четвъртък, 26 февруари 2015 г.

За основите на лявата политика (част 1)

За основите на лявата политика
(част 1: държавната собственост)
Автор: Анко Иванов


        В съвременни условия неолибералният пазарен модел на развитие на човешкото общество претърпя почти пълен провал. Той осигурява високо равнище на живот и високотехнологично развитие само в САЩ и Великобритания. Но в тези страни това се дължи не на предимствата на този модел, а на исторически формирали се и действащи външни непазарни фактори – монополното положение на долара на световния пазар като световна валута и безконтролното печатане на все нови  емисии от тази парична единица от САЩ и огромното колониално материално и финансово наследство на Великобритания. Този социално-икономически фалит на приложението на неолиберализма поставя отново на дневен ред проблема за необходимостта и действеността на лявата, социалистически и социално ориентирана политика.
          Идеята за лявата социално ориентирана политика има многовековна давност. Още Томас Мор и Томазо Кампанела поставят началото на възгледите за развитието на обществото и преобразуването на общество на основата на колективното начало. Тези идеи след това са доразвити от Сен-Симон, Фурие и Оуен за преустройство на обществото на основата на държавната собственост и социалното равенство. Първото разделение на политиката на лява, центристка и дясна става по времето на Френската революция. И вече над 200 години вървят дискусиите за лявата политика. В лявото политическо поле има огромно разнообразие на идеи за лявата политика, главен принцип на който е социалната справедливост, социалното равенство при производството, разпределението и потреблението на материалните блага, създавани в обществото, активната роля и участието на държавата. Има две най-развити и споделяни идеи за лявата политика – социалистически и социалдемократически. Социалистическата и социал-демократическата идеология лежат в основата на социалната, на лявата политика. А това е идеологията на създателите на материалните блага и защита на техните интереси за справедливо разпределение и потребление на тези блага, за равнопоставеност и равенство, независимо от раса, етнос, религия и обществено положение. Главен принцип и главен критерии за лявата политика е постигането на социалната справедливост, степента на социалното неравенство, социалната солидарност и социалната защита на бедните и хората в неравностойно социално положение.
          Голямата разлика между дерайлиралата неолиберална политика и лявата социална (социал-демократическа и социалистическа) политика е обусловена от заложените в тях различни принципи. Неолиберализмът се основава на индивидуализма и социалния егоизъм, заложени като морални прерогативи на протестантстката религия, т.е. мястото на всеки човек в обществото зависи от неговите лични качества, всеки човек трябва сам да се грижи за своето и на семейството си благополучие, да не разчита на обществените институции и на държавата при решаване на своите лични и семейни проблеми. В основата на развитието при неолиберализма водеща е ролята на пазарната стихия, на „невидимата ръка на пазара“.   При неолиберализма мярката за успех е личностния успех, който в крайна сметка зависи от парите. По същество, ако се префразира Протагор при неолиберализма „парите са мярата на всички неща“ и то не просто парите, а тяхното количество.   
В основата на лявата социалистическа и социал-демократическа политика е колективизма, в разбирането на човека, че той е част от определена социална група, организация, движение, етнос, религия, държава, в които има определени господстващи идеи за обществото, обществени ценности, справедливост и равенство в отношенията между хората в тях, на обществен и морален контрол върху действията и постъпките на лидерите на тази обществена група. При лявата политика развитието се осъществява не от пазарната стихия, а от държавно регулираните пазарни процеси, на ролята на предвиждането, прогнозирането и разумното планираното на целите и посоките на развитието на производството, разпределението и потреблението на материалните блага. Ако се използва и модифицира израза на Протагор за лявата политика той би звучал като  „добруването на човека е мяра за всички неща“, но не добруването на отделния човек, а добруването на всички хора.
Между тези два основни типа (неолиберална и лява) политика има множество междинни еклектични идеи и политики, наричани най-общо центристки. В повечето случаи това са обществени идеологии, обществени групи и партии, които в определени исторически периоди заемат по-леви или по-десни позиции. Най-често тях ги наричат социаллиберални.     
Идентифицирането на лявата, както и дясната, а и въобще на всяка политика се съди не по идеологията, не по етикета на партиите, не по публичните декларации, а по постоянството в отстояването на определени съдържателни основи на държавната политика, на резултатите от тази политика. За политиката обществото съди по съдържанието (и неговото реализиране) в политическите платформи на партиите. Именно съдържанието в програмата и в реализацията е основата на лявата политика. В обществото и сред избирателите партиите се различават и разпознават по основите на прокламираната и провежданата от тях политическа линия.  
Сега БСП е в криза. Главната причина за нея е участието на партията в управлението на страната при осъществяването не на лява, а на неолиберална политика. Сега БСП се нуждае от нова ясна разграничителна линия и ново съдържание на политическата си стратегия и практика.
            
       Наскоро в Поглед.инфо прочетох статията на проф. Боян Дуранкев за „Икономическата политика на радикалната левица“. Оставям настрана спекулата с понятието „радикална“ левица. По-скоро интересното е за мястото на държавната собственост в икономическата структура на българското общество. Особено важен е акцентът върху проблема за държавната собственост. Правилно в статията се посочва, че държавната собственост у нас е силно изтласкана от частната собственост, която е приоритетна.
Дори българската конституция не защитава държавната собственост.  Преди 25 години държавната собственост в България произвеждаше над 97% от БВП на страната. Сега този дял е под 10%. Доминирането на частния интерес, стремежът към бързи и максимални печалби на новите собственици, доведе до огромната бедност на българите.  Наложен бе на страната неолибералният модел на икономическо и политическо развитие. Тезата, че „държавата е лош стопанин“ е абсолютна политическа манипулация на общественото мнение. Швеция, Франция, Китай, Виетнам и някои други страни показват, че държавата, чрез държавните фирми, може да бъде и е добър стопанин.
            За да има лява политика в трябва да се промени основно икономическата политика в България, а това на първо място изисква качествена промяна на политиката към държавната собственост. Сега държавната собственост в България е по-голямата част от енергетиката, железниците, пощите и отделни малки предприятия и фирми. В цели отрасли не остана държавна собственост – търговия, туризъм, лека промишленост и т.н. В структуроопределящите отрасли не останаха едри държавни предприятия. Умишлено бяха унищожени (не приватизирани, а унищожени чрез приватизация или без нея)  химическите гиганти „Химко“ Враца, „Плама“ Плевен, „Полимери“ Девня, химическите комбинати във Видин, Стара Загора. Много сериозен удар бе нанесен на българската металургия със закриването на МК "Кремиковци", съкращаване и намаляване на производствата в Перник, закриването на ОЦЗ „Кърджали“. Подобни процеси протекоха и в машиностроенето, консервната промишленост, тютюнопроизводството и т.н. България от промишлено развита страна с крупна държавна собственост се превърна в масов потребител на чуждестранна промишлена продукция. Оказа се, че българският бизнес и чуждестранните инвеститори в повечето случаи водят българското производство умишлено към фалит или към съкращаване и на асортимента.
На България сега и се налага тепърва отново за провежда индустриализация, да се създават отново фабрики и заводи, да се произвежда промишлена продукция, да се откриват стотици хиляди работни места.  Само по такъв начин може да се осигурят необходимите средства за провеждане на лява социална политика. Напълно съм съгласен с Дуранкев, че „Не е възможна радикална лява политика при доминираща частна собственост! Не е възможна лява политика без защита и разширяване на обществената собственост …“ Държавната собственост трябва да се развива и разширява. Това може да стане чрез различни подходи.
Първият от тях е посочен от Дуранкев и той предвижда отделяне целево от държавния бюджет на част от приходите за създаване на нови, но предимно промишлени държавни производства. Не за стиропор, мрежи и мазилки на панелките. Държавните средства за развитие на българската икономика могат и трябва да бъдат насочени в няколко посоки. Първата от тях е в развитието на технологично нови производства в отраслите, които са свързани с преработката на предимно на местни суровини и използване на местния научно-технически потенциал, доколкото е останал такъв. Втората е ситуиране на нови производствени мощности в районите, които най-силно са изостанали в своето икономическо развитие и най-бързо обезлюдяващи се, т.е предимно в Северозападна и Северна Централна България.
Вторият подход е премахване на дискриминацията на държавните предприятия. Сега държавата прибира 75% от печалбата на държавните предприятия, а по времето на Дянков бе едстигнато равнището и 80%. В същото време прехваления частен бизнес отделя за държавата само 10% от своята печалба. Би трябвало държавните предприятия да отделят в държавния бюджет  пряко не повече от 25% и още 25% да разпределят в специализирани целеви фондове за: инвестиции за създаване на нови държавни фирми и предприятия; за развитие на средното и висшето образование, подготвящо кадри за държавните фирми и за цялата българска икономика.
