Упорито чета из няколко сайта изявления на двама академици след едно
телевизионно предаване „Денят започва“. Моите уважения към тях. Опитват се да
ни предложат национални програми, които да са дългосрочни и да се реализират от
всички следващи управляващи. А това е похвален опит за промяна на сегашната
практика след всяка смяна на правителството да има промени в управленската
политика.
Разработката е впечатляваща: “Възгледи за
национални цели за устойчиво развитие на България“, където са включени всички
национални социални проблеми. Всичко до тук е много добре. Само, че учените от
БАН се заемат с несвойствена задача – до изготвят политическа стратегия за
развитие на България и българското общество.
Но това тяхно дело може да се възприеме като патриотичен порив да се
помогне на политиците.
Има обаче две неща,
които смущават. Първото от тях е, че „Възгледите“ са развити в лоното на силно
ерозиран и деформиран, твърде много поизносен неолиберализъм. Всеки
грамотен българин знае, че основното в неолиберализма е нагонът към печалба, че
стремежът към печалба не трябва да бъде ограничаван с никакви граници – нито
национални, нито морални, нито дори семейни, а вече и полови. Светът е
безнационален, безсемеен, безполов (джендърен, третополов и т.н.). Но този
съвременен свят има една главна цел – все повече богатства за все по богатите богаташи.
С предлаганите програми академиците по същество се стремят да огладят
нелицеприятните ръбове на неолиберализма, особено в здравеопазването и
образованието, и да го направят по-хуманен, т.е. с по-човешки вид и възприемчив
образ за простолюдието.
Второто смущаващо нещо е разбирането на
бедността. Правилно акад. Воденичаров определя, че
„Главният проблем на България е бедността“. И заради тази бедност, безработица
и ниски доходи България е обезбългарена, е изпаднала в дълбока демографска
катастрофа. Ако резултатът е бедността, то трябва да се видят причините и да се
търси намаляване и отстраняване на тяхното действие. Но обяснението на акад.
Воденичаров нещо ми се струва невярно. Цитирам (по Кросс): „ние сме бедни,
защото не произвеждаме нищо.“ Не е това причината. В произведената продукция по
натура в България има огромни спадове в редица направления, особено в
машиностроенето, производството на земеделска продукция, храни и т.н. Това лесно може да се установи по
статистическите справочници на Национални статистически институт. Да, там може да се види, че от трето място в
света по производство на мотокари и електрокари вече сме сред последните места
в това машиностроително производство. Ще
се видят спадовете в производството на консервирани храни, платове, отглеждани
овце, крави, произведено мляко и т.н.
Но България не е спряла да произвежда, макар
и недостатъчно за осигуряване по-добър живот на хората. Ние произвеждаме доста
неща. По производство на зърно имаме огромни обеми, далече надхвърлящи потребностите
на българското население. Подобно е положението с производството на
слънчогледово семе, с производството на меден концентрат, на златни руди,
компютърни програми и т.н. Да, потенциалните възможности са повече в редица
производства и особено в селскостопанската продукция, производството на храни,
на машини и съоръжения и т.н. А тези
производства все пак създават ново богатство. Известно е, че богатството
в най-общи линии се определя по произведеният БВП. А той почти
непрекъснато се увеличава. Спомням си, че някога учех по икономика, че
богатството е овеществен, опредметен труд довел до добавена стойност. В
България има проблеми в производството, в темповете на нарастване на БВП,
особено на глава от населението. Но нарастват производството и БВП.
Следователно тезата на академиците не е съвсем прецизна. Нараства производството, но бедността не
намалява. Нараства средната работна заплата, но бедността не намалява. Следователно
има друг по-голям проблем.
Увеличаването на общественото богатство чрез
производство на различни продукти и услуги е само предпоставка за намаляване и
ликвидиране на бедността. Главното е в разпределението на произведените блага, съотношението в
това разпределение между собственика на производствените мощности и фондове от
една страна и произвеждащите наети лица. Има определена закономерност.
Колкото е по-голям е делът на собственика, толкова по-малък е делът на наетия
работник. И следователно произведеното обществено богатство при крайно ниските
данъци, и най-вече укривани данъци, води до бедност на създателя на благата за
сметка на забогатяването на собственика на фирмата. Но това личи не само и
толкова на фирмено равнище, а и общо за страната. В разпределението на
новосъздадената стойност на БВП за обществените потребности се отделят само
някакви си 37% с тенденция този дял да
намалява до 32%. В развитите европейски държави съотношението в това
разпределение е някъде около 50:50.
Този нисък дял на отчисление за държавния бюджет,
както и снижаването на разходите на фирмите за трудови възнаграждения са
главните причини за бедността в България. А не твърдението, че не произвеждаме нищо. Малките
постъпления в държавния бюджет чрез данъците и осигуровките (бесрамно
най-ниските в Европа) се дължат от своя страна на ниските данъчни ставки, на
значителната сива икономика, която въобще не плаща данъци и осигуровки, както и
на прекомерно високият дял на частната собственост в България (около 91%).
Корпоративният данък е едва 10% при средно около 20% в ЕС. И частните фирмите,
които въобще плащат, се бръкват само с 10%. Държавните фирми не могат да крият
данъци и привеждат в държавния бюджет 70% от печалбата. Но държавните фирми са
крайно малко. Поради тези две причини в държавния бюджет няма необходимите
средства за социалните разходи и това налага личните разходи на гражданите за
здравеопазване да са 60% при уж по Конституция безплатно здравеопазване.
Подобна е ситуацията и в образованието и другите социални сфери, включително и
сигурността.
Освен разпределението, върху бедността
непряко влияе и третият елемент – изразходването на новосъздаденото
богатството. В България новопръкналия се едър и частично среден бизнес
в по-голямата си част използва придобитото богатство предимно за износ в
чужбина като финансов или друг капитал, за придобиване на луксозни имоти,
луксозни стоки, самолети, яхти, луксозни джипове, мерцедеси и т.н. И почти
никога за инвестиции в нови технологии и нова техника, в увеличаване
производителността на труда, в инвестиции „на зелено“. Безкрайно намалените
доходи на наетите лица в огромната си част водят да техните лични разходи
предимно за храна, лекарства и облекло и почти не остават средства за инвестиции
за образование, наука и култура. А това влияе отрицателно за бъдещото равнище
на интелектуалния потенциал на нацията, на работната сила за развитие на
икономиката, особено при бързото развитие и внедряване на новите технологиите и
роботиката.
А правителството не се трогва от академичните
разработки „Възгледи за национални цели за устойчиво развитие на България“.
Нещо повече, то замисля и предприема мерки за засилване на бедността чрез
понижаване на трудовите доходи. Последният механизъм е прост. В страната се
внасят работници от други страни, които са готови и работят за по-ниско трудово
възнаграждение от българските работници, специалисти и експерти. А това води до по-ниски заплати на
нашите работници. И като страничен, но силен ефект, ще доведе и до промяна на
етническия състав на българската нация.
За да се преодолее „главният проблем“ (бедността)
е потребно да се формулират цели и
стратегии не само и не толкова в полето на неолиберализма, а и в класическите
социалдемократизъм (смесена пазарна икономика, социална държава) и социализъм (по-значимо място на държавната собственост и социалната защита на труда). Само
с нова по същество политика може да се преодолее сегашното неолиберално
статукво, водещо до огромната бедност на българския народ. А именно
това статукво прави богатите все по-богати, а бедните все по-бедни. А възгледи
за нови национални цели трябва да има, но не само неолиберални.
2.04.2018 г.
Автор: Анко Иванов –
д-р по философия
Източник: Политкомент
Няма коментари:
Публикуване на коментар