Тези дни в Интернет пространството се
появи и разпространи един политически портрет на комунистката Мария Бойкикева
(майката на политика Христо Иванов) от един известен български комунистофоб и
русофоб – проф. Калин Янакиев. Това било негова „лична реакция на една
политическа и морална гнусота“, на твърдението на лидер на партия „Възраждане“,
че Христо Иванов е син на комунистката Бойкикева, която на митинг като
„дисидентка“ е защитила Ахмед Доган. В
обхватния елегантно написан материал е пропуснато, че и бащата на Христо Иванов
е комунист. В това, че родителите на Иванов са комунисти аз не виждам
„политическа и морална гнусота“. Известно е дори на християнските философи, че
децата не носят отговорност за делата и идеите на родителите си. А дали
родителите носят отговорност за децата си, отказали се от техните идеи и дела?
В поредицата от записани мисли проф. Янакиев
(виден деец на СДС и ДСБ) навярно нарочно разширява обхвата на своя материал. И
разбира се като истински седесар и десебар освен словото на Бойкикева в защита
на доносника от ДС Меди Доганов (Ахмед Доган), той се опитва да внушава на
неизкушените читатели, най-вече на младите хора определени седесарски
„политически и морални гнусотии“. Основава
се не на фактите, а на неговите лични „спомени от преди повече от 30 години“, на
спомените си като възрастен човек. Аз съм малко по-възрастен и имам други
спомени. Заслужава си да размишляваме около някои негови „спомени“ и внушения.
Първото внушение е, че в
социалистическа България „дейците на тоталитарния
комунистически режим стриктно (и задължително) обвързваха жизненото поприще на
всяка личност в държавата с нейния семеен и родов произход“. Да, в България бе
прогласен и в известни рамки се прилагаше класово-партийния подход при
развитието на кадрите. Той най-стриктно се прилагаше при приемане на работа в
Министерството на вътрешните работи и в началния етап – в офицерския състав на
армията. Това беше в сила най-вече в първите години след Девети септември. И
съвсем естествено. Преди Девети септември комунисти и техни деца да са били
приемани на работа в полицията или в армията? Не, в България (по акад. Г.
Марков от 1923 до 1944 г.) се е водила гражданска война. На комуниста Ал.
Боримечков, убит от полицията, синът не е приет на работа в полицията, не приет
в армията, не бил приет за студент в Софийския университет, а чисто просто на
следващия ден за отмъщение е разстрелян, понеже е имал „неправилен“ баща. Няма
как след смяната на властта децата на фашистите-убийци да бъдат веднага наети в
държавните органи (милиция, армия, държавна сигурност). Но тези „забрани“ не са
били валидни за всички жизнени сфери.
И понеже боравим със спомени, ще приведа
от моя живот един пример, че е политическа и морална гнусота да се твърди, че
тогава младите хора зависели „безусловно“ от това имат ли "роднини и
близки, засегнати от мероприятията на народната власт след 1944 г.". Примерът
е с мой съселянин, само с две години по-голям от мен. Баща му бе ръководител на
николапетковистите в селото. Срещу него беше моят баща – член на БКП. Ние бяхме
деца и слабо се ориентирахме в тези битки. След много години пътищата ни с
моето съселянче се пресякоха отново – в БКП. Той бе завършил висше образование,
нищо, че баща му е николапетковист, преминал през обучение в Съветския съюз и
дори довел си от там невеста. И той работеше в ЦК на БКП, в отдел
„Организационен“. Но той не бе изключение, макар че твърде малко бяха подобни
случаи. След промените през 1989 г. и до края на живота си остана верен на партията
БКП и БСП.
Второто внушение е, че приемането в университета
или във висше училище зависи от това имаш ли „роднини и близки, засегнати от
мероприятията на народната власт след 1944 г.". Пример за отрицание на
тази теза е биографията на самият автор на статията, който явно се е страхувал
от истината за своето потекло, чиито роднини вероятно са с някакви фашистки или
профашистки прояви. Ако народната власт тогава си е поставяла за цел да слага
сито на такава основа, има ли значение какво сам пишеш в своята автобиография?
Това би било проверено. Особено за кандидатстващите по идеологическа
дисциплина, каквато безспорно е философията. Но такъв филтър просто не е имало
или ако е имало е бил формален. Авторът на статията почти си признава, че в
потеклото му има някакво съмнение за „репресирано от комунистите семейство“. И
какво се получава – той не само е допуснат в светая светих на комунистическата
пропаганда – философския факултет на Софийския университет. И като аспирант той
досконално е изучавал марксистко-ленинската философия, вероятно се е доказвал
като марксист, иначе не би бил приет в института по философия на БАН.
Сред моите приятели и другари има случаи,
които опровергават „спомените“ на професора. Първият бе момчето, с което бяхме
в един клас, живеехме в една квартира, в една стая, деляхме хляб и легло. Баща
му бе бивш противник на отечественофронтовската власт, на когото в купата сено
в двора му е открито огнестрелно оръжие и боеприпаси, предназначени за сваляне
на властта. Около година пребивавал в лагера в Белене. И синът на този
противник на властта завърши висше образование, стана инженер и пътуваше по
света свободно. На друг мой приятел от ученическите години баща му е бил
противник на колективизацията, имал прояви срещу изграждането и работата на
новото ТКЗС, убеден опозиционер на новата власт. Но неговият син, както и при
първият случай е приет в елитна плевенска гимназия. След завършването на
гимназията служехме в един и същи взвод в армията. След това кандидатствахме за
висше образование и бяхме приети – той инженерство, аз в Софийския университет.
Две години деляхме една и съща квартира в София. И той стана инженер. А на един
от приятелите ми от войнишките години дядо му е съден след Девети септември за
„каналджийство“ (прехвърляне нелегално през границата на бягащи от България
фашисти). И той като мен бе приет в Софийския университет, а след неговото
завършване стана щатен комсомолски работник в един областен град.
И тук главното в спомените на професора е
пропуснато. А това какво е било равнището на образованието в България. След
Девети септември България е не само бедна селска изостанала страна, но и в
огромната си част – безпросветна. По-младата възраст на професора не му
позволява да си спомни как за няколко години беше проведена огромна за времето
си кампания за ограмотяване на населението и за 10 години след Девети септември
в България почти не останаха неграмотни хора. Изградени бяха хиляди нови
училища, техникуми, професионални училища и т.н. просветни учреждения. Въведено
бе задължително основно образование. След това значително се подобри качеството
на образованието на българските ученици. И България застана в първата десетка
на страните в света по образованието. За сравнение сега пак при задължително основно
образование 25% са неграмотните и България по международното сравнително
изследване PISA вече не е в
първата десетка, а след 50- то място в света.
И нещо повече, тези „лоши комунисти“ откриха
множество висши училища в цялата страната, не само университети в София, като
ВМЕИ (сега Технически университет), ВИИ
(сега УНСС), ХТИ, Лесотехнически университет, медицински университет. В
страната се появиха редица нови висши училища като тези в Благоевград, Пловдив,
Ст. Загора, Варна, Бургас, Плевен, Габрово. И в тях безплатно учеха дори децата
на „засегнати от мероприятията на народната власт след 1944 г.“. А сега
студентите на проф. Янакиев плащат безбожни такси, за да учат при него. Благодарение
на широко обхватното и качествено инженерно образование България разви голяма
за своите мащаби машиностроителна и електротехническа индустрия и дори по
производството на мотокари и електрокари застана на трето място в света. Това,
разбира се, са неудобни за десните политици истини, но това е истинската
история на България през „омразния“ социалистическия период.
Четвъртото скрито внушение е, че когато става дума
за лична кариера – няма място за морал. Разбирам, тези деца от семейства на
т.нар „засегнати от мероприятия на народната власт“, които като моите съученици
и приятели искаха високо образование. Но не разбирам тези, които се кълняха в
светостта на марксизма–ленинизма (както студентите, аспирантите, асистентите,
доцентите и професорите по философия, социология и научен комунизъм). Моите приятели
си избраха уважавани граждански специалности за висше образование, но не в
комунистическия идеологически сектор. И бяха приети след изпити, на които
показаха високи резултати.
Уважавам тези, които не се движат по
посоката на политическия ветропоказател – от правоверен марксист към правоверен
антикомунист. Не уважавам и тези, които ругаят публично идеите и делата на
своите родители като Бойко Борисов, Христо Иванов, Росен Плевнелиев, Л. Павлова
и т.н. Може да не сте съгласни със идеите на своите родители, но им спестете
публичното идейно и политическо отцеругателство. Има ли по-голяма „морална гнусота“ от това
да си отцеругател? Може би за автора на статията това е „морална висота“!?
Не уважавам и тези, които априорно отричат
целия социалистически период на развитието на България. Тогава страната бе сред
първите 27 страни в света, сега е на около 60 –то място. Истината може да бъде
лична, но и обществена. Който ругае миналото (с постигнати значими в света
резултати) на страната си не е патриот, не обича своята страна и народ. Той е
просто един себелюбец.
Истината се установява не само и не толкова от спомените, от мемоарите на когото и да било, а от множеството проверени факти. Спомените са нетрайни, твърде често политически оцветени и приспособени за определени цели. Всеки си има своите спомени, но когато ги официализира е добре да си служи не само с отделен факт или възприятие, но и с проверими факти. Иначе се получава тенденциозно политическо антикомунистическо и антиморално внушение.
Анко Иванов
Политкомент
25.08.2021 г.
Публикувана във в-к "Дума на 6.10.2021 г. , бр. 191 (8786)
Няма коментари:
Публикуване на коментар