Кое и колко е безумното в пандемията?

 Чета в един уважаван сайт за казаното от доц. Кунчев пред БНТ. Цитирам: „Чeтa бeзумия - "тe ни плaшaт", "вируc нямa", cтигa ce и дo крaйнocти - "тe крият инфoрмaция" или "тe ни дaвaт мнoгo инфoрмaция". Чудя ce нa тeзи хoрa, дoкoгa щe прoдължaвaт. Бeзумнo e“. „Големият демократ“ доц. Кунчев дали е много умно да се твърди, че било „безумно“ хората да имат различни мнения и да ги изказват, да не споделят неговата „единствено правилна“ линия? Всички други са неправилни хора (или само техните мнения) ли? Само кръгът около Борисов (Ангелов, Кунчев, Балтов и сие) ли са правилните хора, умните, а другите с различни мнения са безумните ли? И проф. Костов ли е безумен, когато Ви казва истината? И редица други учени и здравни експерти ли са безумни, защото имат различно от вашето себеутвърждаващо самомнение?

Всяко лично мнение безумие ли е? Но повечето хора си имат своето лично мнение, което мисля си, че не е безумие, а само следствие от логичните връзки между безбройните ежедневни, денонощни и ежечасни изявления на ръководителите на здравната система и на държавата, безкрайните пиар предизборни посещения из страната на един Премиер и един Министър.

И се чудя дали мога да задам въпросите за някои безумия, по мое скромно частно мнение! Ето някои от въпросите:

Първо, безумно ли е правителството на Борисов да прогони от България десетки хиляди лекари и медицински сестри и сега офталмолози, ортопеди и т.н. да лекуват Ковед-19? Дали е достатъчно умно здравната система да няма необходимият ѝ кадрови състав, а останалите в страната лекари и медицински сестри да изнемогват?

Второ, безумно ли е предимно държавните болници и личните лекари да поемат тежестта в битката с пандемията, а частните болници да поемат предимно огромните финансови дарения от Здравната каса? Умно ли е да бъдат лишени болните от лечение в болниците, от необходимите им здравни грижи, а сърдечно-съдови отделения да бъдат превръщани в ковид отделения?

Трето, безумно ли е при ограничената материална база и капацитет на националните, областните и общинските болници в последните десет години да са затворени редица белодробни болници в страната? Защо бяха закрити десетки общински болници, а други са с намален капацитет от отделния, специалисти, уреди и апарати? И защо не са преустроени някои здравни заведения за специализирани болници за лечение на Ковид-19, като например някои санаториуми?

Четвърто, безумие ли е да се претоварва здравната система с болни и да се повишава броят на умиращите, а предимство при ваксинирането да нямат хронично болните и възрастните хора? Да, в цяла Европа правителствата и здравните органи са едва ли не глупаци за това, че възрастните хора бяха ваксинирани едновременно с лекарите или само след медицинските лица, а само у нас болните са предоставени на произвола на съдбата. Дали поради много „умност“ хронично болните възрастни хора, които в 90% от случаите пълнят болниците с ковид болни са оставени в националния план на четвърта позиция? Дори чрез „зелените коридори“ бяха изпреварени от здравите и прави млади хора (пета и последна група), предимно студенти, екскурзианти до Занзибар, Малдивите и т.н., както и гурбетчии в Западна Европа. Много умно ли е здравите и правите, които не са хронично болни полицаи, пожарникари, дансаджии, да са с предимство пред хронично болните, които са най-често умиращите? Нали те, ако са в недобро здраве, не могат да работят в тези държавни органи. А дали е много умно с предимство да са министерската администрация, НАП и редица централни ведомства, както и техните съпруги/съпрузи, които не са от тази система, а болните от сърдечно-съдови заболявания, диабет, рак и т.н. да са оставени последни? А да не се ли върнем и към гледачите на норки? А и тези от ЧЕЗ?

Пето, дали е достатъчно умно на личните лекари да бъдат предоставени минимален брой ваксини и то само от недостатъчно харесваната векторна ваксина? Нали личните лекари работят с хронично болните, които постоянно отправят своите въпроси и негодувания пред тях. А нали личните лекари направиха своите списъци на желаещите още през януари, много преди списъците на избирателните комисии и тези на министерствата и централите на ГЕРБ! Кой нареди да се предредят хронично болните?

Шесто, безкрайно умно ли е планирането на вноса на ваксини? А не беше ли така и с противогрипните ваксини? Кой определя колко и от коя ваксина да се внесе и кой определя да се откажем от предоставена ни от ЕС квота? И защо само за четвърта и пета група в плана за ваксинация се използва векторната ваксина, а за останалите с предимство само РНК ваксините? Къде е справедливостта и равнопоставеността? Спазва ли се прокламираното правило за избор на ваксина, когато възрастните и хронично болните са оставени без избор? Вярно, хората от МВР, пожарната, ДАНС, министерствата и централните ведомства, гледачите на норки са по-първа ръка хора, а оставалите сме втора, трета и четвърта ръка ли?

Седмо, нормално ли се чувствате вие управляващите здравата ситуация, които успяхте при сходни условия с нашите съседни страни (Сърбия, Гърция, Румъния, Турция) да допуснете два и три пъти по-висока, и то една от рекордно високите за света и Европа, смъртност? Носи ли някой отговорност за това? При провал в културния свят винаги има оставка? У нас при провал се обикалят телевизиите и се втълпява на хората, че само те са виновни, понеже били неспазвали трите „Д“, че виновни са онези, които имали друго мнение! Управляващите кризата с Ковид-19 у нас са безгрешни ли? Нормално ли е в мирни условия, дори при пандемия, за една година България да даде повече жертви отколкото по време на Втората световна война – от 1941 г. да 1944 г. (12 500)

В интернет приписват на Салвадор Дали мисълта, че „Откаченият мисли, че е нормален, а за знам, че съм луд“. Дали тази мисъл перифразирана не може да се приложи в случая? Свободата на мнение е изконна демократична ценност. Ако сте недоволни от другите мнения, оборете ги с убедителни аргументи, а не с приказки от Хиляда и една нощ, т.е. как хората са ви безкрайно виновни, а управляващите кризата сте безгрешни.

     

Ковид ситуацията в България. Къде е истината?

Ковид ситуацията в България. Къде е истината?

 

            В условията на Ковид-пандемията България пострада и страда тежко. Българското здравеопазване и българите, най-вече хронично болните и възрастните, са изправени пред дилемата дали ще оживеят или ще преминат в отвъдния свят.  Но ако гледаш, слушаш и четеш маститите медици, старите герберско-патриотарски политици – всичко едва ли ни е наред, ние сме както всички други в света. В продължение на една година слушаме, гледаме и четем една безподобна бодряшка информация, едно безкрайно оправдаване, че навсякъде в света било така, че това е нов неконтролируем вирус и т.н.. А дали е така?

            Да, в света се води война с невидим враг. В тази война всички дават жертви. Изкуството на пълководците е в това да постигнат победа, или поне да не загубят война, да дадат най-малко жертви. Оръжието на вируса и пораженията от него са сходни в целия свят. Но резултатите от войната с него са крайно различни. И това се дължи предимно на уменията на командващите.  Резултатите от всяка война са показателни за капацитета на пълководците (политиците) и боеспособността на армията (медиците). В сегашната ситуация в ролята на пълководци са правителствата, а функциите на армията се изпълняват от здравните системи на страните. Войната в света и в България с Ковид-19 не е приключила, тя е в разгара си. Във всяка война има различни жертви, но най-важните са човешките жертви, загубилите живота хора. Живот не се връща, никой не се върнал от отвъдното. Всички сме смъртни, но трябва ли поради това по-рано да умираме? Пропуснати знания в училище могат да се наваксат. Изгубеното работно място може да се компенсира с друго или поне с помощи при безработица. Фалирал бизнес може да се възстанови, особено развлекателния бизнес. Животът е висша ценност на човешката цивилизация. И тези които излишно рискуват живота на десетки хиляди хора ни отдалечават от хуманността. А тя е възникнала още в древността с възникването на призива да не се погубва живота на ближния.

            В сегашната пандемия правителствата се различават по подхода за ограничаване на пандемията и по размера на жертвите. Има правителства, които поставят на първо място живота на хората и най-вече на най-застрашените, а не на гледачите на норки и на полицаите и дансаджийте. И други правителства, които милеят най-много за печалбите на развлекателния бизнес (индустрията на кефа) и за развлеченията на хайлайфа и богаташите. Но не бива да чакаме разгрома (загубването на десетки хиляди животи), за да отчетем истинската ситуация, да открием грешките и виновните за тях.  В хода на протичането на пандемията за България може определено за заключим, по думите на поета, че „започва трагедията“.

Какво ни дава основание  за такъв извод? Това е сравнението с други страни от света и Европа. И това сравнение показва, че в България, на този етап на развитие на пандемията вървим „от развала към провала“. Показател за това са данните за ковидовата ситуация в България и света.

            Първо. По степен на заразяване на 100 000 население в България данните са недостатъчно надеждни, поради по-малко проведените тестове. Въобще не можем да се сравняваме с държавите от Тихоокеанския регион, които се справят със същия вирус блестящо в сравнение с европейските държави, основаващи се на т.нар. „евроатлантически ценности“.

 

 

        Заразени и починали в някои страни за целия период на

           пандемията (по данни към 17 март 2021 г.)

Държава	Заразени	На 100 хил.	Починали	На 100 хил.
Финландия	68 693	1 242.9	804	14.55
Швеция	732 070	7 098.2	13 228	128.26
Франция	4 168 411	6 053.5	91 324	132.62
Германия	2 610 769	3 139.9	74 677	89.81
Австрия	501 224	5 622.0	8 956	100.46
Унгария	532 578	5 451.4	17 421	178.32
Сърбия	609 898	6 471.7	6 533	69.32
Румъния	874 985	4 509.8	21 787	112.29
Турция	2 930 554	3 524.2	29 696	35.71
Гърция	227 247	2 119.7	7 252	67.52
Куба	63 725	562.3	380	3.35
САЩ	29 604 820	8 972.3	538 050	163.07
Беларус	305 270	3 244.7	2 121	22.54
България	291 769	4 197.2	11 715	168.53
В света	121 858 289		2 693 445

              Източник: worldometers.info и „Джон Хопкинс“

Ковид пандемията в света е с главен център Европа, САЩ и няколко страни от Латинска Америка (Мексико, Панама, Перу, Бразилия). С много високо равнище на заболеваемост от Ковид -19 са повечето европейски страни. Само четири европейски държави са със заразени под 3 хил. на 100 хил. население – Финландия (1242.9), Норвегия (1504.7),  Гърция (2115.7) и Исландия (1705.6). От тези четири страни трите са северни европейски държави, които имат, освен по-малка гъстота на населяване, и добре развита социална система и здравеопазване. Гърция е със стриктни, силно рестриктивни обществени мерки за ограничаване на Ковид-19. В други страни със силно развита медицина и твърди ограничителни мерки смъртността е незначителна: Куба, Сингапур, Австралия, Финландия и т.н. По брой на заразените България,  заема средно положение, но само в Европа, с 4192.6 заразени на 100 хил. население, но при сравнително по-малко тествани.

С най-високо равнище на заболеваемост в Европа са редица малки държави, развиващи предимно туризъм и услуги като Андора (14 912.6), Сан Марино (12 283.9), Люксембург (9 514.9). С над 6000 заразени на 100 хил. население са развитите европейски страни Испания, Великобритания, Нидерландия, Швейцария,  Швеция. Чехия има най-високи стойности на заразяването – 13 343.9. Заболяваемостта е висока и расте стръмно, но не навсякъде, както твърди доц. Кунчев. Справка Гърция, Финландия, Норвегия, Германия и др. Заболяемостта за целия период в България е почти два пъти по-висока от тази на Гърция (1.98 пъти). Да, но в Гърция има стриктни мерки. Нищо че делът на туризма в Гърция в националния БВП е два пъти по-голям от този в България. И там се притесняват за туризма и ресторантьорството, но не жертват живота и здравето на много хиляди хора. За гръцкото правителство са по-важни здравето и живота на хората, а не печалбите на бизнеса. Май не е вярно и твърдението на Борисов и за Унгария. Заразените в Унгария са 1.3 пъти повече, а не три пъти повече от тези в България.

Второ. Много по-тревожни са данните за смъртността от Ковид-19.  В света само две десетици държави (от 190) са с смъртност над 150.00 души на 100 хил. население. Рекордьор е Чехия (223.51), следвана от Сан Марино (222.61), Белгия (196.68), Великобритания (185.16). България е на 9 място със близки стойности с Португалия, САЩ (163.07). В ЕС нашата страна се нарежда на шесто място след Чехия, Белгия, Словения, Унгария и Италия, но е с по-висока смъртност от множество европейски страни като Франция, Италия, Португалия, Испания, Словакия и др. В Унгария смъртността в сравнение с България е малко по-висока – 1.06 пъти, а не три пъти. В сравнение с Гърция смъртността в България е 2.5 пъти по-висока, спрямо Сърбия – 2.4 пъти, Румъния – 1.5 пъти, Турция – 4.7 пъти. Вярно е, че в Турция населението е по-младо, но и вярно е, че в нея имаше много по-рестриктивни мерки и много по-ранна и успешна ваксинация.  Малко по-висока е смъртността в България и спрямо Северна Македония – 1.03 пъти. Невярно е оправданието, че смъртността в България е много висока поради застарялото население. Съседите ни Сърбия, Гърция и Румъния са със сходен възрастов профил.

Трето. Необосновано е и твърдението, че в България има „абсолютно нормален живот“. Вярно, че в България има вероятно целенасочена игра с налагането на рестриктивните мерки и тяхното преждевременно отменяне. В някои държави с много по-либерален режим по време на пандемията има по-ниска смъртност.  В Европа с най-либерални пандемични мерки бяха и са Швеция и Беларус. По-ниската смъртност в Швеция се дължи на по-добре осигуреният социален сектор и здравни грижи.  В Беларус това се дължи на съхранената стара социалистическа здравна система, която в Чехия, Словакия, Словения, Унгария, България и т.н. бе напълно разрушена. Използването на неолибералния западноевропейски и североамерикански модел на търговско здравеопазване, неговото въвеждане в бившите европейски социалистически страни, доведе до това Европа и САЩ да са пандемичният център на света.

Четвърто. Много интересно е сравнение между заразени с Ковид-19 и дял на смъртността. В България, в сравнение с Гърция, при по-висока заболяемост (1.98 пъти) има 2.5 пъти по-висока смъртност. Тази разлика е показател за това, че българската здравна система е по-неподготвена за пандемията от гръцката. Подобна е и ситуацията при сравнението със Сърбия, в която заболеваемостта  е по-висока от тази в България България с около 2 200 на 100 хил. население, но смъртността в Сърбия е 2.4 пъти по-ниска от тази в България. Това показва, че в Сърбия са изследвани за Ковид-19 много по-голям дял от хората отколкото в България и че тяхната здравна система се справя многократно по-добре от българската.

Българската здравна система, както  и повечето здравни системи, основани на търговския принцип, не бе подготвена, а и по време на пандемията не се преустрои. У нас по време на трите правителства на Борисов продължи антихуманния подход на Костов да се затварят болници, търговията и печалбата да са основата на здравеопазването. Бяха съкратени множество общински болници, а в други бяха намалени отделенията и намаля рязко броя на лекарите и сестрите  в тях. Почти поголовно бяха закрити болниците за белодробно лечение. В това направление се отличава министър Ананиев, който допусна закриването на белодробните болници в Пловдив и Шумен. С безкрайно ниските заплати на лекари и сестри Борисов, Горанов и Ананиев изгониха от България десетки хиляди по-млади лекари и медицински сестри, и редица по-утвърдени кадри на здравеопазването. В България има огромна спекула с лекарствата и медицинските изследвания, най-голям в Европа дял на доплащането за лечението в болниците. Нещо повече, в страната вместо да се създадат специализирани болници за Ковид-19, бяха закрити множество отделения в най-големите и в областните болници. Това доведе до лишаване от медицински грижи на другите болни и до повишаване на смъртността предимно от сърдечно-съдови заболявания.

Пето. В управлението на здравеопазването и особено по време на пандемията цари почти пълен хаос. Както посочи д-р Дечо Дечев „здравеопазването се управлява от финансово-корпоративен кръг“, както и че  „Ананиев проспа тези три месеца - декември, януари, февруари. Системата не беше подготвена - нямаше консумативи, апаратура, протокол за действие …. България, за съжаление, е сключила договор с две фирми. …. Отказали сме се от ваксината "Янсен"“. Към тази компетентна оценка може да се добави и че бе проспано и лятото на 2020 г. да се преустрои здравната система.

Полагаха се и се полагат качествени медицински грижи в почти всички национални и областни болници. Множеството лекари и медицински сестри работят самоотвержено и на предела на силите си. Но прави впечатление и неравнопоставеността, привилегированото положение предимно за политическата класа, върховете на държавната власт, за българския истеблишмънт (т.е. нова номенклатурна класа), за богаташите. Май че само един депутат бе лекуван извън МА и той почина. Пропусната бе възможността за по-ефективно разпределение и използване на лекарствата и особено забавянето по административно-процесуални причини на разрешението за ползването на „иверемерктин“ за лечение. В Перу, същото това пренебрегвано в България лекарство, доведе до понижаване 14 пъти на смъртността. А в България властите са зяпнали в устата брюкселските високоплатени и осигурени безхаберни чиновници и не си помръдват пръста да внесат достатъчно качествени ваксини, с които вече са ваксинира милиони хора в света – китайската „Синовак“ и руската „Спутник V“. Българската колониална власт нехае за живота на хиляди хора, а се съобразява с търтеите от Брюксел. 

Управлението на кризи като тази, породена от Ковид-19 изисква добронамереност, и управленско майсторство. Не е вярно твърдението на министър Ангелов, че „се справяме с пандемията“. Недопустимо бе профукването на летните месеци за да се стабилизира здравната система. Погрешно бе допускането от края на септември и октомври да се разхлабят в такава степен мерките, че да се получи втората криза, при която поради това починаха извънредно няколко хиляди българи повече. Стабилизирането и ограничаването на разпространението на пандемията през януари бе сериозно нарушено от прищявките на различни лобисти пред премиера от печалбарски групи, предимно дълкокоси ресторантьори. А вече бе ясно, че започва нова вълна, че британската разновидност на Ковид-19 е по-заразна и че поразява в по-голяма степен и по-младите възрастови групи. През февруари като че ли нарочно бе решено да се върнат в класните стаи големите ученици, които не спазват никакви мерки, да се отварят ресторанти, молове, игрални зали, нощни клубове, фитнеси, школи за танци и т.н., все от обслужващата сфера (индустрията на кефа). Допусната бе голяма спекула с лекарствени средства, с изследвания за Ковид-19, за лечението след преболедуването. Например, в съседна Гърция правителството въведе максимални цени за изследването с писиар тестовете – 40 евро. В България тяхната цена се движи между 60 и 100 евро. А българите са средно с три пъти по-ниски доходи от гърците. Министрите Ангелов, Ананиев и др. твърдяха, че при пазарна икономика само пазара определял цените. Да, но и Гърция е с пазарна икономика, но там грижата за хората, за болните е на по-високо равнище от България.  

