Цената на нефта - мощно оръжие в геополитическата битка

Цената на нефта – мощно оръжие

в геополитическата битка

Автор: Анко Иванов

  Измина повече от година от рязкото понижаване на цените на петрола на международните пазари. Виждат се вече и някои от последствията от реализацията на тази геоикономичска и геополитическа стратегия на САЩ, Саудитска Арабия и Катар. Както неведнъж вече е казвано, цената на петрола е в основата на развитието на икономиките на страните. Петролът и природният газ са основните движущи сили на съвременната икономика. Тяхната цена се включва в цената на всяка крайна продукция, тя пряко се отразява на жизненото равнище на населението, на структурирането на държавните бюджети на страните и т.н. Който владее пазара на нефта и природния газ, той има изключителен лост за влияние върху развитието на световната икономика. Спадът в цените на нефта, природният газ и на нефтопродуктите се обуславя от обективни  геополитически и геоикономически причини.

            Сред обективните причини на първо място е равнището на потреблението на тези продукти. В предишния период имаше бурен икономически ръст на редица развиващи се страни и особено на големите държави от бившия трети свят като Китай, Индия, Бразилия, ЮАР, Виетнам, Индонезия, които се присъединиха към групата на развитите азиатски страни като Южна Корея, Сингапур, Тайван, Хонконг. Новата индустриализация като световен процес изискваше повишено потребление на движещата сила – въглеводородите. Спадът в развитието на тези страни, забавянето на темповете и дори отрицателните темпове на развитие доведоха до значимо снижаване на потреблението на нефт и природен газ. Това от една страна – от друга страните износителки, обединени в ОПЕК, за разлика от други подобни случаи в развитието на световното стопанство, не използваха квотния принцип на добива на нефт. Тези две ситуации доведоха да повишено предлагане на нефт на международните пазари и естественото понижаване на цените.
            Геополитическите причини за срива на цените на нефта и природния газ се свързват с поставените и преследвани геополитически цели. Тези цели имат различни аспекти за отделните големи страни и имат различно проявление. Една от главните геополитически цели на САЩ е недопускането на мощно развитие на Русия, на нарастване на нейната роля (политическа, военна, икономическа) в света. От друга страна, главните страни износителки на нефт от района на Персийския залив са заинтересувани от участие в преследване на тази геополитичска цел, понеже Русия и Иран са пречка за реалицация на техните политически и икономически стремежи в района на Близкия и Средния Изток. По същество главната геополитическата цел е фокусирана върху създаване на икономически трудности на Русия и страните близко свързани с нея включително тези от Евразийска икономическа общност – Русия, Казахстан, Беларус, Армения и Киргистан, БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, ЮАР) и договореностите с Иран. Очакването е при понижаване на цените да се намалят приходите в държавните бюджети, да се предизвика голяма инфлация и обедняване на населението и произтичащите от това недоволства и промяна на политическия курс на тези страни. Това особено се отнася за самата Русия, но и за страните от тази група, които са големи производители на нефт и природен газ - Казахстан, Туркменистан, Азърбейджан, Бразилия, на по-слабо обвързаните с Русия Венецуела, Алжир и Нигерия.

               Геоикономическите цели имат различни аспекти, отразяващи различни предимно икономически, но и някои политически интереси и стратегии. Неравноморното разпределение на запасите от нефт осигурява геоикономическо предимство за страните с най-богати нефтени ресурси. 
Поради това най-богатите на нефт страни (ОПЕК) чрез високите цени на нефта си осигуряват високи печалби и огромни средства в държавните бюджети. Но при високите цени те губят част от пазарите на своята продукция, поради разработката на нови находища, макар и при по-големи разходи за добив. Преимуществото на Саудитска Арабия, Катар, Кувейт, ОАЕ и другите страни от Персийския залив е ниската цена на добива на нефт – около 5 долара за барел, дължаща се на плиткото залягане на нефтоносните пластове и естестевното фонтаниране на нефта.  В същото време в Русия добивът на нефт е по-скъп, понеже около 60% от находищата и запасите са в Арктика при много трудни климатични условия, а и 95% от запасите на природен газ в тази страна са в същия географски район. Скъп е и добивът на нефт в бразилската част на шелфа на Атлантическия океан. Не е разработена специалната нефтогазова инфраструктура за добив и експорт на нефт и природен газ от Иран. Поради международната обвързаност на цените на природния газ с цената на нефта, понижаването на цените на петрола силно отрицателно започва да влияе и за понижаването на цените на шистовия газ на САЩ, чийто добив е значително по-скъп от добива на природния газ. По същество започна ценова битка за овладяването на световния пазар на нефт, природен газ и нефтопродукти. Страните от Персийския залив се стремят да запазят стратегическото си предимство на главен производител на нефт и природен газ в света. Те очакват след разоряването на добива в Русия, Бразилия, Венецуела и др. страни, на шистовия газ в САЩ, да овладеят напълно световния пазар и тогава да налагат по-високи цени. До 2014 г. над една трета от световния добив на нефт принадлежи на три страни (с над 500 млн. добив) – Саудитска Арабия, Русия и САЩ. Още 10 страни имаха добив над 100 млн.т., сред които Китай, Канада, Иран, ОАЕ, Ирак, Кувейт, Бразилия, Венецуела и Нигерия. Тези страни формираха над 70% от световния добив на нефт. 

 
            Рязкото понижаване на цените на нефта на международните пазари изключително силно се отрази на страните със значим дял на приходите в държавния бюджет на износа на нефт и природен газ.  Очаквано играта на понижение доведе до постигане на част от геополитическите цели на САЩ и Канада. Падна от власт лявото правителство на Венецуела. Силно е разклатена икономиката и политическата обстановка в Бразилия – страна член на очертаващата в бъдеще силна икономическа групировка БРИКС.
САЩ, Саудитска Арабия и Катар се целеха предимно в сриването на Русия и заемането на нейния дял на международните пазари на петрола. Очакваше се руската рубла да се срине, да се срине доверието в Путин и  провежданата от него политика. Да, рублата се обезцени, но не се срути. Но вместо геополитическата цел на САЩ се постигна обратен ефект – затягане на коланите на населението и сплотяване около провежданата от Русия външна политика, нарастване на авторитета на Путин на вътрешната и на межуднародната сцена. В резултат руската икономика изпадна в рецесия, но не се срина, както очакваха авторите на сценария. Обезценяването на рублата доведе до обедняване във все още някакви поносими граници за населението, но позволи на руския бизнес, независимо от икономическите санкции, да има по-лесен достъп до международните пазари поради понижаването на цената на руските изделия. Резултатите от това не могат да се почувстват незабавно, но след време ще се обърне посоката на влиянието на обезценката на рублата.
Стана и нещо неочаквано – Русия не само удържа на атаката, но и запази стабилно високото равнище на добив на нефт, дори през отделни месеци на 2015 г. бе на първо място в света. По данни на Интерфакс през 2015 г. има рекордно равнище на добив на неф в Русия от 254 млн. т. и ръст с около 1.6% спрямо 2014 г. Според редица данни на руски експерти себестойността на добива на нефт в Русия е над 10 долара за барел и добивът като цяло може да е печеливш и при цена на международните пазари от 20 долара за барел. Преструктурира се само част от пазара на руския нефт, като се увеличава износът за азиатските страни - за Китай, Южна Корея и Япония. Русия като цяло запази своите пазари на нефт и природен газ в Европа. Преди десетина години делът на нефта и природния газ във външната търговия на Русия бе около 60%. Сега по данни на някои експерти той е около 45% и с тенденция през 2016 г. да спадне още.

            Европейските страни не се отказват от печелившата търговия с Русия на нефт и особено на природен газ. По данни на РИА Новости само от газовите доставки чрез разликата между купува и продава на крайния потребител годишно Германия печели 18 млрд евро, Франция почти 4 млрд, Италия, почти 19 млрд, Великобиртания 6.7 млрд., Австрия 2.8 млрд, Чехия 2.8 млрд, Полша 3.0 млрд, Гърция 2 млрд.  евро и само Румъния дотира продажбите за населението със скромните  38 млн. евро. Не случайно в този период се сключи и новото споразумение между Русия и Германия за „Северен поток 2“. Поради по-ниските цени Русия печели по-малко, получава по-малко приходи за държавния бюджет, има по-влошено външноикономическо салдо. Това зло (понижаването на цените на петрола и на приходите в бюджета) може да е за добро. То може и най-вероятно вече принуждава Русия да обнови технологично своите стопански отрасли и в условията на открита икномика да увеличи износа на промишлена продукция вместо на суровини. Нещо подобно направи западния свят при нефтената криза през 1973-1974 години, пак предизвикана от ОПЕК. Русия има необходимия интелектуален потенциал и съвременна наука за да реши тази задача. Проблемът може да дойде само от грешен икономически подход, основан предимно на неолибералните концепции. Освен това Русия разполага с голям валутновалутен резерв от 374 млрд. долара. Руснаците започнаха да преминават от доларови валутни резерви към резерви от физическо злато. Само през третото тримесечие на 2015 г. Русия купува 77 т. злато и златният и резерв достига до 1352 тона. Сега само Китай има по-големи златни резерви. Вероятно вместо да извадят очите на Русия в скоро време ще и изпишат веждитe.

            Когато гръм удари, ехото (икономическият ефект) заглъхва настрани от мястото на удара. Ниските цени на нефта предизвикаха икономически кризи в много страни с голям дял на нефта и природния газ в износа и в приходите на държавния бюджет. Това с особено голяма сила се отнася за Казахстан. Тази страна е силно зависима от износа на нефт. Той има дял от 55% в износа на страната. Казахстан не може да се възползва от ембаргото срещу Русия, понеже има незначителен дял в износа за тази страна, независимо от участието в митническия съюз с Русия, Беларус, Армения и Киргистан. Обезценката на местната валута тенге през август 2015 г. бе в размер на 25%. Икономиката на Казахстан се срива предимно поради зависимостта и от цените на международния пазар на нефта. В подобна ситуация изпадна и  икономиката на Азърбейджан. Около 90% от износа на тази страна е от продажбите на нефт и природен газ и две трети от държавните приходи. Суровините формират 40% от БВП. Инфлацията в страната достигна около 50%. По-малки са пораженията за икономиката на Туркменистан поради нейната по-малка обвързаност с икономиката на други страни. Страната разчита предимно на износ на природен газ с осигурени договори и износ за Китай и строителство на нов газопровод от Туркменистан през Афганистан и Пакистан до Индия. В страната има голямо вътрешно потребление на природен газ, поради политиката да се предоставя на населението безплатно използване на природен газ, електричество и вода. В Туркменистан чуждестранни инвеститори се допускат само в сложните за добив находища на нефт и природен газ. Засега са нереалистични идеите за Трансскаспийски газопровод към Европа, понеже не е регулирано ползването на Каспийско море между съседните (Русия, Казахстан, Азърбейджан, Иран) държави, заинтересувани от износа в други посоки. Подобна е картината и в Узбекистан, където делът на нефта и газа в износа на страната е 35%, а в БВП – 20%. Кризата в Узбекистан може се преодолява чрез увеличаване на обема на износа по газопровода Централна Азия – Китай. Много голяма е зависимостта на икономиката на Венецуела от добива и търговията с нефт – около две трети от приходите от външната търговия. Понижаването на цените предизвика висока инфлация и в тази страна. Подобна е картината и в Алжир, където добивът на нефт и  природен газ осигурява половината от БВП на страната. Понижавенето на цените на нефта и природния газ в страните, ориентирани към значим износ на тези суровини, води до инфлация, съкращаване на инвестициите, на държавните разходи за социални дейности, увеличаване на безработицата и като цяло обедняване на населението. Това от своя страна е предпоставка за политически напрежения и трусове в редица от тези страни.

          

      Съвсем друга е ситуацията при другия голям производител – САЩ. Решението за отмяната на забраната за износ на нефт от САЩ едва ли ще повлияе много съществено на международния пазар. Предвижда се при износ да се увеличи държавната подкрепа за производството на енергия от възобновяеми източници с над 1 трлн долара. Сега САЩ има прекомерни запаси от нефт, но при освобождаване на износа ще промени картината и тези запаси ще намалеят и следователно ще се покачи цената на нефта и природния газ. Тази мярка (разрешението за износ) няма да реши главния проблем – недостигът на нефт и природен газ за САЩ. Страната сега произвежда около 9.1 млн. барела дневно. Предвижда се през 2016 г. този добив да намалее до 8.6 млн. барела. Има намаляване на инсталациите за добив на нефт и на газ, особено на шистов газ. По информация от Ройтерс от август до декември 2015 г. е спрял добива от 130 сондажа, а общо използавните сондажи са с най-ниския показател от 2010 г. насам – 545.  Но потреблението на американските нефтопреработващи заводи е 17.6 млн. барела дневно. По същество САЩ ще си останат голям вносител на нефт. Поради това ниските цени на петрола на межуднародния пазар са много благоприятни за развитието на икономиката на САЩ. И те ще се стремят да поддържат това ниско ниво в своя полза и във вреда на Русия. Още повече, че разполагат с надеждна система за доставки на евтин нефт и природен газ от Канада и страните от Персийския залив.

        Различна е и картината при главния играч в битката за овладяване на нефтените пазари – Саудитска Арабия. Идеята на саудитския министър на петрола е чрез ниските цени да се срине шистовото производство в САШ и да се извадят от играта големи производители като Русия, Азърбейджан, Казахстан, Бразилия, Иран, Алжир и др. и да се запази монополното положение на страните от Персийския залив за износ на нефт. Тази стратегия се оказва трудно реализируема. Саудитска Арабия разполагаше с огромни финансови резерви. Но делът на износът на нефт в структурата на нейния импорт е над 90%. Двойното и тройно понижение на цените на петрола нанася огромни финансови щети на саудитското кралство. Щетите за Русия са големи, но за Саудитска Арабия са колосални. Русия съумя да намали делът на Саудитска Арабия на големия китайски пазар на нефт и да увеличи своя дял. Саудитите почувстваха и голяма заплаха от добива на шистовия газ в САЩ и поради това те не желаят да спрат понижението на цените на нефта. И в края на 2015 г. добивът на суров нефт в света превишава с около 2 млн. барела на ден търсенето. Саудитска Арабия намали продажбите на нефт в страните от Източна Азия. Като компенсация се опитва да увеличи продажбите в Северна и Западна Европа, но засега с незначителен успех. За да преодолее финансовите трудности от по-малкото пари, които  влизат в страната поради ниската цена на нефта, в Саудитска Арабия се предприемат необичайни за тази страна мерки. Дефицитът в приходите на през 2015 г. достигна до 98 млрд долара. За да бъде намален саудитите вземат редица мерки като пускането на облигационен заем от 27 млрд. долара. Предвижда се от следващата година за пръв път в тази страна да се въведе ДДС (5%) за стоките, но без здравеопазването, образованието и някои други дейности. Увеличават се цените на горивата за населението с около 50%, увеличават се и цените на електричеството и на водата. Подобни са ситуациите и в другите страни от Персийския залив, големи производители на нефт и природен газ като Кувейт, Бахрейн, ОАЕ, Оман и Катар.   

      

            Постигането на геоикономическите и геополитическите цели  става чрез битката за пазарите на нефта и природния газ. Тази битка формира огромни световни и регионални противопоставяния и конфликти. Тя се води чрез три главни действия умело замаскирани чрез информационната война и информационните затъмнения. Първото е владеенето на източниците на нефт и природен газ или прякото политическо влияние и зависимост на държавите на чиято територия са тези природни ресурси. Главните играчи на полето на битката за петрола в първата половина на XX век са САЩ и Великобритания, които се договарят и използват общо политическо и военно влияние върху главния производител – страните от Персийския залив. След Втората световна война продължава икономическото влияние на крупните компании от САЩ и Великобритания, но политическото и военно влияние се осъществява предимно от САЩ. Монархическите режими от района на Персийския залив стават своеобразен продължител на политиката на САЩ за контрол върху добива, преноса и търговията с нефт, природен газ и нефтопродукти. Всеки политичски, религиозен и военен конфликт в Близкия Изток и Северна Африка е по същество битка за разпореждането с добива, продажбата на петрол и нефтопроукти. Войната в Ирак и разгрома на Либия по същество доведоха да рязка промяна на концесиите да добив на нефт и те попаднаха предимно, почти изключително, в ръцете на американски и британски транснационални компании.

            Второто главно действие в битката за за влияние върху петрола като основно политичиско и икономическо оръжие е контрола върху инфраструктурата и трасетата за пренос, за транспортиране  на нефт, природен газ и нефтопродукти. По същество се води своебразна инфраструктурна война. Тя обхваща географски райони около главните находища на нефт и трасетата за пренос и на нефт и природен газ. Оформили са се няколко такива конфликтни точки.

Първата конфликтна точка е Ормузкия проток и самия Персийски залив, присъствието в които на големи военни сили позволяваа контрол върху транспортирането с големите танкери на суровия нефт. Там водеща е позицията на САЩ, но се засилва и ролята на Иран, а в последните месеци във връзка с борбата са ИДИЛ (ДАЕШ) и на военното присъствие на Франция и Великобритания.

Втората конфликтна точка е Бабелмандебския проток, контролът върху който позволява контрол на транспорта на нефт към Европа през Червено море и Суецкия канал. И нещо повече сигурност в контрола върху танкерите, пренасящи нефта до Китай. Американските вестници, с тревога за САЩ, съобщиха (26.11.2015 г.) че Китай има намерение да построи своя военно-морска база в Джибути, в Аденския залив, на входа на Бабелмандебския проток. Там вече има подобни бази на Франция, САЩ и Великобритания. На север от Джибути, в Йемен, се води ожесточена война между две различни сили, маскирани под логото за защита на демокрацията и борбата между различни направления на исляма. Главни участници са от една страна Садитска Арабия и Катар и местните шиити, подпомагани от Иран.

Третата конфликна точка е Суецкият провлак и Суцкият канал. САЩ и Турция се опитаха чрез ислямистката организация „Мюсюлмански братя“ и преврата в Египет да постават под контрол преноса на нефт през канала. Намесата на военните в Египет и свалянето на ислямисткия режим на Мурси попречи на САЩ и Турция да овладеят тази конфликтна точка.

Четвъртата конфликтна точка е Сирия и източното Средиземноморие. През последните години в източната част на Средиземно море, край бреговете на Сирия, Ливан, Кипър, Израел и Египет бяха открити много големи находища на природен газ. Разработването им ще осигури енергийната стабилност на Египет, ще намали влиянието на Катар върху доставката на природен газ. Особено ожесточена е битката за територията на Сирия. Тя има геостратегическо занчение с възможностите за газотранспортен коридор на Катар и Саудитска Арабия не само и не толкова до Средиземно море, колкото до Турция и след това  чрез газопровод износ за енрегийно неосигурената Европа. Замислът бе чрез газопровод от Катар през Сирия и Турция за Европа да се обесили влиянието на Русия върху снабдяването с въглеводороди на Европа. Отказът на Сирия да участва в този проект бе повод САЩ, Великобритания, Франция и Германия да се „сетят“, че в Сирия се нарушават „човешките права“, че има „диктаторска форма“ на управление. Тази цел (пряк достъп на природен газ за Европа през Турция и намаляване на зависимостта на Европа от руски газ) обедини усилията на Турция, Саудитска Арабия и Катар за военни действия срещу Сирия. Блокирането на подобен газопровод е в интерес на Русия и Газпром, главният износител на природен газ за Европа. В Сирия Русия има многокомпонентни цели: осигуряване на база на Средиземноморския си флот; превантивно ликвидиране на потенциалните джихадисти на руска територия и подсигуряване на износа на руски природен газ за Европа.

 Петата конфликтна точка е Кюрдистан, особено  Иракски Кюрдистан, където в района на Мосул са едни от най-добрите находища на нефт в света и откъдето може през Турция този нефт лесно да достигне до Средиземно море. Съвсем не е случайно, че точно в този район възникна  или бе подтикнато да възникне новото крайно ислямистко движение на ИДИЛ (Даеш). Не е случайна и връзката на това движение с ислямистките фундаменталисти в Саудитска Арабия, Катар и Турция. Не случайна и пряката военна намеса на Турция. Формално противостоенето е между шиити и сунити, но в по-голяма дълбочина става ясно, че водещо са парите на големите играчи на добива и търговията с въглехидрати - Саудитска Арабия и Катар.

            Шестата конфликтна точка е Северна Африка, предимно Алжир, Тунис и Либия. В тези страни, особено в Либия и Алжир се съчетават производствените (добив на нефт и природен газ) и инфраструктурните аспекти на конфликта (преноса на нефт и  природен газ). Тук бяха използвани две стратегии за постигане на две различни цели. От страна на САЩ, подкрепяни от Великобритания и особено от Франция, целта бе насилствено налагане на неолибералния англо-саксонски тип демокрация чрез т.нар. „Арабска пролет“ по технологията на Шарп и на пряка военно-въздушна сила в Либия. Вътрешната движеща сила бе осигурена от ислямисткото движение „Мюсюлмански братя“, щедро финансирано от Катар и подкрепяно от Турция. Този район е главният снабдител на Югозападна Евора с нефт и  природен газ чрез тръбопроводи и пристанища за втечняване на конкурентен на Катарския втечнен природен газ. Стартирането на Арабската пролет в североафриканските страни бе с различен повод, но с обща крайна цел- смяна на типа политическо управление и засилване на зависимостта на Европа от доставките от на въглеводороди от Близкия Изток. В Алжир (2010 г.) поводът бе повишаването на цените и искането за отмяна на извънредното положение, въведено през 1992 г. за борба с ислямистките крайни фундаменталисти. В Египет (2011 г.) това бе искането за промени и сваляне от власт на прекалено продължителното управление на Хосни Мубарак. В Тунис (2011 г.) поводът е чрез изкуствено предизвикан масов протест със самозапалвания с общото искане за промени. А Тунис бе най-светската държава от страните на Магреба. В Либия бяха използвани освен исканията за премахавне на диктаторския режим на Кадафи, но и междуплеменните и религиозните противоречия. Износът на Алжир (четвърто място в света на природен газ) и Либия на нефт и  природен газ е чрез газопроводите Трасмед (Алжир-Тунис-Италия); Магреб-Европа (Алжир-Мароко-Испания); Грийнстрийм (Либия-Сицилия); Трансахарски (Нигерия-Нигер-Алжир-Европа).   

            Седмата конфликтна точка на инфраструктурната война е битката за трасето на руския природен газ към Средна и Западна Европа. Сегашната система е онаследена от времето на СИВ и Съветския съюз, с изключение на газопровода “Северен поток“. Най-големите количества към Средна и Югоизточна Европа се транзитират през Украйна. Влиянието на САЩ върху Украйна, дори купуването на тръбите от американски фирми, правят това трасе ненадеждно. Поради това Русия се опита да заобиколи влиянието на САЩ и капризите на Украинското правителство чрез газопровода „Южен поток“. Срещу него се обявиха голяма част от западноевропейските страни и главно Германия. За Германия е крайно изгодно руският газ да бъде преразпределян от нея. Поради това тя саботираше чрез Йотингер „Южен поток“. Саботажът бе и вътрешнобългарски, предимно чрез американофилите и русофобите от НФСБ, СДС, ДСБ, БДГ и т.н. Провалиха се и идеите за „Набуко“, тъй като не бе осигурено необходимото количество природен газ за него. Поради имперските амбиции за световна сила на Турция и конкретните икономически интереси на Катар е почти напълно провален и „Турски поток“. През 2019 г. изтича договорът на Русия с Украйна за транзитиране на природен газ. САЩ се стараят да блокират изграждането и на „Северен поток 2“ чрез послушните им правителства на Полша, Литва, Латвия, Естония и Словакия.    

      Третото главно действие е битката за цените на въглеводородите. Тази битка е не по-малко важна от инфраструктурната война и войната за влияние върху добива на въглеводородите. Тя се води още от двадесетте години на XX век, когато се борят американските и западноевропейските петролни компании. През 1928 г. те сключват споразумение, което в общи линии се спазва до 1945 г. Основните играчи си смениха имената  и сега се казват Роял дъч Шел, Бритиш Петролеум, Ексън и още четири компании. Те утвърждават съществуващото пазарно разделение и налагат тайни световни картелни цени на петрола. След Втората световна война първоначално лидер в продажбите и цените на петрола на световните пазари са САЩ. През 1960 г. Саудитска Арабия, Иран, Ирак, Кувейт и Венецуела създават ОПЕК с цел контрол върху цените на петрола. Тази организация се превърна в в международна икономическа организация с най-голямо влияние върху световния пазар на нефт. До 1975 г. към нея се присъединяват още Катар, Индонезия, Либия, ОАЕ, Алжир, Нигерия, Еквадор и Габон. По-късно ОПЕК е напусната от Габон и Индонезия. Тази организация влияе върху цените чрез въвеждането и спазването на квоти за производство, които водят до ограничаване на добива и следователно повишаване на цените и обратното.

Сегашната битка за цените на петрола се води с оглед интереса на страните от ОПЕК и предимно на главния производител – Саудитска Арабия да бъде намалено или прекратено производството в другите големи производители, които не са членове на ОПЕК като Русия, Азърбейджан, Бразилия, Индонезия, Казахстан и т.н. Сегашната битка за цените на петрола е по съществно не само геоикономическа, но предимно геополитическа битка, целяща да запази световното политическо и военно лидерство на САЩ и да съхрани пазарите на страните от Персийския залив, които са пряко свързани със САЩ.

02.01.2016 г.