Модерният фашизъм

 

В горещото лято на 2023 г. огромната част от парламентарните български политици, журналисти, учени и постоянни телевизионни коментатори дадоха своя „принос“ в разбирането на фашизма, в разбирането на това какво е фашизъм и кой е фашист. Множество и разнообразни действия и обществени позиции се обявяват много бързо за фашизъм. Използват се словосъчетания като: „пълзящ фашизъм“ (Карадайъ); „обикновен фашизъм“ (проф. Овчаров, по филма на Михаил Ром); „дъно, фашизъм“ (К. Нинова); „мутрофашизъм“ (акад. Г. Марков); „фашизоиди“ (адв. Екимджиев); „национал-фашизоиди“ (проф. К. Янакиев); „уродливи фашисти“ и „американските неофашисти“ от ПП-ДБ (К. Костадинов); „фашизоидните либерали“ и „фашизоиден либерализъм“ (П. Волгин), „културен фашизъм“ (евродепутат Иво Христов), „фашизоидни лакеи“ (Страхил Ангелов), „съвременният фашизъм е философия на потребителския човек“ (Нед. Славов – писател) и множество други. Във вътрешнополитически план най-често прилагателните „фашистки“ и „фашизоидни“ се лепят на политическа партия  „Възраждане“, а нейните дейци отвръщат със същото на ПП „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“. Това често се прави с предумишлена цел, такава каквато има и Хелзинкския комитет с многостранния си обемен сигнал до Главната прокуратура с искане за забрана на политическа партия „Възраждане“ и подписалите се над сто проагитирани и/или заплатени за акцията интелектуалци и псевдоинтелектуалци. Те забравят, че забраната на политически партии и движения е същностен белег на фашизма. А есенният месец септември е с дата 23 в него, когато се навършват 100 г. от Септемврийското антифашистко въстание.  

 

                                                                    *      *      *

В света циркулират множество (хиляди) определения, т.е. разбирания какво е това фашизъм. Твърде често в понятието „фашизъм“ се влагат различни и разнородни признаци, което още повече обърква съвременните тълкувания на фашизма, дори тези на титулуваните професионални историци и социолози. Много често в публични изявления, журналистически и научни статии се слага знак на равенство между национализъм и фашизъм, но това са различни идеологии, движения и политически режими. Национализмът се основава на патриотизма, но не само като чувство и позитивна нравствена позиция по отношение на Родината и народа. Главното при национализма освен патриотизма е приоритетът на националните интереси на собствения етнос в страната и при международните отношения на страната, включително и при членството в международни съюзи и организации. Национализмът е един от основните признаци на неолибералния консерватизъм.

Фашизмът е в три основни проявления: крайно реакционна и антихуманна идеология,  радикално-екстремистко политическо движение и политически режим – терористична (автократична и/или тоталитарна) диктатура. Един от водещите признаци на фашизма по Грифин е ултранационализмът, възраждане на нацията (палингенеза). Той обикновено се разбира като превъзходство на своя народ над други народи, ксенофобия (ненавист и омраза към други народи и етноси – антисемитизъм, русофобия, расизъм, асимилация, геноцид и др.), ограничаване  и пренебрегване правата на малцинствата, иредентизъм (създаване на Велика държава – Велика Германия, Велика Италия, Велика Албания, Велика Гърция, Велика Хърватия, Велика България и т.н.), както и военна агресия и милитаризъм.  Фашизмът има и други характерни признаци, без които не може да има фашизъм: етатизъм (силна централизирана тоталитарна държава, която е над всичко и обхваща всичко), антидемократизъм (антилиберализъм), антикомунизъм и антиконсерватизъм (радикална промяна на обществото). За да бъде обявена за фашистка някоя партия или държава трябва да има фашистка идеология и да провежда на власт политика, която съдържа тези пет основни признака. Другото е политическа демагогия и пустословие, опит за омаскаряване на политическите противници.

Отделни историци (и група историци от БАН), търсейки отрицанието на фашизма в България, избират заместващо определение – авторитаризъм. В България липсвало било фашизъм, понеже нямало фашистка партия на власт, т.е. те търсят формата, а не съдържанието на политическите режими в България от 1923 до 1944 г.  Напоследък често приравняват русофилството с фашизъм, т. е. всички които подкрепят Русия и са привърженици на Путин са едва ли не фашисти. Филството не е белег на фашизма. При него няма явлението чуждофилство. Иначе бе трябвало да обявим за фашисти Дядо Петко Славейков и Иван Вазов.    

Понятието фашизъм се използва и за либерализма. Мнозина считат Дж. Голдберг  за един от най-известните автори за либералния фашизъм (Jonah Goldbеrg. Liberal Fascism: The Secret History of the American Left, From Mussolini to the Politics of Meaning. Doubleday, 2008, 496 p.). След Втората световна война група американски историци, социолози и политолози наложиха в света тяхното виждане, че фашизмът и комунизмът имат една обща основа – тоталитаризма и следователно са едно и също нещо. Това стана с цел приравняване на фашизма и комунизма като идеологически противници на неолиберализма в световен мащаб.  

След Втората световна война редица фашистки идеи, методи и кадри са възприети от англосаксонския либерализъм и използвани в борбата му с комунизма. Те са не само възприети, но и модифицирани от съвременния англоамерикански глобален неолиберализъм, но на нова идейна основа – не ултранационализъм, а на глобализъм и национален нихилизъм, формиране на нов тип личност, на нов глобален ред в света под егидата на САЩ. Някои от старите признаци и идейни основи на фашизма сега имат ново измерение (нов идеен прочит!?!?), породено от новите обществени условия в света и в отделните страни.

Един от основните идейни моменти на национал-социализма в Германия между двете световни войни е опитът за приложение на идеите на евгениката (от грц. evgenis – добър произход, благороден). Тя възниква през XIX век във Великобритания и е създадена от Джон Галтон.  Представлява учение за селекцията на човека и пътищата за подобряване на наследствените черти и за борба с израждането на човека. В нацистка Германия тя води до унищожаване на непълноценните хора – инвалиди, болни, расови типове и т.н. и провеждането на медицински опити с хора, с унищожаването на милиони хора в пещите на концлагерите.

В съвременни условия евгениката се свързва с въвеждането на репродуктивните технологии и борбата с наследствените заболявания и тяхното лечение. Това е положителен аспект, зад който много често се прикриват отрицателните страни като намеса в развитието и действията на личността чрез медицински способи, дори до въвеждане на чипове в мозъка на човека (Мъск) и създаване на пандемични болести, чрез които да се намали броя на населението на Земята, както проповядват дейците на Римския клуб. Отрицателната страна на съвременната евгеника и възприетите в политиката нейни идеи не са твърде привлекателни. Поради това САЩ прекратиха масовите изследвания на хора и техният геном в самите Съединени щати, но развиха огромна мрежа от биолаборатории в почти целия свят. Набира се огромно количество информация и се разработват на тази основа генни инженерни проекти за въздействие и премоделиране на хора.

Налаганата в евроатлантическите страни теория за (половата) джендър идентичност (различна от пола при раждане) е опасна за репродукцията на отделните трансджендърни индивиди, но и за репродукцията на населението на страните и на света. В редица страни (Великобритания, Гърция, Швейцария и някои източноевропейски страни) смяната на пола е свързана със стерилизация. Смяната на природния пол налага хормонална и хирургическа намеса. В Швеция тя възниква  преди около половин век, но е със стерилизация на психично болни лица. Практиката се разширява и вече над 1 млн. хора в Европа са с пол, различен от този при раждане.

Промяната на пола засегна дори и децата. Според някои публицисти детският трансджендъризъм е вид евгеника, определяна като неофашистка. В Австралия на деца на възраст 10 г. поставят препарати за забавяне половото съзряване с предположение, че на възраст 16-18 години могат да бъдат оперирани за отстраняване на половите признаци.  Във Великобритания се правят експерименти за забавяне половото съзряване на деца на 12 г. „Демократичният евроатлантизъм“ достигна и до промяна на пола на децата дори без съгласието на родителите. В Германия правителството е одобрило нов проектозакон, с който децата могат да дават родителите си на съд, за да променят пола си. Това по примера на Испания. Гражданите в Германия ще могат да променят пола си чрез самоопределяне и без професионална оценка. А родителите на деца под 14 г. възраст могат да подават молби в службите по вписванията за промяна на пола на децата си.

Съвременната отрицателна неоевгеника се съчетава с нехуманните идеи на малтусианството (по името на английския му създател Томас Малтус и неговият т.нар. „закон за населението“). Според Малтус ръстът на производството на храни, осигуряващи живота на хората е по-малък от ръста на увеличение на броя на населението. Производството на храни се увеличава в аритметична прогресия, а ръстът на населението – в геометрична прогресия. Това създавало диспропорция в живота на населението и бедност. Според малтусианците само премахването на относителната пренаселеност във всеки географски район и държава може да спре възпроизводството на населението и задълбочаването на нищетата. Има два типа регулатори: естествени (епидемии, глад, войни) и целенасочени (т. нар. „морални задръжки”). Според малтусианците целенасочените регулатори са: въздържане от създаване на семейство (брак), по-късно встъпване в брак и най-вече ограничаване на ражданията. Основните причини за бедността се виждат в пренаселването на Земята и изтощаване плодородието на почвите, а не в справедливото преразпределение на новосъздаденото богатство. На основата на малтусианството в края на XIX век възниква неомалтусианството с концепцията за ограничаване на раждаемостта чрез предпазване от бременност, регулиране на ражданията в семейството („семейно планиране”), поддържане на нулев естествен прираст и провеждане на антинаталистична (ограничаваща ражданията) демографска политика.

На тази основа съвременните евроатлантици измислиха грижата за кариерното развитие на жените, тъй като майчинството било пречело за това. То не пречи на баронесата Урсула фон дер Лайен да има 7 деца, но пречи на милиони други германки да имат повече от едно дете. За да не се пречи на „кариерата“ измислиха и т.нар. „сурогатно майчинство“.  Все в този план логично се вписва и джендъризма – толериране и пропагандно и законово налагане нетрадиционните сексуални отношения – от хомосексуализъм, лесбийство и трансджендърство (транссексуализъм). От тях не се раждат деца. Колкото повече са обхванатите от ЛГБТ+ хора, толкова по-малко деца се раждат. И всичко това се прави под маската за правото на безбрежна свобода на личността, прекрачваща дори естествените граници и разграничения между хората по полов признак. Изключително редки са ражданията на хермафродити. Но никой в света не се ражда трансджендър, макар че може да умре като такъв.

Втората идея и масова евроатлантическа практика е старата идея за световно господство. Но тя е преобърната от утранационализма на Хитлер в глобалистки антипатриотизъм. Налага се обща глобалистка идея, че няма нации, няма етноси, има граждани на света. В Европа тя е междинно регионализирана – няма българи, гърци, поляци, холандци, испанци и т.н. – има европейци, а напоследък и все по-често – евроатлантици. Нещо повече, започна под диктата на ЕС да се пише „обща европейска история“, отричаща спецификите на националните истории. Започнаха и институционалните преследвания към държави и партии, защитаващи националните интереси, националните традиции, религия, обичаи и нрави и самобитност, родната история, език и литература, която особено проличава в санкциите  на ЕС срещу Унгария и Полша, управлявани от дясно-консервативни политически режими и от яростната атака към всички истински или мними националистически партии  и движения, в България сега провиждани в непослушната на евроатлантизма партия „Възраждане“. Тази идеология е в услуга на американския  мондиализъм – един глобален свят под господството на САЩ. И фашизма и глобализма са родни братя – те са не само антикомунистически, но и  антиконсервативни. Те са за „нов ред“ в света, за радикална промяна на съществуващото положение в отделните страни и света на основата на общия фашистки или глобалистки модел.

За евроатлантическата практика, носещата политическа конструкция е радикалната промяна в света и налагане на „новия демократичен ред“, по подобие на налагания преди и по време на Втората световна война фашистки „нов ред“ и разделение  противопоставяне на хора, партии и страни под логото „който не е с нас, е против нас“ и разделяне на държавите на две групи: „демократични“ начело със САЩ и „тоталитарни“ начело с Русия и Китай. Никак не е случайно името на партията на харвардците „Продължаваме промяната“, а в същност продължаваме подмяната на българските национални интереси с тези на САЩ и евроатлантизма под режисурата на посолството/посолствата.

Глобализмът като основа на съвременния антиконсерватизъм, антикомунизъм и антинационализъм отрича не само нациите и националните интереси, националния суверенитет, но вече и отрича наличието на човешките раси, формира се нов тип расизъм. Расизмът е признат като същностен белег на национал-социализма в Германия и е свързан с ксенофобията. Той разглежда хората по физическите им белези – анатомичен строеж, външни расови белези (височина, цвят на кожата, форма на очите, устните, носа, косите и т.н.) и ги определя на две групи – пълноценни и непълноценни раси. Нордическата раса е определена от нацистите за водещата, другите раси за тях са непълноценни. Това е грубо разделение на хората по външни белези и поводи за репресии срещу „непълноценните“ („недочовеците“). Между двете световни войни в САЩ в 30 щата действат профашистки закони, формирани на основата на расизма. Те са за принудителна стерилизация на „генетически нежеланите“ лица, предимно чернокожи жени.  За емигрантите в САЩ по същото време съдилищата определят дали пристигащият е „ариец“.  

През последните 100 г. в САЩ и англосаксонския свят антрополози и генетици, след развитието на генетиката, вместо термина „раса“ започват да използват „главни етнически групи“ (major ethnic groups), а негрите в САЩ не са негри, а афроамериканци. Те приемат, че хората не се делят на раси, тъй като генетично имат еднаква биология –

сърце, бял дроб, черен дроб и т.н.

Вместо биологичният термин „раса“ се въвежда нов – „социална раса“. Терминът отразява социалните отношения в обществото на основата на влиянието на биологичните особености на човека. „Социалната раса“ зависи от културата, икономическата и географската мобилност. Ако при нацизма непълноценността на расата се определяла по външните биологични белези, то при „социалната раса“ се измерва чрез социалното положение в обществото, а през последните десетилетия – и по коефициента за интелигентност (IQ) – способността за усвояване на знания и решаване на проблеми. Оказа се, че в САЩ афроамериканците са с по-ниско IQ, а с най-високо е елита – политически, икономически, духовно-културен и т.н. Следователно старото фашистко разделение между хората по външни биологични белези се замества от ново социално-расово противопоставяне между елит и народ.

Формира се нова разновидност на расизма – елитарен расизъм. Само елитът можел да взема решения по важни национални и международни въпроси. Не случайно този елитарен расизъм се прояви в отказа на управляващият политически елит да насрочи референдуми за приемане на България в ЕС, както това стана в други 25 страни членки на ЕС, а в Норвегия правиха два референдум и на два пъти народа отказа членство в съюза на Брюкселските чиновници. И така Калфин подписа за членство в НАТО без да бъде питан народа. Елитът решава, а народът е прост и неекспертен. Подобен социален расизъм проявява и Евроатлантическия сговор (Сглобката) при отхвърляне на референдума на Възраждане, проведен в съответствие със законните разпоредби. Кой е фашист – този който спазва закона, или този който го нарушава чрез елитарен расизъм? Българският народ нямал необходимата експертиза да определя дали да се въведе еврото вместо лева сега или след години каквато харвардските „експерти“ на ПП-ДБ или „олигарсите-експерти“ от ГЕРБ-СДС и ДПС имали!    

Трета евроатлантическа идея и практика е осъвременената фашистка ксенофобия.  Известно е, че ксенофобията е чувство на нетърпимост към нещо чуждо, към различното. Евроатлантическа ценност се оказа омразата към комунизма и към Русия, към православието – комунистофобия и русофобия. Тази политическа ксенофобия е превърната в критерии не само за оценка на сегашната действителност, за дейността на партиите и ръководните им дейци, но и за миналото. Върви в момента яростно евроатлантическо пренаписване на историята с цел противостоящите на т. нар. „либерална демокрация“ общества (социализъм и фашизъм, но вече и неолиберален консерватизъм) да бъдат заклеймени, да се събарят паметници, мемориали, да се  изтриват и премълчават художествени и научни произведения за миналото, некорелиращи на неолибералния идеен калъп.  

Четвъртата евроатлантическа идея и практика е лъжедемокрацията. Съвременната неолиберална демокрация се превръща в демокрация на малцинството на богаташите (олигархическите кръгове, бизнес-задкулисието), на политическия елит (истеблишмънтът), на цветните народностни малцинства, на сексуалните малцинства (хомосексуалисти, лесбийки, трансджендъри и въобще ЛГТБ+) над мнозинството от хората в обществото.  Съвременната лъжедемокрация се основава формално на демократични процедури като избори, изборност и сменяемост на управляващите лица. Свободата на политически избор е променена чрез подменяне. Обявената за всеобхватна демокрация е фалшифицирана: фалшиви партии – продукт на социалното инженерство на транснационалния бизнес („Продължаваме промяната“, ГЕРБ, „Гергьовден“ и редица други);  фалшификация на изборните резултати (масово сгрешени протоколи, приемани за верни), електронно-манипулационно изчисляване (чрез кода за машинното гласуване), купуване на гласове (в брой и без разписка и със съзерцателно отношение на полиция, прокуратура и съд), корпоративен вот (работодателят – собственик, президент на фирмата, управител, кмет и т.н., указва за кого да се гласува); корпоративни дарения за избрани партии; телевизионна и интернет манипулация и дезинформация и т.н.  

Наложен е пряк отказ от допитване до народа чрез референдуми по различни важни за населението въпроси в ЕС и в България. В ЕС след референдумите за Европейска конституция във Франция и Нидерландия, които бяха отрицателни, се отказаха от идеята на подобна Конституция и се премина към директно чиновническо тоталитарно управление на страните в Европа, достигащо до определяне „кривината на краставиците“, „правотата на бананите“, „щастието на кокошките“ и т.н., огромна финансова „помощ“ за Украйна без да са питани европейските народи дали са съгласни техните данъци да се използват за тази цел, голяма част от собствените им хора да гладуват.  Нещо повече при провежданите референдуми имаше огромен натиск върху населението за членството в ЕС. В Дания се проведоха два референдума – първият отрицателен и вторият под натиск – положителен. Поради това не допуснаха провеждането на подобни референдуми в България и Кипър. В България бе приет закон за референдумите, според който не народа решава, а „евроатлантическите“ депутати-българофоби от Народното събрание. Така целево бяха ликвидирани резултатите от референдума за строителството на АЕЦ „Белене“, срещу който бяха САЩ и върхушката на ГЕРБ и ДПС, твърдящи, че експертите и политическия елит трябва да решават, а не народа.  

Псевдодемократична е и налаганата чрез НПО практика за смяна на неудобните за САЩ и НАТО власти чрез извършването на добре платени т.нар. „цветни революции“ по разработената от Лий Шарп социална технология за ненасилствена смяна на властта и финансово осигуряване от чуждестранни финансови средства на местни псевдоорганизации. Майданът в Украйна (2014 г.), по самопризнание на Нюланд, струваше на САЩ 4.7 милиарда долара. В България протестните движения в края на 1996 г. – началото на 1997 г. бяха, по признанието на една известна тогава българска артистка, хонорувани (платени). Тези, които скандираха срещу комунистите и скачаха под девиза „който не скача е комунист“ получавали по 100 марки на ден. Формирани са и щатни протестърски организации с пари от „Америка за България“ и други външни източници подобно на организацията „Правосъдие за всеки“ и т.н.

Подобна е била картината в България и през 1922-1926 година, когато още не го имало ЕС. Тогава Гео Милев написал в сп. „Пламък“, че „Европа, поклонница на „демокрацията“ … снема маската на „демокрацията“  и оголва истинския си лик – фашизма. Демокрацията значи реакция – най черна реакция – и в Европа и у нас“. (Гео Милев. Фашизмът. По www.Slovo.bg/showwork.php3). Сегашните регламенти на ЕС са тоталитарно фашистоподобно оръжие за подчиняване на страните-членки на ЕС, често пъти против интересите на отделните или дори на повечето европейски страни-членки.  Те са всеобхватни – икономика, политика, военно дело, енергетика, прокуратура, съд, образование, пренаписване на историята, неглижиране на националните традиции, изкуство, език и култура и т.н.           

Петата евроатлантическа идея и практика е съвременният антикомунизъм. Антикомунизмът е политико-идеологическа позиция, възникнала след Великата октомврийска социалистическа революция в Русия (1917 г.). Първоначално антикомунисти са либералните демократични държави в Европа и САЩ, 14 от които организират военна интервенция срещу новата Съветска власт. Фашизмът в Италия се заражда първоначално като идея и като движение на антикомунистическа основа, а след това антикомунизма се облича в националистическата и тоталитарна черноризка униформа. По същество между двете световни войни има две вида антикомунизъм – либерален и фашистки. След Втората световна война фашизма вече като политически режим го няма. Останаха неолиберализма и социализма. И се започна тоталната студената война на либерализма под егидата на САЩ срещу социализма и комунизма. В Европа след 1989-1991 г. вече няма комунизъм и настъпи краят на историята (Франсис Фукуяма). Но войната срещу комунизма продължи и продължава безкрайно дори след разгрома на Социалистическата система в Европа, Закавказието и Централна Азия. Тя се води срещу останките сред политическите партии на съмишленици на комунистическите идеи и най-вече срещу миналото – войната срещу паметниците, преименуването на градове, села, булеварди, улици и т.н., пренаписване на историята, създаването на нови произведения на изкуството и културата с невярна представа за социализма и комунизма, отмяна на присъди на фашисти, обявяване на комунизма за противодържавна идеология и политически режим, остракизъм и безкрайна във времето и пространството „лустрация“ на държавна сигурност и т.н. Комунизмът и Държавната сигурност вече ги няма, но антикомунизмът е с нарастващи темпове и тотални изяви в политиката, новонаписаната история, в журналистиката и т.н.

Антикомунизмът е присъща черта на фашизма и на неолиберализма. Но те са явления с различна същност и проявление. Фашистите се борят с комунизма, понеже той е за класова борба, която според тях нарушавала националното единство и била пречка за развитие на могъществото на нацията. Съвременните неолиберали са против комунизма от позициите на класовата борба, на интереса на богатите, които не искат да се намаляват техните печалби за сметка на справедливо разпределение на новосъздаваното богатство, солидарност с бедните и стремежът към равенство, а са за продължаващо и ускорено обогатяване на богатите и обедняване на бедните, докато социализма като политическа система е за равенство, за държавно регулиране и планово стопанство, а не пазарна стихия.    

Шестата евроатлантическа идея и практика, родееща се с класическия фашизъм между двете световни войни, е налагането на всеобхватна във вътрешен и в международен план на тоталитарната практика на унификация на политическите идеи, неолибералната икономика, политически режими и практика, на моделиране на поведението на населението в света и в отделните държави, на формиране на единен неолиберален глобален модел на развитие и на функционирането на обществата, на  въвеждането на нов световен ред, еднотипни системи на държавно управление. Регламентите на ЕС, които трябва да се транспонират във всяка отделна страна са израз на тоталитарното управление на съюза, на изглаждане като с ютия на всички грапавини и гънки на демокрацията под температурата задавана от Вашингтон. Който в ЕС се отклони – отива на съд и плаща големи финансови глоби и/или бива остракиран и дамгосван чрез целенасочено регулирана и вътрешно самоцензурирана система от средства за масова информация и дезинформация.

                                                                      *      *      *

В съвременния свят не може да се възроди фашизма в стария му облик от преди Втората световна война. Фашистките идеи се развиват и се реализират в променен вид в съвременния глобализиран свят на информационно-комуникационните технологии. Тяхното разпространение и налагане в практиката е чрез по-нови средства и методи, но същността им е същата, независимо от променящата се форма. След опоскването на природните ресурси и разрушаването на природната среда, ако човечеството не отхвърли неолиберализма, осигуряващ несметни богатства за богатите и по-голяма бедност за бедните, може да дойде ново време с нов фашизоиден ред. Както казва писателят Славов:   „иде диво малтусианско общество“, „цифровизирано“ и с „изкуствен интелект“. Сега зад модерното ругателно използване на термина „фашизъм“, трябва да се видят и същностните негови проявления в съвременното общество и да се предотврати неговото бъдещо развитие.  

 

5.09.2023 г.                             Автор: Анко Иванов – д-р по философия

Гр. София                              Източник: Политкомент

Рушителите на Паметника на Съветската армия поругават българската история

 

„Историята не е арена на щастието“

(Г. Ф. Хегел. Философия на историята)

Правителството на евроатлантическия сговор (ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС) и ортакът му ДПС вместо да решават най-важните държавни въпроси като демографията, огромното неравенство – най-високото в ЕС и едно от най-високите в света, огромната бедност и нищета на 90% от българите се е заело с реализацията на политическата програма на Козяк, огласена от записите на едно съвещание на „Продължаваме промяната“. По своето съдържание действията от Записа разкриват неофашисткият характер на Сглобката (Евроатлантическия сговор). Този път общественото мнение е изкуствено конфронтирано чрез неустоимото желание на група български нихилистични политици да угодят на Козяк под маската на евроатлантизъм.  Става дума за събарянето (унищожаването) на паметника на Съветската армия в София. Паметникът е на армията-съюзник на британската и на американската армия по време на Втората световна война- част от антихитлеристката коалиция.

Някои платени и кариерно амбицирани евроатлантици забравят каква е била реалната политическа и военна обстановка в Европа и в света през 1941-1944 г. Нека да си я припомним. В света се водят военни действия на три континента – Европа, Азия и Африка. В битката участват и войски от Северна Америка (САЩ и Канада) и от Австралия и Нова Зеландия. Главните бойни театри са четири: Европа, Тихоокеанския район, Източна и Югоизточна Азия и Северна Африка. В битката, от двете страни на фронта са две мощни коалиции: Тройния фашистки пакт (Оста Рим-Берлин-Токио) и страните Германия, Италия, Япония и присъединилите се към тях Унгария, Румъния, България, Хърватия, Словакия, Манджурия (Манджоу Го); Антифашистката коалиция (СССР, Великобритания, САЩ и Франция) и бившите британски владения – Канада, Австралия, Нова Зеландия, Индия. И двете страни използват ресурсите от завладените територии, както и от неутрални страни. За Тройния съюз снабдяването с ресурси става предимно чрез Швеция, Швейцария, Португалия и Испания.  В завладените от Тройния съюз държави (в повечето страни) има разгърната ожесточена антифашистка съпротива – Франция, Полша, България, Гърция, днешните земи на Беларус, Украйна и Молдова. На Балканите има и две марионетъчни правителства на завладените Сърбия (ген. Нешич), Гърция (сменяни три правителства). През цялата война Турция не влиза официално в съюз с нито една от двете страни, но в Източна Тракия срещу България е съсредоточена мощна армейска групировка. Срещу нея стои маломощният български Прикриващ фронт. В края на август и началото на септември 1944 г. конкретната военно-политическа ситуация на Източния фронт е сложна, особено след излизането на Румъния от войната срещу Съветския съюз (23 август 1943 г.). България е пред дилемата как да се спаси. Вариантите са само няколко. Първият е да продължи да работи за и да е с Германия. Този вариант е явно неработещ.  Вторият вариант, измислен от Филов и реализиран от Багрянов е обявяването на неутралитет във войната срещу Съветския съюз, но не се прекратява участието в Тристранния пакт, не се прекратява представителството на интересите на Германия пред Съветския съюз от българското посолство в Москва, немските войски продължават да са в България, да се държат в концентрацинен лагер съветски, английски и американски военни.  Третият вариант е сключване на сепаративно примирие с Великобритания и САЩ след настъпление на английски американски войски от Бяло море през Беломорска Тракия или България да бъде окупирана от турските войски. Третият вариант се блокира от Съветския съюз и последва обявяване на война, в съответствие с приетите задължения на Съветския съюз пред Великобритания и САЩ. Още в края на август 1944 г. са договорени условията и правилата за примирие с България и осъществяването на контрол върху нея от Тристранната съюзна контролна комисия. Присъствието на съветски войски в България е регламентирано с примирието, подписано през октомври 1944 г. в Москва от българския външен министър проф. Стайнов – представител на десните политически сили в България. След Девети септември 1944 г. при правителството на Отечествения фронт и двама десни регенти България участва във Втората световна война в две фази. Редом се сражават българи и съветски войници. В тези действия загиват хиляди български и съветски войници, воюващи рамо до рамо срещу фашистките германски войски.

В тази конкретно-историческа ситуация се вписва паметника на Съветската армия в София като спомен за събитията от Втората световна война. Той е и паметник на българските войски, на участвалите и загиналите във войната на страната на Антифашистката коалиция на СССР, САЩ и Великобритания. И едно малко отклонение. Във втората фаза на тази война в Унгария участват мои близки хора – чичо ми и редица мои съселяни, някои от които не се връщат от войната. Тъстът ми е също мобилизиран и участва във войната. И за близките на всичките тези славни български войници, сражаващи се под ръководството на Съветската армия събарянето на паметника е поругаване на паметта на тези славни българи. Дейците на Евроатлантическия сговор просто нямат знание (канадско образование) и чувство за родна история и родова памет – за тях са важни указанието от посолството/посолствата. В тяхната историческа памет и обучение няма място за българската памет за славните български войници.

Много е прав Хегел, че историята не е  арена на щастието. И колкото кощунствено да се дописва Хегел, бих се осмелил да напиша и, че е кощунство да не се знае или да се забравя и пренаписва по чужд модел и под влияние на чуждоземска англо-саксонска политика българската история. Сегашното обругаване на Паметника на Съветската армия е политика на наследниците на онези, които яростно бомбардираха София и множество други български градове и села, избиха хиляди мирни български жители. Вярно е твърдението на В. Проданов, че „Там, където доминира идеологията на либерали и неолиберали историята се вижда по един начин, а там, където са консерватори или комунисти по друг, включително и историята на Втората световна война и на всички войни. В едни страни тя се пренаписва и отхвърля, в други имаме много по-голяма приемственост, както в Китай през последните десетилетия“ (Проданов, В. (1921). Идеологически различните интерпретации на историята. 24.06.2021 https://pogled.info/avtorski/Vasil-Prodanov/ideologicheski-razlichnite-interpretatsii-na-istoriyata.131094.

В един столичен антикомунистически и русофобски вестник на 19 август 2023 г. се появи една статия, навярно поръчкова, в която по повод Паметника на Съветската армия в София са изписани маса неистини и мисловни инсинуации под неадекватното заглавие за „големия брат“ и братушките. Тя по съдържание не е подплатена с факти и не би трябвало да ѝ обръщаме внимание, но в нея има няколко от основните евроатлантически опорки, масово използвани в политически речи, коментари на „всичколози“ по телевизиите и т.н.

Какво прави впечатление в дискусията за паметника на Съветската армия?   

Първата голословна опорка е неправилното отъждествяване на някогашната Съветска армия със съвременната Руска армия и с политиката на съвременна Русия – една от петнадесетте бивши съветски републики. Съветската армия воюва с фашистките германски, италиански, унгарски, румънски, испански, хърватски, словашки и други войски. Тази армия дава милиони жертви. Руската армия не е Съветската армия, която остана в историята, в книгите, филмите, списанията, паметниците, музеите, мемориалите, в паметта на огромното множество жители на Европа. В края на Втората световна война Първа българска армия е част от Трети украински фронт на Съветската армия, а представителна част на Българската армия дефилира на Червения площад по случай победата над фашизма. През първия етап (септември-ноември 1944 г.) българските войски се сражават се изтеглящите се от Гърция германски войски на територията на днешна Сърбия, Северна Македония и Косово и осигуряват левия фланг на Трети украински фронт. През втория етап (януари-май) Първа българска армия (130 000 души) се сражава в Унгария, но достига и Австрия. По време на двете фази на войната Българската армия наброява 455 000 мобилизирани и кадрови войници и офицери. Във войната загубите на Българската войска са: 8 337 убити, 9 155 безследно изчезнали  и 22 958 ранени или общо 40 450 души (По Уикипедия). Само убитите и ранените са около 32 000 войници и офицери. Така, че след 19 септември 1944 г. до края на войната Българската армия е част от войските на Антифашистката коалиция и макар и малка част от Съветската армия.

Втората опорка е, че „проблемът с паметника не е национален“. Следователно той е интернационален, но в глобалния свят няма интернационализъм, а само американски неолиберален глобализъм, отричащ всичко национално. Щом не е национален, той не зависи от мнението на българите и решенията на българските власти. Тогава България е управляема колония или поне доминион, в който всичко се решава от посолството/посолствата, а страната се управлява от компрадорски политически елит.  Да, но огромната част от българите не искат страната им да е третирана като колония. Само определени политици, журналисти и „експерти“ за много пари им харесва към страната ни да се отнасят като към колония, в която те са местната компрадорска администрация и върховна власт – местен политически елит за лична употреба.   