Много показателен за безхаберието към живота на хронично болните и спасяването на здравната система е утвърденият от Министерския съвет план за ваксинирането и създаването на приоритетни групи. В цял свят е известно, че най-големи поражения Ковид-19 нанася сред хората с хронични тежки заболявания и най-вече на тези от тях с голяма възраст – над 60 години. Именно те са най-потърпевшите, заемат най-много места в болниците и най-често умират. Това го разбраха в почти всички страни в света, но не и в България властващите герберасто-патриотари. За да се опази здравната система от колапс са приоритетни три групи за ваксиниране: медицински персонал; хронично болни, особено тези с две и повече заболявания; възрастни хора над 60 г. В България Министерския съвет нарочно или поради неграмотност разпореди друго. Възрастните хора с придружаващи хронични заболявания и предимно тези с рак, диабет, сърдечно болни и т.н. бяха оставени в четвърта група. Те бяха прередени от полиция, чиновници (верни гласоподаватели на ГЕРБ) от министерства и централни ведомства, гледачи на норки и т.н. Върхът бе създаването на т.нар. „зелени коридори“, в които се вредиха за ваксиниране предимно хората на развлеченията, желаещите свободно да пътуват в чужбина, да ваканцуват, да посещават игрални зали, нощни клубове, фитнеси и т.н. 

Много вярно е твърдението на проф. Костов, че пандемичната ситуация у нас е хаос и предизвестено безредие. Крайно невярно е твърдението на министър Ангелов, че „Държим пандемията на каишка“. Така я държат, че я изпуснаха. В редица държави в света разбраха, че най-важното при тази пандемия е безопасността на хората: тяхното предпазване от заразяване; своевременното откриване на болните, пресичането на заразяването на здравите; навременното ваксиниране;  качествено лечение и възстановяване от последствията от преболедуването от Ковид-19, а не печалбарските интереси на развлекателния бизнес. Това от една страна, а от друга изключително важно е предпазването на немощната ни здравна система и най-вече болниците от претоварване и изпускане здравната ситуация от контрол. И оставяне на възможности за лечение и на болните от други болести. Спирането на плановите операции, влошаването на достъпа до своевременна медицинска помощ за множество болни от други заболявания води, искат това или не го искат управляващите до увеличаване на преждевременно починалите българи.

В тежката, в тревожната и почти трагична, ситуация управляващите пандемията често ни прикриват истината с непълна или невярна информация, манипулират нашите представи за мащабите на пандемията и за реалното състояние в България. Често ни облъчват с неверни твърдения като това, че: „Ние най-добре в света и в Европа се справяме с пандемията“ (Борисов); „Справяме се с пандемията“ (Ангелов); „Ситуацията с разпространението на коронавируса у нас и натискът върху лечебните заведения са под контрол…“ (Борисов); „Нямало промяна в класацията ни в ЕС, което означавало, че вълната е навсякъде“ (Кунчев).

В демагогията се използват и обвинения към други, но не и към управляващите ковидовата криза. Виновни били хората, че не спазвали мерките, но се забравя, че по няколко пъти на ден една и съща заповед на здравния министър се променяше, че Борисов и телевизиите толерираха няколко лекари, самообявили се за последна инстанция (напр. доц. Сухосъчков) да объркват хората за сериозността на заболяването. Това доведе до подценяване от мнозина хора на сериозността на пандемията. Виновна за сгрешените заявки за ваксините се оказа и Европейската комисия и т.н., а не правителството и националния здравен инспектор. А на проф. Ангелов са му виновни политиците. Но той забравя кой подписва заповедите (Министърът на народното здраве) за разхлабване и въвеждане на по-рестриктивни мерки. А кой ще понесе отговорността, за препълването на болниците, преждевременната смърт на хиляди хора? Къде е мястото тук на хипократовата клетва?  Министърът, който се вживя в ролята на политик, не може до приема критика от други политици ли?

И сега поради безсмисленото твърде прекалено разхлабване на мерките през февруари и от началото на март, както и закъснялата и неправилно провеждана кампания за ваксиниране здравната система отново е пред колапс. А и силите на всеотдайните български лекари не са неограничени. Преждевременната смърт на няколко хиляди души повече е следствие от управленското безхаберие. Тяхната смърт би трябвало да тежи на съвестта на тези, които вземаха некомпетентни и/или целенасочено грешни решения. Всеки грамотен българин вече сам може да се ориентира кое е истина и колко е истината за пандемията.

18.03.2021 г.

 

https://pogled.info/bulgarski/kovid-situatsiyata-v-balgariya-kade-e-istinata.127330

Промените в света, социализмът и новата програма на БСП

 

През есента на 2020 г. се проведе 50 конгрес на БСП, който взе решение да се изготви нова Програма, която да бъде приета на следващо заседание на Конгреса на БСП. Подготовката на Програмата е предвидено да стане чрез широка обществена дискусия. Инициатори на провеждането на такава дискусия станаха сп. „Ново време“ със статията на главния редактор Георги Пирински в кн. 11/12 от 2020 г. и статията на проф. Янаки Стоилов във в-к „Дума“ в началото на януари 2021 г. В двете статии се поставиха актуални въпроси, които могат и би трябвало да бъдат в центъра на дискусията.  В зададените 10 въпроса от сп. „Ново време“ личен отговор давам на три от тях.

*          *          *

БСП е политическа партия и като такава действа в определена политическа и социално-икономическа обстановка не само в страната, а и в света и Европа. Това е продиктувано от процеса на глобализация, в който пряко е вплетена България. Програмата следва да се основава на социалистическите идеи и ценности в съвременната политическа ситуация, а при  разработката ѝ да се използва адекватната ѝ методология.    

Какви са новите реалности на съвременния свят – отношенията човек-човек, индивид-общество, човек-природа, материално-виртуално, аналогово-дигитално?

За съвременния свят, за Европа и дори за България е характерно  използването на нови средства за производство, нови технологии, които са коренно различни от тези при развитието на капитализма от XIX до края на XX век. Светът се намира в преход към мащабно използване на новите достижения на науката и техниката, на въвеждането на съвършено нови технологии и изкуствен интелект в производството, обслужването и бита на хората. Автоматизираните и роботизирани системи на производство в индустрията рязко променят функциите и характера на труда на работника. Преминава се към използване на нови материали, автоматизиране и дигитализирано управление на  производството. Това води до значимо изместване на класическият фабричен работник от автоматизирани системи и дигитализация. Все повече нараства използването на нови биотехнологии и генно инженерство. 

