоевград. Сега тепърва щели да се събират експерти, които до септември да разработват бъдещите политики. Е, това не е ли демагогия! Алтернативните политики са разработени и одобрени от конгреса. И те са ясни леви социалистически послания. Ако някой тръгва да разработва нови политики, то това е отказ от изпълнение на конгресните решения. А Станишев не казва какво да бъде политическото съдържание на „опозиционния работен режим“. Дали опозиционността не е само за фасон, за камера и за микрофон? Опозиционност без социалистическо съдържание е по любимия израз на Тодор Живков обикновено „бръщолевене“. Алтернативи да се предлагат, но какви по съдържание, с какви политически цели?  

Второ. Станишев направи явно послание, че диалог с АБВ трябва да се води, след като АБВ мина в опозиция“. Известни са противоречията между Станишев и Първанов. Но те не бяха на идейна основа. И двамата са поддръжници на „Третия път“ на Шрьодер (накогашен канцлер на ГФР, а сега съветник на Станишев в ПЕС) и Блеър, т.е. на провеждането на социаллиберална политика под леви лозунги. Вследствие на тази политика по време на Тройната коалиция, под диктовката на Първанов, с активното участие на Калфин, Овчаров, Петър Димитров, Румен Петков (Плевенски), Корнелия Нинова (тогава зам. министър на икономиката) се провеждаше неолиберален модел икономическа политика, такава каквато провеждаха преди това СДС и НДСВ. Бе въведен от правителството на Станшев уродливият крайно десен плосък данък, делегираните бюджети в образованието, подарен бе БМФ на братя Домусчиеви (политическите ортаци на Борисов), смачкана бе учителската стачка и т.н.. Нещо повече, сега Станишев участва в европейската колаборация между ПЕС и ЕНП, но на идейната основа на неолиберализма и русофобията. Станишев не каза ясно дали АБВ е лява партия, дали „Движение 21“ е лява партия? Противоречията между Първанов и Станишев бяха на личностна кариеристична основа и поради това Станишев поряза Първанов с разкриване на досието на Гоце, а Първанов свали Станишев и БСП от власт чрез намесата в Изборния закон и вкараните мажоритарни 31 депутати, за които предварително бе ясно, че са за ГЕРБ и за ДПС. Сега в интерес на поста си в ПЕС Станишев ратува за единство с АБВ.       
   
            Трето. Станишев прави послание за „обща кандидатура вляво от страна на всички, които искат промяна“. Да, промяна в управлението на държавата трябва. Но каква промяна, на каква идейна основа? На каква цена? Промяна към какво? Обща кандидатура на каква основа? Дали не трябва тя да бъде на основата на приетите документи на конгреса на БСП? Та този конгрес не е само за избор на Председател! Той (конгресът) дори не успя да избере повече от двама членове на Националния съвет и Изпълнително бюро, но успя да приеме политическата декларация. А тя по всички демократични политически правила трябва да е в основата на предизборните действия и обединения. Обединение в ляво – да, но на лява основа, а не социаллиберална колаборация под леви лозунги. А кои са левите? Дали центристите от Движение 21 (няма ляво, няма дясно)? Дали нероденият Петко на „Нормална България“? Дали ренегатите и подгласниците на ГЕРБ от АБВ? Дали деградиралите социалдемократи на Томов и Камов? Дали уж „левите земеделци“ на Йончев? На тези уместни въпроси би трябвало Станишев ясно да отговори. Но той ги избягва и обичайно си служи с лява демагогска риторика.  

            Четвърто. Най-интересно е посланието, че „тези избори ще за статуквото и против статуквото“. Кое статукво? Дали статуквото на провеждането на дясна икономическа политика от всички български правителства след Жан Виденов, включително тези на Иван Костов, Симеон Сакскобурготски, Сергей Станишев, Бойко Борисов I, Пламен Орешарски, Бойко Борисов II, политика отвратила целокупния български народ от политиката. Не случайно огромното мнозинство българи са омерзени от политиката и политическите партии и по байганьовски определят всички партии и политици като маскари и мекерета? Дали статуквото на власт да са мутроолигарсите и политиката да се провежда в техен интерес? Дали статуквото, независимо кои са на власт –  „истински десни“, „псевдодесни“ или „псевдолеви“, но винаги ДПС да командва парада и да разпределя порциите в обръчите от фирми? Та нали ДПС на два пъти направи Първанов президент, Станишев министър-председател и накрая събори правителство на неолиберала с ляв мандат Орешарски за да угоди на Борисов и Давутоглу.  Кое статукво – БСП да се бори за власт за да прокарва дясна социаллиберална Първанова или Станишева политика? Май че са си плюли в устата Дончева, Първанов и Станишев. И тримата говорят за промяна на политическото статуквото, част от което са самите те. И тримата по същество търсят „обединение“ в ляво-център (по думите на бившия деец от РЗС – Калоян Прагов) с цел получаване на властови облаги, а не решаване на социалните проблеми на обществото.

            Пето. Станишев се опита да подскаже, че не Овчаров, а той ще е менторът на Нинова. Ама много мераклии за менторство на Нинова! Избирането на Нинова за Председател на БСП обедини силно противоречиви кръгове от хора в БСП. Като се почне от кръга на Станишев (Станишев, Вигенин, Стойнев, Йотова, Кутев и др.), на Овчаров (Паргов, Бойчев, Нинова, Янева и др.), кръгът на милионерите (Гергов, Добрев, Паскалев, представителите на СИК, на ТИМ и др. бизнескръгове). Овчаров вече е дискредитиран със своите изказвания, че БСП била маргинална и маргинализираща се партия, че той нямал нищо лично против Миков, т.е. той има нещо против политическата лява линия на социалистическата партия. Май че и Станишев ще се излъже втори път. Първият път бе с предложението и избирането на Миков. Той забравя, че самият той се еманципира от Първанов. Има нещо общо между Станишев и Нинова. А то е неистовият стремеж към партийна и държавна власт. При тях властолюбието е водещото. За постигането на властовите функции са възможни всякакви отношения с бившите благодетели, дори разграничаване от тях. Първите стъпки на Нинова са доста противоречиви. Състави Изпълнително бюро, което е на социаллиберални идейни позиции, а тя декларира продължаване на левия курс, очертан от Миков и Стоилов, но без да споменава техните имена. Преди конгреса и, по време на конгреса, и сега след него, прокламира леви социалистически идеи. Ако продължи в този дух, то тя неминуемо ще се разграничи явно от Овчаров, Гергов и т.н. и неявно от Станишев.


Такава е неумолимата логика на политическите събития в БСП. А политиците освен по реализираната политика се разпознават и по разбирането им за статуквото, т.е. дали са за ясна и последователна социалистическа лява политика или са за скрита под леви лозунги социаллиберална конформистка политика. Май Станишев е за статуквото на социаллиберализма, но за промяна на личностното властово статукво в управлението на държавата, стремеж към власт заради самата власт.  


1.06.2016 г.