Политическо лидерство по български
стандарт
Автор: Анко Иванов
В сложния и многообразен политически
процес има изключителен терен за проява на творчество, за избягване на шаблони
и стандарти на поведение и дейност, на позиция и място в политическия живот. Но
в български условия, изглежда многообразието на политическото поле води до
обратния ефект – шаблонизиране и
стандартизиране на политическите действия. В сегашната практика няма терен за
специфичното, което превръща политическия деец в авторитет и поради това в
естествен политически лидер.
Политическото лидерство е процес
на влияние върху членовете и симпатизантите на определена политическа партия от
едно или няколко лица по повод важни
решения и проблемни ситуации, при регулиране на отношенията вътре в партията,
със съюзниците и с опонентите. Политическият лидер е най-авторитетната личност,
която има централна роля и влияние в партийната дейност, в парламента и т.н.
Политическото лидерство се формира в резултат от въздействието на редица
фактори: обективна потребност от един център на ръководство на партията; от
субективните умения на ръководните дейци на партията и държавата да разбират
интересите и потребностите на отделните социални групи в обществото; поставяне
в основата на дейността на партията на тези интереси (особено при управляваща
партия); способности да бъдат убеждавани други хора и най-вече членовете и
симпатизантите на партията; оказване на въздействие върху другите ръководни
дейци на партията и на политическите съюзници.
В
политологическата и социологическата литература има изказани множество мнения
за типовете политически лидери. В социологията различават няколко типа лидери:
вдъхновител и изпълнител; универсален и ситуационен; емоционален и делови;
позитивен и негативен (в отношението към официалното ръководство); формален и
неформален. Може би в политическия анализ на практиката следва да се използват
като основа определените от Макс Вебер типове на религиозно лидерство –
бюрократичен, харизматичен и традиционен тип. Към тази типология в съвременните
български условия смело може да се добавят и демагогски тип политически лидер и
псевдолидер. В отделни конкретни случаи може да има в различна степен съчетание
между тези основни типове. Основните характеристики на типовете политически
лидери са:
Бюрократичен лидер. Авторитетът му се
дължи на неговия статус, заемано положение в йерархията на длъжностите в
партията и в държавата (когато партията е на власт). В най-новата българска
история такъв тип бяха поредица от ръководителите на СДС. Особено типичен образ
е този на Иван Костов. Неговото развитие като министър на финансите и
Министър-председател се основава не на някакъв безспорен професионализъм
(гражданска специалност - политическа икономия на социализма), а на
длъжностните позиции в НКС на СДС и в държавното управление. Негова сила бе
ключовото място в партийната и държавната йерархия (председател на НКС на СДС,
министър, а след това и Министър-председател), особено в периода на безогледна
криминална приватизация на създаденото от поколенията българи национално
богатство. Съвсем не случайно прякорът му бе „Командира“. Формираните по това
време личностни връзки и контакти все още крепят на задкулисието на
политическата сцена този политически лидер.
Харизматичен лидер. Авторитетът му се
гради предимно на личностните му качества, на професионалната и политическата
му подготовка, знания, умения и опит. В съвременната политическа трактовка
харизматичния лидер по-често е разбиран като личност, влиянието на която се
основава на действителни или приписвани и изключителни характеристики на
личността - честност и скромност,
действеност и героичност. В българската история има само няколко безспорни
харизматични лидери, признавани от почти всички българи – Княз Борис I, Георги Раковски, Васил
Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски. Редица други български политици от
миналото притежават (независимо че не се приемат еднозначно от всички)
определени харизматични черти – Стефан Стамболов, Александър Стамболийски,
Георги Димитров и др.
В
съвременни условия на някои политически лидери им бе изкуствено формиран от медиите
почти харизматичен образ, без да притежават някакви изключителни характеристики
на личността. Основата на подобна подмяна се корени в масовото внушение, че
българите не разбират от демокрация и че им трябва „силна ръка”, която да ги
сложи в ред, че им трябва някой „месия”, „спасител”, който да дойде отнякъде и
да поведе народа към добруване.
В
последното десетилетие това особено силно пролича при появата на политическата
сцена на Симеон Сакскобурготски. Личност, която определено не притежава
харизматични качества, няма дори елементарното за политически лидер равнище на
образование, изказ, анализ и обобщение, предприемане на нестандартни, но
своевременни резултативни политически ходове. С помощта на услужливи журналисти и културни дейци, политици (Тренчев, Доган,
Паси, Кеворкян, Велева и др.) бе формирана надеждата у множество селски баби и
дядовци, че „царчето ще ни оправи”, ще ни помогне да излезем от батака. В тази
посока действаше и афишираната теза сред икономически активните лица, че той е
„силен безнесмен” и има множество „династически и бизнес - контакти”, чрез
които ще помогне за икономическото възраждане на страната.
