Безумството на "съвместното съжителство"

Безумството на „съвместното съжителство“

Автор: Анко Иванов

Напоследък отново се разгоря безсмисления спор дали е имало турско робство в България или само „владичество“, „турско (османско)  присъствие“. Тази дискусия бе започната преди доста време. Спомняме си безсмислените твърдения на отделни историци, социолози, политолози и културтрегери, че в България е нямало „турско робство“, че това било само емоционален израз на различни хора.  Но си спомняме и ярката реч на кмета на Панагюрище, оборваща твърденията за липсата на турското робство. Сега Министерството на образованието и науката (МОН) наля допълнително масло в разгорелия се огън с промяната в обучението по история и въвеждане на термина „съвместно съжителство“ за петвековното османско владичество, най-често разбирано като робство (иго).  

В публичното пространство битуват няколко тези. Първата и най-масово поддържана – в българските земи е имало турско робство, българите са били подложени на терор и мъчения, на насилствено изземване на деца и т.н. Втората – в българските земи българите са имали активна стопанска дейност, свое имущество, къщи, ниви и т.н., слeдователно не са били роби. Третата – невярно и срамно е да се обявяваме за потомци на роби, следователно сме хора без достойнство. Четвъртата – българи и турци съвместно са живели, съжителствали. Петата – турците само са „приръствали“ по нашите земи, те нищо лошо не са ни направили. Шестата – робство не е имало, има само емоционален патос под влияние на възрожденците и особено на Добри Чинтулов и Иван Вазов с цел повдигане на народа на борба за национална независимост и самоутвърждаване на българския народ. Много често тезите се преплитат и се получава по-голямо разнообразие в позициите..

            Когато в България става дума за турското (османското или друго) робство се влага различено съдържание в зависимост от положението на хората в обществото и възприетите специфични морални ценности в миналото и в съвременни условия. Главният проблем е, че всеки от участващите има свое тясно разбиране за понятието „робство“ и се опитва само чрез част от истината да прави обобщения за цяла петвековна епоха.

В сегашната обществена ситуация възникват три принципно важни въпроса. Първият – „Какво разбираме под робство и има ли то конкретно-исторически измерения?“ Вторият – „Имало ли е робство в Османска Турция и то дали е засягало българите?“ И накрая – „Кой има интерес от поредното антинационално действие на МОН?“

Същност на робството

Понятието за робство е с твърдо различно съдържание, то е в зависимост от използваната гледна точка, призмата на разглеждане и начинът на възприемане.  Известно е от историята и правото, че робството е социално-икономическа система, при която един човек или една институция може да притежава като собственост друг човек, да се разпорежда с неговия живот и труд. По същество робството е крайната форма на неравенството на хората в обществото, при която една група от хора притежава като собственост и се разпорежда с друга група от хора и присвоява продуктите на техния труд. От международноправна гледна точка робството е социалното, политическо и икономическо положение на група лица, които имат като собственост други хора. В античния свят имало хора с различен обществен статут: господари; поданици, които имат право на собственост и плащат данъци на господаря и роби. Основата на робството е в ограничаване на свободата на хората и присвояване на резултатите от техния труд.  “Робството е състояние, при което едно човешко същество е собственост на друго. Робът се разглежда от закона като недвижима или движима собственост и е лишен от повечето права, които обичайно има свободният човек” (Hellie, 2005). По същество в понятието „робство“ се влага различно съдържание в зависимост от положението на поробените (заробените). А тяхното положение се променя конкретно-исторически.

В средните векове в Европа робството променя своите характеристики и измерения. То все повече започва да има прикрита форма, без крайностите на античността. Но се съхраняват всички останали измерения на робството.  До X век в Западна Европа за роб се използва думата сервус (servus). Тя имала значение на „роб“, „крепостен“ и „служител“. В някои съвременни европейски езици думата за роб е произходна от латинската дума „склавус“ (sclavus) – в английски „slave“, в немски „sklave“ и във френски „esclave“. Така в Западна Европа наричали славяните, от които през ранното Средновековие били повечето използвани в Западна Европа роби.  В различните исторически периоди и в отделни страни делът на робите в обществото е много голям. Например през XV-XVIII век в подчиненото на Турция Кримско ханство робите са 75% от населението.

Разбирането на робството има различни съдържателни моменти. Най-важният от тях е правната същност на робството. Робът е собственост на друг човек. Той няма статут на личност, няма право на совбода и на юридическа защита. Господарят в античността е имал правото да убие своя роб. Но ако някой друг човек убие роба на конкретен господар, то това деяние се разглеждало като покушение над имуществото на господаря. Робът можел да бъде продаван. Само с разрешение на господаря можел да създава семейство, но децата на роба са били роби на същия господар. Робът по същество е третиран като „товарно животно“, като вещ, като „говорещо оръдие“. Условията за живот на роба се определяли от господаря, продуктът на неговия труд е бил собственост на господаря. Това по същество е крайното безправно положение на робите.

В понятието „робството“ има и икономически съдържателен момент. Робът е бъзвъзмездно използвана от собственика му производителна сила. Той е жестоко експлоатиран, понеже цялата или почти цялата произведена от него продукция и извършена работа принадлежи на господаря, а робът не получва дял от извършеното. Главното предназначение на роба е да работи, да се труди, да създава материални и духовни блага и да обслужва господаря или държавна и/или религиозна институция. В случая става дума за принудителен труд, т.е. в полза на господаря. Робите извършвали определени трудови операции и дейности като: обслужване (слугуване) на господаря и неговото семейство (домашно робство); физически труд, работа в частни земевладения и работилници; обслужване на държавни институции, органи и дори армията; обслужване на религиозни храмове, земеделски труд на полето и т.н. Принудителният труд е най-същностния белег на робското положение. Робството започва да отпада, когато поради навлизането на нови технологии намалява ролята на грубия физически труд и нараства производителността на труда. Поради това изостаналите в технологично отношение страни последни забраняват използването на робския труд и търговията с робите.

Политическата същност на робството е формата на живот на хората (българите) под чужда политическа власт. Това води до подчинението на един народ на чужда нему държавата, до липсата на собствени държавни органи и институция, собствена правова система, собствена валута, армия и т.н. В политическите отношения има само две страни: господващата нация, създала и използваща политическата власт за ограбване и използване, и на подчинена народност. През Възраждането разбирането на българската интелигенция за робството е, че то е политическа подчиненост, гнет, неволя (несвобода), потисничество и зависимост от официалната турска власт. И поради това българските интелигенти се занимават предимно с образование, борба за политическа и религиозна свобода, за политическа независимост.

Народопсихологическо разбиране на робството

Първият аспект на разбирането на робството е религиозният. В славянския православен свят всички вярващи се самовъзприемет като роби на Господа. Поради това в религиозната догматика много често се използват понятията „Раб Божи“, „Рабиня Божия“, „Раб Господен“ и др. Молещите се на бога са готови за преданост и послушание. Четеейки Библията може да се срещне текста, че самият Господ Бог нарича Авраам, Мойсей и Давид свои роби. Вярващият православен християнин се нарича „роб“, като с това иска да подчертае своята преданост към Бога и готовност за послушание. Следователно според християнството вярващият е роб, но в поведенческо отношение, роб, който е предан и послушен на Бога, който изпълнява божите заповеди и предписания.

Вторият аспект на разбирането на робството е терминалогичният, т.е. какво разбират масата българи под понятията „роб“ и „робство“. В съвременния български литературен език думата роб произхожда от старославянското  „раб“, „рабиня“. Някои откриват първоизточника в праиндоевропейския корен на думата (т.е. значението на „рабъ“ като сирак, слуга, роб, малко дете). Следователно според старославянската употреба „раб“ и „рабиня“ нямат значение на стока за продан, на вещ за използване, както е било в античния гръцки период. По същество за българите робите са хора, които не притежават свобода и права, а имат само задължения. В руския тълковен речник на Дал робът се определя като: „неволник“, „пленник“, „крепостник“. Подобно разбиране има и сред българите – робът е неволник, несвободен човек, който извършва тежък принудителен труд. Оттук и фразата „робски труд“, използвана в ежедневието. Твърде вероятна е пряката връзка между древнославянското понятие „рабъ“ и съвременното понятие „работа“. В Краткия руски църковнославянски речник думата „работа“ е определена като „робство“. В старославянския език робството има синоним – неволя и плен. В старобългарския език думата „рабъ“ има значението на крепостен селянин, подчинен човек, слуга. В съвременно звучене робството е тежко положение, нещастие, беда, страдание.

Третият аспект на разбирането на робството е социално-психичният. Много често, предимно метафорично, хората, които се примиряват със своето безправие, със своята голяма зависимост от чужда политическа, икономическа, културна и духовна власт са определяни или се самоопределят като роби, като безволеви личности, като готови винаги да услужват на силния (раболепие). Подобен социално-психичен статус се налага на поробените народи от техните чужди владетели. Същностна черта на социално-психичното робство е формирането у робите на позицията на глупави, необразовани, т.е. прости хора,  мързеливци, малодушни хора, но и на послушни хора. Оттам, както следствие идва и възприемането на господаря като притежател на всички добродетели, като „бащицата“, който се грижи за обикновените прости хорица. Подобна робска философия е присъща не само за безпрекословно подчинение и преклонение пред политическата и икономическата власт, но дори и в тесния кръг на някои професии. Например, при занаятчиите чиракът е напълно обезправен и той приема това за напълно нормално, вживява се в позицията си на роб на майстора. Съвсем не е случайно, че през Средните векове думата „чирак“ се е използвала като синоним на думата „роб“.

Форма на робството в Османска Турция

            Дали в Турция е имало робство? На този въпрос може да се отговори само на основата на историческите факти. Във всяка страна в света робството е имало специфични форми и проявления. В Европа и в Турция робството имало различни, някои специфични само за Османска Турция форми на робството. Една от тях била, че робите имали някакви минимални права – на храна, облекло и някакво лично имущество. 

            Първата форма на робството е прякото превръщане на група хора в роби и търговията с роби. Най-често поробвани били пленниците по време на война и въстаниците. Но не се изключвали и други форми на рекрутиране на роби. В Турция имало развити пазари на роби. Много често турците продавали роби през XV и XVI век на пазарите във Флоренция, Венеция и Генуа. Там охотно купували роби, стига те да не са католици. Италианците купували от Турция само бели роби. Продажба на роби имало и на източните пазари. Наличието на роби и търговията с роби е било развита в Османска Турция, дори Истанбул е бил един от водещите пазари на роби. Това ставало в определено място между джамиите Нуросманлъ и Атик Али паша, в непосредствено съседство с Капалъчарши. Контролът върху пазара бил осъществяван от специално назначен държавен контрольор. Неговата длъжност била една от най-престижните в империята. По оценките на някои историци в различни исторически периоди около 20% от населението на Истанбул са били роби. Само най-бедните турци нямали роби. В историческите паметници никъде няма данни за забрана българи да бъдат поробвани и продавани като роби на този пазар. Това предполага, че близостта на България до Истанбул е била много силна предпоставка за заробване на българи.

            В българския и в балканския славянски фолклор има много податки, че българите масово за заробвани и продавани като роби. Типична е песента за Крали Марко:

„нел' минаа туре яничаре,

прокараа три синджира робье –

един синджир се млади момчета,

други синджир гиздави девойки,

треки синджир се млади невести;“

Има редица исторически свидетелства за цената и държавната такса, на която са били продавани робите. Например, в Никопол през 15 и 16 век на пристанището се вземали такси от по 25 акчета за продаден роб. Малко преди Освобождението в България отново се разраства робството. Британският вицеконсул в Бургас Чарлз Брофи през 1871 г. съобщава за голямо количество бели и черни роби. Това било потвърдено и от унгарският изследовател на България Феликс Каниц. През 1876 г. по време на Априлското въстание стотици българи са били поробени и откарани на пазарите на роби. В Западна Европа се разгласяват тези данни и се оказва натиск върху Високата порта и тя опосвестява забраната за търговия с роби в Дунавски, Одрински, Битолски и Босненски вилаети. Тази турска практика продължава и по време и след Руско-Турската освободителна война. След войната по инициатива на различни българи, въпреки съпротивата на турските власти, е установено наличието на 2200 роби-българи, от които около 700 са в Галиполи, около 200 в Чанакканале, около 300 в Измир и др. В Бейрут са продадени 450-българи-роби, а 150 – в Египет. Освобождаването от робството е ставало много по-рядко от заробването.

            Втората, уникална за Османска Турция форма на заробване на българи е била еничарството. Тя се реализирала под формата на данъчно задължение - данъка „Девширме“ (кръвен данък). Тази практика е въведена от султан Мурад I (1326-1389). Веднъж на 3-5 г. от 40 християнски семейства се отнемало насилствено едно малолетно момче (обикновено между 7 и 10 г.). Този данък не се отнасял за турците и за евреите. Тези отнети момчета са били роби на султана и се разпределяли за придворна служба и за служащи в еничарския корпус. Като порастнат се подлагали на подбор. Този своеобразен „кастинг“ разделял децата на три групи. Първата е на най-интелигентните – за дворцовата гвардия на султана и за служба в органите на управлението. Втората група ги зачислявали в еничарския корпус и турския флот. Трета група, в която попадали момчетата, които нямали качествата за първите две групи били продавани като роби на пазара.           

