Помирение, примирение или национално безпаметство

Отмина Девети септември с крайно противоположните оценки за таза историческа дата.  Отмина и 23 септември, дата свързана с историческия спомен за Септемврийското антифашистко въстание. И нито дума от официалните институции по общоприетия ред. Само отделни злобни крясъци на комунистофоби. А с малки изключения дори не се спомена Септемврийското въстание. Имаше само на отделни места в Интернет поемата Септември на Гео Милев.

 В българските медии я няма обективната истина за историческите събития от Владайското въстание до Девети септември. Всичко това подсказва, че в българското общество има дълбока загуба на историческата памет. Има зловещо мълчание за фашистките престъпления в България. Политически оцветените и подплатени исторически манипулации на пребоядисани или нови либерални историци, псевдополитици и псевдожурналисти не ме впечатляват. Има свобода на словото и всеки си мисли, че неговото слово е истина от последна инстанция и не подлежи на преоценка и отрицание.  

По повод Девети септември в интернет пространството се появиха едно фейсбукарско послание на Президента на Република България. „Какво е 9-ти септември - дата на революция или преврат? За мен е нито едно от двете. Тя е повод единствено за помирение. Повод да проявим мъдрост и най-сетне да направим крачката към едно съзидателно помирение с миналото (к.м. – А.И.). Дължим го на себе си...“. И едно интервю на историка академик Г. Марков, в което той твърди, че: „Трябва да има помирение (к.м. – А.И.), трябва да спрем да си губим времето и да си хабим енергията в спорове за миналото“ и ни препоръчва испанския модел за примирение.

Ако почнем да разсъждаваме, естествено си задаваме няколко въпроса, които ще осветлят предлаганото помирение. Първият най-елементарен въпрос е: „Какво означава помирение?“ Търсим отговора в Българския тълковен речник (изд. на БАН, 1993) и разбираме, че това е помиряване, възстановяване на мир и съгласие. А в Интернет тълковния речник помирение е определено като: помиряване, сдобряване, спогодба; спечелване, умилостивяване, спогаждане; успокояване, усмиряване, укротяване, изглаждане. А не трябва да забравяме и че процесът за постигане на помирение е помиряване.  Помирение без помиряване няма и не може да има. Във всяко помиряване има най-малко две страни, които се помиряват пряко или има и помирител между тях. За да има примирение на всяка от двете страни трябва към действията на другата страна. Следователно нас ни призовават за помирение чрез примирение към миналите и настоящи действия на другата страна, т.е. помиряване с фашистите.

            Когато ни призовават за примирение, примирителите трябва да ни кажат и да отговорят на естествения въпрос: „Кои са страните, които се примиряват“? Едната страна, тероризиращата България до Девети септември и представляваща фашизма формално липсва. Никоя от сегашните десни партии в България не смее да се припознае със старите фашистки партии и управници. От друга страна – антифашистката БСП е ясно идентифицирана като наследник на БРСДП (т.с.), БРП (к) и БКП. Сега като страна в конфронтацията се включват десните партии СДС (и отрочетата му) и ГЕРБ (комунистите-ренегати). Но това е конфронтация на нова основа, между социалистически и социални леви и неолиберални глобалистки евроатлантически десни идеи и политики. Конфронтацията между десните фашистки управници на България и левите (БКП и БЗНС) в основни линии приключи до към 1960 г. След това има период на безконфронтационно развитие до края на 1989 г., когато политическите промени в страната дадоха възможност на реститутите и наследниците на старите фашистки партии за реванш.

Сега изкуствено подклажданата конфронтация се развихря от страна на десните и особено на отделни техни изявени комунистофоби с нечисти политически цели  и подходи. Първият мръснишки подход е отричането на съществуването на фашизъм в България и приписване вината за политически събития и репресии на комунистическата партия. Фашизмът, видите ли, бил измислица на Коминтерна, на комунистическата партия. Само, че забравят че българският фашизъм не е класически от италиански или от нацистки германски тип, а специфичен български – монархофашизъм. Фашизъм е имало още на и след Девети юни 1923 г.. И това го е разбрала голяма част от българската интелигенция, която не е членувала в комунистическата партия и не е била подчинена на Коминтерна. Справка творчеството на Гео Милев (поемата „Септември“), на Антон Страшимиров (романът „Хоро“) и други. Гео Милев още през 1924 г. ясно пише: „Тъмните сили … звучат като абсурд в днешния век. Това е реакция, това е фашизъм – един исторически абсурд, една конспирация срещу човечеството“

Да, фашизъм е имало. Тристранният фашистки пакт е подписан от: Германия, Италия, Япония и присъединилите се Унгария, Румъния, България, Словакия и Хърватия. Като фашистки тези държави са разглеждани и на Парижката мирна конференция след края на Втората световна война. Това е международната оценка и България е победена фашистка държава. Самото управление в страната е фашистко с присъщите му белези: 1/. Действието на расистко-националистическия Закон за защита на държавата и преследването за друга идеология, инакомислие и народност; 2/. Създаването на фашистки политически партии, профашистки и националистически масови организации („Бранник“, „Ратник“, „Отец Паисий“ и др.);  3/. Масовите изселвания на евреите от София (около 20 000) и другите големи градове и вкарването им без съд и присъда в принудителни концлагери, неизвестно защо наричани „Еврейски трудови лагери“, носенето на значки на реверите за принадлежност към евреите, интернирането в лагерите на смъртта на евреите от Вардарска Македония и Беломорието;  4/. Масови интернирания и принудително преселване и заселване на неудобните на властта; 5/. Парични възнаграждения за отрязани партизански глави, опожаряване на къщите на ятаците; 6/. Създаването на политически концентрационни лагери (Гонда вода, Еникьой и др.); 7/. Убийствата на политически противници на улиците и в подземията на полицията и др. като от 1923 до 1944 г. са убити над 60 000 души. В затворите и концлагерите са вкарани и са там над 10 000 души към 9 септември 1944 г.

Вторият нечист комунистофобски подход е премълчаване и опит за изтриване от паметта на зверствата на фашизма. А такива е имало в изобилие и с огромно разнообразие на методите за умъртвяване, включително рязане на глави и разнасянето им по мегдани, дори набучени на кол. И без да ги подреждаме можем да споменем някои от тях като: 1/. Разстрела на войниците от Владайското въстание; 2/. Деветоюнския преврат, убийството на Стамболийски и без съд и без присъда на стотици въстанали земеделци и комунисти, особено в Плевенско и Пазарджишко, преследването на комунисти и земеделци през август и началото на септември 1923 г.; 3/. Потушаването на Септемврийското въстание, масовите разстрели и убийства след него, действията на специалните шпиц-команди и зверовете от ВМРО, удавените в шлеповете в р. Дунав, хората край труповете на убитите, масовите побоища и т.н., убийството без съд и присъда на над 5000 души; 4/. Масовите осъждания и убийства през 1924-1925 като около 10 000 са осъдени на различни срокове затвор, само в софийските казарми са разстреляни и удушени без съд и присъда над 500 души, сред които видни български интелектуалци (Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев и др.); 5/ масови арести, присъди със строг тъмничен затвор и смъртни присъди като през периода 1941-1942 г. са арестувани 64 354 души, за 12 461 е поискано смъртно наказание, 7 324 са осъдени на строг тъмничен затвор, както и 1 570 осъдени на смърт и 1 133 на строг тъмничен затвор войници и офицери 6/. Финансови „възнаграждения“ за убийство на партизани с награда от по 50 000 лева  на глава като през 1941-1844 г. са убити 8140 партизани и 10 920 ятаци и членове на техните семейства и са изгорени 2139 къщи на партизани и ятаци на обща стойност над  195 млн. лева и 15 млн. са изплатени като награди на сътрудници на полицията.

Премълчаването личи, дори в отрицателните съждения за атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 г. Този акт е разглеждан едностранно, само като проявление на едната страна. Да, Коста Янков и другите около него са взели грешно, по същество антипартийно решение. Атентатът е бил напълно излишен, понеже при него са загинали множество невинни хора. Нещо историците и журналистите „забравят“ да кажат какво е предшествало атентата и като реакция на какво той е станал възможен. Няма я причината, има само следствието. А знайно е от философията и логиката, че без причина няма следствие. А самият атентат е един неправилен отговор на масовия фашистки терор в страната, на масовите убийства без съд и присъда. Да припомним само убийствата по улиците и в полицията, поделенията на армията на ляво и нефашистки мислещи хора, дори народни представители, като видните и знакови дейци: Райко Даскалов (28.08.1923), Никола Генадиев (17.10.1923 г.), Петко Д. Петков (14.06.1924 г.), Вълчо Иванов (12.02.1925 г.), Тодор Страшимиров (17.02.1925 г.), Хараламби Стоянов (6.03.1935 г.), Яко Доросиев (26.03.1925 г.) и редица други. На терора е отговорено с терор, в съответствие с българската народна поговорка: “Око за око, зъб за зъб“. Правилно се осъжда атентата. А защо в нашата преса, телевизии и интернет сайтове няма подобна врява и писък за терора преди атентата, който предизвиква като отговор атентата?

И най-страшното фашистко престъпление – убийството на деца. По данните на Велислава Дърева става дума за  „над 250 деца до 17 години. Разстреляни, обесени, обезглавени, изгорени, нанизани на щикове, изтезавани, хвърлени за храна на жандармерийските кучета...“. Сред тях са избитите от картечната рота на подпоручик Коста Йорданов ястребинчета (Стойне на 7, Иван на 9 и Надежда на 12 от сем. на Петър Калайджийски, Димитринка на 11, близначките Ценка и Цветанка на 13 години). В този черен списък са и: закланите Васил и Сава Кокарешкови, като с телата им хранели жандармерийските кучета. Или пък случаят със сина на Александър Боримечков, който през 1925 г се сражава цяла сутрин и целия ден  в „Разсадника“ в София с цялата градска полиция и с военни части. Накрая с последният патрон, вече ранен се самоубива. На другия ден от яд и злоба за полицейското безсилие е убит без съд и  присъда  17 годишният му син. Фашистите достигат дори до убийството, заедно с майка му и дядо му, с 12 изстрела на бебе (Николчо Чампоев) ненавършило две годинки. Общо убитите преди Девети септември от фашистката власт са между 40 и 60 000 (по различни данни). Огромната част от тези жертви са убити без съд и присъда.

Махалото на насилието е достигнало крайната дясна точка  на Девети септември. Но насилниците преди Девети са били забравили, че на насилието се отговаря с насилие, а не по християнските правила ако те ударят по едната буза да подложиш за удар и другата. И е последвало отмъщението със задвижване на махалото на ляво. Но в огромният брой от случаите на т.нар. „комунистически репресии“ са чрез съд и присъди.      

Третият масово използват комунистофобски подход е хиперболизацията за броя на „жертвите на комунизма“.  Изтъкват се обикновено три факта за „комунистическото“ насилие. Първият от тях е убиването без съд и присъда в първия месец след Девети септември на отделни преки участници във фашистките зверства. Никой никога в България не е изготвил статистика на тези деяния. Това става във времето на първоначално безвластие след Девети септември, когато голяма част от служителите на реда начело с Гешев бягат, друга част от полицията се укрива, а трета много голяма част е уволнена заради изцапаните си с кръв ръце. Новата власт още трудно установява ред. Властта е в ръцете не само на БКП, но и на „Звено“, БЗНС и БРСДП. Няма нито един документ на ръководните органи на БКП, който да предписва хайки и убийства на фашисти. Да, има убити от ярост и мъст. Например, убиецът на ястребинчетата е застрелян на улицата. Не е по закон и чрез присъда, но махалото е задвижено и отмъщението е в ход. Засега няма данни на официални държавни органи за броя, за миналото и за деянията на убитите. Има само комунистофобски манипулации и хеперболизации. В случая по-важни са деянията на убитите без съд и присъда. Какво заслужават жандармеристите, хранели кучетата си с телата на убитите деца? Безспорно има саморазправа. Но в смутното време е имало и убийството на основа на стари междусемейни вражди, прикривани под булото на борбата с фашизма.  Като посочва журналистът Хр. Георгиев мащабите на това деяние у нас са незначителни, в сравнение със станалото в други страни. Най-активни в тези дейния са били земеделците. По спомените на откровения български фашист Иван Дочев (основател на фашистката организация „Български национални легиони“) земеделците  „… бяха милиционерите и палачите, те извършиха много повече престъпления отколкото самите комунисти в стремежа си да се докажат … че дори са по-добри от тях в „революционната ярост““. За тези убийства има откровени лъжи за техния брой, мотиви и главното няма списък на убитите без съд присъда веднага след Девети.

Вторият манипулиран факт е за работата на Народния съд. Такъв съд е имало във всички страни, членки на Тристранния фашистки пакт или окупирани от фашистите. В България той е формиран по решение на съюзническата контролна комисия и чрез Наредбата-закон от 30 септември  от правителството на Кимон Георгиев (16 членове на Министерския съвет), с участието на 4 министри от БРП (к), 4 от „Звено“, 4 от БЗНС, 2 от БРСДП и 2 безпартийни. В това правителство водеща е ролята на „Звено“, от чийто редици е и Министър-председателят. Сред подписалите Наредбата-закон е и Никола Петков. Според мен, непростимо е от историк от класата на акад. Марков да твърди, че Народният съд е „отмъщението на комунистическата партия“. Той не по-зле от мен знае по чие решение е съденето на фашистите във всички европейски държави. Дали пък това не е грешка на журналистите? 

  Осъдени на смърт от българския Народен съд са 2730 души. Това са доказани виновници чрез съд. Да не бъде съден Богдан Филов ли? Човекът, който заедно с Борис III прави България официална фашистка държава чрез сключването на споразумението за присъединяване към Тристранния пакт. Филов подготвя и внася в Народното събрание, антисемитското законодателство, депортира евреите от Вардарска Македония и Беломорието във фашистките концлагери. Като Министър-председател  обявява война на Великобритания и САЩ, довела до бомбардирането на София и други градове и до над 2000 полети на самолетите на тези две страни, разрушаването само в София на 12 599 сгради, смъртта на  891 мирни граждани и 1012 ранени и поради това масово преселване в провинцията на хиляди семейства. Или регент, които дава на Мушанов съгласие в преговорите с Великобритания турски войски да окупират България? Антихуманно е решението на българския съд да отмени присъдите на Народния съд. По този начин българският съд по същество, иска или не иска това, оправдава фашизма и фашистите в България.   

Третият много често манипулиран факт от комунистофобите са данните за задържаните в концлагерите. Най-често се споменават Белене, Ловеч, Скравена и Перник. Какви ли не измислици се пише за тях. Да, в тях е имало и политически затворници, но в редица случаи са преобладавали обикновени криминални престъпници.  Например, в лагера край Ловеч, доколкото прочетох в Интернет, са преминали 1118 души. От тях по оскъдните сведения, които имам, само 6 са били по политически причини. А на комунистофобите им е трябвало да измислят политически концлагеристи. Ето един пример от моите младежки години. Някъде около 1960 г. в Плевен има един много буен як младеж (около 18-19 г.), който е крайно агресивен. Побойник, от който се пазят всички останали младежи. И една вечер в един от ресторантите край града, когато заведението затваря, отказва да напусне и на поканата на пазача отговаря с юмручни удари и убийство. Осъден е за предумишлено убийство на смърт. След това Върховния съд намалява присъдата поради неговата младост. Изпратен е в лагера край Ловеч, където има неблагоразумието да се изрепчи на старите затворници. И е убит от тях. След 1989 г. СДС търси герои от съпротивата срещу комунистите и го обявява за жертва на „комунистическия терор“ и му издига паметник в Плевен. Такива примери има още много.      

Кои и по какви политически причини са били вкарвани в „Трудово възпитателните общежития“, които сега комунистофобите наричат концлагери. Сред тях са: бивши полицаи,     вършили убийства, изтезания и други престъпления преди Девети септември (262); бивши армейски офицери извършили престъпления до 9 Септември 1944 год., укрили се от Народния съд, и с вражеска дейност след това (173); бивши ръководители на фашистки организации като легионери и ратници (66); бивши министри и водачи на фашистки партии (65); активни михайловисти от ВМРО (45); ятаци и помагачи на шпиони и диверсанти прехвърляни от чужбина в България (279); участници в нелегални контрареволюционни групи (170), водачи на политическата опозиция  и редица други. Сред тях е и Никола Мушанов, поискал България да бъде окупирана от турски войски.     

Чрез тези манипулации се изкривява обективната истина за политическото противопоставяне  и се легализира, преднамерено или неволно фашизма. У нас този процес през прехода се официализира дори чрез маската на „демократизиране“. Нищо ново под слънцето. Още през 30 –те години на XX век убитият американски сенатор  Хю Лонг заявява, че „ако фашизмът някога дойде в Америка, той ще дойде под маската на антифашизма“. Опасността е голяма в България фашизмът да дойде, да се върне, подобно на Украйна, Полша и Литва под маската на национализма и демокрацията. Нали самият Хитлер е станал управител на Германия чрез избори.

Предлага ни се от акад. Марков и други историци, политици и журналисти „помирение“. Помирение с фашизма ли? Примерът с Испания не е характерен и типичен. Испания не е член на Тристанния пакт и на Парижката мирна конференция не е обявена за фашистка държава и за победена във войната. Има ли помирение в САЩ след гражданската война, завършила преди 165 г.? Последните събития в тази страна показват, че няма помирение между федералистите и робовладелците расисти. Не ми е известно в някоя от страните от Тристранния пакт да има помирение между фашисти и антифашисти. Просто сега в Германия няма нацизъм и няма искане за помирение. Може ли да си представи някой издигането на общ паметник на убитите есесовци и на концлагеристите от Дахау? Дори във Франция е немислимо някой да си помисли, че може да има помирение с проститутките, обслужвали германските войски във  Франция.  Да, в България е имало нещо подобно на гражданска война, но без ясни фронтови огневи линии. Но ми е много съмнителна позицията, че „в една гражданска война няма победители“. А Девети септември не е ли победа на антифашистите над фашистите в България? Щом няма победени, значи ли, че в България фашизмът не е победен, значи ли че България все още е фашистка държава?

В редица журналистически публикации се твърди, че Девети септември е датата „на която българският народ бе непоправимо разделен“. Това е невярно твърдение. Непоправимото разделение в България започва от фашисткия преврат на 9 юни и продължава до Девети септември, когато фашистите и профашистите са победени. След това до към 1960 г. има успокоение и в българското общество след това няма конфронтация. Сега има непоправимо разделение, но разделение в политическите оценки на реалните факти за фашизма и антифашистката борба. Много правилно журналистката  Пехливанова повдига въпроса: „помирение, примирение или забвение“. Какво помирение без ясна и категорична оценка на фашизма и неговите носители? Не може датата Девети септември да е „повод единствено за помирение“. По мое мнение това е дата за отрицание на фашизма и прослава на антифашизма. Помирението е по същество примирение с фашизма от миналото, но и с неговите нови прояви в настоящето. Призивът примирение е по същество призив за изтриване на част от историческата памет на българския народ. При помирението изчезва обективната истина, а историята не е християнска дейност с постулати за помирение, примирение, покаяние, извинение и т.н. Трябва ни истинска реалистична оценка на миналото. А би било добре Президентът да си смени съветниците, понеже той самият не е  историк. 

И съвсем не мога да се съглася с акд. Марков, че трабва "историята да се остави на историците. някои от тях са обилно финансирани от сорос, "Америка за България" или от разни чужди западни фондации. История за историците ли? Не бива да забравяме, че главната социална функция на историята е социалната историчиска памет, наслагването у българите на опита на миналите поколения с предимство на справедливата оценка на истинските, а не на манипулираните, изкривените и частичните исторически факти. А за какво национлно съмочувствие да говорим, когато няма да разсъждаваме и оценяваме собствената си история.  

Политиците трябва да се занимават с историята, но с действителните исторически факти и с тяхната реалистична оценка, с необходимите поуки, защото както посочва още Хегел:  „Който забравя миналото, е обречен да го повтори“! В България не трябва да забравяме фашизма и борбата с него и да не създаваме условия той да се повтори.

 

24.09.2017 г.

Автор: Анко Иванов – доктор по философия

Източник: Политкомент