Автор: Анко Иванов
Демагогията и популзмът са политически оръжия в цял свят. Те се използват от всички политици. Разлчни са само мащабът и формата на проявление. В българските специфични политически условия са специфично български и демагогията и популизма.
В нашите обществени
условия през т.нар. преход от социализъм към капитализъм и в наши дни се разви
масова неограничена от нищо демагогия. В съвременни условия демагогията
се възприема като политическо манипулиране на масите чрез идеи, призиви,
лозунги, обещания, за които няма условия да бъдат реализирани или няма
истинското желание те да бъдат осъществени. Изказват се публично с цел
привличане към политическата партия или общественото движение за пряко
членство, поддръжка и/или за гласуване на избори в тяхна подкрепа. Без ясна
програма за бъдещето няма и не може да има развитие на обществото.
Българската
практика на политическата демагогия обхваща публичното огласяване на идеи,
намерения и обещания за действия в определен времеви срок. Те разкриват
политическите цели за развитие на обществото и решаването на определени
конкретни проблеми. Но в съвремената човешката история няма случай, когато
политическа партия или обществена организация да е постигнала всичките си предварително
афиширани цели. Това се дължи не толкова и не само на недобросъвестност на
политиците, а преди всичко на сложната и динамична вътрешна и международна
обстановка, особено в условията на динамичните глобализационни процеси. Типичен
пример е изграждането на газопровода „Южен поток“. Той безспорно е в интерес на
България, но политическите партии не можеха да предвидят, че Европейския съюз,
Барозу и Йотингер ще проявят двоен стандарт в решаването на въпросите, т.е. за
„Северен поток“ може, а същото за „Южен поток“ – не може.
Бедата на българските
политици е, че те в повечето случаи са наясно, че определени неща не могат да
се постигнат, а се обещават. Българските политици най-често действат под
максимата „Афишираната цел е всичко – резултатът няма значение“. Сред
най-тежките примери на демагогията е проповядваното от Костов и СДС, че
приватизацията е средство за развитие на страната, че тя ще направи българите
съсобственици на производствени мощности и че чрез нея те ще си осигуряват
допълнителни доходи. А реално чрез приватизацията, провеждана по костовски за 1
долар (примерът с Кремиковци) или за стойността на един мерцедес (случаят с авиокомпанията
„Балкан“) бе по същество унищожена бългаската икономика. Такъв е и случаят с
обещанието на БСП да премахне плоския дънък. Но това обещание е без реална
възможност, понеже ГЕРБ и ДПС са против това, а те имат мнозинство в Народното
събрание. Типични примери в това отношение са поредицата от обещания на Атака,
НФСБ, ББЦ и др. Такива примери, но в по-малък мащаб има от всички български
политически партии.
Популизмът е другата същностна
лъжедемократична проява на българската демокрация. Той е метод на политическа
дейност, който се основава на крайното опростяване на политическите програми на
партии, свеждането им до действия с очевидна за всички много бърза изгода,
разчитаща на възприемане от обикновените хора. Популизмът може да бъде ляв,
десен и центристки според съдържанието на посланията към хората. Популистки
характер имат посланията всички въпроси да се решават само пряко от народа.
Типичен популизъм е и афишираното недоверие в партитие и политическата власт и
противопоставяне на народа на държавните институции, остра критика на
бюрокрацията (разглеждана като противостояща на хората). Популизъм е и призивът за акция „чисти ръце“ като се визират
само участниците в корупцията с властови функции и се премълчава че при
корупцията има две страни – получаваща и даваща и че даващата (част от народа) много често е
активната страна в корупцията. Подобен популистки характер с
православнохристиянски оттенък е проповядването за необходимостта от силна
фигура (т.е. месия-спасител) в държавната власт. Това е едната
страна на популизма.
Другата и по-често срещаната и силно изразяваната страна на
популизма е стремежът на политическите партии и обществените организации да се
харесат на хората. Механизмът е прост. Знае се какво очакват хората, какво
харесват, какво предпочитат. И това им се казва в политически документ, в
публична реч или в телевизионно предаване от политическите партии и лидери. В
началото на прехода големи майстори на подобен популизъм бяха Луканов, Томов,
Кюранов и др. Както образно се изразява журналиста
Александър Симов „те трябва да се правят на нещо,
което не са“, т.е. те казват нещо, което не го
мислят, но знаят че се харесва от хората и хората ще харесат тях като
едномишленици.
Другата характерна черта на политическия популизъм у
нас е преднамереното
говорене на езика на хората. Този популистки подход е най-характерен за Бойко Борисов
– „Вие сте прости и аз съм прост и поради това се разбираме“. За голямо
съжаление на българския народ голяма маса от хора се хващат на подобни уловки в
процеса на политическото общуване.
Общуването с хората е много разпространена форма на псевдодемокрация.
Много често ще се чуе от български политици, че те са „сред хората“, че те се
вслушват в „гласа на хората“, че те „отиват при хората“, че те са „ежедневно
при хората“ и т.н. В миналото, особено в епохата на Българското възраждане,
отиването при хората е имало огромен смисъл и влияние върху повдигането на
българското национално самосъзнание. Но сред хората са отивали предимно
учители, свещеници, революционери. С навлизането на средствата за масово
осведомяване, първоначално вестници и списания, след това радиопредавания,
телевизионни предавания, т.е. в съвременни условия, ходенето при хората вече
няма тази убедителност и сила на излъчването и влиянието на словото. „Ходенето
при хората“ е силно само в индивидулното общуване в семейните и приятелските
кръгове, в институционализираните събирания на хора като партийни събрания и
т.н. Провежданите „срещи с хората“ на повечето български политици са средство
за формиране на политическа популярност, особено характерно за Бойко Борисов,
Николай Бареков и Волен Сидеров. Площадните събирания, озвучавания и
скандирания, песните на Веселин Маринов и други певци, танците на ансамбъла на
Нешка Робева и т.н. са среда с преобладаване на участието на политически
клакьори. Това не е същностна форма на демокрацията е пропагандистка акция за
самозадоволяване на полотическите страсти на лидерите, това е по-скоро пиар-акция,
пропатандистко сборище.
От малко по-друг характер са провежданите партийни
срещи от БСП, Атака и НФСБ в читалищни салони, в зали и т.н. На тях в повечето
случаи присъстват предимно активистите на тези партии. От подобни срещи се разбира
колко са популярани лидерите на партитие и колко са им верни активистите. Но с
подобни срещи в съвременни условия не може да се извличат действителните
потребности и интереси на хората, които да намерят политическо отражение в
платформите на партиите.
Пиар-акциите са мощно средство за политическа демагогия и
популизъм. Самата дума пиар е съкращение от английското PR - public relation, т.е. връзки с обществеността. Пиарът винаги има за цел да покаже пред обществото само позитивната, само
привлекателната страна на определени политически партии, обществени организаци,
движения и най-вече на техните лидери. Представят ги така, както биха се
харесали на повечето обикновени хора. Използват се разноабразни пиар-средства,
но най-често и с най-силно влияние са средствата за масова информация. В някои
случаи тези пиар – акции водят до смешни ситуации и обратния ефект. В политическата
борба в България в годините на прехода се зароди и непознатото преди това
явление - черният пиар. Това са целенасочини действия на политическите опоненти
за създаване на крайно отрицателно мнение за конкурента в политическата борба.
Чепният пиар се осъществява чрез изваждане от контекста отделен изолиран факт
и придаването му на обобщаващ характер и смисъл. При него често пъти има и изплозване
на тенденциозна преднамерена подборка и свързване на отделни негативни факти в
обща картина, навеждаща на определен негативен извод. Черен пиар има в цял
свят. Компромати се вадят, особено преди избори, в цял свят. В България обаче
мащабът е гигантски и вместо преди избори да има предимно състезание на идеи,
представяне на платформи, публични дискусии има омаскаряване на противника
най-вече с неистински неща. Те правилно се наричат компромати. За всеки политик
могат да извадят редица слабости, политически и лични недостатъци, но и безброй
неточни и неверни неща. Когато неистинските факти се огласяват и стават
публично достояние те се превръщат в компромати. Бягането от честна дискусия на
открито с истински факти от политическите платформи по същество в България
стимулира компроматната война.
В България се утвърди практиката някои политически лидери, неуверени в
своите интелектуални умения да избягват откритите публични дикусии по
жизненоважните въпроси на развитие на българското общество, да замерят от
екрана или вестници своите политически противници с просташки обвинения.
Недаминат майстор в това отношение в съвременна България е Бойко Борисов. Няма
случай той да е участвал в политически дебат с лидерите на дургите партии преди
избори. В крайна сметка в мътилката
между „светлия“ и „черния“ пир човек губи ориентацията за истината, а тя е определящата,
заедно с личния интерес, при политическите акции и особено при произвеждането
на изборите.
Демагогията и популизма са средства на политическата борба, които обаче вече все повече отвращават българския народ и българските избиратели. И твърде често отговорът на тях е байганьовското "Всичките са маскари".
27 август 2014 г
Няма коментари:
Публикуване на коментар