Не по-малко отвратителна е трета форма на робството – набиране и поддържане на групата на евнусите. Те са категория роби, обслужващи султанския дворец. Тези роби първоначално са били белокожи християни. Множество малки момчета били насилствено кастрирани. След това ги обучавали на турски език, религиозно ислямско обучение и култура на обслужването (етикет). Евнусите се рекрутирали от малки момчета главно от Балканския полуостров за белите и от Африка – за черните евнуси. Няма данни за етническия произход на евнусите, но едва ли белите евнуси са били от Англия, а не от най-близките до Истанбул български земи. 

            Четвъртата крайно уродлива форма на робството е харемството. Похищавани, отвличани били млади момичета, предимно славянки, които превръщали в робини. Всички, без майката и официалната съпруга на султана, са били негови роби. Жените в харема ги използвали сексуално, принуждавали ги да раждат мюсюлманско потомство, използвали ги като прислуга, за работа в градината, на полето и дори ги продавали на пазара за роби.

Особено място в началото на Османското владичество, имала петата форма – използването на робски труд, на принудителен труд без заплащане. Особено драстична форма е било принудителното приковаване в корабите (галерите) на робите-гребци. Повечето от тях имали кратък живот и умирали от изнемощение и побои. През 1571 г. при битката при Лепанто са били освободени над 12 000 християни роби-гребци на турските галери. Прикованите роби-гребци са използвани от турците до края на XVIII век. Подобна принудителна форма на робски задължителен безплатен физически труд е ангарията  Това е икономическо задължение на селяните да работят определени дни за феодала и/или за държавата в земеделието и строежа на пътища, мостове, военни крепости. Това е трудово задължение по принуда, трудова повинност, допълнителен своеобразен данък „плащан“ чрез труд през определен брой дни от годината. По същество това е част от робството, но не в неговата пълна икономическа степен. Ангарията съществувала едновремено с натуралната и паричната рента. Премахната е от Хатихумаюма през 1856 г. 

И последната шеста форма на робството е насилственото помехамеданчване на част от българите и избиване и прогонване на нежелаещите православни християни да си сменят вярата от християнска на мюсюлманска. В историческите материали и документация има безброй свидетелства за тези действия на турските власти. Нещо повече има и достатъчно свидетелства в българския фолклор. Особено убедително това се описва от Антон Дончев в книгата „Време разделно“ и нагледно се показва в едноименния филм. Да не говорим за „Балканджи Йово“.

Първата крачка за премахване на робството в Османска Турция е закриването през 1846 г. на пазара за роби в Истанбул. През 1863 г. със султански ферман робството е забранено, но фактически то продължава поне още около четвърт век. Остава на привържениците, че в Турция не е имало робство и бълбгарите не са били под робство, да отговорят на елементарния въпрос: „Какво е отменил турския султан през 1863 г. със своя ферман?“ и „Какво се е продавало на робския пазар в Истанбул?“. Който говори и пише, че в Османска Турция  не е имало робство и че българите не са били поробени и със статут на роби, навярно не познава историята, е продал душата си на дявола, е национален нихилист и българофоб и/или е отявлен туркофил. В Османска Турция всеки е можел по всяко време да бъде превърнат в роб, стига да не е мюсюлманин. Имало различни форми на поробване и съществуване на робството.

В Български тълковен речник от 1993 г. има две значения за понятието роб: човек под неограничената власт на господар и човек или народ под чужда политическа власт. Следователно, това е националното разбиране на същността на робството. Щом България и българите са били под неограничената власт на османлиите, били са под чужда политическа власт, то следователно в България е имало робство и българите са били роби, хора, които не са били равни с турците, не само са били лишени от определени права, но са били и експлоатирани и малтретирани. По време на османското (турското) „владичество“ (робство), „присъствие“, „съвместно съжителство“ има изцяло принудителен и безплатен труд, гнет и насилие.

Пренаписването на българската национална история

Когато разглеждаме въпроса с отношението към миналото винаги трябва да съдим по това как нашите предци са възприемали определени политически, икономичски, социални и духовни явления и процеси. Сега под манията за „съвременен прочит“ на историята ни се предлага отродяване на младите поколения. Дали Раковски, Панайт Хитов, Филип Тотю, Стефан Караджа, Ботев, Левски, Бенковски, Волов, Стоян Заимов, Захари Стоянов и т.н. са разглеждали периода, в който са живели каято „османско присъствие“, като „съвместно съжителство“, като „обикновено владичество“ или като „тирания“, „гнет“, „робство“? И сега дали някой има право да променя и да преоценява историята, написана с мъки, теглила, кръв, ислямизация и т.н. И дали младите поколения нямат право да знаят историческата истина за миналото на своя народ?