Световната икономика и светът са изправени пред няколко сравнително нови предизвикателства. Първото е намаляването на естествените природни ресурси, за повечето от които няма реални синтетични заместители, особено рудните минерални суровини и дървесината в материалното производство. Значим е недостигът на обработваеми земи за производството на храни за нарастващото по брой население в света и суровини за промишлеността. Започва да има огромен недостиг на пресни чисти води за потребление от хората, за земеделието и промишлеността. Продължава изсичането на горите в цели райони от света, което води до намаляване на растителните и животински ресурси, но и до влошаване на биоравновесието в природата, промени в климата, в естественото прочистване на въздуха и намаляване дебита на пресните води.

Второто предизвикателство е замърсяването на природната среда (въздух, вода, почва) чрез промишлените и битови отходи и климатичните промени.  Това значимо влошава природната среда и жизнените условия за живот на хората.

Третото предизвикателство са промените в характера на труда. Промените,  новото равнище на науката и технологиите променят из основи труда. Макар и сериозно променен, трудът на наемните работници си остава основа на стопанството. Трите основни стълба на икономиката, както е добре известно, са: труд, капитал и земя (природни ресурси). Трудът е първоисточникът и основата на развитието на човешкото общество. Без труда капиталът е мъртъв, непроизводителен. Природните ресурси се превръщат в ново богатство за обществото посредством труда и технологиите.  Промененият характер и производителност на труда променят и самият негов носител – работническата класа, наетите лица, специалистите (инженери, техници, агрономи и т.н.). В новите условия фабричният работник не е пролетарият от XIX век и XX век, който използва ръчен труд и машини. В края на XX и началото на XXI век той започва да използва електронни системи за производство, контрол и управление на автоматизиран и роботизиран производствения процес. Постепенно селянинът използващ предимно физически труд и коня се превръща в селскостопански работник, използващ вече не коня, а конските сили на машините, а през XXI век и нови електронни системи и биотехнологии. Новите технологии превръщат и занаятчията в работник. Служащите са също наемни работници, извършващи предимно умствен труд, но в съвременните условия такъв труд и дигитални умения и способности се използват и от другите наети лица.  

Съвременните информационно-комуникационни системи, процесът на дигитализация обединяват работници, селяни, служащи и интелигенция в една голяма доминираща в обществото група от хора,  в обществената група, определена в демографията като наети лица. Това са хората, които не използват в трудовата си дейност лична собственост, а предлагат и продават труда си и трудовите си умения и способности на работодател срещу заплащане. При тях трудът е своеобразна стока, предмет на търсене, предлагане и купуване.  Общото между хората на труда е мястото им в производствения процес като наети лица, които за своя труд получават възнаграждение, което е по-ниско от справедливото разпределение на новосъздаденото богатство (БВП, печалба), т.е. те са поставени в неравностойно социално-икономическо положение, а по старата терминология – са експлоатирани. Развитието през последните тридесет години на глобалното неолиберално общество ясно доказа привилегированото положение на бизнеса спрямо наетите работници, водещо до огромно и нарастващо социално-икономическо неравенство.

Четвъртото предизвикателство е промяната в обществените отношения. Масовото внедряване на ИКТ в живота на съвременните хора ги променя в няколко аспекта. Първото е масовото моделиране на поведението на хората, доминиращо насаждане на определени стереотипи на мислене, на предпочитания и развлечения, силно отдалечени от разрешаването на социалните проблеми. И още нещо – информационното следене на хората, ограничаване на тяхната лична свобода, на тяхното лично жизнено пространство, на ограничаване и електронно-комуникативна цензура на тяхно лично мнение и обществено значимо изявление.

Масовото внедряване на ИКТ в съвременното общество е дълбоката промяна на отношенията между хората. Мобилните телефонни и интернет връзки скъсиха пространството и времето за непряко общуване човек-човек. Формираха се нови обществени отношения на т.нар. интернет групи от хора с различен обществен статус, както и явлението интернет-последователи на определени лица. Силно се разрасна групирането на принципа приятелство и симпатия. В интернет системите е заложено предимството на развлекателните елементи и най-вече на криминалното, жълтото и спортно направление. Това отклонява вниманието на масата хора на труда от същностните, най-важните социални проблеми и потребности от промени в политиката. Всичко това намали силата и влиянието на масовите политически и синдикални прояви и действия, но създаде условия и за спонтанното им възникване и организиране.      

Масовото влияние на интернет-системите дава възможност за използване на богата научна информация и разпространяване на знания. Това силно разширява възможностите за т.нар. дигитално обучение в средните и висшите училища, за дигитално хоум офис изпълнение на трудовите задължения, за по-бързото информиране за научни и технологични постижения, за самообразование и саморазвитие на личността.

Развитието и внедряването на ИКТ води до възможността за все по-обхватно използване на  дигитализацията във всички сфери на обществото. Светът в научно, технологично, производствено и битово отношение навлиза в нова дигитална реалност.

            Тези същностни промени в технологиите и настъпващият процес на роботизация и дигитализация не отменят кардинално мястото на наемният труд и на наемният работник в сферата на материалното производство и услугите, на отношенията спрямо собствеността. Има дихотомия: наемен работник – собственик на фирма (работодател). Тези отношения, в условията на масова безработица, поставят наемният работник в крайно неблагоприятно положение при разпределението на произведеното ново богатство. И това е в основата на нарастването на неравенството между работник-работодател, на икономическото неравенство в света и в България.  И тук следва да се припомни, че социализмът се основава на икономическото равенство, а капитализмът (либералната демокрация, пазарната икономика) – на икономическото неравенство.   

            В съвременният свят има нови политически реалности, функционират различни обществени системи. Най-разпространената и с най-силно влияние политическа система е на неолибералния глобален капитализъм, основан на интересите на капитала и на егоистичния личностен  интерес. Това е система, в която „богатите хора … искат всичко за себе си“ (Д. Тръмп, интервю март 1990). Това е политическа система на почти пълното господство на транснационалния (ТНК), предимно финансов и цифрово-информационен капитал. Това е система, основана на идеологията на либерализма – доминиране на личностните егоистични интереси под маската на свобода, демокрация и предприемчивост, силно доминиране на пазарните отношения и на частната собственост, всеобхватно развитие на спекулата във финансите и в търговията на стоки и услуги. В условията на неолиберализма корпоративно-олигархическият капитал формира своя, заемаща възловите места, част в държавния апарат (дълбоката държава, задкулисието), особeно силно проявявана в съвременните български условия.

