сряда, 3 юни 2015 г.

Демокрацията - продукт на вътрешни процеси и външни влияния

Демокрацията –
продукт на вътрешни процеси
и външни влияния


автор: Анко Иванов
                На всички грамотни хора е известно, че демокрацията е форма на държавно устройство, основаващо се на принципите на: 1/. Правов ред - върховенството на Конституцията и законите, разделение на властите; 2/. Народовластие (власт на народа, на мнозинството от народа; изборност и сменяемост на ръководните лица в държавата); 3/. Политически плурализъм и свобода на организирането; 4/. Свобода и равенство на гражданите, защита на правата на личността; 5/. Свобода на словото и печата. По мое мнение e несъстоятелно твърдението, че „демокрацията е процедура“. Никога формата на функциониране на нещо не може да се откъсне от съдържанието. Правилата са юридическа категория, която в случая се откъсва от съдържанието. Истината е, че всяко съдържание се реализира в определена форма и обратното – всяка форма е съдържателна.
Може да се спори дали точно това са принципите на демокрацията, дали са правилно формулирани т.н. Важното е как функционира обществото, какъв е резултатът от протичащите демократични процеси в обществото. Важно е, разбира се, и по какъв начин се установява демокрацията в управлението на обществото. Исторически са формирани различни начини на осъществяване на демокрацията на различните етапи на развитие и в конкретните общества. В зависимост от формирането на демократичното устройство се различават множество видове демокрация: пряка и представителна; политическа, социална и икономическа; буржоазна и социалистическа и т.н.
Особено социално и политическо явление в съвременния свят е наличието на псевдодемокрация. Това е начина на представяне на обществото на управлението като демократично, а по същество зад демократичната фасада се крие автократично управление на група лица или дори на едно лице. В историята има огромно множество такива примери. Например, Хитлер идва на власт в Германия чрез свободни избори, т.е. чрез напълно демократична процедура, но след това осъществява автократично терористично управление. В Египет Ал Сиси идва на власт чрез военна сила, но след това е свободно избран за президент и отстоява в по-голяма степен демократичните ценности от управлявалия преди него ислямски фундаменталист Мурси.
При демокрацията уж управлява народа и се управлява в името на народа. В редица страни, и най-типично в САЩ, изборът на властващата партия и на Президента става не чрез свободното волеизлияние на гласоподавателите, а чрез количеството на парите, набрани от партиите за социално-психично въздействие чрез средствата за масово осведомяване и предимно чрез телевизиите. В същност това е демокрацията на парите, на богатството и на богатите. Количеството на парите и разполагането с тях в решаваща степен определя управлението на страната, а не свободната воля на хората. Купуването на гласовете не е пряко, а е опосредствано от телевизионните компании и чрез телевизионните внушения. В т.нар. свободни западни общества, а и в редица източни – определящо е кой има парите и влиянието в средствата за масово осведомяване и предимно на телевизиите, радиостанциите, вестниците и интернет-сайтовете.
Установяването на демократичните системи става чрез революционни промени в обществото, чрез еволюционни изменения и чрез външен натиск и военна намеса. Няма абсолютна демокрация, абсолютно равенство и абсолютна свобода. Всички те са в рамките на конкретните исторически, икономически и социални условия в отделната страна. Всяка страна има своята специфика, исторически път на развитие, икономическо и социално равнище, жизнено равнище на населението, народностна психология, етническо и религиозно разнообразие и т.н.. Във всяка страна протичат политически процеси, които в голяма степен предопределят равнището на демократичност на обществото. Най-демократичното е всяка страна сама да определя своята форма и равнище на демокрация, своя специфично национален модел на демократично устройство и функциониране на обществото, а не външни, чужди на нея сили да и налагат определена „демократична матрица“. Демокрацията е на такова равнище, на каквото равнище е и политическата организация, мислене и действие на огромната маса от хора, равнището на тяхната ценностна система. Каквато и конституция и закони да са изработени и приети, ако няма нагласата у хората и у институциите да се спазват тези правила, заложени в правовия ред, няма да има необходимото равнище на демокрация. И тогава „процедурата“ като синоним на демокрация, използван от някои български мислители, увисва във въздуха.
Процесът на глобализация на света има своите положителни, но и своите негативни страни, пряко отразяващи се и на установяването, поддържането и развитието на демокрацията. Финансовата глобализация, икономическата глобализацията, развитието на международната търговия на основата на общи принципи и правила и свободно движение на капиталите, стоките и работната ръка, зависи и от политическото устройство на света. Глобализацията породи идеята за световна сила, която да ръководи еднополярен свят (политическата идея на мондиализма). И тази единствена световна сила се идентифицира като една мощна държава с особен върховен статут в световните дела, мощна в икономическо, финансово и военно отношение. И тази свръхмощна държава (еднолична световна сила) започна да налага на останалите страни политическите ценности и моделите на демокрация.  Ако ги налагаше само като пример за подражание, няма нищо лошо. Лошото е, когато се налага собственият модел на демокрация като задължителен за всички останали страни в света чрез външно пряко или косвено въздействие.  
Принуждаването на страните да прилагат т.нар. „англо-саксонски“ модел на демокрация, на т.нар. „евроатлантически ценности“ се извършва чрез различни подходи и методи.
Първият подход е политическият натиск и шантаж. Той се осъществява от редица страни, но предимно от САЩ. Използват се формално демократични дипломатически методи на разговори на определено равнище. В повечето случаи тези разговори приличат на невидим диктат на „здравата ръка“ на „световния властелин“. Нека да си спомним как радетелят за строителството на АЕЦ „Белене“ Бойко Борисов след посещението на американския държавен секретар г-жа Клинтън на другия ден възприе точно обратната концепция и виждане за необходимостта от строителството на атомната централа. И това  при положение, че огромната маса от българите са за изграждането на АЕЦ „Белене“. Дали този подход е демократичен? Дали изразява волята и желанията на българския народ? Или да си спомним гипсираната физиономия на неолиберала Министър-председател  Орешарски на пресконференцията след срещата с американските сенатори и внезапния отказ от Южен поток, независимо от доминиращата подкрепа за този проект от българския народ, независимо от демонстрираното начало на строителството  на газопровода и демонстративната заварка на тръби.
Вторият подход е икономическият натиск, ембарго. Тук се включват и игра с борсовите цени на валутите, на основни износни и вносни стоки за отделни страни. Чрез икономически мерки се цели предизвикване на стопанска криза и смяна на управлението по недемократичен път, без да има съответното свободно волеизлияние на народа на определена страна.  Известни са ембарговите действия срещу Куба, срещу Иран, срещу Русия и много други страни. В повечето случаи тези действия целят промяна на политическото устройство на държавата. Като мощен инструмент се използва и дейността на Транснационалните компании. Някои от тези действия по същество се провалят, но влияят на свободното волеизлияние на хората от отделна страна.
Третият подход е целевото финансирането на неправителствените организации от различни страни с цел събаряне на законно избраната власт и прокарване на политиката на чуждестранна власт. Този метод бе прикрит под маската на  провеждането на т.нар. „нежни революции“, „арабски пролети“ и други. Тези организации се използват за създаване на видимост за масови протести, но по същество са организирани и платени не чак дотам масови протести.
В САЩ възниква, и се развива и утвърждава като държавна политика използването на нова технология за смяна на властта в „неудобните“ страни. Това е прилагането на масово-политическите протестни стратегии и технологии. За тяхно начало се приема защита на докторската дисертация „Ненасилствените методи на сваляне на режимите“ на Джин Шарп (Gene Sharp) в Оксфордския университет през 1964 г. По същество той разработва методика за „ненасилствената борба“ за сваляне на държавната власт. На основата на обобщение на историческия опит от борбата против правителствата, Джин Шарп разработва политическа технология на политическата борба срещу държавната власт и политическите партии, които са на власт и които не са удобни на техните вътрешни и външни опоненти. Неговите идеи получават обществена гласност чрез двете му книги:    «От диктатура към демокрация» («From Dictatorship to Democracy») и «198 метода на ненасилствените действия» («198 Methods of Nonviolent Action»). Те са преведени на над 40 езика и са разпространени в цял свят. Някои от предписваните от Шарп методи не са ненасилствени, а направо сочат към насилия. Такъв е случаят с метод 148 – «метеж». Повечето от предлаганите от Шарп методи някои изследователи разглеждат като политически и икономически саботаж.
Тези технологии се прилагат по сходни методи и политически лозунги. Например, при свалянето на социалистическото правителство на Жан Виденов един от основните лозунги, издиган от купените срещу германски марки протестиращи бе «Който не скача е червен». Този лозунг се появи и в Украйна при свалянето на Янукович, само че чрез плащане с друга валута и с друго звучене : «Кто не скачет тот москаль». Публична тайна е, че тези инспирирани масови прояви се финансират предимно от американски организации като «Отворено общество», «Америка за България» и т.н. В различните страни те  имат различни наименования. Подобна роля на налагане на неолиберален тип демокрация и прокарване на американското влияние се използват и от различни «институти», фондации, движения и т.н.
Четвъртият подход е екстериториалнато прилагане на правосъдието. Това означава една държава да съди граждани на други държави, извършили действително или мнимо нарушение на собствена територия  или на територията на трета независима държава. Това напълно срива основният принцип на демокрацията за законов ред, за върховенство на конституцията и законите на сувернната държава. В този случай не може и да става дума за демокрация, а за унижение на националния северинитет на държавите. Такъв е случаят с една българка, която бе обвинена от щатски власти за нарушение по Интерент и с искане към българските власти да я екстрадират в САЩ. Такъв е и случаят с набедените за нарушители членове на ФИФА и съгласието на швейцарските власти да ги екстрадират в САЩ, макар, че обвиняемите не са гражадани на САЩ, не са граждани и на Швейцария, но са набедени за нарушения на швейцарска територия. Най-драстичният пример е обаче тайното трансатлантическо спорозумение между САЩ и Европейския съюз, което предстои да се подпише с 26 секретни клаузи от общо 29 възможни и то без никоя държава да подложи на референдум в своята страна това споразумение, водещо до отказ от нацианлен и общностен суверинитет. 
   Петият подход е военното налагане и поддържане на демокрацията по англо-саксонския неолиберален модел. Това е най-старият метод на „налагане на демокрация“. Той има две разновидности. Първата е военна заплаха и дрънкане на оръжие, а втората – пряко военно участие за насилствена смяна на модела на управление на страната. Това най-често се маскира под лозунга за борба с тероризма, с тоталитаризма и или някакъв друг „изъм“, т.е. с всичко онова, което не е англо-американски тип „демокрация“. Военното влияние върху процесите на налагане и поддържане на неолибералния тип демокрация вече се признава и от американски анализатори. Наскоро Макъл О'Хенлън (научен сътрудник в институт Брукингс) в прав текст в своя публикация, предлагайки на Обама да сключи сделка с Путин, написа дословно: „Безусловно, Русия не трябва за възразява против разширението на организацията (НАТО – б.м.), която няма враждебни намерения, няма значителни групировки войски близко до руските граници, и която основно внимание отделя на укрепването на демокрацията и мирните норми (к.м.) вътре в Европа.“ Откога укрепването и поддържането на демокрацията е предмет на дейност на военна организация? Много типични са случите на войните на САЩ и на НАТО за сваляне на политическите режими в Либия и Ирак. Например в Либия, в условията на културна и образователна изостаналост, в условията на междуплеменни напрежения, на религиозни конфликти Муамар Кадафи постигаше някакво равнище на национално съгласие и социален просперитет. Убийството на Кадафи и налагането с военна сила на неолибералния тип демокрация се провали напълно. Сега в Либия е една безкрайна междуплеменна и религиозна война, която произвежда огромна вълна от емигранти към Европа.

Разрушаването на политическата система на Ирак под маската на „борба с диктатора Саддам Хюсеин“ и обезвреждане на несъществуващите „оръжия за масово унищожение“ доведе не до демократизация на обществото, а до троеборство в страната между сунити, шиити и кюрди, въоръжения дуел между американофили и американофоби и т.н.. Разпусната иракска армия, вместо да гласува с бюлетини по неолиберален тип демокрация, стана гръбнакът на крайно агресивната и религиозно-фанатична организация ИДИЛ. 

    Външното и вътрешно насилствено налагането на някакъв демократичен модел на управление и функциониране на обществото е контра продуктивно и води до въоръжени сблъсъци и военни действия, чиито последствия не могат да се преодолеят за десетилетия. Абсолютна и „чиста“ демокрация няма и не може да има. Най-доброто е всеки народ сам да си избира модела на демокрация и сам да си избира управниците, без нежни революции и т.н.


3.06.2015 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар