сряда, 24 септември 2014 г.

Късата българска памет


Късата българска памет
(Размисли по повод годишнината
от Септемврийското въстание)

                                                                                                    автор: Анко Иванов
            Вчера бе 23 септември, историческата дата, която е достатъчно добър повод за размисли и оценки за миналото, настоящето и бъдещето.  В новата и най-новата българска история има множество политически инсинуации при тълкуванията на  важни исторически факти. Обикновено българските историци пишат за събитията през призмата на политическата сила, която е в момента управлява. И когато тя се смени, започват да се сменят и историческите оценки на уж „професионланите“ историци-експерти за по-скоро или за по-отдавна минали събития. В сегашната политическа обстановка има явна цензура и манипулация на оценката на Септемврийското въстание. Тази цензура е в две измерения.
Първото е пълното мълчание, все едно такова неща като Септемврийско въстание не е имало. На 23 септември една от българските телевизии за събитията станали на този ден подчерта само две. Първото бе годишнината от потъването на английски кораб с най-големите богатства, тяхното търсене и кой ще прибере 90% от тях. Второто – раждането на попфолк певеца - Милко Кавалджиев. За друго няма памет. Макар, че в сайта „на този ден“ на 23 септември е отбелязано „Началото на Септемврийското въстание“. В останалите телевизии няма и помен, дори не се споменава думата Септемврийско въстание. Само в една от телевизиите в предизборните рубрики е показан Михаил Миков как поднася букет цветя на паметника на Септемврийци в Монтана.
       Второто е манипулиране на истинската същност, мащаб и последствия от Септемврийското въстание. Това особено проличава в най-масово посещавания сайт на Уикипедия.
            Кои са главните манипулации на историци, политици и публицисти?

            Първата манипулация е премълчаване и изопачаване на причината за това въстание, политическите условия и предпоставки, които го пораждат. Да припомним някои от тях. През 1921 г. група университетски преподаватели (Александър Греков, Александър Цанков, Петко Стайнов, Димитър Мишайков и др.) основават Народен сговор, политическо обединение с цел спиране нарастващото влияние на българската левица и обединение срещу управлението на БЗНС. През 1922 г. Народният сговор се съюзява с Военния съюз и въоръжената ВМРО с цел сваляне законно избраното правителство на Александър Стамболийски. Подготвя се и се осъществява Деветоюнският преврат през 1923 г. Правителството е свалено, министрите са арестувани, а Министър-председателят Александър Стамболийски е убит. В страната спонтанно въстават множество земеделци и редица членове на БКП. Тази съпротива е известна като Юнско въстание, макар че редица историци сега го определят като бунт, мотивирайки се, че това е стихийна и неорганизирано предварително въоръжена съпротива. Най-масово е въстанието в Плевенско, ръководено от земеделците Цоньо Матов, Георги Кочев и комуниста Асен Халачев. Поради грешната позиция на Тодор Луканов съпротивата е прекратена и въстанието е потушено. Асен Халачев е зверски убит без съд и присъда. На много места въстанието е масово като участие, но неорганизирано. Например в Ловешко, т.е. извън центъра на съпротива в Пазарджишко и Плевенско, участват около 2000 души. В Шуменско те са доста повече. Срещу слабо въоръжените и неорганизирани въстанали селяни и работници превратаджийте използват армия и дори артилерия, както е в случая с Провадия. В сраженията загиват множество въстаници. Точният брой никога не установяван поради незаинтересованост на дейците на Народния сговор и Александър Цанков. Убийците нямат интерес в историята да стане броят и имената на убитите от тях. Чак сега някои новодемократи се опитват да докажат, че жертвите били много малко – само 35 души.  След потушаване на въстанието в селата са изпратени от превратаджийската тогавашна власт наказателни отряди, които масово арестуват земеделци и комунисти, малтретират ги, заплашват местните власти. В резултат от Деветоюнския преврат и при неуспаха на въстанието в страната се установява нелигитимна, недемократична, терористична военизирана власт. С особено голяма жестокост се отличават дейците на ВМРО. Политическата обстановка е силно радикализирана, избуяват националистическите страсти, използват се масово политически репресии.
            През август 1923 г. е създаден нов политически субект – Демократичен сговор между Народен сговор, част от Народняшката и Демократическата партия. Повечето буржоазни (както тогава са наричани десните партии) участват в недемократичното превратаджийско правителство на Александър Цанков. Започва ускорено укрепване на армията и полицията като силата на репресивния апарат в България. Това формира обстановка на противопоставяне между две части на обществото: управляващата чрез преврат с участието на армията и насилие буржоазна част и бедняшката преследвана от полиция и армия част на обществото – работници и селяни и техните политически представители – комунисти и земеделци. Ръководството на БКП продължава да се придържа към позицията за неутралитет в „борбата за власт между градската и селската буржоазия“. Обстановката на терор в страната подтиква редица организации на БСП и БЗНС в страната се обявяват за съпротива срещу превратаджийската власт. Особено критична към централното ръководството е Софийската организация на БКП. В София под ръководството на Георги Димитров и Васил Коларов за започва подготовка за съпротива (масово въоръжено въстание) срещу нарастващия терор. Този курс е подкрепен от Комунистическия интернационал. Преминава се към създаване на Единен фронт с участието на БКП, БЗНС, БРСДП (о) и се предвижда обявяването на масова Генерална стачка. Превратаджийската власт на 12 септимври арестува над 2000 активисти на БКП като сред тях е и политическият секретрар на БКП – Христо Кабакчиев. Тези арести водят на редица места до стълкновения и много бърза ескалация на политическото напрежение. Пред опасността за частични и неорганизирани бунтове ръководството на БКП взема решение за въстание през нощта на 22 срещу 23 септември.     

             Втората манипулация е, че въстанието е инспирирано от Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (ИККИ). Да, вярно е, че въпросът за политическото положение в България е обсъждано и се вземани решения, но в повечето случаи те носят характера на оценка и на препоръка за действия от страна на БКП. Те са отправяни предимно от Васил Коларов като генерален секретар на ИККИ. Изразява се недоумение от позицията на неутралитет при преврата и нежеланието за съпротива срещу настъпващия терор  в условията на ожесточена класова борба. Едва ли дейците на Коминтерна са могли да повлияят на бай Иван от Гол Тупан да остави ралото и мотиката и да грабне пушката, на бай Петър да остави наковалнята и чука във фабриката и да се хвърли срещу армията и полицията. В страната е имало политическа обстановка на крайно напрежение и противопоставяне, когато дори ареста на отделен член на партия е могъл да прелее чашата на търпението. По същество е имало подходяща за въстанието политическа ситуация и политическа обстановка. Именно това забравят някои пещерни антикомунисти и пребоядисани историци.
Несъстоятелни са и твърденията, че Съветския съюз искал да изнесе революция в Централна Европа и поради това стимулирал въоръженото въстание в България. Да имало е курс към световна революция, но той е бил през 1920 г., когато Червената армия настъпва в Полша и се очаква немския пролетариат да въстане и подкрепи Червената армия и Съветския съюз. Подобни твърдения показват неразбирането на мястото на България в политическата сцена на Европа. При господстващата идеология в Съветския съюз за водещата роля на работническата класа няма как да се е разчитало на селска България. Целта им е била с индустриалните държави Германия, Великобритания и др., където има силна работническа класа, силни социалдемократически  партии и силни синдикати да се развие световната революция. Целта на Септемврийското въстание не е била промяна на държавния строй (сваляне на монархията, промяна на Конституцията и т.н.), а вместо превратаджийското терористично буржоазно правителство да дойде на власт работническо-селско правителство.

            Третата манипулация е, че Септемврийското въстание не било въстание, а стихиен бунт. Тук по-скоро има игра на думи. Важно е съдържанието на понятието „бунт“. То може да бъде разглеждано по няколко начина. Първият начин е разглеждането на бунта като спонтанен израз на масово несъгласие и неприемане от хората на съществуващия начин на управление. За него са характерни физическа и дори кървава разправа с определен властови кръг. Вторият начин на разбиране на бунта е разглеждането му като стихийно въстание, метеж, смут, вълнение. Разграничението между обикновения стихийно избухващ бунт или метеж и въстанието обикновено е чрез наличието на предаварителна организация. За предварителната подготовка е създаден единен комитет за военнотехническа подготовка, ръководен от Коста Янков. Неговото арестуване на 12 септември намалява силата на организацията на въстанието, но не я прекратява. Създаден е Главен военнореволюционен комитет с участието на Васил Коларов, Георги Димитров, Гаврил Генов и началник-щаб Н. Агънски от БЗНС. Има инструкция за дейността на местните революционни комитети. В нея е записано арестуването на представителите на превратаджийската власт, но е подчертано, че не трябва те да бъдат унижавани и малтретирани. Има план въстанието да е масово във Врачански окръг и от там въстаниците да се насочат към София и да свалят правителството на Александър Цанков.  
            Въстанието си е било организирано и подготвено, макар и с редица пропуски и слабости, създадена е била необходимата организационна структура на управление. Ръководителите на въстанието не са били с военна подготовка и опит. Правителството изпраща опитни и добре въоръжени военни части. Ако това бе обикновено политическо вълнение или бунт, според твърдението на новобоядисаните историци, властта нямаше да обявява военно положение в цялата страна и да използва цялата сила на армията и полицията за да сломи съпротивата на въстаниците. Дори  с цялата мощ на армията и допълнително мобилизираните 3000 запасни офицери съпротивата е сломена чак на 30 септември.

            Четвъртата манипулация  е омаловажаването на правителствения терор срещу въстаниците и населението във въстаналите райони, премълчаването на нечовешките инквизиции и масовите убийства твърде често и на невинни хора. Има твърде различни противоречащи си данни за жертвите на въстанието.  По време и след въстанието армията, полицията, ВМРО и особено специалните шпицкоманди извършват масови убийства и беззакония. Безогледният терор е най-масов в сегашната Монтанска област (околностите на бившия град Фердинанд, а след това Михайловград). Позоваванията на данните на Музея на революционното движение на България са убити само 841 въстаници са смехотворни. В музея са предоставени материали за загиналите 841 души, но за хиляди други техните потомци не са успяли да се съхранят и представят материали. Има някои съмнения и за цифрата 30 000 по официалните данни на историците от социалистическия период. Цанковистите явно не са си направи дори труда да запишат имената на убитите от тях въстаници, членове на семействата и мирни граждани. Някои съвременни изследователи посочват цифрата около 5000 убити, но тя е твърде малка. Съвременниците на въстанието си спомнят за много повече ужаси и убити.  Масово са избивани активни комунисти и земеделци, дори такива които не са участвали във въстанието и дори арестуваните на 12 септември активисти на БСП и БЗНС. Всичката тази вакханалия става при мълчаливото одобрение на цар Борис III.
            Не могат и не трябва да бъдат забравени шлеповете по река Дунав, не могат да бъдат забравени зверствата над хиляди хора. Важни са наблюденията и писанията на такива авторитетни личности като големия български писател Антон Страшимиров, описал толкова образно кървавото „Хоро“ и написал думите „Клаха народа така, както турчин не го е клал!”. Вече почти никой не чете писаното в сборника от разкази „Ръж“ от Ангел Каралийчев, баладата „Никодим“ на Крум Кюлявков, „Жертвени клади“ на Асен Разцветников, „Пролетен вятър“ на Никола Фурнаджиев, „Палачите“ на Анри Барбюс. Да не говорим за поемата „Септември“, която стана повод за зверското убийство на талантливия български поет, на офицера Гео Милев, защитавал Родината като офицер на фронта.  

            Петата манипулация, е че Септемврийското въстание не било фашистко, понеже Мусолини бил дошъл на власт в Италия след въстанието. Позоваванията на текста на Българска енциклопедия от 2003 г. са некоректни. Към 23 септември 1923 г. фашизмът може и да не е бил формално обявен като идеология, авторитарна политическа власт и националистическа политика. Към тази дата и никой не е обявявал въстанието за антифашистко. Това става десетина години по-късно, когато вече масово се използва терминът „фашизъм“. По-важното е друго – белезите на превратаджийската власт на Цанков и Борис III дали притежават характерните черти на фашизма? През 1923 г. в българското общество вече са наложени повечето характерни белези на фашизма. Става дума за: наличието на репресивни мерки за контрол и насилие преди по време и след Септемврийското въстание; силно развити и проявявани от правителството на Цанков и буржоазните (десните) партии антисоциализъм и антикомунизъм; силно развит национализъм, особено от участващите в подкрепа на властта участници от ВМРО; силно развита социална демагогия; много силно развит и активен репресивен апарат, надхвърлящ своите законови правомощия; използване на армията като репресивна сила срещу собствения народ и т.н. Да вярно, тогава в България я няма характерната за фашизма милитаристична политика към съседни държави и територии.
В България първите образования от фашистки тип се появяват още през 1921 г. Силно тяхно проявление са т..нар. шпицкоманди. Те са доброволчески паравоенни фашизоиден тип образувания, които активно участват редом с полицията и армията в потушаването на Септемврийското въстание. Създадени са с разрешение на Междусъзническата военна комисия в България за „поддържане на обществения ред, застрашен от комунистическите вълнения“. В тях водеща роля имат запасните офицери. Те имат изключително жестоко отношение към заловените въстаници и мирното население. Характерът на техните „подвизи“ проличава от случаят в Лопушна (сега Георги Дамяново) където 1923 г. шпицкомандата на полковник Кузманов заповядва на селяните да играят хоро около струпаните на площада трупове на убити въстаници. Тази случка художествено пресъздава Антон Страшимиров в романа си „Хоро“.
Властта на Александър Цанков по своята същност е фашизоиден тип власт на терор и насилие, на преследване и унищожаване на инакомислещите. Това проличава и по-късно, когато Цанков става инициатор и учредител на типично фашистки организации и движения като „Национално социално движение“. По-точното определение на понятието „фашизъм“ е, че това е форма на политическа диктатура, служеща си с насилие и терор спрямо масите хора, имаща свои военизирани организации, а за идеологическо въздействие използва пропаганден апарат, псевдореволюционни лозунги и организации за прикриване на осъществяваното насилие.  Фашизмът е диаметрална противоположност на демокрацията. За каква демокрация може въобще да става дума при управлението на Цанков след Деветоюнския преврат? Властта е взета чрез преврат и е свалено законно избраното правителство. Преследвани са всички членове и симпатизанти на двете леви политически партии – комунисти и земеделци. Преследвано е всичко демократично, макар, че властта се опитва да се покаже като демократична. Това,че Народният сговор се прекръства на Демократичен сговор не променя същността на управлението на Цанков. Следователно, Септемврийското въстание по същество е против Цанковото правителство и неговото фашизоидно управление и съвсем естествено е да го определяме като антифашистко въстание по своята същност, макар, че тогава още не е употребявана думата „фашизъм“. Едва ли е правилен подходът на някои историци и политици да считат, че нещата в обществото се случват само след като са измислени понятията и термините, които отразяват тяхната същност. Истината е обратна – понятията и термините отразяват реалните, вече съществуващите неща в природата и в живота.


Късата българска историческа памет не помага за преодоляване на противоречията в обществото, а само създава предпоставка за ново възникване на подобни явления. Народ, който не помни и разбира своята история не може да си прави изводи и поуки за бъдещето си.


24.09.2014 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар