четвъртък, 9 април 2015 г.

Идейната дезориентация в лявото пространство

Идейната дезориентация
в лявото пространство
 автор: Анко Иванов

        Наскоро завършилото поредно заседание на безумната организационна форма, наречена „постоянно заседаващ конгрес“ на БСП, показа, че в тази партия има група хора, които искат действителна промяна и скъсване на връзката с неолибералната политика. Това доста ясно пролича в доклада на Миков, в изказванията на Ваня Добрева, Шаренкова, Жаблянов. Отчасти пролича и в Декларацията на Конгреса. За пръв път на партиен форум на социалистическата хартия открито и явно бе посочен неолиберализма като главната причина за изостаналостта на България и за отлива на гласоподаватели от БСП и лявата идея. Акцентът бе поставен върху справедливостта.  И това е безспорен идеен напредък. Но не бе направена и следващата крачка – ясното определянето на социалната база на партията. Всичко се разми в общата посока.
        Проблемът за социалната база си остава основен проблем за всяка партия. Защото от социалната база зависи политическата идеология и практическата политика и поведение на партията. Отдавна е известно, че всяка партия изразява част от интересите на обществото по повод на властта, а чрез властовите функции и решаване на проблемите в защита на интереса на хората, които  членуват в тази партия, които я поддържат и които и симпатизират.  
         Проблемът бе поставен мимоходом в едно от поредните телевизионни словоизлияния на Драгомир Стойнев. След конгреса той изприказва много неща, опитваше се да отрича, че е подписал с Уестингхаус, а в същност, действително е подписал. Тук не става дума за неистината в думите на американофила и франкофона Стойнев, а става дума за мнението му каква партия е БСП.
           В публикуваното (след телевизионния му гастрол) в различни сайтове бе подчертана и същността. Неговото твърдение че „голяма част от моите колеги смята, че БСП е партия на бедните, но всъщност тя е партия на трудещите се. БСП … се грижи за всички хора. БСП трябва да обърне своите послания и да създаде бъдеще“. На пръв поглед това е фраза като множество други нищо незначещи фрази на псевдополитиците.  Но в същност това е опит да се задържи грешната ориентация на социалистическата партия към целта тя да е партия на всички и по същество на никой и с това да продължи губи своята естествена опора сред населението.
            Стойнов приписва на колегите се нещо, което те явно не са казали и което те не отстояват като политическа позиция. Става дума за това, че БСП била „партия на бедните“. Във всички партийни документи, които Стойнев би трябвало много добре да познава, се твърди че БСП е партия на всички в българското общество, че тя изразява интересите на работещите, на семейния, дребния и средния бизнес и т.н.  И може би това е една от бедите на социалистическата партия и първопричина за неуспехите и.
      Съвсем не е случайно, че Интернационалът е химн на социал-демократи, социалисти, комунисти, анархисти и др., т.е. на хората, които се борят срещу управлението на богатите – „богати днес управляват, беднякът няма равен глас“.  И кого призовава на борба Интернационала?

На крак, о парии презрени,
на крак, о роби на труда!
Потиснати и унизени,
ставайте срещу врага!
         
Чии интереси трябва да изразява и защитава социалистическата партия? Отговорът го търсим в Интернационала. На първо място това са хората на труда, хората, които живеят от собствения си труд („роби на труда“), т.е. тези, които работят, припечелват за да живеят, но не използват чужд труд. Но по Интернационала това са и бедните („парии презрени“), хората от ниските обществени слоеве, обезправените, презрените от богатите и властниците. А в съвременна България бедните са и работещите, наетите от богати членове на обществото.
Ако се придържаме към определението на Стойнов – социалистическата партия е партия на трудещите се получава явна двуаспектна колизия. Първият аспект е, че сациалистическата партия е партия на всички в страната, че тя се грижи за всички хора, едва ли не е партия на целия работещ народ. И по същество тя престава да бъде партия, а някакво безформено обществено движение. Но Стойнев забравя или нарочно премълчава, че ликът на работещият народ е многообразен – работещи са всички наемни работници - строители, машиностроители, тъкачи, земеделци, учители, лекари, хлебари и т.н. Но работи и дребния бизнесмен, който често пъти включва цялото си семейство и превръща бизнеса в семеен. Но се трудят и средните и едрите бизнесмени. Но те се трудят с цел да използват труда на наемните работници и да увеличават своето богатство, своя и на семейството си жизнен стандарт, да живеят в лукс. А има и част от едрите бизнесмени, които въобще не се трудят, а привличат наемни мениджъри, които от тяхно име да управляват придобитото материално  и парично богатство. Вместо тях работи собствеността им на производствените фондове. Всички се трудят, но получават твърде различен дял от създаденото чрез труда богатство.
Някога Маркс бе написал, че богатството на едно общество се измерва по количеството опредметен, овеществен труд. Именно разпределението на създаденото богатство (опредметен човешки труд) разделя хората на бедни и богати. От новосъздадената стойност бедните получават минимална, крайно незначителна част. Богатите получават огромната част от създаденото от наемните работници богатство. И само една част от новосъздадените материални и духовни блага, от новосъздадената стойност отива в държавата, за може да съществува и функционира обществото. Традиционните левите партии изразяват и защитават интересите на произвеждащата, на наемната част на обществото, а не на богатата, на наемащата, на присвояваща огромната част от богатството на обществото.
Обявяването и на практика подкрепянето на тезата, че социалистическата партия е на всички в обществото, скрива, маскира противоречието в разпределението на създаваното в обществото богатство, а това по същество е в интерес само на богатите присвоители на огромния  дял на произведеното богатство. И от тук възниква проблемът за справедливостта в обществото. Заседанието на конгреса на БСП премина под мотото за повече справедливост, но недостатъчно ясно бе определено срещу кои несправедливости и кои неравенства ще се бори БСП като защитава интересите на членуващите в нея, на нейните симпатизанти и привърженици. 
Вторият аспект на твърдението на Стойнев е, че социалистическата партия не включва членуване, изразяване и защита на интересите на хората, които се нуждаят от социална подкрепа - на бедните, на безработните, на пенсионерите, на студентите, на инвалидите и т.н., а само на трудещите се, т.е на тези, които получават трудово възнаграждение да положения труд. По същество това означава отказ от социалистическото, социалдемократическото, т.е. от лявото в идеологията и политиката, в организацията на партията.  
Тези два аспекта в твърдението на Стойнев по същество са далечен отглас на общоевропейските проблеми на съвременните социалисти и социалдемократи. Традиционно тези партии са разбирани като партии на работническата класа. Те се отличават от комунистическите партии предимно по начина на постигането на общата цел за социална справедливост в обществото. За комунистическите партии това е методът на пролетарската революция, а за социалдемократическите западноевропейски партии  - еволюционния метод на постепенно реформиране на капиталистическото общество и чрез реформи превръщането му в социалистическо общество. Разгръщането в края на XX век на процесите на глобализацията и особено на икономическата, политическа и информационната глобализация рязко промениха ситуацията в света.
В разпределението на новосъздаденото богатство заедно с производителите (наемните работници) и собствениците на производящите предприятия се появи още един участник – транснационалните компании (ТНК), които по пряк или индиректен начин започнаха да присвояват част от добавената стойност. Глобализацията и съпътстващите я нови технологии до голяма степен преформатираха традиционната работническа класа. В тези нови условия най-изтъкнатите лидери на социалдемократически партии, търсейки нови решения в новата обстановка, допуснаха съществени идеологически отклонения, както и отклонения в провежданата и подкрепяната от тях икономическа политика.        
   Най-големите западноевропейски социалистически и социал-демократически партии промениха своите идеологията и политическото поведение, своите позиции, подходи и цели. Става дума за следните промени:
Първо. Класовата борба между наемни работници и капиталисти-собственици бе заменена от прословутото „социално партньорство“. Това партньорство по същество прерастна в колаборация между наемни работници и собствeници (от кумова срама наричани вместо робовладелци - работодатели). Тъй наречените тристранни комисии са израз на това „партньорство“. В тях по същество водещо е мястото на бизнеса, а не на труда. Така е в цяла Западна Европа. Така е и при нас, тъй като ние механично пренесохме този „челен опит“. 
Второ. Последва и отказ от идеята за постепенна трансформация на капитализма в социализъм. Западните социалдемократи и социалисти в повечето страни от Европейския съюз вече дори не използват и присъщата за демократичния социализъм политическа и идейна терминология.
Трето. Отказ от идеята на левите за планиране на процесите в обществото и възприемане на пазарната стихия като основа за функциониране на обществото. Отказът от тази идея стана чрез стремежа към съчетаване на планиране и пазар, към регулиране на част от цените на стоки от първа необходимост и преминаване към индикативно планиране. Този подход най-силно се прояви във Франция по време на управлението на Франсоа Митеран.
Четвърто. Отказ от увеличаване на дела на държавната собственост и ролята на държавния сектор да решаване на социалните проблеми на обществото. Започна стихийно преминаване към неолибералната позиция за по-малко държава. Само социалдемократите от Северна Европа успяха да удържат традиционната  позиция за голям дял на държавния сектор в националната икономика. И поради това управляващите социалдемократи в тези страни предпазиха своите държави и народи от световната икономическа криза.
Пето. Отказ от борбата за реализиране на социалистическите и социалдемократическите идеи и заместването и с борба за изборен успех на предстоящите избори. А избори - дал бог, ако не всяка година, то поне през година. По същество западноевропейските социалдемократи насочиха усилията си не към провеждане на лява полотика, а към смекчаване на неолиберализма и придаването му на напудрен и фризиран, по-възприемчив от огромната маса от хора облик. По същество такива бяха и опитите на Станишев в България и в ПЕС да се смекчат негативите на неолиберализма чрез частични и временни социални мерки. В същност всичко това определя преминаването на западноевропейската социалдемокрация от позициите на демократичния социализъм към фризирания неолиберализъм.  
Тези идейни и практически политически отстъпления бяха прикрити под маската на ново творческо осмисляне на идейните и политически позиции в условията на глобализацията. Във Великобритания то бе направено под прикритието на разработките на Тони Блеър и други политолози на т.нар. „трети път“. Най-кратко разбирането на същността на този „трети път“ става ясно от мисълта на Тони Блеър, че свободният пазар „…е средство, което осигурява постигане на реформистките цели на лейбъристите“, т.е реформиране и прrдаване на по-човешки облик на неолиберализма.
Подобно идейно и политическо отстъпление от принципите на социалдемокрацията и целите на демократичния социализъм бе направено и от Германската социалдемократическа партия (ГСДП). Спорът между Лафонтен и Шрьодер бе за това дали ГСДП до отстоява борбата за демократичен социализъм или по съществено да се промени. Шрьодер успя да наложи идеята за „Новия център“. Според тази идея ГСДП се опира и изразява интересите на висококвалифицираните работници, дребен и среден бизнес, служители, мениджъри, свободни професии, инженери, лекари, педагози и др. По същество у нас Стойнев проповядва същата идея – БСП да е партия на работещите, а не на бедните, тъй като работещите висококвалифицирани работници, мениджъри, лекари, дребни и средни бизнесмени и т.н. не са бедните хора в страната. Шрьодер съвсем откровено проповядва отстъпването от социалдемократическите ценности. Според него няма социалдемократическа и неолиберална политика, а има само съвременна политика, осигуряваща конкурентноспособност в глобалния свят. Според него реализъм и енергия са по-важни от идеология. Подобна позиция у нас имаше и Румен Овчаров, който по време на Тройната коалиция като Министър на икономиката твърдеше, че няма лява и дясна политика, има само реална политика. По същество Тони Блеър и Герхард Шрьодер поведоха и доведоха своите партии до отказа от традиционната социалдемократическа идеология и преминаха към социаллибералните позиции. Те са първомодела на политическите позиции на Георги Първанов, който отдава ратува за социал-либерализъм, но се кичи с имената на ляв политик и „социален президент“.
За целия свят вече стана ясна несъстоятелността на неолиберализма като политическа и икономическа теория. Неговите позиции са страшно разклатени, независимо от усилията на САЩ  на всяка цена за съхранят този модел на развитие, модел наложен от самите тях и осигуряващ им ролята на едноличен управител на света. В тяхна услуга се оказа без да иска или нарочно западноевропейската социалдемокрация. Вместо социалистите и социалдемократите да са върнат към своите традиционни идейни позиции, те се превърнаха в колаборационисти на неолибералите. Идейните творци на социаллиберализацията на социалдемокрацията, на провеждането на т.нар. „реалистичен социално-икономически курс“ като Тони Блеър, Герхард Шрьодер, Бетино Кракси, (Италия), Андреас Папандреу (Гърция), Гонсалес (Испания), Франсоа Оланд (Франция) и др. се провалиха на собствената си политическа сцена. Вместо силно ляво се появиха силно нови радикални леви организации като гръцката Сириза, испанската Подемос и т.н. Загубените от социалистите и социалдемократите политически позиции, поради колаборацията с неолибералните десни партии, породи и възникването и укрепването на нови националистически партии и движения в Нидерландия, Франция, Великобритания, Австрия и др. страни. В България започна роене на лявото пространство и формиране на нови лявоориентирани (Българската левица, Движение 21 и др.) и националистически ориентирани партии (НФСБ и др) и комбинация от тях (Движение Българската пролет).
Силно афишираната колаборация между десните и левите в Германия и в Европейския съюз  на основата на неолиберализма не може да спаси десните. Но вероятно ще доведе до нов огромен срив на левите и на ПЕС, на ГСДП, френската социалистическа партия и други стари партии преминали на социаллиберални позиции, подобно на срива на ПАСОК в Гърция. В България БСП напълно правилно се отказа от коалиция с  ГЕРБ и т.нар. реформаторски блок. Подобна коалиция би била краят на БСП. Както се вижда ситуацията и в нашата страна колаборацията на Първанов, Петков, Калфин и компания с десните неминуемо ще доведе до слизане от политическата сцена на ренегатите от АБВ. Не случайно те се стремят на всяка цена да се коалират за местните избори с БСП. Това е единственият им шанс да оцелеят. Ето, тази ситуация на свиване на лявото поради заемане на десни позиции у нас, не разбират бившите министри  от БСП (Вигенин, Стойнев, Найденов), активни участници в русофобското правителство на неолиберала Пламен Орешарски. Това не разбират и капиталистите от Националния съвет на БСП Гергов, Кадиев, Добрев и др.
За излезе от тази ситуация, ръководството на БСП трябва много повече да се опира до своите членове и симпатизанти, а не да се върти в безкрайните заседания на несъстоятелния Конгрес, семинари с ръководния екип, събирания на актива на областите и т.н. Провалилите се съратници на Станишев (Вигенин, Стойнев и Найденов) и на неолиберала Орешарски трябва да слязат от политическата сцена. Не може да си проводник на дясна неолиберална политика, а да си в челните позиции на лява партия.          
           
     

9.04.2015 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар