четвъртък, 21 юли 2016 г.

Президентската дилема на БСП



           Предстоят президентски избори. Изключително сложни и изключително непредсказуеми за БСП, но и за всички други политически партии. Политическата система е в цунг-цванг. И като цяло и като отделни политически партии. Дебненето за обявявано на кандидатурите, не е просто политическа хитрост, а дълбок израз на политическа немощ и до голямо степен безперспективност, независимо от бодряческите послания на политическите лидери. В българското общество има редица политически процеси, които малцина виждат, искат да видят и могат да видят. Става дума за следното:

        Първо. В българското общество (все още скрито) клокочи вълната на недоволството от политическата система, от политическите партии и държавните органи. Разочарованието от т.нар. „демократична политическа система“ е повсеместно. Все още не се осъзнава от масата хора истинската причина, поради което обществено не се развива, жизненото равнище не се повишава, разделението между богати и бедни достигна космически размери. Все още доминира разбирането сред голямата маса българи, че причината за това са крадливите и мързеливи народни представители, корумпираните или неадекватни министри, лъжливи партийни лидери, подкупните полицаи, прокурори и съдии и т.н. Да, това го има. Не решаващото е друго. Вече все повече хора започват да проглежда и да разбират, че твърде много неща скърцат в наложена в България неолиберална демокрация и икономическата безперспективност за малките държави. Това недоволство от политическата система и партиите се използва от различни манипулатори на българското „телевизионно общество“ за заемане на свободното политическо пространство (извън твърдите ядра на партиите) и обиране гласа на недоволството. Преди 15 години това бе Кобурга, преди 7 години това става Борисов. Сега се гласи нов обирач на гласовете на недоволните, най-вероятно Трифонов. Новият месия обаче няма да може да спаси страната Популизмът не е реална политика, тя е телевизионно масово внушение за бъдещи благословени дни, за просперитета на народа.  


            Второ. На българското общество му дойде до гуша до т.нар. „евроценности“. А това са: управление на страната от чужбина; потискане на народния суверенитет, подчиняване на българските национални интереси пред „евроатлантическите“; двойния стандарт в дейността на ЕС; за отродяване на българското образование; грижата за щастието на хомосексуалните двойки, на лесбийките, на кокошките; за повече пари за „бежанците“ и по-малко за българските работещи, безработни и пенсионирани бедни хора; за изправянето на краставиците и т.н. Българските политици не можаха да оценят правилно случилото се на Шипка на Трети март, когато около 100 000 души неорганизирани от никоя партия или държавен орган се събраха под влияние на чувството за национално достойнство. Тези 100 000 души освиркаха представителите на всички политически партии. В страната все повече започва да се чувства национално-патриотичен кипеж. Именно национално-патриотичен, а не националистически. Опитите на българските националистически партии (НФСБ, ВМРО и „Атака“) да използват този кипеж засега са неуспешни. Но ако политическите партии продължават да действат като последователи на чужда на българските национални интереси брюкселска политика, този кипеж може да избуи в неочаквана не само и не толкова националистическа, колкото в националистическо-неофашистка посока. 

     Трето. В страната непръснато, а вече и с рекордни скорости нараства икономическото и социалното разделение на обществото на два крайни полюса: огромна маса безкрайно бедни и онеправдани хора и малцина новобогаташи с огромни за мащабите на България богатства, хора които изнасят в чужбина националния продукт на България без да развиват българското национално стопанство. Мизерията на българите е безкрайна. В резултат от тази бедност и неравенство поколенията над 45 години вече съжаляват за социализма. Тогава нямаше такава бедност и такова огромно неравенство в обществото, когато всеки чрез своя труд можеше да си осигури някакъв приличен жизнен стандарт. Поколенията до 46 години, особено тези до 35 г. въобще нямат реална представа какво е било българското общество, дори не разбират, че може да се живее и под друг по-справедлив начин. И ако социалистическата партия не само на думи, но чрез дела не отстоява истинската лява политика, общественото недоволство ще я помете, ще я замести с друг представител на лявото политическо пространство.   

            Ето в такава напрегната вътрешна политическа обстановка ще се проведат президентските избори. При такава обстановка е много важно да се избере подходящия кандидат. Той трябва да може да отговори на тези три обществени проблема, напрежения и очаквания. Най-лошото за БСП е, че вътре в новия Национален съвет доминират хора, които на думи са за лява политика, а на дело са социаллиберали. Самите избори отново в значима степен ще бъдат манипулирани и опорочени под мълчаливото съгласие на прокуратура, съд, полиция и мощната организация на Цв.Цв. чрез познатите техники: заставяне (пряко или косвено) на държавните и общински служители да гласуват за представителя на ГЕРБ; корпоративното гласуване на фирмите, намиращи се под корупционното крило на ГЕРБ и масово печелещи обществени поръчки; техниката носене на чували с бюлетини (спомен от зала „Универсиада“); подправяне на протоколи; купуване на избирателни секции, арестуване в зала (спомен от зала „Арена-Армеец“) и т.н.   

            В тази ситуация БСП е изправена пред дилемата не само и не толкова с кого да се обединяват усилията за любимото на Нинова, Паргов, и др. (и виждащите се в огледалото образи на Овчаров и Гергов) пространство ляво-център, а какъв да е кандидатът – авторитетна партийна фигура или авторитетен безпартиен. Референдумът бе излишен и манипулиран. Не е нормално 52% да са за съюз с АБВ, но никой да не иска Първанов и Калфин за президенти, в номинациите на партийните организации и общинските конференции да ги няма техните имена. Апаратът на Националния съвет „добре си свърши работата“, показа очаквания от шефовете процент. Сега думата е за образа на кандидата за президент. Използваният подход за създаване на образ на кандидата за президент като антипод на Плевнелиев е неконструктивен. Трябва на хората да се каже, какво се очаква, с какви позиции да бъде кандидатът за президент. А той трябва е национално-патриотична известна в българското общество личност, с ясна българофилска позиция, на ясни пробългарски национални интереси; да е противник или поне да не е последовател на гибелната за България неолиберална икономическа и политика;  да е социално ориентирана личност, милееща за съдбите на хората в обществото и предимно за ясна обществена позиция за решаване най-крещящите социални проблеми, подкрепящ всякакви действия за издигане жизненото равнище; да не е обвързан с различни бизнес-структури и приватизационни схеми; да е човек на ясни позиции и търсене на общи обсъждания и действия, а не на противопоставянето. 

          От информацията, получавана от средствата за масово осведомяване и за дезинформация и манипулация, вече са ясни редица от обсъжданите в БСП кандидатури за президент на различни равнища. Прави впечатление прекомерно честото появяване на три от кандидатки пред екраните  на телевизиите. И то по повод и  без повод, във всякакви обзорни или тематични предавания, та се стигне дори до селфита в Интернет с леля Мара на село. Масово се тиражира от телевизионните екрани желанието и възможността жена да бъде ляв кандидат. И това съсредоточава вниманието към три жени от лявото пространство. Първата е омбудсмана Мая Манолова. Тя е човек на бързото говорене преди мисленето, представител едновременно на конфронтационната позиция от трибуната и на безкрайния компромис в задкулисието, най-близкия човек на най-яростния русофоб и натовец А. Найденов. В партия и при симпатизанти явно с русофилски и антинатовски уклон, тази кандидатура е априорно губеща. Втората е на Корнелия Нинова, пресният Председател на БСП, известна с противоборбството си с левия Миков (хем е против него, но е поне с него по говорене за лява политика), с участието в приватизационните действия на Иван Костов и Румен Овчаров. Тя правилно постъпи като заяви, че няма да се кандидатира за президент, макар че се опита да играе президентско антитеатро срещу Борисов. Трета е Илияна Йотова. Тя прекалено дълго получава огромната за българските условия европейско-брюкселска заплата, откъсна се от реалностите в политиката в страната и е явен изразител на мислите и препоръките на задкулисния кардинал Румен Овчаров. И не е случайно че се чувства евентуалното Овчарово влияние в българските телевизии за поредна порция от телевизионни изяви на Йотова.  

            Налага се да разгледаме и някои от кандидатурите на мъжете. Те са прекалено много, но аз ще се спра на четири от тях. Първата кандидатура е на Никола Паскалев. Тя първа бе тиражирана в общественото пространство. И срещна редица негативи. И правилно той заяви, че няма да е кандидат на БСП. Но в БСП сработи  телевизионното влияние. Пред телевизионния екран Паскалев стои много добре и създава впечатление на сериозен мъж, с ясни политически позиции.  И поради това някои организации на БСП, явно неразбрали неговото оттегляне, му издигнаха кандидатурата. Така е при телевизионната вътрешнопартийна демокрация. Активното му участие в свалянето на Миков му дава основания за някакви надежди. Ако реши, че „в интерес на исканията на хората“ ще се кандидатира, само ще разруши телевизионния си образ. Твърде много хора помнят неговите политически зигзази. Да ги припомним. Червеният кмет на Благоевград Паскалев става министър на жълтата партия НДСВ, без БСП да участва в управлението. Това е шизофренния синдром на Радан Кънев – хем си на власт, хем си в опозиция. БСП е в опозиция на НДСВ, но Паскалев от БСП е министър. След като разбра, че при министерстването не му дават „кокъла“, т.е. разпределението на еврофондовете, той напусна жълтото правителство. Появи се в президентството като съветник на Първанов. Поработи известно време и се разсърди и напусна по неясни причини.  Отново се яви на обшински избори и отново стана кмет на Благоевград. И тук започна едно противоборство с част от местните дейци  и по същество се разцепи организацията на БСП в областта. След това отказа да се яви на следващите избори и по такъв начин подари кметската власт в Благоевград на ГЕРБ. Такъв непостоянен и капризен политик явно не става за президент. Още повече, че публично обяви в Красно село, че е противник на лявото движение и левия завой на БСП, но конгреса прие леви позиции и документи.

             По мое мнение има трима други кандидати, които биха били добри за БСП и левите идеи като президент. Първият от тях е Михаил Миков, той е с голям политически опит, с ясни позиции против неравенството в обществото, за действена социални политика, за независима позиция пред европейските структури, против ембаргото срещу Русия и загубите на българската икономика, против трансатлантическото споразумение  и т.н. Той активно участва в няколко много важни решения за положението в страната. Сред тях се отличава спирането на възможността (искана от Борисов, ГЕРБ, БНБ, Чобанов и задкулисните структури) за данъчна ваканция. Позицията на БСП и предимно на Миков спаси страната от финансов фалит.  При сегашната политическа ситуация, доминиращите в Националния свет социаллиберали няма да допуснат социалиста Миков да е кандидат за президент.  
               Другият добър кандидат, може би най-добър е Янаки Стоилов. През всичките години на прехода той бе на ясни и силни леви позиции, бе против подчиняването на политиката на задкулисните икономически интереси и групировки. И той както и Миков не е замесен в нито един бизнес-скандал  или в някаква материална приватизационна или някаква друга далавера.  Той е активен участник в законотворчеството и приемането на Новата Конституция, на стотици закони, участник в множество международни срещи и прояви, в контакти със социалисти от множество европейски страни.  Той има ясни патриотични нагласи, привърженик е на диалога в политическите отношения, а не на конфронтацията. А това след Плевналиев е едно от важните политически качества за президентската фигура. В няколко гласувания в Народното събрание той имаше смелостта да се противопостави на грешни решения, особено това за избора на Делян Пеевски, тогава, когато други, сего в ръководството и кандидатки за президент Нинова и Манолова гласуваха заедно със Станишев за Пеевски. Но подобно на кандидатурата на Миков и  тази кандидатура няма как да мине в Националния съвет на БСП. Огромната част от Изпълнително бюро са върли идейни противници на Стоилов и Миков и в сегашната ситуация за тях няма реален политически шанс кандидатурите им да бъдат издигнати. Още повече, че харесваните от Овчаров и Нинова АБВ, вече ясно казаха, че няма до подкрепят политическа партийна кандидатура на БСП, като ответен удар срещу искането на Нинова в кандидатурите на лявото обединение да не са Първанов и Калфин.

            В сегашната политическа обстановка от посочените от организациите на БСП кандидатури най-подходяща е тази на проф. Андрей Пантев. В това отношение се солидаризирам с изразеното мнение в Поглед.инфо от Румен Петков.  Той добре го е охарактеризирал и представил. И без да повтарям дословно, а само в кратко резюме ще посоча неговите предимства.  Първо. Той  безспорен ерудит, учен-историк с голяма известност в страната и в чужбина, постигнати не с купуване с пари, не с протекции, не с политически влияния, а с личните са качества и умения. Второ, проф. Пантев е безспорен родолюбец, патриот, с напълно реалистична оценка за плюсовете и минусите на българската история, с липсата на каквато и да и фобия против други народи и етноси, радетел за патриотичното възпитание на младите хора.  Трето, проф. Пантев е социално съпричастен с бедственото положение на българския и народ и винаги открито поставя нерешените въпроси на българското общество, както в печатното си слово, така и в речите си в Народното събрание, а и пред студентите си. Четвърто, Пантев винаги взема ясна позиция, независимо от някакви партийни решения и предначертания. Особено ясна и силна бе позицията му за войната в Ирак. И ако сега Блеър си посипва главата с пепел за грешния ход в тази война, ако Първанов си трае за войнолюбивите си изявления и посещения на в българския военен контингент в Ирак, Пантев може да се гордее с принципно избраната и отстоявана вярна позиция, в съответствие с международното право.Той не членува в партия и това е неговата сила. Гласува за или против, без да се съобразява с мненията и разпорежданията на президента Първанов и решението на парламентарната група. Пето, проф. Пантев не обича политическото „дръвчене“ (негов израз), а предпочита конструктивното обсъждане на проблемите. Той набра много опит чрез работата си в Народното събрание и няма да е новак в политическата сфера като Стоянов и Плевнелиев. Това е фигура, която може да ообединява.


            Сега от мъдростта на Националния свет на БСП зависи избора на кандидата за президент. Най-нормалното е да очакваме, че те ще надхвърлят личностните си егоистични, задкулисни  и конфронтационни мнения и позиции и че ще изберат верния кандидат. Ако решат да е партиен, пред тях са убедителните кандидатури на Стоилов и Миков. Ако решат да е необвързан с партията човек, едва или има по-добра кандидатура от тази на проф. Пантев.

                 Автор: Анко Иванов


21.07.2016 г.    

вторник, 19 юли 2016 г.

Турция: преврат и контрапреврат



            През летните юлски дни не можем да се оплачем от липса на политически новости и политическо напрежение в почти всички части на света. Главният център обаче е съседна Турция. Средствата за масова информация и манипулация обилно ни заливат от сведения и безбройни политически, политологически, социологически, журналистически и всякакви други анализи, коментари и мнения. Първоначално в публичното пространство се развиваха и отстояваха две тези. Първата е, че това е опит за нарушаване на демокрацията и Турция, и респективно Ердоган и народните маси, трябва да бъдат защитени и похвалени за отстояване на демократичните ценности. Втората теза е, че това е политическо шоу, театър, инспириран от Ердоган и неговите хора за да може той да овладее напълно властта в Турция и да установи еднолична авторитарна и терористична диктатура. Някъде прочетох, че това било преврат подготовен от САЩ, тъй като Ердоган не ги бил слушал. Но няма в световната практика военен преврат, организиран от САЩ да не е успял. Следователно трета теза е несъстоятелна.
            Огромната част от анализаторите и оценителите на събитията в Турция се вторачиха в тези две тези и само в рамките на събитията в самата Турция. До известна степен това има своите логични основания. Превратът се извършваше в Турция и фокусът на анализа трябваше да бъде самата Турция, държавната власт в Турция и турската вътрешна политика. 
Превратите се провеждат с три цели. Обикновено те са: смяна, персонална смяна на ръководителите на държавата, т.е. СДС (Стани Да Седна аз); смяна на държавното устройство, вътрешна или външната политика или и трите заедно; комбинация от първото и второто, т.е. субективна битка за власт, свързана с промяна на държавното устройство и политическия курс на страната. За да е в ход първата цел трябва да има поне двама изявени противоборстващи си политически лидери, независимо от политическите им платформи и позиции. В Турция тази цел не можеше и нямаше как да се реализира, тъй като освен Ердоган няма друг водещ политически лидер, който да може да има претенциите за завладяване на държавната власт по насилствен път. Това почти изключва и реализация на третата възможна цел на превратите. Остава втората – смяна на държавното устройство и на провежданата вътрешна или външна или и двете политики заедно. 
Всеки преврат, или поне опит за преврат, особено този, който има за цел смяна на политиката и държавното устройство, има своите политически основания в процесите, протичащи в обществото и съответно своите обществени, а не само организирани въоръжени движещи сили. Вътрешното нестабилно състояние на държавата, вътрешната противоречива и напрегната политическа обстановка, вътрешните проблеми на общественото развитие са най-важната политическа предпоставка за подготовката и опита и провеждането на държавен преврат.
Вътрешната политическа обстановка в Турция е благоприятна за извършването на преврат. Главните фактори, формиращи нестабилната обществена обстановка в Турция са няколко. Първият от тях е вътрешното политичиско противостоене в обществото по главния обществен проблем. А той е как да се развива страната, като продължение и развитие на светския характер на Турция, формиран и въведен от Ататюрк, съобразен с религиозните особености на исляма и на европейската цивилизация или с уклон към традиционните за исляма норми на обществен живот, със засилена роля на религията в управлението на обществото, развити и постепенно налагани от Ердоган и Партията на справедливостта. В турското общество има разделение на кемалисти, представлявани предимно от някои от опозиционните партии и ислямисти, представлявани от Партията на справедливостта. Ердоган се стреми да промени държавното усторйство, да засили правомощията на Президента и по този начин да овладее всички възможни власти в страната. Той е прекалено властолюбива фигура.
Поддръжиниците на кемалисткито направление са предимно образованите хора, както и и жителите на Източна Тракия, Истанбул и близките му азиатски райони. Традиционни поддръжници на това политическо направление и държавно устройство в Турция са военните. В продължение на последните 50 години те са главният стожер на осигуряване на светския характер на турската държава. С подобни възгледи се отличава по-голямата част от турската интелигенция, предимно работещите в съдебната система, журналистите и отделни гурпи хора от другите части на интелегенцията.
За да развива и усъвършенства ислямисткото начало в управлението на държавата, някогашният последовател на Гюлен, Ердоган, прави непрекъснати чистки сред висшия команден състав на армията, сред журналистите и някои научни дейци. За да укрепи своето положение като едноличен ръководител на Турция, Ердоган умело използва турските националистически настроения и поддържа и развива пантюркизма като геополитическа стратегия в съвременни условия, възраждане на Османска Турция в съвременен цивилизационен вид. Идейните основи на управлението на Ердоган са ислямизма и пантюркизма. Борбата между двете идейни направления (кемалисти и ислямсти-пантюркисти) доскоро се водеше с масови политически средства, протестни движения, митинги, манифестации и т.н. Ресурсът на тези масови политически прояви и на изборите за парламент (поради тяхното масово фолшифициране от Ердоган) явно вече е изчерпан в Турция. Това е една от политическите предпостваки за подготовката и извършването на опита за преврат.
Втората силна предпоставка е вътрешнотурското междунационално напрежение. Вече повече от век в Труция има сериозни междуетнически напрежения между арменци и и турци, между турци и кюрди и др. народности. Тези напрежения през последните няколко години, по вина на Еродган, преминаха по същество във вътрешна гражданска война в югоизточните райони на страната, където държавата вояюва срещу кюрдите. Междуетническите и междурелигиозните напрежения в съседните страни се пренесоха и на турска територия поради участието на Турция (пряко и непряко) във военните действия срещу Сирия и Асад и по същество между сунити и шиити (поддържани и защитавани от Иран). Подкрепата на джихадистите с техника, горива, оръжие и жива сила и свободното преминаване на държавннта граница със Сирия позволи на ислямска държава и другите радикални ислямистки движения, да формират и в Турция свои клетки. Започна противопоставяне между поддръжаниците на крайния радикален ислям и по-мекия ердоганов ислям. Чуждите за турския политически живот радикални ислямистки клетки започнаха атака срещу турската държавна власт, която под международен натиск се опита да ограничи тяхната дейност. Непрекъснататите масови антентати в Турция са извършвани от две сили: джихадистите (срещу населението и чуждите туристи), особено антентатите в Истанбул (в по-светската част на Турция) и кюрдите (срещу полицейски и военни обекти и жива сила). 
Третата силна предпоставка за вътрешнотурските напрежения са икономичиските трудности. В началото на своето управление Ердаган положи много усилия за развитието на турската икономика и за десетина години Турция се превърна в бързо развиваща се многолюдна държава. Икономическото развитие се съчетаваше, поради голямата раждаемост по религиодни причини, с голям ръст на населението и на жизненото равнище. В същото време бавно и постепенно турската държава се превърна от кемалистко-демократична държава в еднолична авторитарна държава начало с Ердоган. Този постепенен преход бе реализиран чрез формално демократични средства. През последните години, не само поради световната икономическа криза, а главно поради провежданата външна политика и обтягането на отношенията с Русия и други страни, спаднаха значително приходите в държавната хазна, намаля ръста на производството, силно спадна броят на чуждестранните туристи, носещи големи приходи на Турция.
Под влияние на всичко това, в Турция започна да се формира ситуация на социална нестабилност и недоволство от политиката на Ердоган. Тя се засили след: свалянето на Давутоглу от поста Министър-Председател; трудностите в отношенията с Европейския съюз; от неблгоприятния за Ердоган ход на войната в Сирия; влошените отношения с Русия след свалянето на руския самолет, което имаше провокативен характер от страна Турция, с цел въвличане на НАТО в сблъсък с Русия и извличане от това на политически ползи за Турция. Своят дял във форомиране на условията за преврат имаше и предстоящото през август преструктуриране на командването на турската армия и извеждане от командния състав на голяма група офицери и слагане на тяхно място на верни на исляма и на Ердоган нови лица. А съвкупността от всичко това формира вътрешната политическата почва за опита за военен преврат.  
Огромната част от анализаторите и оценителете на опита за преврат подценяват външната политическа почва за осъществявенето на този опит за преврат. Без да се спираме подробно, само ще маркираме, че превратът има някаква връзка и отношение с няколко важни межуднародни събития и прояви. И това са:
1/. Промяна на външнополитическия курс на Ердоган. На него му стана ясно, че няма реална перспектива за членство на Турция в ЕС, че е в явна международна изолация. Поради това той реши и започна курс на нормализиране на отношенията с Русия, с Израел и развиване на отношенията с Китай. Този курс рязко променя геополитическата ситуация в региона, а и в по-далечна преспектива и в света. А подобна проява в динамичната глобална обстановка е нежелана от водещата сила в света. Всеки, който се опитва да е в съюз или дори в разбирателство с Русия (мощна световна военна сила) и Китай (мощна световна икономическа и нарастваща военна сила) става неудобен. Този нов курс е и промяна в отношенията с други страни. Не случайно в Украйна се тиражира становището, че „Турция предаде и захвърли Украйна“.  
2/. Терористичният акт в Ница. Има нещо политически твърде съмнително в непрекъсващите терористични актове и насилие във Франция. Явно има стремеж да се попречи на Франция да стане отново една от водещите световни (големи) сили на межуднародното поле като я принуди да се ограничи само във вътрешните си проблеми. А Франция е втората икономика в ЕС и най-силната във военно отношение развита европейска държава, страна която иска да играе една от водещите роли в събитията в Близкия изток, в Европа, а и в света.
3/. Укрепването на режима на Асад в Сирия и успешните действия срещу подкрепяните от Ердоган „опозиционни“ сили и в тази връзка новите договорености от Кери и Лавров в Москва в деня и нощта на преврата. Май че има пряка връзка поне за времето на преврата с договореностите Кери-Лавров.
4.  На 15 срещу 16 юли е опитът за праеврат. На 17 юли група въоръжени лица от т.нар. „несистемна опозиция“ в Армения напада полицейски участък и взема за заложници важни полицейски началници и следва призив за подкрепа от населението и за оставка на властта и смяна на режима. Тези действия бързо се описват като опит за преврат в Армения. На следващия ден в Ереван е свикан голям протестен митинг срещу властта. На 18 юли в Алмаати, бившата столица на Казахстан, е атакуван полицейски участък с убити и ранени полицаи, а след това и в други казахстански градове има напрежение, сблъсъци и активна намеса на силовите структури на властта. Да си припомним, че в началото на година имаше опити за „нежни революции“ в Армения и Казахстан.  На 18 юли в Истанбул трябва да има среща на съпредседателите на Минската група на ОБСЕ за регулиране на Карабахския конфликт. А това означава, че представители на САЩ, Русия и Франция ще обсъждат карабахския проблем и то в Турция. Да си припомним, че през март Азербайджан, подтикван от Ердоган и Турция, направи опит да превземе Нагорни Карабах с военна сила. След кратки ожесточени сражения  и превзети само няколко пункта от отбраната на Карабах, конфликтът навлезе във фазата на примирие. Кое е общото между тези събития в Казахстан, Армения, Нагорни Карабах, Азербайджан, Турция? Това е „Пътят на коприната“ от който най-голям интерес има Китай. Да си спомним, че в началото но годината с много фанфари, приветствия и цветя по този път премина първата влакова композиция по трасето от Западен Китай през Казахстан, Каспийско море, Азербайджан, Грузия и през Черно море достигна до Киев. Турция преди това изяви готовност трасето на този „Път на коприната“ да преминава през нейна територия. Но събититята в Армения са и по пътя на новия транспортен коридор „Иран-Армения-Грузия-Черно море-Европа“. Не е трудно грамотен чевек да се досети коя велика сила не желае да се развиват тези транспортни коридори и да се влошават отношенията на тези страни с Русия, Китай и Иран.       
            Да, за преврата имаше необходимата благоприятна вътрешно- и външнополитическа обстановка. Движещите сили на преврата станаха част от военните, вероятно с подкрепата на граждански лица от съда и прокуратурата и други. Те са обединени от идеята да махнат Ердоган и да върнат прокемалисткото управление, да избягнат авторитарната ислямистка диктатура, която се очертава да се реализира в Турция. В Турция военните имат достатъчно опит в превратите, макар, че отдавна не се случвал такъв и основният офицерски състав е позагубил организационно-тактическия си опит.
            Военните най-вероятно в началото на годината са започнали мащабната организационна подготовка за преврата, включили са широк кръг от хора. Следователно това си е опит за военен преврат. Едва ли имат основание твърдящите, че това е псевдопреврат, организиран и проведен от Ердоган и неговите близки хора. Но в съвременните условия, за разлика от времето на Кенан Еврен, тайната на заговора, в условията на възможностите на ИКТ за връзка, общуване, информация, но и за подслушване и проследяване за подготовката, с участието на голям брой хора, не може да остане скрито. То не е останало скрито и за верните на Ердоган хора и за самия него. И съвсем естествено  той е знаел за готвения преврат и много вероятно част от генералитета да е играел от двете страни на барикадата. Неслучайно в първите часове бе оповестено, че това е преврат на полковниците и майорите. И Еродган, без да е ясно дали е знаел българската практика на преврати и контрапреварти, да е замислил, подготвил и реализира контрапреват. За подготовката на контрапреврата говорят предварително съставените списъци на участници и противници на Ердоган и те в най-невероятно кратки срокове, за часове, и в пълен мащаб бяха арестувани.  Чрез контрапреврата Ердоган си разчиства окончателно пътя към абсолютната власт. Масовото излизане на хора по улиците на Истанбул е предварително организирано действие с ударно ядро от скритата политическа „гражданска“ гвардия, т.е. полувоенизирана организация на привърженици. Към тях по  българския модел „Кой“ се присъединяват и абсолютно неорганизирани граждани от Истанбул, районът, в който демократичните позиции и възгледи са по-широко застъпени сред населението.
            Международните сили реагираха по съвсем различен начин. И е много прав проф. Чуков, който каза в едно от многото си интервюта, че САЩ са знаели за готвения преврат и че успехът на преврата и неговия неуспех са все в полза на САЩ. За това свидетелстват и първите американски изявления, които оставиха отворена вратичка за признаване на победителите в преврата или в контрапреврата. Огромната част от офицерите в турската армия, заемащи високи командни длъжности, са американски възпитаници и са свързани с американските тайни служби. Остава открит въпроса дали САЩ са информирали Ердоган за готвения преврат, дали той  и неговите хора сами са го разкрили или и двете неща са станали почти едновременно. Русия, чрез изявленията на Путин, още при първите съобщения се обяви в подкрепа на Еродоган, т.е. той очаква чрез затоплянето на отношенията с Турция на Еродган и Израел да отслаби натиска на САЩ, НАТО и ЕС към Русия. Германия, Франция и Европейският съюз останаха в небрано лозе. Те не знаеха как да реагират и изчакваха събитията да покажат победителя. Вероятно френските тайни служби са знаели предварително за готвения преврат. Както посочва Мохамед Халаф, французите неслучайно затварят седмица преди преврата посолството си в Турция.
                 Превратът бе реален и не успя. Неуспехът се дължи не само и не толкова на изтеклата информация и подготвения контрапреварт. Главната слабост е нерешителността на водещите лица от турския генералитет. С това опитът за преврат силно напомня опита за преврат срещу Горбачов, когато ГКПЧистите не бяха бързи и решителни в действията. И в турския случай нерешетелността на висшите военни се оказа решителна. Те се надяваха с решителността на полковниците и майорите да свалят Ердоган и те да останат в сянка. Не е нормално при военнен преврат държавният глава, министър-председателят, министрите на отбраната и вътрешните работи да бъдат оставени на свобода, а да бъде атакувана празната зала на Парламента. Полковниците и майорите, свикнали за всяко нещо да получават заповед от генералите, се объркаха, когато на прицел им бе самолета на Ердоган и те можеха с една ракета да предрешат събитията. Те чакаха заповед от генералите. А такава не дойде. Сега генералите, полковниците и майорите остават на победената страна. А някой известен пълководец някога бе казал: „Горко им на победените“. Ердоган прояви смелост, решителност и направи огромен риск с пътуването със самолета и кацането в Истанбул. Но рискът му се оказа оправдан.  
             По същество в Турция имаше неуспешен опит за преврат и успешен контрапреврат. Само бъдещето ще покаже как ще се разивят събитията и дали победата на контрапреврата ще бъде от полза за развитието на турското общество, ще е от полза за външната политика на САЩ, на Русия, на Китай и на ЕС.

                        Автор: Анко Иванов

19.07.2016 г.

  

неделя, 17 юли 2016 г.

Енергийни блянове в лятна нощ



Лято е. И е много топло, горещо. През деня хората слънчасват, а през нощта бленуват  и бълнуват. А бляновете! Ех, бляновете! Колко хубаво нещо са те? И сега през лятото с прилична свита от напети държавни мъже и мюсюлмански облечени министърки Бащицата Борисов тръгна, изкара и се върна от политически забавна екскурзия до Древна Персия. Уж имало да се решават важни държавни дела с държавните мъже (без жени) в Иран. По време и след завършването на екскурзионното летуване започна едно обилно и оптимистично говорене. Който и телевизионен канал да пуснеш, по радио или по телевизия, все те облива обилна информация за бляскавото бъдеще на ирано-българските отношения и блестяшите перспективи пред България, все Борисов разяснява добри връзки и добри перспективи. И все очаквания българският народ да гледа оптимистично на бъдещето и да не обръща внимание на грозното си настояще.   
В случая имаме слънчасване и загуба на трезвия разсъдък или бленуване при сън в лятна нощ, или пък и двете заедно. За да разберем дали има слънчасване, дали има бленуване или и двете заедно, ни трябва значително по трезв поглед. И ето един отчаян опит трезво да разсъждаваме и оценяваме. А истината се разбира чрез анализ, синтез и обобщения на факти, на протичащи процеси и на възможности за реализация на определени прогнози и проекти. И разбира се чрез търсене на отговора „В чий интерес?“ е случващото се или очакваното да се случи.
Разглеждането и оценяването на реалността трябва да я започнем от потенциала на географския район, глобалните и регионалните аспекти на геоикономиката и на геополитика. 
Иран е една от големите развиващи се икономики на Земята. Ембаргото срещу тази страна бе нож с две остриета – едното режеше и забавяше развитието чрез спирането на външни инвестиции, замразяване на авоарите в западните банки, ограничаването на достъпа до нови технологии, но другото мажеше с мехлем развитието на собственото национално производство, което в Русия сполучливо наричат „импортозамещение“. Иран е не само страната на килимите и занаятите, но и голям производител на съвременна техника, на редица земеделски изделия. Но Иран и е сред най-богатите в света страни на залежи на природен газ и нефт. Иран се стреми да намери своето по-благоприятно място на световната геополитическа сцена, място което да му позволи по-нататъшно интензивно икономическо развитие. След ембаргото Иран търси излази на световните пазари и предимно към Европа, Индия и Китай. И започнаха проучвания и договаряния с различни страни за излази до тези големи пазари. Иран сключи споразумение с Азербайджан и Русия за транспортен коридор „Север“ през Баку и Москва до Санкт-Петербург на Балтийско море и оттам за Северна и Средна Европа. Това е  железопътно и автомобилно трасе. Но иранците имат желание и проучват възможностите то да се дублира чрез водна връзка чрез плавателен канал от Каспийско море до Арабско море, така че да се заобиколи блокираният от САЩ и подгласните им емиратства Персийски залив, и чрез руската система море-река-канал да се достига от Арабско море през Иран до Балтийско, Азовско и Черно море. Второто направление за износ на стоки и предимно на природен газ към Европа е чрез сключеното споразумение Иран-Армения-Грузия за газопровод от Персийския залив (където са най-големите ирански находища на природен газ) да се достигне източния бряг на Черно море при Поти.
По същество картината на геоикономическите и геополитическите интереси се преплитат и завързват в сложен инфраструктурен възел в Закавказието. Там, освен проектираният нов транспортен коридор Иран-Армения-Грузия-Черно море-Европа, функционират още няколко транспортни коридора. Най-старият от тях е газопровод, автомобилна и железопътна връзка от Русия през Грузия за Армения. Има сключени съответните междудържавни споразумения. Вторият транспортен газов коридор е от Баку през Грузия за Турция, по който и сега се пренася голямо количество природен газ. Преди месеци тържествено бе пуснат влак по Пътя на коприната от Китай през Средна Азия, Казахстан, през Каспийско море, Азербайджан, Грузия и през Черно море до Украйна и за Полша. Този път сега само очертава потенциални интереси и възможности на Китай да достига до Европа по три пътя, единият от които е през Черно море. Русия има газопровод до Турция по дъното на Черно море. Освен идеята за нов транспортен коридор Иран-Армения-Грузия-Черно море в много по-напреднала фаза са разработени и проектирани ТАП, както и „Южен поток“ и „Турски поток“ за пренос на природен газ за Европа през България или през Турция. Провали се реализацията на проекта „Набуко“ поради липсата на достатъчен азербайджански газ. Крайно нереалистични са възможностите за газопровод от Туркменистан през Каспийско море, Азербайджан и Турция или през Черно море за Европа.  
Както се вижда, има много идеи, но реално природен газ по повечето от тези хипотетични транспортни коридори не тече и много вероятно никога да не потече. Причините са много и те са главно в плоскостта на геополитическите и геоикономическите интереси на големите държави в света и в региона. Големите богатства на залежи на нефт и природен газ в районите на Персийския залив, Каспийско море и Средна Азия и недостигът на природен газ в Европа поставя в центъра на политиката за осигураване на влияние по трасето на възможните транспортни артерии за доставка на нефт, природен гази или втечнен природен газ. И в Закавказието се срещат противостоящите позиции на световните и регионалните „играчи“ на международната сцена „за“ и „против“ изграждането на нови нефтопроводи и газопроводи.
А Закавказието, подобно на Балканите, е много активна конфликтна зона на интереси, на напрежения и военни сблъсъци на националистическа, военно-политическа, религиозна и икономическа основа. В този район, подобно на Балканския п-в, държавните граници не съответстват на националните и религиозни граници. В продължение на векове в този регион има сблъсък на интереси на големите регионални съперници Русия, Турция и Иран, между отделните страни, особено конфликтите между арменци и турци, между арменци и азери и т.н.. Големият брой кюрди са териториално разпръснати в различни държави: Източна Турция, Северен Ирак; Северозападен Иран, Северна Сирия и Армения. Преобладаващата по брой част от азерите живее в Иран. Освен националистическа основа, тук има сблъсък и на религиозна основа: мохамедани срещу християни (православни-грузинци; православни осетинци и монофисити-арменци) и вътрешно ислямски конфликти между шиити (иранци и азери) и сунити (турци и кюрди). В Закавказието има и огромно преплитане на население от различни езикови семейства (кавказко, индоевропейско и алтайско) и множество различни езикови групи и отделни езици.
Напреженията и противостоянията в Закавказието са характерни и за съвременната обстановка. Неотдавна, през март, Азербайджан се опита да нахлуе и да превземе Нагорни Карабах. А границите между Азербайджан, Армения и Иран са прокарвани по моментни политически съображения. Предвиденият транспортен коридор Иран-Черно море, преминаващ през Армения, трябва да премине по трасе между две части на Азербайджан (основната част от територията на държавата и анклава Нахичеван) и в съседство с проблемния Нагорни Карабах. Това е планинска земя с труден за строителство релеф и зона на военно напрежение и конфликти    
Политическите интереси  и позиции на главните „играчи“ в битката за нефта и природния газ са твърде противоречиви и твърде противоположни. Главната позиция на САЩ е да не допускат нови доставчици на природен газ и нефт на европейския пазар, да се съхранят и разширят  възможностите за доставки за европейските страни на втечнен шистов газ от САЩ и нефт и природен газ от района на Персийския залив, където добивът и търговията са изцяло контролирани от САЩ. По геополитически причини (запазване на хегемонията в света) САЩ искат да се намалят и ограничат доставките на руски природен газ и нефт, който е най-близко до потребителите и е най-евтин за пазарите на европейските страни. По такъв начин САЩ диктуват цените и поставят Европа в зависимо от тях енергийно положение.  Интересите на Русия, поради суровинния характер на осигуряване на държавния бюджет, са да запазят и и увеличат доставките на енергийни източници за Европа, Китай, Индия и др. страни. И съответно да се строят нови газопроводи, нефтопроводи и използват разнообразни транспортни средства за връзка. В този географски район Китай има предимно интереси за превоз и реализация на произведени стоки от експортно ориентираната китайска икономика.
Много разнопосочни са интересите на главните регионални „играчи“ на енергийното поле на Закавказието – Русия, Турция и Иран. Интересите на Русия са да има по-пряк и по надежден път за доставка на нефт и  природен газ за Европа. Поради това Русия иска да заобиколи ненадеждната русофобска Украйна. Поради това и Русия поддържа Асад, за не може да се построи газопровода от Кувейт през Сирия и Турция за Европа. Иран търси излаз на европейските пазари без неговите доставки да минават през Ормузки и Бабелмандебски проток и Египет. Турция има геоикономически и геополитически интерес да контролира доставките на нефт и природен газ не само през протоците Босфор и Дарданели, но и по подводните и сухоземните трасета. Поради това Турция поддържаше и поддържа Кувейт и Саудитска Арабия във войната за смяната на Асад и преноса на кувейтски газ през Турция за Европа. Поради това сключи с Русия, в ущърб на България, договора за „Турски поток“ и си осигури от Русия евтин и надеждно доставян природен газ за развиващата и се икономика. Турция е много силно заинтересована да не се реализират газовите връзки на Иран към Европа. Хилядолетни и все още е неизживяни са враждата и враждебните отношения между Турция и Иран. Те са не само и не толкова на историческа и политическа основа. И двете страни са ислямски републики, т.е. със силно влияние на исляма върху държавното управление на страните. Но те са на противоположни войнствено настроени религиозни позиции по оста сунити-шиити.  Това, както и борбата на кюрдите за независимост, пречи на по-прекия газопровод от Персийския залив (Иран и Ирак) през Турция за Европа.
Малките страни от географския регион на Закавказието имат твърде разнопосочни интереси, но характерно за всички тях е  моментния интерес за получаване на повече приходи за националните бюджети, които силно са ограничени и препятстват икономическото развитие на страните. Поради това Грузия сключи договор със страна с обтегнати политически отношения (Русия) за пренос на руски газ за Армения. Поради това Азербайджан се стреми да сключи договори и да изнесе повече от добивания в тази страна нефт и природен газ, не само с Грузия и Турция, но и с европейски страни. Армения се стреми да си осигури доставки не само от Русия, но и от други източник, при евентуално прекъсване от грузинците на преноса от Русия. Ограничени са възможностите за пренос през тези страни на казахски и туркменски природен газ поради липсата на споразумение между каспийските страни (Русия, Иран, Казахстан, Азербайджан и Туркменистан) за разпределение на акваторията на Каспийско море. Както е видно, тези малки закавказки  „играчи“ на енергийното поле се стремят да си защитават пред големите „играчи“ своите национални интереси, независимо от политическите и религиозните си връзки и отношения. Независимо от много близките отношения между Турция и Азербайджан, независимо от напрегнатите междунационални отношения между Иран и Азербайджан, последната страна сключи договор с Иран за транспортния коридор „Север“.
Идеята за транспортен коридор от Иран през Армения, Грузия и Черно море към България е добра за нашата страна.  Само нещата не са ясни, не са оценени реалните икономически и политически аспекти на подобна идея.
Много шумно рекламираният от Борисов нов транспортен коридор от Иран до България е най-вероятно да не се състои. Или ако се реализира, това ще бъде не по-рано от следващиите 10-15 години.  За този проект са Иран, Армения, Грузия и България. Против реализацията на този проект ще бъдат естествените противници на Армения – страните Турция и Азербайджан. А азерите нямат интерес конкурентът им в добива и търговията с природен газ (Иран) да увеличава своите експортни възможности. Русия вероятно открито няма нито се съгласи, нито да се противопостави, Но нейният икономически и геополитически интерес е да няма подобна газова връзка до Европа. А този ирански газ може да мине до Европа по два начина. Чрез тръбопровод по дъното на Черно море или чрез втечняване. За да се реализира маршрут по дъното на Черно море ще трябва съгласието на Русия и Турция. Най-вероятното е приятелят на Борисов, президентът на Турция Ердоган, както и Путин, в пряка или косвена форма да каже „не“ на изграждането на газопровода през Черно море. Втечняването на природния газ е много скъпоструваща операция, включваща изграждането на два големи завода – за втечняване в Грузия и за декомпресия в Европа (България, Румъния или Украйна). Дори и да има инвестиции за изграждането им, транспортът на втечнения газ е значително по скъп от този на естествения газ.
Идеята на Борисов за получаване на ирански втечнен природен газ през Александруполис (Дедеагач) също е мечта, блян, най-вероятно нереалистичен. Първо, този газ ще бъде много по-скъп. Второ, той ще зависи от пропускането му през Ормузкия и Бабелмандебския проток и през Суецкия канал, които се контролират от САЩ, Франция и Египет. Трето, за сега няма кой да построи завод в Александруполис за разгазиране на потенциалния ирански или какъвто и да е друг природен газ. В момвнат, а ив близките години, на Гърция не е и до тази инвестиция.
Идеята на Борисов и кампания за газоразпределителен хъб е по-скоро невъзможна за реализация без наличието на надежден и евтин руски газ и дай боже – български газ. Не  е ясно дали ще можем да отрием и добиваме собствен газ в промишлени количества от дъното на Черно море. Най-вероятно чиновниците от Брюксел по всякакъв начин ще спират реализацията на подобен проект, понеже той не се вписва в концепцията на Меркел Германия да е главен, а ако може и единствен газоразпределителен център на Европа, мястото откъдето да се разпределят руския газ и газът от другите източници и предимно от Северно море. Ако въобще се реализира някаква идея за газов хъб в крайбрежията на Черноморския регион това ще са или Източна Тракия чрез строителството на „Турски поток“ или в Александруполис (ако се изгради завода за разгазиране) и преминаващия наблизко газопровод ТАП, преминаващ през Турция и Гърция за Италия.  Третият възможен нов хъб е в румънското или украинското крайбрежие. Той става все по-вероятен по повод спирането на преноса на руски газ през газопроводите през Украйна през 2019 г. и увеличаване на напрежението между Полша и Русия
Единствените реални и бързо реализиращите се възможности за България да има някакво участие в преноса на природен газ през нейната територия и реализация на приходи от това е вероятността да се възобнови изграждането на „Южен поток“ или изгражденто на газопровода „Посейдон“ (ITGI Poseidon), който  е много близък до проектите „Южен поток“ и „Турски поток“, преминаващи по дъното на Черно море. Проектът „Посейдон“ е поддържан от Русия, Италия и Гърция. Той предвижда да бъде пуснат газопровод по дъното на Черно море и през „трети страни“ до Италия. До края на 2016 година има намерение да се уточнят техническите и икономическите параметри.  Това е стар проект, предвиждащ преноса на 12 млрд м3 азерски газ до Южна Европа. Само че сега се предвижда това да е руски газ. Голямата въпросителна е откъде да мине тръбата – през България или през Турция. Това са неизвестните „трети страни“. За руснаците това е труден избор. Те са изнервени от неадекватното поведение на двете правителства – на българското (Борисов) и на турската държава (Ердоган). Борисов е доказан германофил (поддръжник във всичко на Меркел) и туркофил (поддръжник във всичко на Ердоган). Ердоган е доказан политически рекетьор на България и на ЕС.
Сега всичко зависи не от бляновете на Борисов, а от практическата политика. А Борисов вече доказа че за него много по-важно от българските национални интереси е какво кажат госпожите Меркел (да слушаме Меркел и да правим това, което тя каже) и Клинтън (спирането на АЕЦ „Белене“). Сега в България няма политик на водеща позиция в държавата (Министър-Председател, Президент, Председател на Народното събрание), който да защитата на българските национални интереси, а не сляпо да следва „евроатлантическите ценности“ (каквото и да значи това) на брюкселските чиновници, послушанието и преклонението пред интересите на САЩ, Германия и Турция.
Събитията в последните дни, терористичният акт в Ница, опитът за преврат в Турция и др. вече остават в забрава бляновете на Борисов. На подобни блянове се наслушахме, и се нагледахме на телевизионни предавания от множество подобни рекламни екскурзионно-туристически посещения. Да си спомним, че през последните 15-20 години множество български  „видни“ политици докарваха неруски природен газ в България, а той не разбира, проклетият му газ, че трябва да е дошъл в нашата страна. Например, Георги Първанов при посещенията се в Египет твърдеше, че е осигурил 2 млрд. м3 природен газ, почти толкова е осигурил от Азербайджан и т.н. Ама и Плевнелиев не остана по-назад. При поредното посещение на „високо равнище“ в Азербайджан пак „докара“ милиарди кубици природен газ. Все докарване чужд природен газ, а него все го няма в България. Ама си тече руският, колкото и да го мразят политици от рода на тези от РБ, ПФ, ДПС и главният спирач на руските инфраструктурни проекти („Бургас-Александурполис“, АЕЦ „Козлодуй“, „Южен поток“) – Бойко Борисов.    