Третият подход е връщане на държавната собственост на предприятия чрез прекратяване на договорите за приватизация, които явно нарушават държавния интерес, законите и ограбват българските граждани.
Четвъртият подход е одържавяване чрез различни правни и икономически и финансови техники на монополни предприятия с голям дял в българската икономика. Вярно е, че всеки монопол е опасен и вреден за обществото, но най-опасен е частният монопол. Разликата е в това, че от частния монопол държавата не винаги може да си събере дори елементарните 10% корпоративен данък, а от държавния монопол държавата ще прибере не по-малко от 50% от печалбата. Ако това стане, например с „Лукойл-Нефтохим“ Бургас, ще отпадне играта на криеница между Вальо Златев и агенция "Митници", ще спре нелегалния внос на петрол и нелегалния износ на нефтопродукти. И най-важното ще постъпят в държавния бюджет огромни парични суми, които сега изтичат в чужбина. Подобни монополни фирми са електроразпределителните дружества. Има и много други примери.
            Петият подход е изкупуване от държавата на фалирали и пред фалит малки и средни предприятия и фирми с голямо социално значение, голям брой заети лица и реални възможности да се възобнови и модернизира производството.
           За излизане от икономическата и социалната криза трябва и цялостна променя на държавните управленски подходи, прекратяване на корупцията, особено в съдебната система, общинските органи и органите на реда и сигурността. И главното - бързо нарастване на дела на държавната собственост на средствата за производство и произведеният от нея БВП.  И най-вече нова промишленост, реиндустриализация на България. 
         И именно тук възниква ролята на социалстическата и въобще на лявата политика. Промшелонстта се развива, когато може да се произвеждат търсени на пазара конкуртни продукти. Отделните български и чуждестранни бизнесмени в повечето случаи избягват промишленото производство поради като цяло по-бавната и несигурна възвръщаемост на вложения капитал, по-бавния оборот на средствата. За държавата, която е устремена към социално-икономическо равитие това не е съществен проблем. Проблемът е в това политическия елит, който управлява или се стреми да управлява, да има ясно и обосновано, съобразено с обективната реалност, виждане за  бъдещето, да има адекватна политическа и социално-икономическа стратегия не за периода до предстоящите парламентарни, местни или президентски избори, а за продължителен период. И по-важното е далечната цел да не се подменя с близки предизборни и следизборни цели.
         Досегашната четвъртвековна българска практика показва, че всичко в политиката се свежда до защита на общите, т.е. на чуждестранните европейски и американски интерси да няма конкурентна българска промишленост. А най-сигурното средство за това е да няма държавна собственост на средства за производство и предимно собственост в промишлеността и най-вече в структуроопределящите промишлени и новотехнологични отрасли. За съжаление към такава позиция се придържаха и редица уж "леви" български политици като Първанов, Калфин, Овчаров, Петър Димитров и т.н.. Сега борбата на десните полотици и икономическите акули е вече не за разграбване на държавната собственост, а нейното преразпределяне межуду олигархическите кланове. Лявата политика предполага обаче запазване, развиване и обогатяване на държавната собственост най-вече в добивната и преработващата промишленост.
  Идеята за възраждане на държаваната собственост, за реиндустриализацията на основата на прякото участие на българската държава, е разбираема за огромната част от българския народ. При умело провеждана разяснителна и масова политическа кампания тази идея ще бъде подкрепена от огромната част от българския народ.  

26.02.2015 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар