Политическата ситуация и лозунгът за промяна

            В края на годината обикновено се правят ретроспективни анализи и оценки. И най-често декември е обагрен с множество писмени текстове. И това е особено характерно за дните около Рождество и Нова година. Но политическата реалност в България е динамична и няма време да се чакат празниците. Клокочи вулканът на народното недоволство от политическата класа, от политическото статукво и от задкулисието и корупцията в управлението на страната, има все по-широка обществена нагласа и очакване за радикални промени. В нашата страна продължават следизборните емоции и те твърде очаквано скоро ще прераснат в нови предизборни надежди и нови емоции. В политиката емоциите са важни, но разумът e много по-важен. За огромно съжаление на българските избиратели, ръководствата на политическите партии, не могат или не искат, да разберат новата политическа обстановка и новата политическа ситуация в света и в страната. А тя не е едноцветна, еднопартийно разбирана, тя е твърде многопластова и с различни нюанси в отделните страни и региони, с различни потребности и очаквания от отделните политически партии.

            В международен план сериозно се разместиха пластовете. Доскоро монолитното превъзходство на глобализма, на неолибералната идеология, както и глобалното господство на САЩ изглеждаха непоклатими. Дори Франсис Фукуяма тържествено провъзгласи края на историята, т.е. безкрайното господство на неолиберализма, водещ до безкрайното обогатяване на богатите и още по-безкрайното обедняване на бедните, до вечното господство на САЩ в глобалния свят. Да, ама не, както обичаше да се изразява покойният журналист Петко Бочаров.

В редица страни в света, напук на социологическата и икономическата мантра, че третичният (обслужващият) сектор на стопанството става най-важен, започна реиндустриализацията на големите (по територия, населения и природни богатства) държави от третия свят – Китай, Индия, Бразилия, ЮАР. Започна възраждането на политическата и военната мощ на Русия, възраждането и много бързото развитие на страни като Иран, Турция, Виетнам и др.. Сменящите се на власт партии в двупартийните системи на най-развитите икономически страни като САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Япония и др. водеха твърда неолиберална политика (по-малко държава, повече бизнес) в интерес на големите Транснационални компании (ТНК).

Това доведе до два много съществени отрицателни резултата. Първият е задълбочаване на неравенството между икономически развитите страни и страните от Третия свят. Това неравенство се изразява предимно в стандарта на живот. От една страна огромни богатства и високо жизнено равнище на развитите страни и  от друга – огромна бедност и ниско жизнено равнище на страните от Третия свят и огромно обедняване в  бившите социалистически страни. Вторият негативен резултат е остро разтваряне на ножицата на доходите и богатството вътре в най-развитите и развитите икономически страни. В тях бедните стават все по-бедни, а богатите стават още и още по-богати. Нещо повече, в част от най-развитите държави, ТНК започнаха да изнасят капиталите и производствата в други страни, заради по-голямата печалба при ниско възнаграждение на труда в тях. Това доведе до намаляване на доходите на заетите в производството на развитите страни, до закриване на работни места, започна обедняване на средната класа, свързана с обслужването на тези стопански дейности.

            Огромната разлика в стандарта на живота между развитите и развиващите се страни доведе до гигантски мащаби на трудовата миграция. Първоначално тези потоци бяха от Мексико към САЩ, от Япония, Китай, Корея и Европа към САЩ, но след разпада на социалистическия лагер от източноевропейските страни миграцията от тях се насочи към САЩ, Канада и Европейския съюз. Тези международни миграционни процеси се усилиха след  външната намеса на САЩ, Великобритания и Франция в редица държави за силово налагане на англосаксонския тип неолиберална демокрация (нежни революции, арабски пролети и др.). Това доведе до военни действия, разгаряне на военните конфликти (Ирак, Афганистан, Либия, Йемен, Сирия, Сомалия, Еритрея), на създаване и укрепване на терористични организации и развитие на религиозен и национален екстремизъм. В резултат на това се увеличи потока на мигрантите (неправилно наричани бежанци) предимно към Европа.

В Европа, в Европейския съюз, бе преминато към създаването на централизирана общоевропейска силно бюрократизирана управленска система. Това доведе до голямо недоволство от принизяването на националните институции и националното достойнство на народите в ЕС. Първата лястовичка на това недоволство бе провалянето на Конституцията на ЕС чрез референдумите във Франция и Нидерландия. Последваха антиглобалистките движения в развитите западноевропейски страни и САЩ, излизането на Великобритания от ЕС. В Европа се развиха нови националистически и мощни национално-патриотични движения срещу брюкселската бюрокрацията, защитаваща някакви нови измислени и изкуствено налагани европейски ценности, включително всевластието на финансовия капитал, мултикултурализма, щастието на хомосексуалистите и лесбийките, щастието на кокошките, правотата на краставиците и на бананите и т.н.. Все повече европейци ратуват за съхраняване и развитие на европейските и на националните традиции, начин на живот, култура, религия и т.н. Това брожение срещу брюкселската администрация доведе до нова обществена атмосфера – национално-патриотична и националистическа в редица страни.

Провеждането на една и съща неолиберална политика (независимо от различната и фризура и терминологично обличие) от т.нар. „десни“, „леви“, „центристки“ и „консервативни“ и т.н. партии и елити рязко снижи авторитета и доверието в политическата върхушка (истеблишмънт). Огромна маса от хора в развитите страни вече разбират, че всички тези политици, които се сменят на властови позиции са от един дол дренки. И хората започнаха да искат промени. Колаборацията на левите и десните в някои страни (Третият път на Блеър и Шрьодер и „големите коалиции“) доведе до почти пълното изчезване на някои леви партии (ПАСОК, ПОРП и др.) и силното намаляване на политическото влияние на повечето управляващи партии и особено на социалистическите и социалдемократичните. Появиха се нови народностни движения и партии от типа на „Сириза“, „Подемос“, движението на Пепе Брило, „Алтернатива за Германия“ и др.

Неимоверното раздухване (под натиска на глобалната сила САЩ), на русофобията в Европа вече започва да дава обратни резултати. Много често тя се използва от управляващите, особено в САЩ, Германия, Полша и прибалтийските републики, за прикриване на вътрешнополитическите проблеми и отклоняване на вниманието на широките народни маси от действителните негативни проблеми на провежданата неолиберална политика. Много хора в Европа вече разбират, че санкциите срещу Русия, неистовата омраза към руското засяга и техните собствени джобове води до икономически загуби. И не са случаите на отказ н а редица европейски политици от провеждане на русофобските санкции и действия.

 

            Във вътрешнополитически план тези световни и европейски политически процеси, макар и в други параметри и измерения, протичат и имат специфичен български ракурс. У нас, след двадесетгодишно фундаменталистко (без оценка на спецификата на българските условия) прилагане на неолибералния модел в сферите на икономиката, политиката, образованието и културата се достигна до неимоверното, най-значимото в Европа обедняване на населението, до огромна безработица и значително намаляване на доходите. Разрушени бяха хиляди заводи и фабрики, силно намаля производството на различни изделия, милиони българи емигрираха от страната. В резултат на тази неолиберална политика България се обезбългарява и се променя нейният етнически и религиозен облик. Нещо повече под диктовката на брюкселските чиновници в сферата на образованието и култура започна един стремглав процес на деинтелектуализация и обезродяване на младите хора.

В последните двадесет години в политическото управление на страната се сменят всякакви партии, с различни наименования, с различни политически лидери, с различни публични словесни послания към хората, но по същество партиите провеждат една и съща политика, която води до липсата на справедливост, обедняване на масата от хората и обогатяване на най-богатите. И всичко това се прави под маската на „демокрацията“, на „грижата за хората“, „защита на националните интереси“. То не бяха напъните на Иван Костов и  СДС, на НЛПО (неиндентифициран летящ политически обект) наречен Сакскобурготски (т.е. НДСВ и лондонските „юпита“), знаменитата „Тройна коалиция“, двете правителства на ББ (мутренско-олигархическия ГЕРБ), управляващият с мандата на БСП деец на СДС и ДПС – Пламен Орешарски. И всички тези правителства, в една или в друга степен реализираха в крайния и вариант неолибералната икономическа политика във всички сфери на живота в България. Комерсиализирани бяха почти напълно дори здравеопазването, образованието и културата. Хората вече виждат огромната социална несправедливост, огромните преимущества на капитала пред труда, несправедливото разпределение на доходите, фалша на т.нар. „равенство“ в обществото и пред законите.

И още нещо, все повече хора в България виждат, че демокрацията се е изродила, че има срастване на голяма част от политическия и партиен елит, особено в ГЕРБ и ДПС, с бизнес олигархията. Хората вече не само усещат, но и знаят, че страната се управлява задкулисно от новобогаташите, че богатствата се изземват и концентрират в ръцете на все по-малък кръг от хора, че навсякъде цари корупция, особено при обществените поръчки, в съдебната и здравната система. Особеното на българския преход е формирането на мощен мутроолигархичен кръг, формиран предимно от бандитската приватизация и от мутрорекета, който явно и задкулисно управлява страната, а някои партии и партийни дейци по същество са се превърнали в обслужващ персонал на задкулисните олигархически кръгове. Много хора вече чувстват, а някои и разбират, че е все тая коя партия ще е на власт, че все потърпевши от несвършващия преход ще са само хората на труда.

Все повече българи разбират, че т.нар. „български политически елит“ не защитава българските национални интереси, а слугува на чужди нам външни сили и държави. Хората си спомнят предимно за някои фрапантни случаи, като спирането на четирите реактора на АЕЦ „Козлодуй“ с услужливото пред френските и други интереси антибългарско поведение на Кунева. Почти всички българи знаят за коленопреклонното поведение пред г-жа Клинтън и г-жа Меркел на българските политици и най-вече на Бойко Борисов. Хората не могат да не видят и яростната русофобия на определени десни кръгове, както и служенето на българското правителство на интересите на Ердоган и Турция. Спирането на трите мащабни инфраструктурни проекти, лишаващи страната от енергийна независимост и от печалба от транзитни преноси, все повече се оценя като загуба на българското достойнство. Подобен отзвук имаше и все още има и решението на правителството за заселване на чужденци на територията на страната, за огромните пари, заделяни за издръжката на нашествениците, наричани несполучливо бежанци, при мизерните пари, които се отделят за пенсии, за издръжка на младите семейства и т.н. Външнополитическото пълзене на българските политици пред САЩ, Германия, ЕС е Турция вече е нетърпимо.  

И в тази изключително тежка икономическа, социална и политическа среда, при националната демографска катастрофа, все повече хора се сещат за националния интерес, за гордостта и достойнството на българите. Те все повече заемат национално-патриотично поведение.   

Политическата реалност в България е такава, че мнозинството от народа разбира,че в управлението на държавата има статукво, че който и да е на власт ще е все едно. Огромната маса от българите все още не разбират, че това се дължи на неолибералната политика, провеждана от българските правителства. Но те интуитивно усещат, че трябва да има промяна, искат да има промяна и поради това изразяват по различен начин своето желание за промяна. Най-често е отрицателното мнение към политическите партии, към държавните институции и предимно към Народното събрание и Президента, към съдебната власт. А спрямо политическия елит има почти тотално обществено отрицание, изразяващо се в известната байганьовска позиция – „всичките са маскари“.

Това отношение към политическите партии и политическия елит най-силно се изрази през тази година в две мащабни политически действия. Първото бе честването на Трети март на Шипка, когато между 50 и 100 хил.души (по различни оценки на участници) самоорганизирано отиват на върха. И там, при поднасянето на венците пред паметника от държавните органи и политическите партии, всички са мощно освиркани, независимо от коя партия са, дали са в управлението или са опозиция. Това бе първият мощен израз на отвращението към статуквото. Второто мощно политическо действие бяха наскоро проведените президентски избори. Спечели Радев, не само със своите личностни качества, позиции и поведение, но и понеже ръководството на БСП успя да го представи пред обществото като независим кандидат с безупречна репутация, несвързана с политическа партия. А изборите в Младост, показаха, че жителите на този столичен район бламираха и двете основни политически партии (ГЕРБ и БСП) и избраха, за кмет човек несвързан пряко с тях, а организатор на протестни действия срещу столичната община. Много характерно бе гласуването за референдума. Това не бе осмислен от хората вот, а антивот срещу политическата класа на България. Хората гласуваха за промяна, за мажоритарен избор. Макар че никой от избирателите вероятно не можеше да си спомни поне едно име на избран мажоритарно депутат от ГЕРБ и ДПС на изборите през 2009 г.

И сега в края на годината, оставам с впечатление, че почти всички политически партии  са за промяна, но незнаят накъде да вървят, какво да правят, какви цели да си поставят, какви политически послания да направят. ГЕРБ под влияние на авторитарният им вожд Б. Борисов, го играят на обидени на всички и на всичко (подобно на Иван Костов и СДС през 2001 г.), понеже са сгрешили и са се самосвалили от власт. Няма дори един белег на виждане за промяна в поведението на тази лушкаща се от центъра до крайното дясно маргинална политическа партия. И това е естествено – в тази партия са предимно лумпени от БКП, от СДС, властолюбци и помагачи на задкулисните олигархически кръгове.

Реформаторският блок дори се саморазруши, раздели на две котерии – една жадуваща на власт на всяка цена (Кунева и компания), втората деформирани комунистофоби, русофоби и американофили (Кънев и компания). И в двете части на бившето единно цяло няма визия какво да се прави, какво да се променя в българското общество. Само лозунгите за промяна на съдебната система, на заклеймяване на комунизма и за придържане към евроатлантическите ценности и евроатлантическия курс са неадекватна реакция на новата политическа обстановка в страната.

Патриотарският блок е едно нестабилно обединение на хора, желаещи предимно да осребрят своя патриотизъм. И на изборите те обраха значима част от патриотично-националния вот. При наличието на мощна патриотична вълна в българското общество, те не разбират, че подкрепата на крайно десните политики на ГЕРБ и РФ не водят до промяна, до преодоляване на бедността, до засилване на справедливостта в обществото, намаляване на неравенството. Туркофобското и ромскофобското говорене не е израз на патриотизъм. И те не разбират, че същността на промяната изисква разработване, поддържане и прилагане на друга, различна от неолибералната политика, която да подобри съществено хала на българския народ. Само с лозунги за по-високи пенсии само за хората с най-малък трудов стаж не може са има реална промяна на обществото.

ДПС не се нуждаят от промяна. Тази предимно турско-ромска етническа партия е заинтересована само да е във властта. Тя управляваше със СДС и Костов, След това бе в коалиция с НДСВ и Сакскобурготски. След това бе в коалиция и с НДСВ и БСП и участваше активно в управлението. А след това задкулисно работеше с ГЕРБ и по същество свали правителството на Орешарски, за да дойде Борисов отново на власт. Тяхната позиция се изразява в задържане мащаба на етническия вот и подкрепа на център-десни политики и евроатлантически позиции. За тях, поне засега, не личи в политиката им да има откъсване от „обръчите от фирми“ (израз на Ахмед Доган), които облагодетелстват техните избиратели.

Един социолог вчера направи изявление, че „всички са объркани, само Корнелия Нинова има ясен план и визия за държавата“. Явно Първан Симеонов общува отблизо с Нинова  и знае нейните планове за държавата. От нейните публични изяви това не личи. Не личи подобно нещо и от информацията за заседанието на Националния съвет на БСП. Насрочването на заседание на Конгреса на БСП не разкрива „ясен план и визия“ за държавата. Досега БСП, чрез изявленията на Корнелия Нинова, се обявява за промяна, за нова „модерна“ социалистическа партия. Но какво значат тези красиви думи? Има ли кой да ти каже?

Ето такава е политическата ситуация в света и в страната. В най-обобщен вид анализът на сегашната политическа ситуация сочи, че политическата система е пред сериозно изпитание. В такава обстановка партиите, които не оценят реалностите на ситуацията и посоката на промяната може и да изчезнат от политическия небосклон. Потребен е разум в оценката на станалото през годината и особено внимателен нов прочит на резултатите от президентските избори, трезва оценка и вярна посока на промените. Без това да се направи от повечето партии политическата система на България може успешно да рухне. На държавата е потребна, а и хората очакват, радикална промяна в политическата система и най-важното – в реализираните политики, в повече защита и отстояване на националните интереси и достойнство. Това означава търсене и предлагане на избирателите на нова лява по съдържание социална и национално отговорна политика. А политическите партии, в духа на Библията, се познават не по думите, а по делата, т.е. „по политиката им ще ги познаете.“ А на политическия хоризонт нови политики не се виждат и не се чуват. Нещо повече, вероятно няма и желание да се реализират.            

1.12.2016 г.

Анко Иванов – д-р по философия