четвъртък, 22 юни 2017 г.

Големите мажоритарно-пропорционални илюзии


През последната година българското общество е занимавано от група политици, шоумени, нахални купени журналисти и др. с един проблем, чието решаване по същество не е главният проблем на българското общество, а е въпрос за начина на формиране на властта.  И както във всеки друг обществен проблем, има множество мнения, „експертни оценки“, манипулации, демагогии, задкулисни цели и действия т.н. И това е съвсем естествено за едно плуралистично общество. Но дълг и отговорност е на политиците и ръководителите на политическите партии е правилно да се ориентират в конкретната политическа ситуация и да вземат адекватните политически решения.

В съвременното общество няма действие, което да е еднозначно, еднопосочно, което да е само добро или само лошо. Няма действие, което да е от полза за всички и да е не е във вреда на никого. Такъв е и обсъжданият постфактум проблем за мажоритарната избирателна система. Българското общество не бе готово да се произнесе по такъв важен проблем. Той бе изкуствено задкулисно режисиран и явно наложен от група политически недоучени шоумен-сценаристи, журналисти и др. Зад кулисите прозира явната цел цялата политическа власт да се съсредоточи в една партия, която получава непрекъснато през последните 4 години скритата подкрепа на друга партия. С изключение на част от ръководството на БСП, почти всички разбиращи от избори, право и политика хора са наясно, че „чистата“ мажоритарна система в България в настоящия момент е в полза на две партии. Едната е с повсеместно силно присъствие в цялата страна (ГЕРБ), притежаваща почти цялата местна власт, изпълнителна и законодателна власт. Втората (ДПС) е прикрито дясна и много силно регионално  позиционирана и в т.нар. „смесените райони“. Там тя ще има голямо предимство.

Неприемането на проектозакона, внесен от ГЕРБ за мажоритарните избори стана възможно благодарение на разцеплението на мненията в ДПС. Депутатите от смесените райони бяха за мажоритарния вот, а тези от другите райони на страната – против. С това първото действие на политическата пиеска „мажоритарен вот“ приключи. След изборите във Франция, когато макронистите с 15% обществена поддръжка спечелиха над 50% от местата в Националното събрание, се разбра фалша на пълната мажоритарна изборна система.  Сега в България се подготвят още две политикотеатрални действия, целящи увековечаване изборните победи на ГЕРБ и ДПС – проектите на  безволевата „Воля“ (подобрен проект на ГЕРБ – абсолютна мажоритарна система) и тази на БСП (смесена мажоритарно-пропорционална система). Появи се и резервното действие – нов референдум с трите възможни комбинации.  Най-реалистично изглежда второто действие да е  обсъждането на предложението на ръководството на БСП за мажоритарно-пропорционална система. Поради това се свиква и заседание на Националния съвет на БСП.

В ръководството на социалистическата партия има група от лица, които явно не са в час по съвременна политическа история, не разбират протичащите политически процеси, изменения и конкретни ситуации не само в България, но и в света. Това неразбиране е по различни причини.

Политическата незрялост и неподготвеност на част от дейците на възлови ръководни места на БСП пролича още преди референдума. Ръководството на БСП подцени разяснителната работа. Тази тема я нямаше в речника на телевизионните актьори от БСП, нямаше я в масовите прояви, предизборните срещи, в партийните събрания и конференции. Все едно, че няма да има референдум заедно с президентските избори. Нещо повече, тесният състав на ръководството на БСП подаде команда чрез областните и общинските съвети на БСП членовете на партията и симпатизантите на изборите да гласуват на референдума, но отрицателно за мажоритарната система, вместо реалното подсказване членовете и симпатизантите на БСП да не участват, поради неадекватно поставените въпроси. По този начин изкуствено ръководството на БСП повиши участието в референдума с около 600 000 души.  

Част от ръководството невярно оцени и резултатите от референдума. Това пролича още през нощта след президентските избори чрез емоционалната непремислена и нереалистична оценка на първите резултати за референдума от страна на Нинова. По същество гласуването на президентските избори бе от типа отрицателен вот, гласуване „Антиборисов“, гласуване с надеждата за промяна в обществената ситуация. Тази нагласа механично бе пренесена и към шоуменския референдум. Огромната част от гласувалите за референдума разчитаха на промяната, промяната на политическата псевдокласа, а не от любов необяснима към мажоритарността. Истината е, че ръководството на БСП се поддаде на журналистическия прогерберски натиск. Гласували са с „да“ 2.509 млн. от 6.865 млн. избиратели по избирателни списъци. От тези почти 7 млн. избиратели само 36-37% са подкрепили предлаганата мажоритарна система. В България демокрацията е вземане на решение чрез мнозинство или чрез малцинство? В България демокрацията основава ли се на закони? А законът казва (чрез решението на Върховния съд), че резултатите от референдума не са задължителни. Трябва ли БСП да се превръща в  опитно зайче за група шоумени – пишман политически сценаристи?

У редица наблюдатели и анализатори се формира обосновано логически предположение, че зад позицията на ръководството за мажоритарно-пропорционална (т.е. смесена избирателна система) продължава да стои задкулисно външно политическо влияние в БСП. Най-често това се свързва с влиянието на кръга около Гергов, но има и други заинтересовани от това ГЕРБ да е на власт с помощта на БСП. Разчетът им е прост. При 120 мажоритарни района най-много места в тях ще спечелят трите партии – ГЕРБ, БСП и ДПС. Останалите 120 места осигуряват чрез пропорционалните листи, техните водачи и приближени на ръководството да влязат в парламента, независимо дали са харесвани мажоритарно или не. И всичко да е окей. Да, ама, не! (по П. Бочаров). Сметката май е без кръчмар. Изборите през 2009 г., със самоцелно прокарания от Първанов, в интерес на ГЕРБ и ДПС, мажоритарен вот с по един мандат в избирателните райони показа, че само тези две партии спечелиха мажоритарните мандати. И от тези над 30 депутати в политиката и в Народното събрание се реализираха само двама-трима. Останалите бяха депутатски пълнеж за мнозинство. Сега, дори да не се повтори този сценарии, БСП ще спечели незначителен брой места в Народното събрание, но не повече от десетина (по оптимистични предположения). И при хипотеза, че сегашните партии запазят електоралната си подкрепа, БСП (при най-оптимистичен вариант) ще има с около 30-35 места по-малко, най-много около 50 места. Обединените патриоти и Воля ще изчезнат от парламентарния небосклон. Сегашните извънпарламентарни десни могат да спечелят не повече от 5-6 места. Вероятно ДПС ще увеличи местата си до около 35-45. ГЕРБ, при запазване на сегашното равнище на електорална подкрепа ще има най-малко 140-150 места. Това според изчислените вероятни 160 места при пълна мажоритарна система за ГЕРБ (проф. М. Константинов) е със около 10-20 места по-малко. И естествено възниква подозрението, че при гласуването ГЕРБ ще подкрепи предложението на БСП, както БСП подкрепи предложението за увеличаване на ниските пенсии, макар че иначе е против.

При изготвянето на предложението за мажоритарно-пропорционална избирателна система експертите и лидерите на БСП показват безкритично отношение към минал собствен и към настоящ чужд политически опит. Позоваването на модела от 1990 г. със 120 мажоритарни избирателни района е несъстоятелно. През 1990 г. липсваха отрицателните изборни практики, сега много широко практикувани. Първата такава практика бе купуването на гласове. Сега на изборния терен има утвърдени гросмайстори (като ДПС и ДОСТ) на купуването на гласове, особено сред ромите. Втората отрицателна практика (най-масово прилагана от ГЕРБ) е купуването на членове и на цели избирателни комисии. Третата отрицателна практика е купуването на места на водачи на листите (а защо не и като мажоритарни кандидати!). И така се появиха в миналото редица купувачи в Атака, отделни купувачи (пардон, спонсори) в почти всички политически партии, участници в парламентарни и местни избори. Купуват се и места при пренареждането на пропорционалните листи. Четвъртата отрицателна практика е налагането на предпочитани кандидати от местните дерибеи. Повечето журналисти са се втренчили в Ценко Чоков, но има и други тревожни примери. Справка футболния съдия от Симитли в листата на ГЕРБ. И петата, най-масовата е т.нар. корпоративен вот. По същество това е политически фирмен и държавно-институционален рекет за гласуване за определена политическа партия. Това явление най-често се свързва с партия „Лидер“, с БДЦ, с ДПС (обръчите от фирми) и др., но в най-масови размери сега се практикува от ГЕРБ. Този корпоративен вот се проявява чрез фирмите печелещи обществени поръчки и посредством заплахата към работещите в тях, че ако не гласуват за правилната партия ГЕРБ ще останат без работа. Подобна е картината с работещите в общинските администрации, където кметовете на ГЕРБ са безмилостни. Но такава практика вече има в безбройните централни ведомства (агенции, комисии и т.н.) и дори в Министерствата. Именно тази пета отрицателна практика осигури в най-голяма степен победата на ГЕРБ на последните парламентарни избори. Не се чува и чете, че в БСП тези отрицателни практики са анализирани през призмата на предлаганата промяна на избирателната система. Предлаганата мажоритарно-пропорционална избирателна система ще усили тези отрицателни практики, силно деформиращи демократичния избор.  Тя ще позволи чрез ГЕРБ и ДПС и в редица случаи самостоятелно, по инициатива на местни дерибеи, в Народното събрание да влязат дори откровени мутри, не само пропорционално, но и мажоритарно.

Неработеща е и позицията, че тази система е добре работеща в Германия. Само че се забравя че България не е Германия. Германия е голяма силно развита икономически федерална държава, със самостоятелни (със свои правителства и закони) провинции, със действена самостоятелна безкомпромисна съдебна система, с високо жизнено равнище (осигуряващо добър живот и без продажба на гласовете), с утвърдена практика на ограничаване на отрицателните страни на мажоритарната и на пропорционалната избирателна система.  

Предлаганият избирателен пропорционално-мажоритарен модел като идея и като разработка е логически правилен и обоснован. Но практическата му реализация в сегашната политическа обстановка ще го деформира до степен на отвращение не само от изборите, но и от демокрацията въобще. А избирателната ни система в момента се нуждае от редица качествени подобрения, насочени към ограничаване на проявяваните масови отрицателни обществени и вътрешнопартийни практики. Чрез решителното подобряване на пропорционалната система и мажоритарното подреждане на листите се минимализират отрицателните страни на изборите. Следователно усилията на всички парламентарни партии трябва да се насочат предимно към това. След коренно изменение на политическата обстановка и намаляване на посочените отрицателни практики вече може да се върви към смесената мажоритарно-пропорционална избирателна система.

Сега погледите са вперени в заседанието на Националния съвет на БСП. Не само и не толкова защото е на БСП, а понеже може да изиграе ключова роля за промяна на избирателната система и практика в България, по същество негативна, отрицателна промяна. Дано разумът на експертите и членовете на   НС на БСП надделее над емоциите и амбициите на лидерката и нейното обкръжение.


22.06.2017 г.
Автор: Анко Иванов – д-р по философия

Източник: Политкомент

неделя, 18 юни 2017 г.

Георги Димитров: живот в борба, живот между славата, забравата и омразата


        Навършиха се 135 години от раждането на великия българин - Георги Димитров.
Дата достойна за отбелязване от всички българи. Дата свързана с името на човек със световна слава. Име на българин, което в епохата на т.нар. „преход“ тъне в забрава. И ако случайно нещо за него се появи, то е само омраза и отрицание. За младите поколения той е почти неизвестен. Или ако знаят нещо за него, то е само отрицателното. Неолибералната лъжесвобода на словото и печата играят ролята на политически филтър, пропускащ за живота и ролята на Димитров в българската и в световната история само тенденциозно грешни твърдения, злобни интерпретации на станало и нестанало, на било и небило, на измислени небивалици. И как да знаят, когато дори в българската Уикипедия за денят 18 юни е премълчана датата за неговото раждане, но нея я има в немската и руската Уикипедия.

            Ролята на личността в история е разкрита много отдавна и едва ли някой след Плеханов може да напише в теоретичен план нещо съществено ново. За личностите в историята се съди обикновен след време. И за съжаление на личностите, обикновено това се прави само по документи, по написаното, премълчаното или деформирано написаното  в учебниците, вестниците и списанията, по тенденциозно отрицателни документални и игрални филми. Трагичното в нашето съвремие е как за един българин от световна величина българските историци и пишман журналисти за някакви соросоидни суми ( не просто за паница леща) са готови да отрекат и дори да оплюят най-великия българин от XX, т.е. да извършат едно антибългарско дело.
За историците е знайно, че са способни от една монета, от една фраза, от един документ да напишат съчинения с хиляди страници, с обективни, но и с волни и произволни интерпретации. Обективната историческа наука, в случая за Георги Димитров, почти изчезна. Появиха се нови едностранни манипулации, търсят и се изкарват на бял свят неща от бельото, а не от реалния политически принос на Димитрпов в световната и в българската история. Това, което повечето съвременни български историци не могат или не искат да видят и да разберат е, че историята не е само документи, че историята се пречупва през масовите народностни отношения към събитията и към личностите в историческите събития. Историята съди, но тази присъда винаги трябва да бъде на основата на реалната политическа ситуация и реалните политически възможности във времето на събитието, а не постфактум.
За Георги Димитров нашето поколение знаеше много неща, беше чело, гледало филми, посещавало музеите, знаеше неговата забележителна реч на Лайпцигския процес, развитието на идеята за единния, народния и отечествения фронт, за народната демокрация, за изграждането на нова България, за бригадирското движение и т.н. Речите на Димитров, неговите писма, документи и т.н. през XX век бяха най-издаваните на чужд език (в чужди страни) печатни издания на българин. Не издания на някакви си Александърцанковци, Богданфиловци, Георгимарковци, Бойкоборисовци, Георгипървановци, Иванкостовци, плеяда Кобурги, Догановци и т.н.
Ние българите твърде рядко се докосваме до това как другите хора, от другите страни, възприемат Георги Димитров. Ето за тази страна си заслужава да помислим и да поговорим. Да поговорим за един обикновен български пролетарии, който с труд и борба се развива, самообразова, израства и се превръща от обикновено момче словослагателче, в един от световните лидери на профсъюзното, социалистическото и комунистическото движение, превръща се в знаме на борбата срещу фашизма, в български патриот и държавник.
Георги Димитров бе изключително добре възприет и уважаван в бившия Съветски съюз, в страната която му даде гражданство, напук на българските фашисти, тогава управляващи България, които не му разрешиха да се върне, които му бяха произнесли смъртна присъда. И не става дума за политическите лидери и дейци, които по указания на КПСС са прославяли Димитров, а за обикновените съветски хора. Когато в навечерието на откриването на паметника на Мамаев курган, група български пионерчета, посещаващи Волгоград,  поискаха да видят неоткрития паметник, само за малките българчета бе направено изключение. И това с мотива за признателност към България – страната на Георги Димитров. И това го направиха не началниците, а обикновените работници, които се занимаха с благоустрояването на площите около паметника. Където и да съм бил в Съветския съюз, когато хората разбираха, че съм българин, винаги по някакъв повод се споменаваше с дълбоко уважение името на Георги Димитров. Така беше не само от страна на екскурзоводите в музея на Георги Димитров в Сочи, но и от другите руски и чуждестранни посетители на този и други музеи и паметници. Едва ли е нужно да се споменава за жителите на Димитровград (Уляновска област на Русия).
Второто много силно впечатление за международния авторитет и признателност за заслугите в борбата срещу фашизма бе по време на Международния фестивал на младежта и студентите в София през 1968 г. От цял свят се събраха млади хора. Те знаеха, че отиват не просто в България, а в страната на Георги Димитров. И те у нас всички се интересуваха за Димитров, и не под строй посещаваха мавзолея. Навсякъде, където посещаваха градове и обекти в страната, се интересуваха за Георги Димитров и произнасяха неговото име с безкрайно уважение и респект към неговия международен авторитет.
Третото много силно впечатление бе по време на Световния фестивал на младежта и студентите в Берлин. В един от дните бе организирано посещение в Лайпциг, където бе свикан многохиляден митинг в центъра на града. И както си му е редът на този митинг се започна с речите на шефовете на международните младежки организации, на немската младежка организации, на местните немски ръководители. Почти всички те бяха посрещани, приветствани и изпращани с вяли ръкопляскания. Но когато бе обявено приветствието от водещия българската делегация, масата от хора на площада изригна  в т.нар. „бурни овации“ и скандираха името на Димитров. И това стана в града, където бе проведен известният фашистки процес срещу Димитров. Няма организирана политическа сила, която да може да накара спонтанно 50-60 хил. души бурно и емоционално да ръкопляскат, приветстват и скандират в прослава на Димитров и на България. 
Житейският ми път често ме срещаше с чужденци, които се обучаваха в България. И в беседите ми с тях винаги ме питаха за Георги Димитров. Дори някои  се чудеха как е възможно обикновен работник да достигне до такава международна висота. И най-често ме питаха защо в България просто не копираме целият модел на Съветския съюз, защо не сме съветска република, а народна република, защо нямаме колхози, имаме ТКЗС и т. И нямаше как другояче да им се отговори, освен че това са реализирани идеи на Георги Димитров, независимо от култа към личността на Сталин. Изглежда идеите на Георги Димитров бяха придобили най-широко разпространение в страните от Латинска Америка. На тези млади латиноамериканци Георги Димитров бе направил огромно впечатление, за тях той бе нещо като непререкаем политически световен авторитет.
Едно от най-силните ми впечатления за международния авторитет и признание на Георги Димитров бе по време на екскурзия по линията на културния обмен във Великобритания. В Портсмут, в един от музеите, забелязахме, че един от невъоръжените пазачи внимателно ни следи с поглед. Спряхме се при него и го запитахме за необичайния му интерес към нашата група. И той ни запита: „Вие не сте ли от родината на Георги Димитров?“ И след нашия утвърдителен отговор, човекът съвсем елегантно и добродушно ни разказа за отношението си към Димитров и България. Това е бил младеж, който е участвал в митингите в защита на Димитров, който по време на Втората световна война е летец на самолет-бомбарировач. „Ние, – каза той, влизахме в бой с немските фашисти с името на Георги Димитров“. С това той, обикновеният английски летец, потвърди оценката на множество бивши известни политици, учени, писатели и историци от средата на XX век, че победата на Георги Димитров на Лайпцигския процес се превръща в знаме на световната борба срещу фашизма. А сега някои псевдоисторици, колониално зависими политици и псевдожурналисти, дори твърдят, че не било имало фашизъм, че не било имало отрязани глави и заплатени суми за тях, че не ги е имало фашистките концлагери!   
Оценката за големите народни водачи, за големите лидери в световната политика почти винаги носи нюанс на политическите деформации. Така е и за Георги Димитров. Изваждат се отделни факти, и особено неблагоприятни и дори почти жълти, извън общия контекст на конкретната политическа ситуация в страната и в света. И се оценят от съвременни глобалистки неолиберални антикомунистически и русофобски позиции. А нали уж историята трябва да бъде безпристрастен съдник на събитията и лицата! В делата на всеки виден политик, какъвто безспорно е Георги Димитров, има множество приноси и добри дела. Има, както при всеки жив човек и някои грешки. Грешки, констатирани сега, след време, някои компромиси, които сега се оценяват извън контекста на тогавашната политическа ситуация. Преди около 20 години имах напълно случайна среща в Националната библиотека с един известен китайски историк. Той недоумяваше защо в нашето преходно общество не са тачи и уважава Георги Димитров, човек с изключителни заслуги към целия свят, с огромен принос в борбата срещу фашизма. И ме попита защо българите не подходим като китайците. Те не отричат и охулват Мао Цзе Дун, за някои грешки. А го признават за велик китайски вожд, който независимо от слабостите и отделните грешки, има огромни заслуги за развитието на Китай. И това ми го разказва интелигентен, високоначетен историк-ерудит, пряк участник в протестите на площад Тянънмън.
Българският отказ от Георги Димитров води до загуба на огромен национален авторитет, е израз на национален нихилизъм. Българите, ако искаме да сме народ, трябва да си почитаме историята и славните исторически личности. А Димитров се гордееше, че е българин: „Гордея се, че съм син на българската работническа класа“. А сега, 135 години след неговото раждане, ръководители на неговата партия (БСП) се срамуват дори на официален форум да му произнесат името, дори не поискаха в Устава на партията да се запише, че тя е партия на хората на наемния труд!  Във Великобритания най-голямата лява партия (Лейбъристката) не се срамува да се нарече „Работническа партия“ (от англ. Labour party), а у нас някои псевдосоциалисти от ръководството на БСП се срамуват или страхуват. Да, Първанов и Нинова може и да бъдат някъде споменати в някое ъгълче на българската история като лидери на БСП, но светът няма да знае нищо за тях. Докато Георги Димитров завинаги ще остане в световната история. И колкото и да злобеят срещу Димитров новите десни (по-точно бесни антикомунисти и русофоби), или сегашните български политици (родоотстъпници от т.нар. Обединени патриоти) да се правят че не е съществувал, Димитров си остава като силна и значима личност в световната история, личност сравнима с ранга на победителите във Втората световна война: Сталин, Чърчил, Рузвелт, Де Гол, Тито. Нищо че България като страна в Парижкия мирен договор е разглеждана и трактувана от другата страна на барикадата, т.е. от страната на фашистката коалиция. Авторитетът на Димитров, неговата дейност и усилия, неговите неписани и не винаги документирани  връзки и контакти със Сталин, Молотов, Тито и др. предпази България от откъсване на Родопите, Благоевградска и Кюстендилска области (искане, подкрепяно от САЩ, Великобритания, Франция, Нова Зеландия, Австралия и Канада) от България и предадени на съседните държави от групата на победителите във Втората световна война.   

Трагичното е, че поколението, което знаеше кой е Димитров, знаеше неговите приноси за България и света си отива. А соросоидните учебни програми по история, сорисодната журналистика и сороисодните български историци спуснаха огромната завеса за истинската роля и заслуги (не само за България) на Георги Димитров. А това е опит за отродяване на съвременното младо поколение българи.  А забравяме, че световната културна общественост призна Димитров. За Бертолд Брехт гласът на Димитров „беше чут във всички страни на Европа, които през границите слушат потънали в мрак; този глас беше чут и от всички ограбвани и пребивани …“. За Пол Елюар „Димитров бе една трайна светкавица в непрекъснатото движение на човешката светлина“. А Алберт Айнщайн определи Димитров като „пламъкът, който продължава да гори вече десет години“. Има и множество други отзиви. Но това на Л. Пипков заслужава да е последно: „В живота и дейността на Георги Димитров като потоци в огромна река се бяха втекли най-големите събития на нашето време.“ Да, Димитров е неотменна важна част от най-големите събития през първата половина на XX век. И трябва да се гордеем с него, с неговата минала слава, а не да го обругаваме и забравяме.   

18.06.2017 г.
Автор: Анко Иванов – д-р по философия

Източник: Политкомент

петък, 9 юни 2017 г.

Деветоюнските тезиси



               Тази година се навършиха 100 години от известните Априлски тезиси на Ленин. Навремето те добре се изучаваха по История на КПСС. Като се махнат предисловието и обилните коментари, те могат са се сведат до 10 основни тезиса.  По същество в тях са формулирани основите на ленинизма. Главната цел на тезисите е прерастване на буржоазно-демократична революция в социалистическа.  И по подобие на Априлските тезиси в навечерието на 9 юни (годишнината от Деветоюнския фашистки преврат) се появиха нови тезиси във в-к „24 часа“ (https: //www.24chasa.bg/). Само че този път авторът не е Ленин, а един българин  (Р. Петров – нереализиран бивш офицер, съмнителен журналист и вече безработен бивш депутат-конформист на ГЕРБ). Новите Деветоюнски тезиси обаче нямат за цел свалянето на властта, провеждането на някаква революция. Те имат слугинска двояка цел. А тя е да се подпомогне голямата манипулация на съвременната (от последните 100 г.) история чрез оправдаване на фашизма в България и приравняване на социализъм и фашизъм. 

                В първия и десетия тезис (на Деветоюнските тезиси на Р. Петров) главният акцент и цел е да се оправдае българския фашизъм и да се сложи знак на равенство между две изключително важни противоположни исторически събития в българската история през XX век – Деветоюнският фашистки преврат и Деветосептемврийското въстание срещу фашизма. Те са определени от него като „два огледални кървави близнака, родени от една майка – българската омраза“. Освен манипулативното, фактологическото, терминологичното и логически невярното твърдение за огледалността на двете събития, има манипулация на българските народностни ценности. Омразата не е българска национална черта. Българите са приели в своите земи като равни евреи и арменци, с тях заедно векове са живеели. Българите, а не царя и фашистките царедворци, спасиха българските евреи от лагерите на смъртта.  Омразата сред българите, както и при всички други народи, и въобще сред хората, възниква предимно по повод неравенството, несправедливостта и потисничеството на голяма група от хора от друга малка група от хора, потисничество икономическо, социално, политическо, религиозно или етническо. Да си спомняме ли от историята Кромвел, Ян Хус, Гарибалди, Ботев и Левски, все големи личности, които са знаели „да любят и да мразят“ и т.н. В историята на всички страни и народи има периоди на ожесточени сблъсъци (войната на севера и юга в САЩ, когато за пръв път са създадени концентрационните лагери; гражданската война в Русия и т.н.). И няма защо да превръщаме политическата омраза в някаква нова национална характеристика на българите.

Вторият тезис на Деветоюнските тезиси, е че „двата преврата“ (9 юни и 9 септември) са извършени от едни  същи хора. Това твърдение си е направо манипулация. Активни участници в Деветоюнския преврат са: група лица от Народен сговор начело с ръководителите си Александър Греков, Александър Цанков, Димитър Мишайков и Тодор Кулев; Борис III; Тодор Александров от ВМРО; военни като Велизар Лазаров, Дамян Велчев и Кимон Георгиев. Превратът е извършен само от военни части предимно в София и някои големи гарнизони в страната. Военните извършват преврата, но идейните ръководители и преки подбудители са политиците от Народен сговор, повечето от които са завладени от профашистките крайно националистически идеи. Офицерите в идейно отношение са предимно патриоти, а по-късно се оказват и противници на фашизма. В Деветосептемврийското въстание участват и военни, заедно със стачници, манифестанти, партизани. За разлика от Девети юни на Девети септември има масови протестни движения и действия срещу властта. В Деветосептемврийското въстание не участват Борис III, Тодор Александров и ВМРО, Александър Цанков, ген. Вълков и др.   От лицата, свързани с Девети юни на Девети септември са само военните Кимон Георгиев и Дамян Велчев.

            В четвъртия и петия Деветоюнски тезис се твърди, че не е имало фашистки преврат и че социсториците са го „измислили“, за обосноват избухването на първото в света антифашистко въстание. А фашизъм си е имало и той идва на власт на Девети юни 1923 г. Фашизмът най-добре се разпознава по идеологията на партиите, борещи се за властта и по действията им на власт, както и по практическите репресивни действия. Народният сговор и Конституционният блок са политически партии в България силно повлияни от фашистката идеология. Тяхната идейна основа твърде много прилича на тази на последователите на Мусолини. Същите водещи лица на тези партии, начело с Александър Цанков, създават  българската крайна фашистка партия „Българско национално движение“. Самият Цанков определя своята идеология като местна адаптация на италианския фашизъм. И Петров, ще ми говори, че Цанков не е фашист и правителството му не изповядвало фашистка идеология! Александър Цанков, по подобие на акта на Бенито Мусолини (1922 г.), подготвя завземането на властта от неговата фашистка партия (БНД) чрез организирания „Поход към София“ за 21 май 1934 г.. Превратът на 19 май, извършен от политическия кръг „Звено“ предотвратява идването на власт на крайните фашисти.
А делата на правителството на Ал. Цанков, дошло на власт след преврата, са напълно в инструментариума на фашизма и национал-социализма. Убити са блез съд и присъда видните дейци на политическата партия БЗНС Александър Стамболийски, Райко Даскалов, Спас Дупаринов, Георги Дамянов, Крум Попов (кмет на София) и др. Александър Цанков като Министър-председател (1923-1926 г.), разпорежда брутална разправа и с участниците в Деветоюнското въстание срещу преврата. В Плевен са убити без съд и присъда Асен Халачев и другарите му, ръководели съпротивата срещу преврата. Няма съд, няма присъди. Има жестока касапска разправа. А тази необуздана касапска разправа неминуемо предизвиква обратната реакция, т.нар. „червен терор“ и Септемврийското въстание. Цанков и приближените му поръчват и покровителстват, с активното участие на ген. Вълков, масови отвличания, изтезания и хиляди убийства без съд и присъда на българи. Този т. нар. „бял терор“ е по същество „черен терор“.  Жертви на този черен фашистки терор са хиляди членове на БКП (т.с.) и БЗНС, както и видните интелектуалци като Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст и др..

Петров твърди, че „и в двата случая (Девети юни и Девети септември) идват първо войниците от Софийския гарнизон“. На него някакви парични, възрастови или личности характеристики са му попречили да разбере, че на Девети септември има въстание (или революция), а не обикновен военен преврат. При превратите първо се превземат централните учреждения, овладяват се армията и полицията. При въстанията е обратното първо се разбунтуват хората и след това се организират и превземат властовите централни обекти.  Каква е картината на Девети септември? В страната има разгърнато партизанско движение. Още преди самата дата Девети септември има протестни действия. Желаещите могат да прочетат съкратения вариант на тези антиправителствени действия дори в антикомунистическата Уикипедия. На 6 и 7 септември в страната по същество има безвластие. Във Варна и Бургас Отечественият фронт завзема местната власт. На 6 септември в София избухва стачката на трамвайните работници, на 7 септември тяхната демонстрация е насилствено разпръсната от властта.  На 7 септември има демонстрация на миньорите в Перник, а полицията убива 6 души мирно протестиращи работници. На 7 септември протестиращите граждани нападат затворите в Плевен и Силистра и освобождават политическите затворници. Червената (Съветската) армия навлиза в България чак на 8 септември. Къде са тук гарнизоните? Къде са войниците от Софийския гарнизон?  Малка част от тях вземат участие във финалната част от въстанието. На повечето места в страната партизаните установяват новата власт. Това е очеизвадната истина, но тя е извън „специалния“ манипулативен поглед на Петров и компания журналисти и соросоидни псевдоисторици. Вероятно с участието в Деветосептемврийското въстание някои военните са се опитвали да останат във властта за да не се разкрива участието им в преследването на партизаните и ятаците, в подпомагане на немската армия.

В седмия Деветоюнски тезис се твърди, че „вината за пролятата кръв през септември 1923 г. е и на двете страни“.  С това се приравняват фашисти и комунисти. Не се търсят корените и причините. Следователно, виновни за Септемврийското въстанието са и убитите през юни Асен Халачев и другарите му, хората въстанали срещу насилственото вземане на властта от профашистите от Народен сговор. С това твърдение по същество се отрича съпротивата срещу насилието. А мантрата за „пролетарската революция“ не издържа в никакво отношение. Огромната част от въстаниците са обикновени селяни. А и тогава България си е била селска страна с над 90% селско население. Кой Коминтерн може да накара дребни и средни селяни да въстанат с пушки, вили и мотики? А в Лопушна не е имало фабрики и пролетариат, но там се играло описаното от А. Страшимиров хоро край труповете на избитите въстанали селяни. Как работникът (пролетарий) Г. Димитров и интелектуалецът В. Коларов ще „подгаврят“ хиляди селяни? Въстанието е най-масово в един от най-земеделските райони на България, днешната област Монтана. Кой Коминтерн може да накара членовете на БЗНС да въстанат?  Коминтернът може да си взима всякакви решения. Фактът е, че насилието на деветоюнските фашисти е породило необходимостта от въстание, от въоръжена съпротива. Хората са се почувствали много силно засегнати и застрашени и за да се спасят са се вдигнали на въстание. По същество с тази теза за равенството във „вината за пролятата кръв“ се проповядва несъпротива срещу фашизма, т.е., ако те ударят по едната буза, да си подложиш и другата да те шамаросат.  Авторът на Деветоюнските тезиси забравя, че насилието винаги поражда две политически ситуации. Първата е отговор на насилието, независимо от реципрочността на този отговор. Втората ситуация е, че непротивенето на насилието поражда робство. Следва ли да разбираме, че авторът на Деветоюнските тезиси иска българския народ да се състои от роби и да е в робско положение?   

Чрез деветия тезис авторът се опитва да внуши, че участието в балканските и в Първата световна война е отприщило някаква „неподозирана българска жестокост“. Жестокостта е присъща на всички войни, на всички революции, въстания и бунтове, на всички граждански войни. И няма защо да клепаме българските войници, които на фронтовете, сражавайки се за България са се научили да воюват и да убиват врага. Причината за кървавата баня в българското общество е дълбокото социално разслоение в обществото, ограбването по време на войните на бедните и средни слоеве и огромното забогатяване на буровци и т.н. мишоци, които не се сражават на фронта.

По същество Деветоюнските тезиси са манипулативен публицистичен материал в духа на сороисоидната пропаганда на яростния антикомунизъм и прикрита защита на фашизма. Целевото изкривяване на фактите, премълчаване на обективните истинни факти и обстоятелства в крайна сметка е проява на тенденциозно пренаписване на новата българска история.  Този подход е крайно опасен за младите български поколения, които вече учат значително по-малко история, но я учат в деформирания соросоиден вариант. А народ без историческа памет  и знание за станалото не може да се развива успешно като самостоятелен народ. 

9 юни 2017 г.
Автор: Анко Иванов – д-р по философия
Източник: Политкомент       


вторник, 6 юни 2017 г.

Голямата лъжа за чуждестранните инвестиции



            В годините на прехода от устата и изпод перото на почти всички български политици, министри, икономисти, политолози, социолози, журналисти и други общественици може да се чуе и прочете неолибералната мантра, че развитието на икономиката на България може да става чрез привличане на чуждестранни инвестиции. И всички министър-председатели, министри на икономиката и на финансите едно и също нещо си баят – чуждестранни инвестиции. И поради това вкараха българската икономика в най-неолибералното в света русло – прекомерно ниски корпоративни данъци, прекомерно ниско заплащане на труда. И вместо манна от чуждестранни инвестиции последва огромно тяхно свиване, огромно обедняване на българския народ и в крайна сметка огромна емиграция и демографска катастрофа. Редица изследователи и анализатори продължават да твърдят, че чуждестранните инвестиции са благо и че вината да няма такива е в бизнес-средата в България, както и във високото равнище на корупция и политическа нестабилност.
            И един виден епицентърски политолог започна да търси причините не само в бизнес средата. Четем дословно: „Без среда за привличане на чужди инвестиции няма да станат нещата. Каква сигурност може да има в държава, състояща се от пенсионери, малцинства, безнаказани престъпници и един продънен бюджет“. България не е само от пенсионери, малцинства и престъпници. В България има множество грамотни, интелигентни и родолюбиви хора. Подобно разбиране няма нищо общо с истината. То явно показва, че не се разбира истинската същност на неолиберализма и мястото на чуждестранните инвестиции в него.