Третата невярна опорка е, че българското общество не одобрява съществуването на Паметника на Съветската армия, няма положително отношение към него. Споменатият автор счита своето лично отрицателно мнение за общественото мнение или пък на платените протестъри-лумпени против паметника. Няма независимо обществено допитване до българския народ. Няма надеждно социологическо проучване, а само платени и поръчкови изследвания на отбрани хора, представяни за обществено мнение и антикомунистическите и русофобски тиради на високоплатените журналисти от телевизионните екрани. Паметниците са израз на общественото мнение на миналото, когато са живели бащите и дедите на настоящите лумпени. Цялата рода на Васил Терзиев, родителите на Христо Иванов, дядото на Бонев („Спаси София“), бащата на Бойко Борисов и т.н. са възприемали по друг начин наличието на паметника на Съветската армия. Сегашните настроения против него, много миришат на парите от „Америка за България“, Сорос и т.н. и указанията на посолството/посолствата.

Четвъртата опорка на рушителите на Паметника на Съветската армия е, че у нас „много политически субекти – са пряко зависими от Русия … български субекти на издръжка от нея“. Субективното мнение на вживяващия се в ролята на римски император журналист, както и на много други остракьори не е подплатено с нито един факт. Това напомня на четящите историята българска, че винаги при обществени напрежения западняците си служат с мита за „руското злато“ и „руската зависимост“, само че удобно „забравят“ че Русия изплати дълга на България на Турция за да може България да бъде призната са самостоятелна суверенна държава, а не протекторат на Високата порта. Уж Малинов бил „руски агент“, ама съда не казва това, а го внушават продажни журналисти и американофилски политици.

Петата дезинформационно-манипулационна опорка е, че Съветската армия е била чужда армия окупаторка. Навярно много от противниците на Паметника на Съветската армия не правят разлика между окупация и присъствие на чуждестранни войски на наша територия. Самото присъствие не е белег на окупация. След Първата световна война и Солунското примирие има активно и променящо се на брой присъствие на Съглашенски войски. Общо през България са преминали 220 хиляди съглашенски войници и офицери. Към  1 май 1919 г. те са 19 200 войници и 769 офицери (Минков, Ст. Дислокация, предислокация и численост на Съглашенските войски в България. – В: Историческата наука в полза на България, т.1, секция история, С., УИ „Стопанство“, с. 115-122). Тези съглашенски войски имат дял в разоръжавеното на българската армия и нейното ограничение по брой. Те се движат свободно из страната, често заемат казарми и помещения на разформированите български военни части, нямат постоянни военни бази. Придвижването на съглашенските войски из страната и изхранването им е за сметка на България и нейния държавен бюджет. Но България има свое правителство и администрация, полиция, съд и макар и силно намалена – армия. И никой не обявява съглашенските войски за окупационни. Вторият случай е 1941-1944 г., когато в България като член на Тристранния пакт, пребивават Германски войски, които участват в бойни действия срещу съседни държави (Югославия и Гърция) и през Черно море воюват със Съветския съюз. Техният брой е променлив, но нямат постоянни военни бази. Страната има свое самостоятелно управление – правителство, областни управи, околийски и общински ръководства, своя полиция, съд и т.н. Българската армия не е разоръжена, напротив е увеличена. И никой не пише, че България е окупирана от Германия. От 1944 до 1947 (подписването на Парижкия мирен договор) в България има ограничен контингент съветски войски, съгласно споразумението между СССР, САЩ и Великобритания. Българската армия не е разоръжена. Тя се включва във войната на страната на Съветския съюз, САЩ и Великобритания. Съветската армия няма в страната постоянни военни бази. България има свое правителство, областни и местни управи, полиция, съд и т.н. Издръжката на тази армия на българска територия е за сметка на страната ни, както е по споразумението между трите велики сили за примирието на България с Антифашистката коалиция. Но Съветския съюз, за разлика от Германия и Съглашението доставя на страната липсващите горива, лекарства и др. стоки.

И евроатлантическите политици, Евроатлантическия сговор (ПП-ДБ, ЕРБ-СДС и ДПС), американофилите говорят и пишат, че Съветската армия била окупатор в България, но мълчат за Съглашенските и германските войски в България дали са били окупаторски. В началото на XXI  век в България постоянно пребивават американски войски, които имат свои постоянни военни бази и непрекъснато увеличаващо се присъствие  и разширяване на броя и площта на базите. И България пак има свое правителство, което по израза на въпросния журналист би трябвало да е определено като „марионетно правителство“. Франция, Великобритания и Италия (Съглашението), фашистка Германия и социалистическия Съветския съюз нямаха на наша територия свои военни бази. Сега евроатлантическия неолиберален САЩ има свои военни бази на нашата територия, но тях не ги обявяват за окупатори.  

Шестата идейно-пропагандна опорка по повод Паметника на Съветската армия е информационната дезинформация за социалистическото минало на България. Тя най-често се формира в няколко щриха. В българската история след Първата световна война никога не е имало щастие за всички. Цялата ни история е борба, противопоставяне в българското общество на различни по големина партии, на групи по интереси с различни мотиви и по различни поводи. Най-често първият щрих са прословутите концлагери. Само че, съвременните евроатлантици си спомнят само за “трудовите общежития“ след Девети септември 1944 г. До тази дата концлагерите са многократно повече. Първият концлагер е остров „Св. Анастасия (о-в „Болшевик“), в който след Деветоюнския преврат са вкарани 132 земеделци и комунисти, който и след това многократно е използван като място за репресирани от управляващия преди Девети септември режим. В него са били за известно време дори проф. Ал. Цанков и Кимон Георгиев. В концлагерите са вкарвани и депутати от действащото Народното събрание от квотите на БКП и БЗНС. През 1944 г. в тях са вкарани 9 народни представители на БРП (к). Създадена е система от различни типове концлагери. Концлагерите са били с различен статут, за различен период от време, ту откривани, ту закривани. По-известните фашистки концлагери в България са Кръсто поле (Еникьой, Ксантийско) с 1494 лагерника през 1942 г., обявен като „Селище на Държавна сигурност“; Гонда вода и „Св. Никола“ край Асеновград; с. Рибарица (Тетевенско); временният концлагер „Галата“ край Варна; еврейските концлагери „Кайлъка“ (край Плевен) и Сомовит (край Дунав, Никополско); концентрационните лагери за млади войници с ненадеждна за фашистката власт лява ориентация (и големи ученици и студенти) край с. Гиген и с. Белене (Плевенско). Особено положение имат еврейските трудови лагери за мъже, маскирани като поделения на Строителни войски. Епизодичен характер имат лагерите, свързани с подготовката и провежданите избори за Народно събрание през 1938 г., когато политическите противници на монархофашизма са затворени в лагери за два месеца като този край Омуртаг (“Зелена морава“ 573 –ма души) и на др. места. След Девети септември махалото се е задвижило и преминало в драгата страна – изпращащите в концлагери са били изпратени също така в концлагери. Да, историята не е арена на щастието. Пътят на политиката и политиците е много трънлив.

Вторият щрих, на който бе даден отново акцент през тази седмица е за „бодлива тел и стрелба по границите“. Да, на българските граници по време на социалистическия период имаше бодлива тел и се стреляше по бягащите през границата войници с откраднати автомати и престъпници – горани. „Демократът“ Ив. Костов, разруши телените огради по границите, без да пита местното население. Бойко Борисов отново издигна „бодлива тел“ по границата с Турция, но сега няма граничари и никой не стреля, а мигрантите убиват полицаи и шетат из цялата страна, возени от престъпни български елементи, а местните жители не смеят да си отворят вратите на къщите. 

Третият щрих е за „репресии над цели социални групи“. Това е неточно. Имало е справедлива репресия над една „социална група“ – фашисткият елит на страната. Дефашизирането и репресиите срещу носителите на фашизма и нацизма стават в цяла Европа. Във Франция са дефашизирани дори проститутките, обслужващи немските войски, в Гърция са съдени и осъдени три колаборационистки правителства, в Хърватия десетки хиляди хърватски фашисти (усташи) са „дефашизирани“ без съд и присъда и т.н.

Четвъртият щрих е за т. нар. „международна изолация“. Но истината е съвсем друга. България е приета за член на ООН, има активна международна позиция в ЮНЕСКО. В нашата страна се провежда Международния фестивал на младежта и студентите с участници от цял свят. В България се провеждат срещите на децата от света – „Знаме на мира“. България е на трето място в света по производство и търговия с мотокари и електрокари, изделия, които се изнасят дори в най-развитите икономически страни в света. Страната ни се нарежда сред първите 30 най-развити държави в света и на трето място в социалистическия лагер.   

Събарянето на Паметника на Съветската армия  е характерна неофашистка проява на глобалния евроатлатизъм, в България поверено на Евроатлантическия сговор, под „мъдрото ръководство“ на Петков, Василев, Борисов, Пеевски, Христо Иванов, т.е. на привържениците на милитаризацията на страната и прякото ѝ свързване с войната на неолибералния капитализъм с другите различни политически идеологии, движения и режими. Фашизмът и между двете световни войни и съвременният либерален фашизъм са крайно дясна разновидност на капитализма, прокарващ се под „външно изглеждащи нерепресивни форми“ (В. Проданов. Що е фашизъм и неофашизъм. В: Неофашизмът: същност и съвременни прояви, с. 2016, с. 20)     

 

 

23 август 2023 г.                 Автор: Анко Иванов

Гр. София

Източник: Политкомент

Евроатлантически сговор?

                                  Евроатлантически сговор?

(опит за политико-историческо сравнение)

            Преди 100 години, на 10 август 1923 г. се образува известният в българската история крайно десен фашистки Демократичен сговор. Той е създаден чрез сливането на няколко крайнодесни либерални партии и фашистки организации  и движения. Демократическата, Радкалдемократическата и Обединената народно-прогресивна (обществено известна като банкерската – б.м.) партия се обединяват в Съюз за демокрация. На 10 август 1923 г. Съюзът за демокрация се обединява с фашисткия Народен сговор, в който преди това се е влял фашисткият Български народен съюз „Кубрат“ (БНСК). Те подкрепят първото правителство на Ал. Цанков, съставено от министри от формално безпартийни интелектуалци и военни. Ръководно положение в демократическия сговор имат ген. Вълков и проф. Ал. Цанков, но формално в Изпълнителното бюро са по двама представители: Кимон Георгиев и проф. Т. Кулев (Народен сговор), Венелин Ганев и К. Миланов (Обединена народно-прогресивна партия), Р. Маджаров и Ал. Гиргинов (Демократическа партия) и Петко Стоянов и Никола Найденов (Радикалдемократическа партия). В тази сглобка (сговор) с активна роля и позиция през първите дни и след 1926 г. е банкера Ат. Буров.

            Демократическия сговор се появява като партия, която продължава промяната в България, станала с военно-фашисткия Деветоюнски преврат. Формирането на тази нова продължаваща промяната сглобка (нова партия) протича през множество трудности, дискусии, дрязги и противоречия, но най-накрая постига формален сговор в името на това да управлява и да се превърне в единна и мощна дясна реакционна партия. Но исторически през следващите години поради вътрешните противоборства от него се отделят партии и се създават нови, докато през 1934 е прекратена след преврата на 19 май 1934 г., заедно с всички други партии. Сговорът става чрез преодоляване на старите омрази, противоборства и напрежения и чрез самоограничаване на полето на своята дейност и вкарване в политиката на челни места на нови лица. Програмата на Демократическия сговор е основана на идеите заложени в документите (програмите) на Радикалната партия  и на правителството (В-к „Миръ“, бр. 6951 от 11 август 1923 г.). След Септемврийското въстание тази партия в 21 ОНС функционира под ръководството на Малкия конвент (група действащи и запасни офицери, налагащи решенията в Народното събрание), приел крайно реакционния закон за защита на държавата (33Д). Управлението на Демократическия сговор се прочува с провеждания в страната терор, а министър-председателят е определян в Европа като „кръволока Цанков“. Формално това е демокрация, но използваща сила, насилие и терор, милитаризация и паравоенни организации. Демагогски се явява като партия за осигуряване в страната на ред и порядък, ред и законност.

            В историческото развитие на страните има множество моменти със сходни явления, макар с многогодишна дистанция. Те не са копие едно на друго, понеже са проявления в различни обществени условия, в различни етапи на развитие на обществото, в различна международна обстановка, с различна външна форма и изява, и с различни действащи лица и лидери, но с твърде сходно съдържание. И оттук е аналогията между Демократичен сговор и Сглобката (Евроатлантическия сговор – уж некоалиция) между коалициите ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС и присъединилият се към тях ДПС (т.е. тройна коалиция).

            Целите на Евроатлантическия сговор (Сглобката) са обявени формално и демагогски като евроатлантически, като под това се разбира проамериканската и прозападна свързаност на България, напълно подчиняване на страната на бюрократите от ЕС (Брюксел) и на НАТО, засилване на русофобията и активно участие във войната на НАТО срещу Русия. Това е в пропагандно отношение прикривано с общите фрази за борба за влизане в Шенген, приемане на България в Еврозоната и действия по Плана за възстановяване и развитие. Във вътрешен план новосъздаденият Евроатлантически сговор от натаралежени партии и коалиции под невидимото с просто око и телевизионна камера диригентско влияние от посолството/посолствата, и от трикратни посещения в тях в една седмица на един физически едър олигархичен десен лидер. В невидимия вътрешен план това е сговор на олигархическия капитал с три ясно очертани кръга: депесарски обръч от фирми под мъдрото ръководство на милионера-хидроинженер и един виден едрогабаритен милиардер; герберски олигархичен кръг с предимно „хранещи се“ от държавните поръчки на национално и местно равнище фирми на бившите три правителства на ГЕРБ; харвардско-капиталовски олигархичен кръг, даващ приоритет на евроатлантическите компании и фирми и лично обогатяване на част от местните богаташи.  Борбата между тези три олигархически кръга е за по-широко поле на действие, по-големи печалби и засилено влияние в съдебната система, досега осъществявано от само от ГЕРБ и ДПС, както и за влиянието чрез държавните регулаторни органи и в „разпределянето на порциите“ по Доган.

            На пръв поглед Демократическия сговор и Евроатлантическия сговор са различни, действат в различни времеви епохи, но те си приличат по много неща:

            Първото е сговарянето за общи действия и взаимно разпределение на блага от властта в съответствие с техните тяснопартийни и групови интереси. Поради това терминът сговор е много подходящ и за двете формирования. Да припомним, че според Българския тълковен речник думата сговор означава: 1/. Наличие на добри отношения и разбирателство между хора; 2/. Групировка, образувана след преговори. Второто разбиране на термина „сговор“ е валидно и за двата сравнявани сговора. Разликата е в първото – за Демократическия сговор то е демагогски поставена цел за прикритие на терористичната същност на политическото образувание, а за Евроатлантическия сговор – за крайната цел – подчинение на България и ограничаване на нейния суверенитет.

Партиите, създали Демократическия сговор – Демократическа, Радикалдемократическа и Обединена народно-прогресивна (банкерска), както и Народен сговор, са политически организации на старата градска буржоазия (по сегашному – бизнес, а исторически това са представители на старото чорбаджийство – предимно финансова и търговска буржоазия). Без властта те повече не могат за отстояват своите интереси. Евроатлантическият сговор е от партии и коалиции, представляващи различни слоеве, предимно на бизнеса и високоплатените експерти и служители. Те изразяват и отстояват чрез властта класовите интереси на съвременната градска буржоазия (градския жълтопаветен бизнес и експерти с големи доходи; „умнокрасивитет“ по Волгин; „психодесни“ по Симов), т.е. бизнесът свързан с използването на обществените поръчки за обогатяване и обръчите от фирми на ДПС. Те изразяват и защитават не само интересите на бизнеса и високоплатените експерти и служители, но вече и чуждестранният икономически интерес (харвардското крило).

Второто е трудното сговаряне (сглобяване) при създаването на Демократичен и на Евроатлантически сговор. То е напрегнато, понякога дори конфронтационно, но в границите да не се счупи сглобката, придружено е с множество компромиси, понякога противоречащи дори на собствените партийни и личностни интереси. И в Демократическия сговор и в Евроатлантическия сговор партиите и коалициите са с различни политически програми, имат различен организационен строеж и различни политически мотиви за дейност, но се обединяват от една обща ценност – държане на властта за решаване на общи класово-партийни интереси. 

            Третото е задкулисното управление на Народното събрание и използване на властта. При Демократическия сговор в 21 Обикновено Народно събрание решенията се вземат предварително от т. нар. Малък конвент, начело с генерал Вълков. Формално решенията се вземат с голямо мнозинство от послушни депутати на Демократическия сговор. Има парламентарна формална опозиция, но тя е заглушена. При Евроатлантическия сговор решенията се вземат на тъмно, след съгласуване с посланика/посланиците под диктовката на Петков, Борисов, Хр. Иванов, Пеевски (своеобразен Малък конвент) и чрез голямо послушно мнозинство, страхуващо се да не загуби високоплатеното си депутатското място при следващи избори.

            Четвърто, начело на изпълнителната власт демагогски са поставени лица с по-висок обществен авторитет или безпартийност, а не предимно партийни лица. С обществен авторитет са обикновено професорите и висшите управляващи. При Демократическия сговор това са проф. Ал. Цанков – министър-председател, проф. Тодор Кулов – председател на 21 ОНС и др. В правителството на Евроатлантическия сговор са акад. Денков и Мария Габриел – европейски комисар (министър), професорите – министри на образованието, здравеопазването, отбраната и др.  И правителството на Демократическия сговор и Правителството на Евроатлантическия сговор са с голям брой формално безпартийни министри.

            Пето, правителствата на Демократическия сговор и на Евроатлантическия сговор са антикомунистически, отричащи социалистическата идеология и практика и провеждащи антикомунистическа политика. В малкия антикомунистически Евроатлантически конвент 34 години след Десети ноември 1989 г. продължават да се борят с комунизма, с комунистите, с Държавна сигурност и т.н., но не се гнусят да приемат в своите редове предатели на идеите на своите деди и бащи комунисти като Терзиев, Бонев, Борисов и редица други. Децата ренегати дори отиват на решение за събаряне на паметника на Съветската армия, масово наименуване на улици и булеварди на имената на фашисти. Още не са достигнали до решението на кмета на София Иван Иванов за наименуване на булеварди на името на Хитлер и на Мусолини. И Иван Иванов не бил фашист? Има и разлика. Дейците на Демократическия сговор се борят с болшевиците, а на Евроатлантическия сговор – с путинизма. 

            Шесто,  правителствата на Демократическия сговор и на Евроатлантическия сговор са правителства на демократическия параван. За тях демокрацията е само дума, прикриваща истинската им антидемократична същност. По същество тяхната власт е антидемократична, по форма е с някои демократични белези, но по съдържание – антидемократична. И 21 -то и 49 -то ОНС събрание се ръководят задкулисно и приемат недемократични мерки, решения и закони, противоречащи на доминиращите интереси на гражданите, на българското общество. И двете пред обществото се появяват само чрез цензурирано слово – при Демократически сговор пряко със спиране на опозиционната преса и бели полета във вестниците, а при Евроатлантическия сговор – купени телевизии, вестници и интернет-сайтове и т.н., самоцензура на високоплатените български предимно телевизионни журналисти. Достъпът до читатели, зрители и слушатели е строго режисиран от задкулисието и интересите на олигархическите кръгове и преди и сега.

Седмо, преди 100 години и сега правителства са обладани от ксенофобията. При Демократически сговор те са с действия с омраза към Съветския съюз, а сега са омраза към Русия, преследване на всичко съветско и руско. За разлика от преди 100 години     (при Демократическия сговор) сега Евроатлантическата власт действа с омраза към всичко българско национално и патриотично. Основата на това е неприемане на различното, на свободомислието. Основата на съвременната ксенофобия не е антисемитизма, а русофобията, в която активно се включват не само българи, а и арменци и евреи.

            Осмо, Демократическият сговор и Евроатлантическият сговор са радикални политически образования, т.е. антиконсервативни. Борбата с т. нар „статукво“ е тяхна същностна черта. Дори обявените за статукво ГЕРБ-СДС и ДПС вече са за радикална и тотална промяна на основата на свърхлиберализма, антикомунизма, русофобията и военната намеса на България във военни конфликти. При двата сговора стремежът е за радикална промяна на обществото, на мисленето и действието на социалните групи и на отделния човек, дори до намеса в „интимните връзки“ на хората.  Радикализмът се проявява дори в стремежа да бъдат пряко овладявани всички държавни и обществени органи и организации (тоталитарно). Преди сто години това е пряко действие с участие на армията и паравоенни организации и със забрана, а сега чрез купуване чрез НПО –тата с чуждестранни източници на финансиране, подобно на създаване на партия ГЕРБ с баварски финансови средства, подобно на купените протести на уж неполитическата организацията „Кривосъдие за всички“ и безбройните чуждестранно (евроатлантически) финансирани НПО.

            Има и други прилики и сходства между Демократическия сговор и новата сглобка на Евроатлантическия сговор. Но има и някои по-значими различия, породени от историческата промяна на международната обстановка и характера на функционирането на обществото в глобалния свят и в светът на новите технологии и средствата за комуникации.

Най-съществената разлика между двата Сговора е в идеологията и обществената опора. Демократическия сговор е създаден като партия с идеята тя да се превърне в дясна радикална масова националистическа партия от фашистки тип с ядрото от Народен сговор и Хан Кубрат. Правителствата на Демократичния сговор и особено тези на Ал. Цанков са със скрита фашистка идеология и по-явна фашистка практика чрез овладяната и силно централизирана всеобхватна държавна власт. Властта на Демократическия сговор е националистическа. Правителството на Евроатлантическата сглобка (сговор) е с англосаксонска евроатлантическа неолиберална идеология и е пропито от национален нихилизъм, но използва редица фашистки похвати и методи на действие. Англосаксонският глобализъм не допуска национализъм, патриотизъм и национални интереси, освен американските. За него „любовта/предаността към Татковината трябва да бъде изтръгната като ненужен плевел“ (Кеворк Кеворкян). Втората значима отлика между сговорите са средствата за упражняване на властта – открити терористични или прикрити.  

В заключение, преди около двеста години Хегел в знаменитата си книга „Философия на историята“ написа, че „опитът и историята ни учат, че народите и правителствата никога нищо не са научили от историята и не са действали съгласно поуките, които биха могли да бъдат извлечени от нея“ (Хегел, Г.Ф. Философия на историята, т.1, С., 1995 г., с. 12). Но в нашите съвременни политически условия политиците не само нищо не са научили от историята, но те и не я познават и не желаят да я познават. Такива са и харвардците и най-вече Простокирчо, пожарникарите от ГЕРБ или пък олигарсите от ДПС. Подценяват поуките от история и редица други политически партии и движения. За съвременната политика е важно да се вникне в „тайните на исторически процес“ (акад. Г. Марков, 2006 г.), да се разкрият причинно-следствените връзки в станалите явления в миналото и през логическата призма да се установят възможните грешки в настоящето и бъдещето.   

 

8.08.2023 г.

Гр. София                   Автор: Анко Иванов – д-р по философия         

Порой ни мътен влече

 

Порой ни мътен влече

            През тези юнски дъждовни дни си спомням с благодарност някогашните си учители по български език и литература, които ни караха да научим наизуст стихотворението на Яворов – Градушка. В него си припомням актуалните сега – „Порой ни мътен влече“. Да, при Яворов те са в минало време, а при нас е в сегашно време – влече.  От телевизионните екрани ни втълпяват, че проливните валежи и наводненията са нещо свръх необичайно, че то е следствие от глобалното затопляне и безхаберие на местните власти, на държавата, че е нещастие за обикновените пострадали българи и т.н. И ни показват плачещи възрастни българки и нещастни българи.  Да, бедата е пристигнала при тези хора. Те се нуждаят от помощ и подкрепа в труден за тях житейски момент. И добре, че в България все още са останали и някои добри хора, които им помагат в труден момент.

            В цялата картина, която ни се представя, личи недоброто познаване на географията на България. Това за журналистите е донякъде простено. Те се учат в училище да пишат есета и текстове по всякакви теми, без да се основават на данни, а използват само лични съждения. Но това е непростимо за новопръкнали се държавници. Поройни валежи в България е имало, има и ще има. Това е географска  даденост за нашата страна. В районите с умерен континентален климат те са предимно през месеците с максимални валежи – май и юни. Това става при циклонален студен фронт, усилен от местните орографски  (на релефа) влияния и конвективните движения (издигане във височина на нагрят въздух). Следователно причината е характерната за умерения пояс обща атмосферна циркулация  и местните релефни условия. Тазгодишните юнски интензивни валежи са предимно в умереноконтиненталната климатична област на България и обхващат най-вече районите около Западна и Средна Стара планина – северно и южно от нея – Берковица, Врачеш, Ботевградско, Етрополе, Димово, Боровци и оградните склонове на планините край Софийското поле. В минали години към тях се добавят и Средна Западна България, Краището и котловините.

Северните склонове на Западна и Средна Стара планина са сред най-валежните места в България поради доминиращият от северозапад  атмосферен пренос и наветреното положение на северните склонове, по които влажните въздушни маси се изкачват във височина и достигат точката на оросяване, образуват се облаци и вали обилен дъжд. Към влиянието на тази огрографска преграда – високата северна част на Западна и Средна Стара планина се добавят и конвективните движения, повлияни от местните условия. Валежите във високите части на тези две части на Стара планина са високи – над 1000 mm  год. сума: х. Амбарица 1327 mm, х. Вежен 1249 mm, Петрохан 1200 mm, х. Мазалат 1187 mm, вр. Мургаш 1176 mm, вр. Ботев 1087 mm и др. (по данни от климатичен справочник за 1931-1985 г., т.е. климатичната норма). Максималните денонощни валежи, много преди глобалното затопляне са със сравнително ниски стойности за умерено-континенталната планинско-котловинна част на България. До 1959 г. те при Петрохан са 111 mm, Ботевград – 129 mm, хижа Амбарица 156 mm,  Габрово 130 mm. Известни са поройните валежи в долината на р. Росица през тридесетте години на XX век, Ихтиман 131 mm и др. В извънпланинските райони с умерен континентален климат особено високи са максималните интензивни валежи в Цар Калоян (Разградско) на 7 август 2007 г. – 291 mm/за 24 часа, предизвикали огромно наводнение.  

В условията на преходноконтинентален климат интензивните денонощни поройни валежи са най-обилни и по-чести в България в черноморското крайбрежие и Източните Родопи. Ето някои данни от преди глобалното затопляне, което сега обявяват за главна причина. За България сред най-характерните максимални денонощни валeжи са с количества между 100 и 200 mm. В Черноморското крайбрежие те са: на 20 август 1951 г. Варна (Слънчев ден) 342 mm, Варна (града) 258 mm, река Батова 222 mm. В Източните Родопи в Златоград на 4.02.1963 г. са 216 mm и на 3 октомври 1970 г. – 234 mm, в Чакаларово на 18.02.1968 г. – 226 mm и на същата дата в с. Кирково – 210 mm (по Д. Димитров и Ст. Велев, 1982 г.). През периода на глобалното затопляне в Златоград са регистрирани максимални денонощни валежи през 2020 г. от 168 mm/за 24 часа. През 2014 общественото внимание бе привлечено от интензивния проливен дъжд и наводнение в кв. Аспарухово – Варна. Там и тогава (19 юни 2014 г.) се извалява за половин час 138.8 mm дъжд, а през периода 15-20 юни 2014 г. количеството на валежите е 382% от месечната норма на валежите в тази част на страната.    

Средните за страната максимални денонощни валежи  след 1990 г. са с различни величини през отделните години: 1993 г. – 36.9 mm; 2005 г. – 71.9 mm и 2020 г. – 43.5 mm (по НИМХ). Сегашните валежи в Западна и Средна част на Старопланинската област и Софийско са в параметрите на средните стойности на максималните денонощни валежи – 30-50 mm за 24 часа. Пак по данните на НИМХ потенциално опасните денонощните максимални валежи са тези на и над 60 mm/за 24 часа. А такива валежи е имало многократно по-високи  през други последните години – преди и по време на глобалното затопляне. С високи стойности са те през 2005 и 2014 г. По същество тези стойности са отклонения (флуктуации) от средните стойности. Но подобни флуктуации има и през други години, но на отделни места. През 2020 г. те са в Сапарева баня 96.8 mm и в Рибарица – 80.4 mm. През 2021 г. (16.07.) в Трън максималните денонощни валежи са 99.3 mm/за 24 часа.    

Всичко посочено дотук разкрива, че максималните интезивни денонощни валежи са нещо почти постоянно и би трябвало хората и властите в ежедневието си да се съобразяват с този валежен риск за своето имущество и живот, особено, когато са са от 30 до 60 mm денонощна сума на валежите. А рискът произтича от вековния стремеж на хората, включително и на българите, да живеят прекалено близо до водата и най-вече до реката. В по-голямата част на течението на българските реки, най-вече в долното и средното течение, откъм двата бряга има равна площ, наречена от географите заливна речна тераса. Там най-лесно се изграждат жилища и придружаващи ги по-леки помощни постройки, често пъти на равнището на земната повърхност и без здрави основи и необходимата хидроизолация.

При интензивен валеж и пълноводие обикновено реката залива тази застроена речна тераса и нанася своите поражения. Източните квартали на София през 1922 г. са развити в по-голямата си част в заливната тераса на Владайска река – Ючбунар, Баталова воденица, Ташкова ливада, Коньовица. На 9 юни 1922 г. след интензивен пороен дъжд Владайска река прелива и залива тези квартали. Съборени са множество стотици къщи и други по-леки стопански постройки. Невиждано за времето си наводнение в най-бедните квартали на София. Това принуждава тогавашните власти да коригират течението на Владайска река, да изградят подпорни стени, да издигнат и укрепят нейните брегове. През 1957 г. в Плевен след проливен дъжд река Тученица и придошлите откъм Гривица води заливат града в централната му част и промишлената зона. По главна улица тече река. След оттичането на водата на уличното платно  остават наноси с мощност от 80 сантиметра. След това градското ръководство изгражда специализирана отводнителна система и в Кайлъка два микроязовира на р. Тученица, които да поемат високите води на реката, както и един микроязовир край Гривица. Изграден е отводнителен канал южно от града, който да отводнява южните склонове и събира водите от доловете, притоци на р. Тученица. И оттогава до днес няма мащабни наводнения в Плевен.  Тези  два примера показват, че има решения за предпазване при риск от наводнения след интензивни максимални валежни количества за денонощие.    

Вече три десетилетия българските общини са поставени в рискова ситуация. Държавата прибира почти всичките им постъпления от данъците и ги оставя на минимално финансиране. Тъй наричана диференциация на бюджетните разходи остава само мечта за българските общини. Кметовете нямат реалните средства дори да заплатят почистването на речните корита. И малкото средства, които имат не им помагат, тъй като системата на обществените поръчки е така направена, че няма поръчка, която да не може да бъде атакувана в съда и поради това общините не могат да вземат бързи адекватни мерки. Потребни са не обществени поръчки, а собствени общински фирми по ремонт, благоустрояване и поддържане на територията им, общински фирми, които да не обявяват търгове за печалбарите, свързани с властта.  В същото време медиите подстрекават пострадалите граждани да обвиняват само държавата. Можем да чуем само: „няма държава“, „държавата я няма“.   

Няма как държавата, концентрирала в свои ръце огромната част от данъчните приходи, осигурявани предимно от бедните, да не е виновна.  Нейната вина е допускането на безогледната сеч на българските гори, дори в природни и национални паркове и резервати. Известна азбучна истина, че гората е естествения регулатор на повърхностния склонов отток – дърветата, храстите и тревите пазят почвата от разрушаване и отнасяне от течащите води в речните корита. Гората забавя оттока на повърхностно стичащите се води. Горската мафия унищожи огромни горски площи в страната за да изнесе дървесината и да получи огромна спекулативна печалба, за сметка на имуществото, здравето и живота на хората, страдащи от наводненията. А горската мафия се развихря под благосклонното око на управлението на горите, на горските служители от всякакъв ранг и лесничеите, издаващи разрешителни за т. н. „отгледна сеч“, която е десетократно и стократно по-голяма от масовата сеч на дървесина. Горските служители са сред най-бедната част (по заплата) в страната и за да живеят по-добре (те и техните семейства) сключват сделки с дървената мафия да не ѝ пречат да унищожава българските гори.

Главната причина за голяма част от щетите след проливните максимални денонощни валежи в България е политическият порой от харвардски некадърници, дошли да изпомпват последните остатъци от жизнените сокове на някога могъщия български народ, от българските евроатлантически кириакстефчовци – стипендианти на Сорос и „Америка за България“, от представителите на обръчите от фирми на ДПС и на ГЕРБ.           

                                               Автор: Анко Иванов

17.06.2023 г.

Гр. София

Източник: Политкомент