четвъртък, 16 юни 2016 г.

Уроците за политическите престъпления
(първи урок: престъпления срещу българските национални интереси)

През последните дни се забелязва една повишена активност на известна на българското общество група комунистофоби, иманентно свързана с крайнодесните защитници на “атлантизма“ и „евроценностите“, хората от типа на политически обвързани с крайната десница в България: Андрей Ковачев (евродепутат), Христо Христов (антикомунистически журналист), Методи Андреев (депутат-комунистофоб), Мартин Димитров (депутат-комунистофоб), проф. Е. Келбечева (Американски университет в България), Александър Йорданов (бивш седесар-политик и понастоящем комунистофоб-журналист) и редица други. Нещо повече – тази група предлага в българското училище да има специализирани урок (уроци) за „престъпленията на комунизма“.

Под давление на тези и други комунистофоби чрез средствата за масова информация се правят опити да се манипулира българското образование и да се отклонява общественото внимание от  изключително сериозните съвременни проблеми. По същество се прави опит да бъде манипулирано българското младо поколение чрез специализирани политически внушения. Използва се манипулативен подход като се вземат отделни, много често напълно изолирани и единични, дори неверни факти и чрез тях се правят обобщени внушения и оценъчни съждения.

Безспорно е само едно нещо – децата в училище трябва да учат българската история такава каквато е била, но не през тъмни червени, сини, оранжеви, жълти или т.н политически оцветени очила, не чрез самоцелен подбор на отделни политически периоди и отделни факти. В новата българската история има множество политически престъпления с различен характер, мащаб и последици за България. И е напълно нормално тези политически престъпления да се знаят от подрастващите за да могат те да разбират тяхната същност, проявление, последици и най-важното да се научат като граждани да се борят да не се допускат в бъдеще подобни политически престъпления.  От тези уроци могат и трябва да се извличат исторически поуки. Макар, че историята е субективна наука, учениците биха могли на основата на доказани и верни факти, разглеждани в тяхната взаимна връзка с други факти, да правят самостоятелни оценки, изводи и модели за политическо поведение. Тези уроци за политическите престъпления могат да бъдат поне десетина, в които да се разглеждат в контекста на конкретната историческа обстановка политическите прегрешения (престъпления) на държавници, партии и политици довели да негативни последици за развитието на страната.

Като хронология, тези дни е много удобно да представим на читателите един такъв своеобразен тематичен урок за политическите престъпления в България, една извадка от един кратък, но много важен за страната исторически период. А това е своеобразният първи урок за политическите престъпления срещу българските национални интереси. Началната дата е 16 юни 1913 година – началото на Междусъюзническата война.  

Първата Балканска война (1012 г.) води до почти пълното освобождаване на Балканския п-в от османското турско присъствие. Под османска власт остават само земите югоизточно от линията Мидия-Енос. Във военно отношение България влиза напълно подготвена в Балканската война. Но в дипломатическо и международно, междусъюзническо отношение българският княз (цар) и българското правителство, политиците не са решили някои главни въпроси за след края на войната. Няма договор с Гърция за разпределение на завладяните от турците територии. Българските войски закъсняват с един ден и гръцките войски първи влизат в Солун, град с предимно българско население – около 50% (останалото население са гърци, турци, цигани, евреи и арменци). В резултат от това след Лондонския мирен договор се оказва, че страните администрират териториите, където има техни войски. Не е решена и т.нар „Спорна зона“ (районите на Скопие, Кичево, Дебър и Струга), т.е. земите, за които трябва да се произнесе руският император. Решението се забавя, тъй като в предварителния договор на България със Сърбия не е предвидено създаването на самостоятелна държава Албания. Великите сили, обаче, решават да има такава държава и това поставя Сърбия в невъзможност да има излаз до море. Завоюваните от страните от Балканския съюз от Турция територии трябва да се преразпределят и да се изчака арбитража на руския император. От гръцка страна Венизелос предлага границата между България и Гърция да преминава много близко до град Солун – северно от него на около 6 км. По същество Западна Тракия и огромната част от Егейска Македония трябва да бъдат български. Но Фердинанд и българското правителство отказват. Побеждават мераците на Бай Ганю за Солунската митница. Освен това мераците са още за островите Тасос и Самотраки, за района на град Костур в Македония, „безспорната“ (югоизточно от линията Крива паланка-Струга) и „Спорната зона“. 

Монархът и правителството неправилно оценяват международната обстановка и силно надценяват възможностите на качествената българска армия да воюва на множество фронтове срещу множество противници. Недооценява се съглашението между Гърция и Сърбия за подялбата на земите на Македония между двете държави. Подценява се и формирането по същество на антибългарска коалиция от Сърбия, Гърция и Черна гора, възможностите на Турция да настъпи западно и да превземе Източна Тракия, както и претенциите на Румъния за 3300 км2 земи от Южна Добруджа.    
              
            Двете страни (България и антибългарския съюз) се подготвят да военни действия по протежение на границата на разположение на сръбските и гръцки войски спрямо българските, на едно голямо протежение от над 700 км. По заповед на Фердинанд на 16 срещу 17 юни четвърта и втора българска армии щурмуват стоящите срещу тях сръбски и гръцки войски. На 22 и 23 юни Сърбия и Гърция обявяват война на България. Започват активни военни действия. На 28 юни във войната се включва и Румъния. На 29 юни във войната се включва и Турция. На 10 юли румънската конница достига до Враждебна. Започва спирането на военните действия най-напред с Румъния, а след това и с другите страни. България е победена. Чрез Букурещкият мирен договор (28 юли 1913 г.) България отстъпва на Румъния Южна Добруджа, а Сърбия завладява земите от поречието на Вардар и границата с България е установена по вододела между Струма и Вардар. С Гърция границата е трасирана по Беласица и р. Места. С Цариградския договор (29 септември) за България остава Беломорска Тракия, но на Турция са отстъпени земите в Източна Тракия (районите на Одрин, Лозенград, Бунархисар, Люлебургас и по-голямата част от Странджа планина). Това е национална катастрофа. На съседните страни са предоставени земи почти изцяло населени с българи, традиционни български земи като Вардарска Македония, Източна Тракия, Южна Добруджа. България придобива минимум земи, населени с българи. Извън границите остават над 1 млн. българи, около 250 000 са бежанците от завладените от съседните страни български територии. Останалото българско население в Сърбия, Гърция, Румъния и Турция е подложено на дискриминация и асимилация. Източна Тракия е напълно обезбългарена. Над 66 000 са загиналите българи, а над 100 000 са ранените. В икономически план България губи над 2 млрд. лева.

             По време на Първата световна война (1914-1918) двете воюващи страни се стараят да привлекат на своя страна България с нейната боеспособна 500 000 армия. Преди България да реши да се включи във войната, Чърчил прави интересно предложение на Фердинад и българското правителство. А то е страната да остане в неутралитет и след войната да получи обратно загубените в Междусъюзническата война български земи. Това предложение е отказано.

            На 14 октомври 1915 г. България се включва на страната на Централните сили (Германия, Австро-Унгария и Турция). Отново е направена грешна политическа преценка на реалностите в Европа, на Балканите и в страната. Българската армия воюва срещу англичани, французи, румънци, сърби, руснаци и гърци. Войната завършва през 1918 г. катастрофално. По Ньойския мирен договор от България са отнети Беломорска Тракия и западните покрайнини (Струмишко, Босилеградско, Царибродско и няколко села във Видинско).

Катастрофите в двете войни, огромните национални загуби в територии с българско население, загубите в жива сила и в стопанската разруха на страната,  са породени от:
1/. Прекомерните личностни егоистични династични амбиции на Фердинанд и камарилата около него, амбиции да се превземе първоначално Константинопол, след това да се разшири и уголеми максимално България, без да се държи сметка за реалната военно-политическа обстановка в географския район и в Европа.

2/. Невярната политическа оценка на управляващите страната партии, дипломатическата неподготвеност и преднамереност в действията на политиците от българските буржоазни партии – прогресивнолибералната партия (Стоян Данев – министър-председател) и Народната партия (Министър-председател Иван Ев. Гешов, Атанас Буров - министър на търговията, промишлеността и труда), които след това (1920 г.) се сливат в Обединена прогресивно-либерална партия. Много голяма политическа отговорност за националната катастрофа и извършените политически престъпления има и либералната партия на Васил Радославов – министър-председател 1913-1918 г.

3/. Българският генералитет, който опиянен от добрата подготовка и високата боеспособност на българската армия, от победите в Източна Тракия, надценява нейните възможности за успешно водене на военни действия със всички съседни страни, пропуска благоприятните възможности за завземане на повече територии, макар и с малки сили, във Вардарска и в Егейска Македония.

Управляващите забравят или нарочно подценяват златното правило при война, че претенции можеш да имаш само за територии, завладяни от твоите войски.

От където и да се погледнат резултатите от историческите събития през периода 1913-1918 г. те могат да бъдат оценени само като национални престъпления, като престъпления срещу българските народностни интереси. Това са престъпления на немската монархическа клика и буржоазните български политически партии.  

Както всеки урок и в този трябва да има извод и поука. Главната поука за българските политици от събитията по време на Междусъюзническата и Първата световна война е, че народностните интереси винаги, при всички обстоятелства, трябва да стоят над личностните желания и предпочитания, над личната слава и личната власт. И всеки българин трябва да се осланя не на личния авторитет и желания на политиците, държавниците и военните, а преди всичко на своя разум за защита на националните интереси. Националните интереси не могат да се дават на откуп на монарси, министър-председатели, политици, генерали. За съжаление тези поуки не са разбрани от българския политически елит и последва нова национална катастрофа през Втората световна война. Отново буржоазните политици прикачват България към губещата европейска сила – Тройния съюз.        

16.06.2016 г.

Автор: Анко Иванов

Няма коментари:

Публикуване на коментар