Традиционен лидер. Авторитетът му
обикновено се базира на традициите и обичаите на формиране на състава на
ръководните дейци на определена партия или група от съмишленици с определена
политическа идеология. Това са хора, които си служат с определен тип
фразеология и словесен израз, характерни за тяхната политическата партия, на
формираната в тях политическа практика. Традиционният лидер на една
социалистическа партия винаги ще си служи със социалистическа риторика, с лява
фразеология, със загриженост за жизненото равнище на масата хора и т.н. Така
постъпи и Г. Първанов, който отговаряйки на традиционните очаквания на
социалистите, се обяви за социален президент. Волен Сидеров си служи с
традиционната за крайните националисти риторика и методи на политическа дейност
и има подобно за тях арогантно публично поведение, става изразител на ниски
политически страсти. Към традиционните лидери, с доста условности, можем да
отнесем и Ахмед Доган. Той е типичен лидер на националистическа етнико –
религиозна партия. Главното в нея е отстояването на етнико - религиозните
интереси на доминиращата част от членовете и по отношение на упражняването на
държавната власт.
Демагогски тип лидер. Авторитетът му се
дължи на думите, а не на делата му като политически деец. Всяко политическо
действие се обосновава с формално демократични процедури и със съответните
декларирани хуманни намерения, независимо от действителните цели и мотиви на
лидера за неговото провеждане в действие. В последните години много силно в
това отношение се изявиха Саксобургготски (800 –те дни) и сегашният
Бойко Борисов Министър – Председател. За него не е ясно кое e ляво и кое e дясно в действията, но
се обявява за ляв завой, обявява се за приоритет социалния вектор, а след това се
обявява за част от десницата. Борисовата демагогия е най-често свързана с
безогледен стопроцентов политически конформизъм и личностен нарцисизъм.
Това най-силно личи от безкрайната промяна на неговата позиция по определени
въпроси. Сутринта изказва една политическа позиция, на обяд защитава друга, а
вечерта вече е на трето различно мнение.
Най-драстичният пример е позицията му за АЕЦ „Белене“. Използва убедителни
аргументи, че централата трябва да се строи. И само след една среща с една
американска дама променя на 180 градуса позицията си и твърди, че не трябва да
се строи новата атомна централа. В неговата демагогия особено място има речевия
му изказ и стремежът да се хареса на повечето обикновени хора. Неговият девиз е
„аз съм прост като вас и вие сте прости като мене. Поради това се харесваме“. Борисов
е демагогски тип лидер, но силно влюбен
в собствената си персона и и самоизживяващ се като истина от последна инстанция
и най-висш съдник на другите, разбира се от собствената камбанария на неговата
истина. Той иска всичко еднолично да решава, да минава през неговата „непогрешимост“.
Тази демагогия прикрива истинските връзки и отношения на ръководството на ГЕРБ
със задкулисието на българската политическа сцена.
На
думи най-често Станишев декларира желанието за доброто на страната, на народа,
но нито веднъж не се съобрази с доминиращите сред народа мнения по най-важните
вътрешни и международни въпроси и проблеми. Преди избори той говори за борба с
корупцията и защита на държавните интереси срещу неизгодните договори за
автомагистрала „Тракия”, за неправомерно върнатите на Сакскобургготски имоти,
за връщане на военния контингент от Ирак, за 5% от БВП за образование и наука,
за отмяна на наложения от него плосък данък и т.н. След идването на власт
позицията на Станишев се променя на 180 градуса, практическите му действия не
съответстват на предизборните послания. Типичен пример е поведението му при
признаването на Косово. На пленума на Висшия съвет на БСП Станишев прокламира
една позиция, а няколко дни след това като Министър-Председател реализира
обратната. Особено силна демагогия разви Станишев по време на учителската
стачка. Неговите тези, че държавата няма пари (около 500 млн. лв.) за
учителите, че те трябва да се вземат от други отрасли и професии за да се даде
на учителите, че учителите имат баснословни приходи от частни уроци, че трябва
да се пази финансовата стабилност на
държавата и т.н. се сринаха в края на 2007 година. Демагогията най-силно се
разкри след предложенията за намаляване на данъчното облагане на хазарта и
най-вече с раздаването на 1.3 млрд. лева държавни пари предколедно на отбрани
фирми, в това число на 47.7 млн. лв. на фирмите на Васил Божков. Станишев се обявява за ляв лидер,
но прокарва дясна неолиберална политика.
Към
демагогските типове лидери може да включим и новия политик Николай Бареков. Той
е против всички, но от програмите на всички взема популярните неща и се
образува политическа каша от послания, съчетаващи ляво, дясно,
националистическо, нихилистично, русофилско, американофилско и т.н. положения в
политиката.
Формално политическо лидерство. Това
е един от големите „приноси” на българската политическа практика в теорията на
политологията. Псевдолидерите са формални лидери, които по едни или други
причини не са истински политически лидери. Наблюдават се няколко подтипа
псевдолидери.
Първият подтип е псевдолидерството, т.е. когато има явен друг политически лидер, но
формално пред закона се избира формален ръководител на партия или партиен орган.
От този тип е Цветан Цветанов в ГЕРБ. Той не притежава харизма, нито е издигнат
като следствие от традицията на своята партия, нито политическа компетентност,
нито политически и професионален опит, но притежава едно силно качество – лична
преданост към действителния лидер. Той първоначално бе председател на ГЕРБ, а сега
по същество организационно управлява тази партия от името и по поръка на
Борисов. Подобни опити за създаване на формален лидер, а да ръководи друг имаше
в БСП след избирането на Първанов за Президент. Очакванията, че Станишев ще
бъде „послушко“, формален лидер, а БСП ще бъде почти пряко ръководена от
Първанов не се сбъднаха. „Послушкото“ се превърна в самостоятелен лидер със
своя политическа физиономия и авторитет, набра скорост и се реализира в
европейското пространство.
Вторият подтип е бутафорното лидерство, т.е. когато е налице регистрирана политическа
партия, но тя няма нейните същностни белези, а ръководителят е неадекватна на
политическата обстановка личност. Такъв е примерът в най-новата ни история с
Кире Либерало, формалният ръководител на Либералната партия - Перник. Към този
тип политически лидери може да бъде отнесен и
генералният секретар на БКП Владимир Спасов. Към този тип можем да
отнесем и Николай Цонев с неговата партия, формира на основата на симпатиите
към неговата личност по повод незаконния му арест и съдебните дела срещу него.
Тези симпатии бяха трансформирани в политически послания без ясна определена
политическа линия.
Третият подтип е на самонабедила се за политически лидер личност със стремеж да
показва публичност на всяка своя изява, да участва в почти всяка обществена
проява, да симулира компетентност по всички проблеми в държавата. Към този тип
може да бъде отнесен Яни Янев.
Четвъртият подтип е корпоративното лидерство. При него има пряко използване на
икономическата власт за формиране но политическо лидерство пряко или чрез
подставени лица. И тук има типични примери като Христо Ковачки, който създаде и
партия с името „Лидер“. Най-силен е обаче пример на Валери Симеонов, който
използва влиянието си като собственик на фирма за кабелна телевизия и
излъчванията на телевизия „СКАТ“ за политическа пропаганда и реклама на собствените
си вождистки изяви. С неуспех завърши стремежът за политическо лидерство на
Цветан Василев. Най-вероятно това една от причините за разногласията в
многоъгълника Цветанов, Василев, Пеевски, Искров и Цацаров и затварянето на
Корпоративна и търговска банка.
Политическото лидерство е проблем за
българските политически партии. Лидерите не идват от небето, не идват от други
политически партии. Те се създават вътре в самата партия чрез развитие на
вътрешнопартийната дейност. Сега лидерството у нас е не инструмент за ефективно
ръководство на партиите и на държавата, а цел и средство за личностна изява, а
доста често и за материално благополучие. Сега у нас се става лидер под
протекцията на някои от по-старите дейци (Луканов за Първанов, Първанов за
Станишев, Станишев за Стойнев, Сакскобурготски за М. Велчев, Костов за Кънев и
т.н.) и/или чрез специална медийно осигурена технология за формиране и
поддържане на политическо лидерство. Силни политически лидери се формират в
силни партии. Слабите български политически партии сега генерират слаби
държавни лидери, а това е неблагоприятно за страната. На България сега са и необходими
силни партии, които да стоят на здрави патриотични позиции, да изразяват и
защитават социалните и културни интереси и демократични политически потребности
на огромната част от населението на страната.
Политическото
лидерство е „необходимото политическо зло”. Без политически лидери няма
политически партии, а без партии няма механизми за проява и защита на
интересите на отделните групи в обществото. Ако префразираме Хегел, ще стигнем
до правилния извод, че всяка партия и всеки народ си заслужават политическите
лидери, които имат. Политическото лидерство е такова, каквато е политическата
култура в отделната партия и в обществото като цяло. Политическите лидери на
България са такива, каквото е българското общество, те са продукт на това
общество. Бягството на мнозинството българи от пряко участие в избори в крайна
сметка подпомага формирането на посредствени политически лидери, а като
следствие и слаби държавни лидери.
Анко
Иванов
23.11.2014.
Няма коментари:
Публикуване на коментар