       Автор: Анко Иванов


17.07.2016 г.

петък, 15 юли 2016 г.

Глупотевините за и около ЦСКА



През последните няколко месеца в българското общество се наблюдава засилен ажиотаж около съдбата и бъдещето на ЦСКА. Тази история с ЦСКА има дълга предистория. На повърхността, в медийния интерес, изяви и публикации се вижда нещо, което прикрива истинската картина на състоянието на българския спорт и в частност на футбола. Бедствената ситуация на ЦСКА е резултат от бедствената ситуация на българския спорт в условията на неолиберална икономика и паническо оттегляне на държавата от спорта. ЦСКА е в икономически фалит. Но дори в тези условия показа, че може да играе футбол, да радва запалянковците.
В тази фалитна ситуация в обществото се разгръща една истерия по повод историята и автентичността на този футболен клуб. Разгръщат се, предимно от журналистите и някои дейци на БФС, пропагандни кампании срещу ЦСКА и се предприемат практически действия клубът да бъде окончателно заличен и да изчезне от историята и съвремието на футбола  в страната. Изричат се маса неверни твърдения и дори чисти глупости или приличащи на глупости (глупотевини) с цел разделение на привържениците на ЦСКА, с цел внася на напрежение в обществото и отклоняване на общественото внимание от генералните проблеми на страната.  Общо взето маса глупотевини.
Първата глупотевина е че футболът е нормална дейност в обществото и както всеки и той трябва да си плаща данъците и задълженията. Формално погледната е вярно, но в същност прикрива истината и прилича на глупост. Да, ЦСКА не трябва да е изключение при плащане на данъци, осигуровки, наеми и други вземания на контрагенти. Само че се забравя, че първият приоритет на неолибералното общество е да се печели пряко чрез футбола или косвено чрез обществената известност, имидж и скрита реклама на крупен бизнесмен или групировка от бизнесмени, известност, за която да се разходва някакъв минимум от финансови средства. И може ли някой логично да обясни от какъв зор отявлен левскар като Божков ще става собственик на ЦСКА. Истина е една – придобиване на обществена известност и слава, контакти и развитие на бизнеса, привличане на клиенти за залаганията в Еврофутбол, печелена на обществени поръчки от еврофондовете. След като си постигна тази цел, Божков се отказа от ЦСКА. Сега отново се напъва да вземе ЦСКА и отново е в епицентъра на събитията, отново обществото се сети за неговото съществуване. Загрижи се за ЦСКА само след като видя че отборът, дори изхвърлен от професионалния футбол и с малки средства, отделени от Гриша Ганчев, върви успешно и фокусира общественото внимание.
При условие, че държавата се дистанцира от прякото развитие на футбола, бизнесът реши да го използва за своя сметка. С такива цели във футбола влязоха Ганчев, ТИМ, Мултигруп, Гигов, братя Домусчиеви, Георги Илиев, Чорни, Цветан Василев (Ботев Пд), като и множество от среден и по-дребен калибър бизнесмени. Акционерното участие на хиляди хора стана химера. Така стана и в ЦСКА – Любо Пенев хариза акциите на обществената организация на ЦСКА и клубът ес превърна в бизнес фирма, която в началото имаше пари, но след това те намаляха и изчезнаха. Титаните довършиха ЦСКА с много лъжи за развитие на клуба и с множеството непремерени финансови действия, особено с привличане на треньори и играчи, с подписване на безумни договори. И се тръгна по спиралата на нови заеми, нови договори и нови все по-големи дългове, с все по-нови разсрочвания на дълговете. Така стана в ЦСКА, така стана в множество други клубове, включително Нефтохимик, Локомотив Сф, Локомотив Пд и т.н. По същество досега в страната няма ясна и точна перспективна програма за развитието на футбола и на отделените клубове. 
            Глупост е да се твърди, че всички в страната си плащат данъците, само ЦСКА не си ги плащал и това ставало за сметка на народа, на данъкоплатците. Само че се забравя, че около 40% от българския бизнес е сенчест бизнес, че сред бизнесмените, било то едри, средни или дребни, първото принципно изискване към техните икономисти и счетоводители е да скрият колкото се може повече данъци и задължения към държавата и контрагентите. Така правят и всички футболни клубове, включително и ЦСКА. Само че при ЦСКА има крещяща неравнопоставеност с някои други футболни клубове, чиито ръководители и привърженици сега вият до небесата срещу ЦСКА. Става дума за две неща. Първото от тях са наемите за спортната база. По времето на правителството на СДС, с пряката намеса и участие на Бакърджиев, на Левски бе предоставена безвъзмездно цялата материална база на Герена и на Раковски. И ако ЦСКА примерно дължи ежегодно по около 1 млн. лева наеми за Армията и Панчарево, то на Левски са икономисани за последните 15 години примерно около 15 млн. наемни задължения към държавата (ако приемем че равнището на наемите е приблизително еднакво). Такъв бе подхода и към проблемите на Славия и на това дружество базата бе предоставена също безвъзмездно и клубът не плаща наеми. В София това бяха привилегированите дружества. На ЦСКА, Локомотив Сф и Академик такава опция не бе дадена. И трите други софийски дружества бяха извадени или отпаднаха от професионалния футбол.
            Второто нещо. Да, в ЦСКА бе допусната глупост от опит за честност. Нея я направи Ал. Томов. Той пръв от президентите на клубове в страната изсветли реалните доходи на футболистите и треньорите и започна да плаща данъци и осигуровки за целия размер на получаваните възнаграждения. В резултат размерът на плащаните данъци и осигуровки на ЦСКА рязко нарастна и след това започна тяхното неплащане, разсрочване и т.н. В другите клубове и досега се крие пълният размер на плащанията на професионалните футболисти, масово се плаща на ръка. И ако е правилно ЦСКА да си плати задълженията към държавата, то къде е държавата да привлече към отговорност за финансови нарушения ръководителите на другите клубове, къде са данъчните да изсветлят реалните доходи на футболистите в другите професионални отбори? Нали всички пред данъчните трябва да са равнопоставени!
             В ЦСКА имаше и непомерно високи плащания към привличани чуждестранни футболисти с огромни размери на трудовите възнаграждения. Това вече го правеше не държавата, а отделни спортни деятели, най-вероятно за висока комисионна или подялба на възнагражденията по линията ръководител-играч, треньор-играч, агент-треньор; агент-ръководител и т.н. Такива се разкриват сега от писмата на УЕФА за Тенгариня, Спрокел и много други подобни. Това вероятно е ставало в ЦСКА. Обществена тайна е, че това се прави и във почти всички други футболни клубове. Но държавните контролни органи и полицията си траят за всички, не само за ЦСКА.
            Втората крещяща глупотевина е манипулацията на тема „истинския ЦСКА“. Тук явно нарочно някои платени журналисти и платени бивши играчи на ЦСКА объркват съдържание на дейността на клуба и съдебната регистрация. Оказа се, че в България всеки може да регистрира каквато си иска фирма, с каквото си пожелае име, само като смени  дума или дори буква от наименованието. Ако не ме лъже паметта има регистрирани поне 9 футболни клуба с това четирибуквие - ЦСКА. В България има над 350 000 фирми, но реално работят по малко от 100 000. Хората разпознават футболните клубове, както и въобще фирмите, не по регистрацията, а по осъществяваната същинска дейност и резултата от нея. Фирмата „ЦСКА-Радомир“ на Аспарух Никодимов не развива дейност и никой не се сеща за нея. Същинска е онази фирма, която развива реална дейност, в случая развива футбола.
И сега да се разгледаме ЦСКА-София. След изваждането от професионалния футбол „автентичното“ ЦСКА е в несъстоятелност и не може да плаща заплати, съдийски такси, административни разходи, консумативи, екипировка и т.н.  Но за да има отбор, някой трябва да поеме тези разходи. И се намери един, който регистрира ЦСКА-София за може да поеме издръжката на отбора. Буквоедите на БФС целево не позволиха играчите на ЦСКА да се регистрират за участие в първенството на Югозападната „В“ група под фирмата на ЦСКА-София. Не бе възможно парите за издръжката на отбора да вървят по линията на „автентичното дружество“ (ПФК ЦСКА), тъй като парите никога нямаше да стигнат до отбора, а ще стигнат до „приятелите“ на Стойчо Младенов и Сашо Томов като Тенгариня и Сивард Спрокел, до привлечените и по същество почти не играли футболисти по времето на Титаните, до Градев, сметките на „Титан“ ( за сметоизхъвлянето) и столичната община, до данъчните и т.н., т.е. някой искаше Ганчев да налива пари в каца без дъно. В същото време синдикът искаше да прибира и парите от приходите на мачовете на ЦСКА, пари за които дружеството във фалит няма дейност, нито право на вземания. Независимо от пречките  отборът, ръководен от Хр. Янев, неочаквано за мнозинството спортни деятели, политици и всевъзможни „разбирачи“ направи фурор. Публиката застана зад този отбор, формиран и издържан от ЦСКА-София. И този отбор спечели купата на България, спечели я с името на ЦСКА, независимо дали „автентичен“ или само „ЦСКА-София“. Така че ЦСКА-София реално съществуваше като самостоятелен спортен субект, официално регистриран в съда, за да може да се издържа отбора на ЦСКА и да се развива детско-юношеския футбол. Купуването на Етрополе и на Литекс е правно-юридическа дейност, която е разрешена от закона и призната, макар и с огромно нежелание и мъка, от БФС и от продължително „коремноболния“ му президент.
Манипулацията, че ЦСКА-София, не е „автентичното ЦСКА“, че е „ЦСКА-Литекс“ по същество е несъстоятелна. Отборът, който играе с екипите на ЦСКА и се поддържа от публиката дори в Австрия и Италия, е същият, макар и променен отбор от миналата година, отборът носител на купата на България. Треньорският екип е същият – истинските цесекарчета Хр. Янев и Вл. Манчев и другите от екипа. Капитанът е същият – Галчев. Основата на отбора спечел купата е и в сегашния отбор – Господинов, Чорбаджийски, Й. Йорданов, Галчев, Аяс, Витанов, Пр. Йорданов, Маламов. Това ядро бе подсилено чрез обичайните за световния футбол трансфери на нови футболисти като Китанов, Дюлгеров, Симао и редица млади момчета от школата на Литекс. Няма смяна на отбора на ЦСКА с този на Литекс. Отборът е същият, но подсилен. И нещо повече – със същия стил на игра от миналата година. Именното този отбор бе припознат от най-известния в света български футболист – Христо Стоичков. А това че Дучето не го припознава този отбор си е негов личен бизнес-проблем в игрите със залаганията. Манипулаторите нарочно забравят, че в България е практика имената на отборите и техният обществен и правен статус да се променят, но да остава ядрото, същността на отбора. Да вземем няколко примера. ЦСКА бе създаден като „Септември при ЦДВ“. Но се обединява с с „Червено знаме“ става ЦСКА „Червено знаме“, а след това и със „Септември“ и става ЦСКА „Септемврийско знаме“, става и ЦФК „Средец“, но никой не се съмнява, че това е ЦСКА. След регистиррането на ПФК ЦСКА отборът има само 4 шампионски титли, но си му се броят всичките 32. При сегашното фирмено обединение няма имената на „Чавдар“ и „Литекс“, както бе в миналото. Да вземем „Левски“. Обединението с футболния клуб на „Спартак“ София в ПФК „Левски-Спартак“ и ПФК „Витоша“ дали води до съмнения кой е истинския Левски? А май че повечето левскари вече са забравили, че от школата на Спартак-София в Левски тогава дойде Панов. Въобще манипулаторите забравят, че футболът е спортна игра, предназначена за хилядите привърженици и че регистрацията в съда е само необходимата форма. Дали формата е по-важна от съдържанието, дали облеклото на футболиста е по-важно от неговите футболни качества и умения? А дали някой си спомня как Черноморец се върна в „А“ футболна група чрез „Вихър“-Айтос или Ботев Пд („Левски“-Карлово). И дали някой се съмнява, че Ботев Пд е притежател на всички отличия на „автентичния“ Ботев?  
Третата глупотевина е твърдението, че държавата няма как да помогне на ЦСКА, че трябва да се защитават интересите на държавната хазна и че те стоят по-високо от проблемите на ЦСКА. Много хубаво като твърдение, ама се прилага избирателно. Да посочим някои факти. Кой издържа „Берое“? Държавни мини „Марица-Изток“, които вече много години наливат милиони в ФК „Берое“. И това не е лошо. Лошото е че се прави само за „Берое“. А в същото време миньорите не си получават редовно заработените заплати, а тези милиони не влизат в държавната хазна, т.е. държавата губи 75% от приходите от стопанска дейност, които са отделени за издръжката на Берое. Или пък да вземем 4 млн. лева подарени на ФК „Лудогорец“ (чийто президент е вярна дружка на ГЕРБ и Борисов),  вероятно за изграждането на прословутата трибуна „Моци“.  Подобна е практиката и на общините. Значи може община Монтана да издържа със собствени средства ФК „Монтана“ в „А“ група, а Столичната община не само не издържа например ФК „Академик“, но попречи чрез безкрайни измислени изисквания на поддържането и реконструирането на базите на ЦСКА на Българска армия и в Панчарево.  

             И последното, в случая с ЦСКА се разиграва и явна политическа игра. Футболните агитки са мощни средства за обществено въздействие, реална организирана сила и група за натиск върху държавни и обществени институции. „Грижата“ на Борисов за ЦСКА съвсем не е случайна. Той се поучи и реши да спечели на своя страна агитката на ЦСКА. През 2013 г. на Орлов мост агитките му спретнаха заверата, която той използва като повод да си даде оставката и да се яви на нови избори. След това ГЕРБ успешно използваха в битката срещу правителството на Орешарски западната част от агитката на Левски, която всяка вечер маршируваше пред централите на БСП и ДПС, атакуваше централата на Атака, атакуваше „Белия автобус“. След новото идване на власт Борисов лично се зае с решаване на проблемите на Левски и изведнъж около 5 млн. лева задължения на Левски бяха покрити, довърши се сектора, продължава изграждането на нов сектор на стадиона. И когато след изваждането на ЦСКА от професионалния футбол агитката на ЦСКА започна да скандира срещу Борисов и ГЕРБ, започнаха „грижите“ на премиера за ЦСКА, преговорите с хората на Ганчев и т.н. Предстоят важни избори за президент и Борисов си направи сметката да спечели нови гласове чрез публичната си словесна защита на ЦСКА и  изразяване в същото време левскарската си принадлежност. Колкото повече проблеми БФС и Божков поставят пред ЦСКА, толкова повече Борисов влиза в ролята на Бащицата.-спасител на червената идея.

            Едва ли Гриша Ганчев е светец. Едва ли неговите намерения са „света вода ненапита“. Но в сегашните трудни условия, той единствен отдели сили, средства за да съхрани ЦСКА в българската футболна история, да продължи функционирането на детско-юношеската школа, да ремонтира стадиона, да смени тревното покритие и т.н.. Същевременно допусна и някои груби организационни грешки, дължащи се вероятно на липсата на време да търси други хора и решения. Става дума за назначаването на различни хора на постове, на хора на които той вярва и с които е работил в Литекс, но са без необходимия обществен авторитет сред привържениците на ЦСКА и в обществото. Става дума за такива лица като Паслар, Попов, Стоилов. Те спокойно можеха и могат да работят и друга полезна работа. В тези нови условия Ганчев би могъл вместо тях да се опре на някои проверени от времето истински привърженици на ЦСКА, както се опря на Хр. Янев и Вл. Манчев. Може бе трябваше по-бързо да задвижи процедурата по откупуването от НАП на правата на емблемата на ЦСКА (заложена там от предишни собственици на ЦСКА). Тогава в по-малка степен щеше да е атакуван от недоброжелателите си. Реалностите са такива, че Ганчев не е най-добрият вариант за собственик на ЦСКА и развитие на клуба, но той съхрани останките от потъналия, не по негова вина, ПФК ЦСКА. А останалите цесекари предимно говорят и почти нищо не правят. Някои от тях дори не ходят на стадиона да гледат отбора.   
            Сега спасението на ЦСКА е в подкрепата на Ганчев, в обединението на агитките, а не в разделението им в интерес на други крупни бизнесмени, които гледат предимно сеир отстрани.
                       Автор: Анко Иванов


15.07.2016 г.

събота, 9 юли 2016 г.

Чуждите интереси и изграждането на третия мост на Дунав



             Мине се не мине някакъв период от време и отново се заговорва за строителството на третия мост над Дунава. Ту Плевнелиев ще изока, че ще строим трети мост при Силистра, ту Павлова и Борисов ще твърдят, че трябва вече да се построи трети мост над Дунав. А сега и Дончев подхвана темата. И разбира се, и той иска да се строи въпросният трети мост пак при Силистра. Явно управляващата върхушка на ГЕРБ е свързана с някакви невидими на повърхността и за простосмъртните хора интереси.

            А че трябва да има трети мост е безспорно, това е икономическа и социална потребност на новото време. Известно е, че всеки нов голям инфраструктурен проект, особено мост на голяма река, е двигател на развитие на съответния район, това си е безспорен факт. Решението къде да се строи е политическо.  А политическите решения трябва да се вземат с оптимална полза за развитието на територията, ама на българска територия преди всичко. Не на гръцката или на турската. А на българската, и тъй като моста ще е между България и Румъния, разбира се, и в полза за развитието на румънската територия.

            Строителството на такива важни от международно естество съоръжения като мостовете над крупните европейски реки трябва е от пръв национален интерес. Това  е азбучна истина за национално отговорна политика. Това предполага общонационалния държавен интерес да стои над всичко, пред националните интереси на други държави, над измислените брюкселски „евроатлантически ценности“. Изграждането на вторият мост над Дунав бе продиктувано не от българския общодържавен национален интерес, а от националния интерес на Гърция и антиюгославската (антисръбската) политика на НАТО и ЕС. Преди строителството му, румънците предлагаха вторият мост да е по средата на границата между двете страни, за да може той да се използва като инфраструктурен фактор и средство за икономическо и социално развитие на средните райони на Румъния и България.

Но правителството на Иван Костов и отстояваше гръцкия и брюкселския антибългарски интерес. А той бе след като е прекъснат от войната в Югославия  важния път от Солун през Скопие и Ниш за Белград и Средна Европа, да се заобиколи тази част от средните Балкани и да се направи трасе по т.нар. европейски транспортен коридор № 4 от Германия през Унгария, Крайова, Видин, София, Солун и Атина. Няма лошо да има такава транспортна връзка. Но по-важното са приоритетите, по-големите икономически изгоди. Изграждането на моста стана самоцелно поради три главни причини. Първата бе липсата и на българска и на румънска територия на съответната съвременна железопътна и автомобилна транспортна мрежа с голяма проходимост и голяма скорост на придвижване. Вярно, че тя можеше да бъде изградена едновременно с изграждането на моста, но и Румъния и България имаха други приоритети. За румънците приоритет бе изграждането на паралелната връзка от черноморското пристанище Констанца на запад през Букурещ за Сърбия и Унгария. За България станаха приоритети трасетата обслужващи предимно икономическите интереси на Турция, т.е. изграждането на автомагистрала „Марица“. Втората причина бе бързото приключване на войната в Югославия и възобновяване на интензивните железопътни и автомобилни превози по линията от Солун през Скопие и Белград. Трета причина е негативното отношение на българските правителства, и най-вече на двете правителства на Борисов, към развитието на Северозападна България, и нейното инфраструктурно развитие. Нещо повече, бе отменено и изграждането на АЕЦ „Белене“, което доведе до нови огромни загуби за българската държава. Надделяха „братските“ интереси за противоруска и проукраинска политика, за сляпо следване на указанията на Брюксел и НАТО. И съвсем наскоро бяха спрени и други два  крупни инфраструктурни проекти пряко засягащи развитието на северозапада – „Южен поток“ и изграждането на автомагистрала „Хемус. Забрави се потребността от изграждането на тунел под Петрохан и т.н.  Май че за повечето български правителства и особено тези на СДС и ГЕРБ Северозападна и Централна Северна България не са български национални територии.

Когато се коментира изграждането на Третия мост над Дунав, е добре не само да се припомнят старите грешни подходи, но и да се гледа внимателно географската карта. На нея ясно личи, че Силистра е на последния километър от българската граница по река Дунав, т.е. мостът няма да свързва централните части на България и Румъния и е на сравнително малка дистанция от действащият мост при Русе, и по същество, макар и частично, ще го дублира.  От новия трети мост от Силистра товаропотоците и пътникопотоците ще се насочват на юг и югоизток. Те ще преминават по две трасета. Първото е през Североизточна България и през Шумен и Ямбол ше се стремят, т.е. „ще гонят“ по образния език на шофьорите, Свиленград или Елхово, с цел Одрин и Истанбул. По това трасе няма изградена необходимата съвременна инженерна инфраструктура. Преди няколко години в плановете на Борисов и Павлова имаше идея да се изгради първокласен път от Силистра до Свиленград. Но освен разговорите пред камерите до сега няма огласено нищо реално свършено. Този път ще обслужва предимно турските икономически интереси и интересите на Румъния, Молдова и Украйна за автомобилни превози до Истанбул и за Турция. Влиянието му ще е незначително за България само чрез използване на напречните превози от Шумен на запад към Плевен и София и на изток към Варна. Вторият потенциален товаро- и пътнокопоток е от Силистра към Варна и връзката с панорамния път покрай Черно море от Констанца за Истанбул. Той частично ще улесни част от румънския туристически поток към българското черноморско крайбрежие. Железопътната инфраструктура (отсечката Силистра-Самуил) пространствено не е добре разположена, няма удобни и бързи железопътни връзки с вътрешността на страната. Тя осигурява опосредствени връзки чрез превози от Самуил към Русе и към Каспичан. Не е построена ж.п. връзката между Самуил и Попово. А тя би насочила пътниците и товарите по-директно към София. Пътят е стар, нереконструиран.

Има нещо, за което в българската преса се мълчи. Това е че и двата маршрута на юг от Третия мост ще преминат през райони с по-компактно население от български турци. През тези райони ще се транспортират товари и пътници предимно за Турция и от Турция. Около подобен първокласен път ще се създадат повече възможности за бизнес и за трудова заетост на българските турци. Това че ще има препитание хората от този район няма нищо лошо. Но стои със страшна сила въпроса защо това не се прави за Северозападния район за планиране, където населението е почти изцяло само българско? Повишената трудова заетост на българските турци от този район ще намали на тяхното желание да емигрират в Турция и в Западна Европа.  На Турция това население и трябва в геополитически план на българска територия, а не в Турция и не в Западна Европа. Нещо повече, при по-високата раждаемост на това население, след едно или две поколения почти напълно ще се промени етническата картина и от етнически смесен район тази част на България ще стане почти чист турскоетнически район. На Турция това и трябва – в перспектива този район да стане важен център за реализация на неоосманистката концепция.

На България и Румъния и трябват поне пет моста над река Дунава за да имат интензивен стопански обмен и да развиват своите икономики.  Сега има само два моста, като главна роля играе старият „Мост на дружбата“. Въпросът за мястото на третия мост трябва да бъде решен чрез извличането от неговото построяване и експлоатиране на много повече полза за България от изграденият втори мост и от проектираният сега трети мост при Силистра. България вече реализира своя високоскоростна железопътна и удобна автомагистрална връзка с Турция (нечлен на ЕС). В ход е  изграждането на автомагистрала „Струма“ и осъществяване подобна удобна автотранспортна връзка с Гърция (член на ЕС). Би трябвало да се изгради и подобна високоскоростна железопътна и автомагистрална връзка и с Румъния (също член на ЕС). Третият мост следва да послужи именно на тази цел. Сега най-интензивните икономически и пътнически връзки на Румъния с Гърция са по маршрута Букурещ-Русе-Бяла-Плевен-София-Солун-Атина. В това трасе има един триъгълник, който удължава времето и пътя (следователно и цената на превозите) за пътуването на най-обемния товаропоток и пътникопоток от Румъния през България за Гърция. Избягването на този триъгълник ще съкрати времето за пътуване между Букурещ и София с между 60 и 90 минути.

За трасе и място на Третия мост над р. Дунав има и по-добри и по-благоприятни условия и възможности от тези при Силистра. Такава е възможността третият мост да е при Никопол-Турну Мъгуреле. От Букурещ до Търну Мъгуреле има изграден първокласен автомобилен път и пряка железопътна линия. Самият дунавски румънски град е голям промишлен център и пристанище на р. Дунав. От българска страна има изградено удобно речно пристанище при Сомовит и железопътна линия от Ясен (край Плевен) до Черквица на брега на Дунав (край Никопол). По-важното е, че на българска територия пътищата преминават по левият нисък и равен бряг на р. Вит, а не както при пътя Русе-Бяла-Горна Оряховица през стръмния висок и неравен десен бряг на Янтра. Това обстоятелство позволява с малко средства да се реконструира железопътната линия в един къс участък и автомобилното трасе да се превърне в автомагистрала, свързваща се с автомагистрала „Хемус“  и пак по долината на р. Вит, недалеч от Плевен. Подобно строителството ще струва многократно по-евтино от изграждането на скъпите съоръжения на автомагистрала „Хемус“ по пътя през Предбалкана. Стига разбира се в търговете да не се включат заподозрените фирми от обръчите на ГЕРБ, ДПС и Пеевски.   

Цената на изграждането на третия мост при Силистра се определя като максимум по оценка на експерти от 200 млн. евро. Това е по-малко от половината от прахосаните пари за безсмисленото саниране на панелките, и съответното присвояване на парите от близките до ГЕРБ фирми – главни изпълнители, подизпълнители, проектанти и консултанти. Източник могат да бъдат и част от парите записани в бюджета за разходване по усмотрение на Правителството и респективно на Борисов. Така че пари могат да се намерят, стига да има желание да се помогне на Северозападна и Средна Северна България да се развиват. Изграждането ще трае не по-малко от четири години. А това означава по-малко от 100 млн. лева годишно. Срещу тях обаче ще има работни места и перспективи за бъдещото развитие на тези територии.

Всичко е въпрос на обективна и реална оценка на перспективите за развитие на първо място на територията на страната, на България, а след това да се търсят и отчитат чуждите национални и международните интереси и капризи. За страната е добре мостът да се построи от държавата, да се експлоатира от държавата и тя да се прибира таксите и чрез тях, макар и за продължителен период от време, вложените средства да се възвърнат. 
  
А останалите маршрути могат и трябва да се развиват. Най-напред да се заработи най-после по цялостното изграждане на първокласния международен път от Видин до Ботевград и автомагистрала „Хемус“, да се реконструират пътищата от Русе до Горна Оряховица и от Силистра до Шумен и от Силистра до Варна. Само по такъв начин, чрез определяне на приоритетите може да се помогне за социално-икономическото развитие на Северозападна и Средна Северна България.

Автор: Анко Иванов

            9.07.2016 г.