            Чуждестранните инвестиции - инструмент на неолиберализма
            Съвременният неолиберализъм е глобалистки по своята същност, той е концепция за общество, функциониращо без национални и континентални граници и задръжки, а само върху принципите и законите на свободния пазар, рязко ограничаване на ролята на държавата като собственик, производител и разпределител на материални и духовни блага и услуги. Неолибералите използват държавата само като инструмент за създаване на условия за увеличаване на печалбите на бизнеса. Неолиберализмът възникна като отрицание на силното развитие в Западна (Нидерландия, Белгия, Люксембург, Франция), Северна Европа (Швеция, Норвегия, Дания, Финландия) и в отделни страни от Централна (Германия, Австрия) Европа на социална пазарна икономика, основаваща се в по-значима степен на социалната справедливост, с по-значимо държавно регулиране на бизнеса и реализацията на различни социални програми, с по-високо жизнено равнище на населението.
По същество в неолибералния глобализиран свят за едрият транснационален бизнес, който може да си позволи инвестиции в други страни, са най-важни няколко неща. Първото е свободата на движението на капиталите, без забрана за износ и внос на капитали, на валута, без правила за тяхното използване. Второто е  свободата на движението на стоки и услуги, позволяващо максимализиране на продажбата на спекулативно по-високи цени в други страни. Третото е свободата на движението на хората (т.нар. трудови ресурси) и промяна на тяхното местоживеене. Всичко това позволява на най-мощните ТНК (транснационални компании) да използват по-висококвалифицирана работна ръка, която да привличат от по-бедни страни, но да и дават по-малки възнаграждения от местната работническа аристокрация. От друга страна е движението на производството към страни и територии с по-евтина работна ръка и с по-голямо търсене на произвежданите стоки и услуги. Тези три свободи по същество са механизмът на движение на инвестициите от една страна в друга страна, от един пазар към друг пазар. А целта на този механизъм е не просто реализацията на печалба, а реализация на максимална и то по възможност бърза печалба.
Приказките, за това, че чуждестранните инвестиции са средство за развитите на националните икономики са откровени басни, поне за малки страни като България. ТНК ги интересуват само и предимно големите печалби. Чуждестранните инвестиции по света в същност са антисоциални, независимо, че при някои от тях се откриват нови работни места. Но това са работни места с прекомерно ниско трудово възнаграждение. Нагонът към максимална печалба и заплащане на ниско трудово възнаграждение е най-яркият белег за крайно несправедливо разпределение на произведения нов обществен продукт. В момента, в който печалбите на чуждестранните инвеститори секнат или започнат да намаляват, те със завидна лекота се отървават от своите инвестиции и отиват на друг пазар, където са открили нова ниша за максимални печалби.
Българската четвървековна практика красноречиво показва, че чуждестранните инвестиции са предимно в бързооборотни движения на стоки и услуги и съответно на капитала и почти пълен износ на печалбата в други страни. Чуждестранните инвестиции в България са предимно в сферата на финансовия капитал (банки, застрахователни компании и финансови и финансово-консултантски фирми), търговския капитал (предимно чуждестранните търговски вериги), строителството (предимно турски и със смесен капитал фирми) и др. Само отделни случаи има на чуждестранни инвестиции „на зелено“, т.е. създаване на нови производствени мощности и развитие на нови производства.  Изключение правят няколко големи приватизационни сделки от сферата на преработващата промишленост. И то предимно в нови технологични и програмни производства и най-вече в производството на бързооборотни масово потребявани продукти (например, горива и смазочни материали, производство на електричество и др.). За икономическото развитие на страната от полза са инвестициите „на зелено“, а не тези „в зелено“.
В България повечето чужди инвестиции водят до повече печалба и износ на произведен национален продукт и богатство в други страни, както и временна,  нетрайна трудова заетост и в крайна сметка да все повече мизерия, поради крайно ниските трудови възнаграждения. В някои страни чуждестранните инвестиции доведоха до икономическо развитие, до създаване на нова висококвалифицирана работна ръка, развитие на нови високотехнологични производства. Но това стана предимно в страни, които развиха големи мощни безмитни свободни икономически зони (Китай, Индия, Виетнам и др.) и притежават голям пазар, за потребление на произвежданите изделия. В България формално бяха регистрирани свободни икономически зони, на така бяха нормативно уредени, че по същество не функционираха и не постигнаха очакваните високотехнологични и икономически резултати. А и поради ниските доходи и малкото население българският потребителски пазар не е развити и с малки обеми. Поради това дори традиционно български производства и фирми се изнесоха в други страни.  Откровена лъжа е, че чуждестранните инвестиции в България водят до развитие на икономиката. Голяма лъжа, откровено заблуждаваща ограмната част от българите.

Защо секна потока на чуждестранните инвестиции?
Първата и най-главната причина за спада на чуждестранните инвестиции е, че ресурсът на приватизацията е изчерпан, т.е. няма съвременни и добре работещи предприятия и фирми, които да бъдат продавани на безценица. От приватизация няма как да дойдат повече значими чуждестранни инвеститори. Това е. Инвестицията „на зелено“ винаги предполага наличието на по-голям или по-малко дълъг период на изграждане, усвояване и развитие на производството и възвръщаемост на вложените капитали. Вместо приватизация правителството на ГЕРБ и ОП се опитва чрез концесиите да привлече нови инвеститори, т.е. грабители на национално богатство.
Втората причина е малкото количество и ниското качество на работната ръка. В близкото минало, в периода на „омразния социализъм“, България бе създала и квалифицирала качествен персонал във всички сфери на българската икономика, но особено в сферата на индустрията, включително в ядрената технология и оръжейната промишленост. Този човешки капитал бе разбазарен. Специалистите и работниците с висока квалификация и образование от по-млада и средна възраст емигрираха и се вляха като по-ниско (но добре по българските стандарти) платена работна ръка във фирмите в Германия, Испания, Франция, САЩ, Канада и т.н. В същото време в страната бе проведена антиобразователна реформа, която целево понижи образователното равнище и почти напълно унищожи професионалното образование подготвящо изпълнителски кадри. Тя съществено допринесе за увеличаване на неграмотността сред голяма част от младите хора. Излязоха от активна възраст и голяма част от образованите и квалифицирани експерти и специалисти.  В университетите вече постъпват значително по-слабо подготвени студенти, а и в тях, поради делегираните бюджети, има ниско равнище на обучение и подготовка. Това от една страна. От друга – най-подготвените младежи и девойки не постъпват в българските университети, а продължават образованието си в западноевропейските и североамерикански университети. И постепенно в България се настани недостигът на образована и квалифицирана работна ръка. Малкото останали подготвени образовани хора на млада и средна възраст вече не искат да работят за мизерните трудови възнаграждения.
Третата причина за спада на чуждестранните инвестиции е мутренско-олигархическата същност на управляващите страната. Има сливане на престъпен елемент, мутробогаташи и репресивната и бюрократична сила на държавната власт. Това създава огромни възможности за икономически рекет. Държавни органи, включително министерства, полиция, прокуратура се използват за рекет на неудобните фирми, независимо дали са български или чуждестранни. Не просто корупция, а преди всичко мутродържавен рекет, особено в разпределението на обществените поръчки и разпределението на еврофондовете.
Прекалено ниският корпоративен данък, освобождаването от данък на новите инвестиции в производство, крайно несправедливият плосък данък върху доходите, крайно ниските осигурителни ставки за работодателите, прекомерно ниските трудови възнаграждения не доведоха до ръст на чуждестранните инвестиции, а само до обедняване на хората, безкрайна нищета и огромна емиграция на млади хора. Тази уж много благоприятна за инвестиции икономическа и политическа среда не се използва от българските новобогаташи. Това са хора не с инвестиционно, а предимно с луксозно потребителско настроение и ценности в живота. За огромната част от тях печалбата не е средство за реинвестиция в нови производства и развитие, за налагане на нови пазари, т.е. за развитие на бизнеса. За повечето български бизнесмени печалбата се използва създаване на външен израз и образ на материалното благополучие – частни самолети, яхти, луксозни автомобили, прескъпи джипове, апартаменти и вили в чужбина и в курортите, собствени хоби колекции (картини,   монети, антични предмети, бижута и др.), мутреси  и т.н.

Кой да инвестира за да се развива България?
Аксиома е, че развитие без инвестиции няма. Българското общество е изправено пред огромния проблем за инвестициите. Чуждестранните инвестиции са незначителни и те са предимно в сферата на услугите.  Те не могат да осигурят значим икономически ръст и повишаване на доходите на работещите. А и нещо не идват. Инвестициите на българските бизнесмени са незначителни, предимно с малки капитали и то предимно в сферата на търговията, туризма и здравеопазването. И много рядко в малки и средни промишлени производствени мощности. Остава една трета възможност, отричана от българските доморасли глобални неолиберали. Това са държавните инвестиции. Като коментар на епицентралния политолог за инвестициите един от интернет-ползвателите написа: „Реални инвестиции в територията (на България, б.м.) и откриване на нови, трайни работни места може да прави единствено държавата.“ И той действително е прав. Сега делът на държавната собственост в произведеният БВП  по неофициални данни е между 8 и 9%. В същото време в най-развитите европейски страни (Франция и Германия), в най-бързо развиващите бивши социалистически страни (Полша, Словакия) той е над 30 и дори 40%, а в Швеция надхвърля и 50%.
Предимствата на държавните инвестиции пред чуждестранните са много, но няколко от тях са решаващите. Става дума за:
Първо. Разпределението на новосъздаденото от производството на материални блага и услуги богатство. Сега от частният капитал, от корпоративното облагане в държавната хазна постъпват едва 10% от печалбата. При държавните предприятия това е по времето на Дянков 80%, а по времето на Орешарски и Горанов е 75%. Така стои въпросът и с чуждестранния капитал в банковия и застрахователния сектор, в които доминират чуждестранните инвестиции. Ако вземем едно условно предприятие на чуждестранния капитал, което реализира през годината 1.1 млрд. лева печалба, то в държавната хазна постъпват 110 млн. лв. Ако това предприятие е държавно в държавната хазна ще постъпят още 650 млн. лева или всичко 760 млн. лв. (такова реално предприятие в България има). Чрез чуждестранните „инвестиции“ в България, по мнението на някои икономисти от страната ежегодно се изнасят около 6-7 млрд. лв.
Второ. Чрез държавните инвестиции и държавните предприятия намалява делът на сивата икономика и не по-малко важното – ще намалее укриването на доходи и печалба от чуждестранните компании. Сега публична тайна е, че най-големите инвеститори в България, такива като „Лукойл-Нефтохим“,  крупните търговски вериги и т.н. почти не отчитат печалба, а тя в скрита форма, най-често като консултантски и други фиктивни услуги и договори се изнася в чужбина.
Трето. Чрез държавните инвестиции в нови производства (т.е. „на зелено“) може да се осигури по-равномерното териториално развитие на страната и да се прекрати обезлюдяването на големи части от България, най-вече Северозападна и Централна Северна България. България е не само София и не още Пловдив, Бургас, Варна и Стара Загора.  
Четвърто. Чрез държавните инвестиции и държавната собственост върху индустриалните, строителните  и др. предприятия може да се влияе не само пряко върху откриването на нови работни места, но и върху размера на трудовите възнаграждения. Увеличаването на заплатите в държавния сектор, няма как да не доведе и до увеличаване на трудовите възнаграждения в честния и кооперативния сектор. Чрез увеличаване на държавния сектор ще се ограничат нарушенията на трудовите права на наемните работници, държавата по-лесно ще се пребори с антисоциалните явления като увеличено неплатено работно време, ненормирано използване на почивните дни за работа, различни нарушения на Кодекса на труда.
Държавните инвестиции в икономиката ще позволят значително по-високи приходи в държавния бюджет и по-големи възможности за решаване на главните социални проблеми. Механизмите за увеличаване на държавния сектор да няколко: 1/. Разваляне на част от приватизационните и концесионните договори с фирмите, нарушили и нарушаващи различни клаузи; 2/. Изкупуване на дялове в смесените предприятия; 3/ Изкупуване на цели фирми и предприятия (напр. „ЧЕЗ-България“, Банка „ДСК“); 4/. Създаване на нови високотехнологични съвременни предприятия и и фирми пряко свързани със здравето и бита на населението (напр. производство и търговия с лекарства и медицински материали и консумативи).
За огромно съжаление почти всички български политици, дори т.нар. „обединени патриоти“ и част от ръководството на БСП са заслепени от неолибералната идея за бързо и мащабно забогатяване и обогатяване на богатите и не се интересуват от съдбата и жизненото равнище на българите и на България. ГЕРБ още в самото си заглавие на партията подчертават, че тях ги интересуват европейските, а не българските интереси. Огромните социални и демографски проблеми на страната могат да се решат предимно със силна  (в сферата на икономиката) държава, със справедливо разпределение на произведения БВП и намаляване на износа на БВП.
В заключение, налага се да опонираме на още едно твърдение на епицентралния политолог. В политиката, г-н политолог, не са най-важни „лидерството и качеството на политическия елит“. В политиката най-важното е съдържанието на политиката, преследваните политически цели, политическите ценности за свобода на гражданите, справедливост, солидарност, демократично функциониране на институциите, а не налагане на капризите и зависимостите на т.нар. „лидери“, пък били те Б.Б., К.Н., Г.П., В.С. и т.н. България в своето историческо развитие често си е патила от т.нар. „вождове“ (царе като Фердинанд и Борис III, авторитарни лидери на партии и т.н., някои почти фюрери на фашистки организации), които са действали в интерес на други държави. Главното в политиката е да се действа в интерес на доминиращата част от народа, в интерес на развитието на собствената държава.    

6.06.2017 г.
Автор: Анко Иванов – д-р по философия
Източник: Политкомент