Същностен белег на неолибералния капитализъм е и унификацията на всичко в обществото (без цените на стоките и услугите), дори премахване (и забрана за споменаване) на расовите белези, половите белези,  семейството и брака, налагането на нова джендърски тип култура. Това е и система, ерозираща съществуването и функционирането на  националната държава, националните интереси, на самобитната национална култура и дори език, система на подчинено функциониране на държави с ограничен национален суверенитет, каквито са държавите в Европейския съюз. Принизяването на националната държава върви и по втора линия – глокализацията (предаване на функции на държавата от национални на местни структури), която още не се е развила в България, но има предпоставки за нея с налагането на т.нар. „райони за планиране“. Неолибералната система е доминираща в България. Тя има своята особеност – доминиращо влияние на олигархическото задкулисие, превърнало държавата в инструмент за експлоатиране на хората чрез мизерни трудови възнаграждения и мафиотско разпределение на произведеното ново национално богатство. Това е съпроводено с масова емиграция на млади хора и обезбългаряване на България.

На основата на либерализма в света и в Европа има развити и политическите системи на: 1/. Консерватизъм, основаващ се на интересите на националния капитал, на два вида егоизъм (личностен и национален) и съхраняване на традиционните ценности като семейство, брак, религия, местна култура и др.; 2/. Фашизъм, основаващ се на  изключителното предимство на ултранационалните  интереси, ксенофобията, терора и насилието и че личността няма значение, значение има расата, народностната общност (нацията); 3/. Ислямски фундаментализъм, основаващ се на примат на религията (исляма) в развитието на обществото и управлението на държавата.

Противоположна на либерализма политическа идеология и практика е социалистическата. Тя се основава на провеждане на политика, отстояваща интересите на хората на труда, на солидарността между хората, на колективизма, на справедливостта, на икономическото равенство, на държавна собственост на средствата за производство и планово стопанство, на равенство в политическите и социалните права. След разпадането на Съветския съюз и промяната в източноевропейските страни, този тип политическа система съществува в няколко държави – Китай, Виетнам, Лаос, КНДР и Куба. Правят се опити в няколко южноамерикански държави да се създаде някакъв нов вид социалистическа политическа система. Разновидност на социалистическата система е смесената икономика (съчетание на планова и пазарна икономика) при политическа власт на лява (комунистическа или социалистическа) партия, най-характерни за Китай и Виетнам. Това съчетание на планова и пазарна икономика осигурява бързо икономическо развитие и най-важното – значително повишаване на жизненото равнище на стотици милиони хора. 

Между тези основни политически идеологии и системи има различни съчетания и модификации, формиране на нови политически движения и партии. В Европа има господстващо положение на глобалния неолиберализъм (капитализъм), но и има редица прояви на леви социалистически, социалдемократически, както и на социаллиберални, консервативни, неофашистки, ислямско-фундаменталистки и екологични идеи. Колкото и европейските политици да не признават това – в Европа, включително и в България,  има борба на политически идеи, присъщи на различни политически системи.

През последните десетилетия в Европа се засилва консерватизма. Има и редица прояви на възвръщане в нови условия на някои фашистки идеи и профашистки движения. Съвременният неофашизъм, за разлика от класическия, възниква и се развива в неолиберална политическа среда. През 1975 г. Роналд Рейгън заявява в интервю: „Ако фашизмът някога се появи в Америка, това ще бъде в името на либерализма.“ Последните събития в САЩ позволиха на някои политически наблюдатели да развиват тезата за настъпването на т.нар. „цифров фашизъм“. Все по-засилено в Европа и САЩ става влиянието на ислямския фундаментализъм.

Доминиращият в света неолиберализъм, включително и в България, се бори упорито, особено настървено срещу социалистическите и социалдемократическите идеи и партии, прави всичко възможно за тяхното недопускане на власт чрез: пряко и непряко подкупване, политически натиск, нежни, цветни и др. революции  и т.н.  Адаптирайки се към тази обстановка редица социалдемократически партии отстъпиха от идейните си позиции и застанаха на позициите на социаллиберализма (няма ляво, няма дясно) на лорд Гидънс, Тони Блеър, Шрьодер и др. уж леви политици.

Най-общо казано съвременният свят от неолиберално-глобалистичен еднополярен започва да преминава към многополярен световен ред, към икономическо, политическо и културно-цивилизационно противоборство между различните центрове на политиката. Общочовешката цивилизация става многоцентрична. Властовите функции се очаква да се променят в посока на укрепване на наднационалната финансово-информационна власт, ограничаване свободата на личностите и техните права, налагане на бюрократично-медиен режим на управление – бюрократичен по подобие на Брюкселската администрация и медиен от типа на информационно-комуникационните системи на САЩ.   

            Програмата на БСП трябва да отчита неолибералното направление на развитие на Европа, с наличието в нея и на неоконсерватизъм, формиращ се неофашизъм, на засилено присъствие сред емигрантите в Западна Европа на ислямски  фундаментализъм. При такива политически условия, БСП трябва на основата на социалистическите ценности, на тяхното съвременно приложение и отстояване и да очертае перспективите за развитие пред България и мястото на социалистическите партия в тях.

            Какво представлява марксисткият мироглед – „наивен исторически

            материализъм“ или обективно обоснован подход“?

Колкото и в последните три десетилетия в света марксизмът да е неолиберално обругаван и премълчаван, той си остава наука, която не само обяснява същността на капиталистическото общество, но и разкрива пътищата за изменението на капитализма и неговото заместване с нов тип общество. Марксизмът си остава научна методология за анализ, оценка и прогноза за развитието на  обществото. Той възниква в епохата на развитие и утвърждаване на капитализма през XIX век на основата на анализ на западноевропейския капитализъм. Добре известно е, че  марксизмът е система от възгледи и учения. Актуални и за съвременността са философският материализъм, законите на марксистката диалектика, учението за стойността, учението за класовата борба и др.. Марксизмът в началото на XXI век продължава да е актуално политическо учение и методология за изучаване на състоянието и развитието на обществото.

В последните десетилетия на XX и в началото на XXI век левите европейски партии по същество се отказаха от марксовото учение за класовата борба, за защита с предимство на интересите на хората на наемния труд. Те дори избягват използването на понятието „класа“ за наетите работници, а го ползват само за истеблишмънта (политическата класа) и за т.нар. средна класа. В същото време финансовите акули и ТНК компании не се свенят да признават, че в света има класова борба. Показателно е казаното от мултимилиардера Уорън Бъфет: „Има класова борба, наистина, но моята класа, класата на богатите, води тази война и ние побеждаваме“. Прикриването на наличието на класови интереси и класова борба не снема от дневния ред на обществата политическите противостояния и дори конфликти, напротив в последните десетилетия те се засилват. Западноевропейската социалдемокрация се отказа дори от самото понятие „класа“. Стана актуално „класовото сътрудничество“, а то е форма на подкрепа на интересите на бизнеса. Източноевропейските нови леви партии, както и БСП, по същество копираха западноевропейската социалдемокрация.

Главното в класовата борба в съвременни условия е преодоляването на огромното неравенство. Сега предимно то само се регистрира от икономистите и официализира от левите партии в Европа и в България. Това не променя ситуацията. Огромното неравенство все повече се увеличава и разделя хората.

Интересите на хората на наемния труд сега имат няколко измерения: реално повишаване на доходите; преодоляване на бедността и на неравенството; борба за защитата на природата и най-вече на жизнената среда на обитаване, особено в градски условия – чист въздух, чиста вода, безшумен и не замърсяващ транспорт; здравеопазване и здравословен начин на живот и т.н.. Тези класови интереси следва да са ядрото на политиката на левите партии и БСП. Класовото разделение в съвременните общества най-силно личи в равнището на потребление и в условията за живот в селищните местообитания. Неравенството ярко личи при сравняване на условията за живот между градските гета (фавели и т.н.) и кварталите и предградията за богатите. В съвременното общество всеки човек има право на достоен и на високо равнище живот, не само богатите. Това трябва да бъде и водещото при изготвянето на новата Програма на БСП.

            В ПЕС, в западноевропейските социалдемократически партии и в БСП има неразбиране на това коя е тяхната социална база, чии интереси те изразяват, защитават и на власт реализират. Колаборацията на левите с десните неолиберално-глобалистки, либерално-консервативни и центристки партии доведе до решителен спад на влиянието на тези партии, предимно поради участието им в провеждането на десни политики. Това стана и в България. Сега е необходима съпротива, в рамките на закона, на агресията на бизнеса спрямо наетите лица, разглежданото им само като ресурс за увеличаване на печалбата и богатството, съпротива срещу отказът на бизнеса да се повишават пропорционално техните доходи и равнище на живот и увеличаването на работното време на наетите работници и служители. В същото време в света има тенденция на намаляване на работното време и въвеждане на гарантиран базов доход.

Отстояването на интересите на хората на наемния труд (класата на труда) се затруднява в съвременни условия от налагането на масите на определени политически внушения и поведения, политическа демагогия с понятията „демокрация“ и „свобода“. Безработният не е свободен да избира, той зависи от бизнесмените-работодатели. И т.нар. свободно договаряне е по същество икономическа принуда от бизнеса към хората на труда.

Сега в света, а и в България, доминира промиването на мозъците на хората чрез ИКТ и особено телевизията и интернет системите в духа на господстващата неолиберална идеология. Те се използват и за формирането и идването на власт на неолиберални партии, дори прикрити под името демократични или национално отговорни. Пример за това е масовото целенасочено използване на интернет  във Франция, което доведе Макрон до победа в президентските избори. За политическото влияние на тези системи е показателно публично изразеното мнение на Дейвид Рокфелер: „В Двадесет и първият век не е нужно да бъдат убивани стотици граждани, за да се получи желаната власт над масите, достатъчно е да се купят телеканалите и с тяхна помощ да се възпитат бъдещите управляеми роби“. И да добавим, че „тази желана власт над масите“ има политически характер чрез налагането в явна или в скрита форма на образи и представи. Но тя има и пряк икономически характер чрез налагането на потребителството като масово поведение, чрез фаворитизирането на определени фирми, стоки и услуги, особено тези на ТНК. С все по-нарастващо влияние са интернет-системите  и социалните мрежи. След събитията в САЩ през 2020 г. по повод президентските избори, вече някои специалисти и политолози  заговориха за цифров тоталитаризъм, либерално-цифров фашизъм и дори за цифров концлагер, т.е. човек е подвластен на цифровите системи. А цифровите системи са във владението на крупния транснационален бизнес, съчетан с политическия истеблишмънт на САЩ.

            Оттласкването от марксизма доведе левите партии и движения в Европейския съюз от отказ от представителството на хората на наемния труд, макар, че някои от тях се наричат работнически (Великобритания, Нидерландия и др.). Нещо повече, този въпрос целенасочено се избягва в политическата лексика на множество леви партии, включително и БСП. Избягването на въпроса за социалната база на левите партии става чрез формулировката им и определянето им (както при БСП) като „Лява народна партия“ (Програма на БСП; Устав на БСП). Използването на епитета „народна“ е характерно за редица западноевропейски десни партии. То е демагогско-популистко определение. С това те искат да прикрият капиталистическата (либерално-демократичната) същност на провежданата от тях политика, политика в защита най-вече на бизнеса.

Самото понятие „партия“ (от фр. „parte“) означава част, част от обществото, голяма група от хора с общи политически интереси. Партиите изразяват, представляват и защитават интересите на част от народа. Партия на целия народ е несъотносимо към понятието „партия“. Народна партия може да се разглежда и като явен популизъм или прикрит ултранационализъм. Подценяването на интересите на хората на наемния труд от левите партии доведе до значим упадък на социалдемократическите и лейбъристките партии. Колкото и да не им се иска на ръководните дейци на ПЕС и левите партии в Европа ще им се наложи да се върнат към истинската функция на политическите партии – изразяване, отстояване и реализиране на власт на дейности, съответстващи предимно на интересите на хората на наемния труд, на „робите на труда“. В противен случай те ще продължават да губят влияние в обществото. 

Марксовото учение за класовата борба продължава да е актуално. Само че при новите социално-икономически и политически условия левите партии трябва да използват легални конституционно допустими стари традиционни форми, но и нови форми, включително информационно-комуникационните и дигитални подходи и системи за информация, пропаганда и за защитата на интересите на наемния труд. В либералното (капиталистическо) общество след Втората световна война бе възприето фашисткото разбиране за недопускане на класовата борба в обществото. За разлика от фашизма, това в следвоенните условия става не чрез пряко насилие и грубата намеса на фашистка държава, а чрез демагогски популизъм и използване на възможностите на ИКТ. Чрез тях бизнесът се представя като благодетел на работника, като създаващ работни места и доходи за работника, като дарител на средства за хуманни цели, а не като печалбар, използващ труда на наетите лица за натрупване на богатство. Това от една страна, а от друга – налице е формиране чрез СМИ и ИКТ на негативно обществено отношение към традиционните форми на класовата борба като стачки, манифестации, протести, публични митинги и шествия и т.н., които били пречили на обикновените граждани да реализират своите права.   

Според марксовата диалектика има единство и борба на противоположностите – между труд и капитал, между бедни и богати. Нарастването на богатството на богатите и обедняването на бедните (особено по време на кризи и пандемии) изострят обществените противоречия. Тяхното преодоляване не става само с „класово сътрудничество“, а и с борба и отстояване на интересите на хората на наемния труд.   Преодоляването на всяка криза в капиталистическото (либерално-демократичното, пазарното) общество е за сметка на бедните и частично на средната класа. Разрешаването на крещящото противоречие между нарастването на притежателите на капитала (бизнеса, бизнесмените) и хората на наемния труд става чрез революция или чрез масови протести и парламентарни решения. В сегашният момент на глобализация и всеобхватно масирано военно присъствие на САЩ и НАТО в ключовите точки на света няма социално-икономически и политически условия и възможности за революция на бедните. Това обаче не изключва стихийни, неорганизирани протестни движения и метежи в отделни страни и региони. Това изисква от левите партии (най-вече социалистическите и социалдемократическите), изразяващи интересите на бедните, на хората на труда да водят политическа борба за решително намаляване на общественото неравенство, за преодоляване на бедността, за повишаване на доходите и формирането на условия за достоен живот на хората на наемния труд.     

             Социалистическият проект у нас … демократичен социализъм

           или държавен социализъм?

            Понятието „социализъм“ има множество и най-различни тълкувания и определения, обособяване на десетки видове социализъм. Най-често срещаното е, че социализмът е: 1/. Обществена политическа система, отличаваща се с държавен и обществен контрол на икономиката, средствата за производство и разпределение и на базата на ценностите за равенство, справедливост и солидарност; 2/. Политическа теория, партии  и движения за  социализъм.

Програмата на БСП е целенасочена към демократичен социализъм. Това е разновидност на социализма, подчертаваща демократичността,  въвличане на хората в обществена дейност на национално и местно равнище под различна форма и противостояща на авторитаризма и диктатурата.  Среща се и понятието „Държавен социализъм“ с две трактовки: 1/. Държавен социализъм от съветски тип, т.е. държавна собственост на средствата за производство, планова система на функциониране на икономиката под ръководството на социалистическа (или комунистическа) партия; 2/.  Държавен социализъм (в капиталистическите, либерално-демократичните страни) е политика на засилена намесата на държавата (чрез регулиране) в стопанския живот с цел намаляване на неравенствата в обществото. Държавният социализъм във вторият му аспект е характерен за Швеция и няколко други европейски страни  (засилване намесата на държавата в стопанския живот) е противоположност на неолибералната позиция за ненамеса на държавата, за по-малко държава във всичко. Той е построен на основата на смесена (пазарна и планова) и със социална насоченост икономика.

            В съвременни условия в ЕС и в България е невъзможно рестартирането на съветският тип социализъм, независимо от редицата негови достойнства, най-вече в сферата на социалните и икономическите му аспекти, независимо от носталгията по него на по-възрастните поколения. Но това не значи, че в новите обществени условия не може да се използва и понятието „държавен социализъм“ в смисъла на намеса на държавата, регулиране на икономическите и социалните процеси за намаляване на неравенствата, за регулиране на бизнеса в интерес на социалната сфера и доходите на работещите.

            Новата програма на БСП може и трябва да бъде с посланието за демократичен социализъм, основан на развитието и осъществяването на демокрацията като обществен инструмент, но и на засилено регулиращо влияние на държавата върху икономиката, доходите, жизненото равнище и решително намаляване на неравенствата в българското общество. Заложената в действащата програма на БСП  максима „Пазарна икономика – да! Пазарно общество – не!“? води до заблуждаване на обикновените хора за същността на БСП, за нейното място в обществото. Понятието „Пазарна икономика“ е всеобщо признат синоним на капитализъм, на доминиране на пазара като основен регулатор в общественото развитие. От една страна искаме капитализъм (пазарна икономика), но от друга страна го отричаме чрез отказ от „пазарно общество“. Няма капиталистическо общество без пазарни отношения.

            Социализъм, включително и демократичен социализъм, без държавна собственост на средства за производство и без държавно социално-регулиране и целенасочване на икономиката е невъзможен. От тук в Програмата на БСП следва да се посочи, че партията е за увеличаване на делът на държавната собственост в българската икономика. При средно около 35-45% държавна собственост върху средствата за производство в редица бивши социалистически страни, а и в Западна Европа (Франция, Швеция и т.н.) в България делът на държавната собственост е около 8-9%. Държавната собственост в сферата на материалното производство дава като приход в държавния бюджет на около три четвърти от печалбата, а частният бизнес – само 10% от нескритата печалба. Колкото е по-голям делят на държавната собственост, толкова повече средства ще има за реализация на по-мащабна социална политика. Държавата чрез регулирането може да се намалява спекулата в цените, да се повишава делът в приходите от бизнеса в бюджета и с това да се осигуряват необходимите повече средства за по-високо равнище на социалните системи, за намаляване на неравенствата в обществото. В България основната данъчната тежест е за сметка на потреблението от огромната маса трудови хора и пенсионери.  Българският бизнес плаща от два до три пъти по-малък корпоративен данък от този в бившите социалистически страни и от тези в Западна Европа.  

            Налагането на постулатите на демократичния социализъм и формирането на истинска социална държава трябва тясно да се обвържат с развитието на образованието и науката, без които няма възможности за прилагане на най-новите съвременни технологии и дигитализацията на цялото общество.

  

         *         *          *

Своеобразието на епохата, развитието на света, политическата и икономическа ситуация в страната предопределят формирането на далечните и на близките цели, на стратегиите и тактиките в политическата дейност. Тези стратегически идеи и цели следва да се разработят и впишат в Програмата на БСП. Но само това не стига. Програмите сами не работят. На тяхна основа трябва да се строи политическата платформа и тактика на социалистическата партия, а не от личните облаги от идването и оставането на власт. За реализирането на Програмата на БСП е необходима организирана партийна сила за влияние в обществото. В преамбюла или в заключението на Програмата трябва да има кратко и ясно за всички в България определение към какво се стреми и за какво се бори БСП.

Забележка: Материалът е публикуван в  Списание „Ново време“, Бр. 1-2, януари - февруари 2021 под формата на отговори на предварително поставени въпроси от редакцията.

 

Анко Иванов – д-р по философия