И ако се върнем към древното римско право, основен е въпросът: „Кой има интерес от това „преосмисляне“ на българската история?“ Тази дейност за принизяване на българското национално самосъзнание започна преди  петнадесетина години. Тогава, когато ДПС укрепна и се закрепи във властта. Властващите партии непрекъснато правеха отстъпки в съдържанието на обучението на българските деца пред „балансьора“ в българската политика и по такъв начин подпомагаха разложението на българското национално самосъзнание. Извадени баха знакови произведения на българските възрожденци. Най-напред посегнаха на Ботев, когото обявиха за „комунист“ и отразяха изучаването на част от неговото творчество и почти цялата му публицистика. Извадиха част от произведенията на дядо Петко Славейков, и вече цялото творчество на Добри Чинтулов. Над 150 години българските млади поколения ставаха патриоти под влиянието на „Стани, стани юнак Балкански“ и други патриотични стихотворения. Почти унищожиха изучаването на патриотичния български национален фолклор и особено впечатляващо бе изваждането на знаково: „Даваш ли, даваш Балканджи Йово“. Направиха опит да се преиначи и историята на Батак и масовото клане на българи. Пренаписват се историята и се премоделира обучението но литературата явно с цел обезбългаряване на младите поколения. Но това стана и чрез обезличаването на обучението по география. От V до XII клас в учебниците по този учебен предмет няма нито един самостоятелен урок за отделен природен обект на България – планина, река, равнина и т.н. А патриот е този, който обича своя народ, своята история и своята родина, нейните земи, планини, низини и т.н. Сега българското общество с право негодува за Паисий, а преди време негодуваше за Българският език, за Балканджи Йово и т.н. Но  явно не става дума за отделни промени, а за провеждане на цялостна отродителна политика чрез обучението но литература, история и география.

В крайна сметка, волно или неволно, полза от това имат две групи от хора. Първата са политиците явни туркофилите от ДПС в широкия смисъл на думата, включващи Доган, Местан, Дал, Исмаилов и тяхната предишна представителка в МОН – Мукаддес Налбант, както и сегашната Солак. Последните две по същество практически дирижират обезродяването на българското образование. Втората група от хора са изпълнителите на поръчките на Сорос. Публична тайна е, че разработването на новите учебни програми е има две финансирания. Първото е от преди 3 години, по време на първото правителство на Борисов. Негов източник е европейски, а не български. Второто финасиране по информация от Интернет е от центъра на Сорос в Будапеща с много милиони лева. Тези пари се дават за да се постигнат определени политически цели. А главната цел на соросоидите е принизяване на националния дух на българите, но и не само на тях, на форимране на нов европейски народ без историческа и родова памет, без държавни и национални граници, за може по-лесно да се управлява тази огромна маса от хора, съдаващи богатствата за тесен кръг „финансови акули“ и транснационални  „бизнесмени“. Да, срещу многото пари от Сорос и европейските фондове, се стремят да ни правят все по-малко българи и все по-малко грамотни, образовани и културни. Да вземем само съкръщаването на изучаването на 30 литературни произведения по-малко. А предишните намаления? Възрастното българско поколение в миналото изучаваше над два пъти повече литературни произведения. Както учи Умберто Еко своя внук – трябва да се чете повече и да се учат повече стихотворения наизуст.    

Отговорността за това антинародно дело пряко трябва да се носи от Министъра на образованието. Правилно му искат оставката, но само тя няма да реши проблема. Отговорност носят и Ваня Кастрева – зам. министър (историк по образование и бивш учител по история), главният директор „Образователни програми и образователно съдържание“ – Евгения Костадинова, Александър Трингов – началник отдел „Общо образование“, Христина Маркова - главен експерт по География и икономика и по История и цивилизация (без да е историк по професия). Това са главните участници в съставянето и приемането на безумния учебен план и не по-малко безумните учебни програми. Тези чиновници от МОН направиха така, че да се увеличи хорариумът на часовете по история и да се намалят тези по география тъй като Кастрева защитава историко-клановите си интереси, а не общото високо качество на образованието. Безмислици са твърденията на Костадинова, че „не е важно какво се учи, а как е представено“, че „православието излиза като очаквани резултати“, че има „съвместно съжителство по време на Османската империя“, не „робство“, „гнет“, дори и не „владичество“ или „присъствие“.

Това отродяване чрез промените в съдържанието на обучението по български език и литература, история и география най-после трябва да бъде прекратено. Трябва младите българи да знаят своя род, език, минало, национални традиции, да придобият национално самочувствие. Преди да формираме европейски граждани, трябва да формираме българи.

27.01.2016 г