понеделник, 8 май 2017 г.

Отново прецакаха френските социалисти


            Преминаха президентските избори във Франция. Победи отново статуквото на неолибералния глобализъм. Пропагандираният страх победи собствените национални френски интереси, те бяха подчинени на глобалните американски и еврогерманските интереси.  Победителят се очертаваше още преди почти цяла година. В стратегията на сценаристите и двигателите за победата на статуквото бяха впрегнати: новите политтехнологии; манипулираната телевизионната и информационно-комуникационна среда, деформираща обществените настроения и нагласи, всяваща определени страхове в масата на избирателите; едрите пари и дарения за кандидата на статуквото; предателството на ръководството на социалистическата партия(Оланд, Валс и компания); силната външна политическа подкрепа за Макрон и намеса във френската вътрешнополитическата ситуация (Обама, Меркел, Юнкер, Туск и компания), т.е на рицарите от глобалното кралско войнство; използването на старите компроматни войни.
           
            Прелюдията към прецакването на френските социалисти
Президентските избори разкриха, че френските социалисти са прецаканите, с голям срив в доверието на французите към тях, с огромни вътрешни противоречия и противоборства. И във Франция, както и във всички съвременни европейски държави,  обществото е разделено. Линията на разделението е твърде сложна, а не само между лявото (социалистическото) и дясното (неолибералното). В самото дясно (неолиберално) пространство от една страна е  доминираща идеологията на глобалния неолиберализъм, а от друга – на консервативния национален либерализъм. В лявото пространство доминират социалистическите леви идеи за свобода, социална справедливост, солидарност, взаимопомощ, намаляване на неравенството в обществото. Но и в него има разлом между националните интереси и върховенството на глобализацията. Тази разломена структура на френското политическо пространство бе разнообразена и с различни мнения и позиции „за“ и „против“ Европейския съюз (еврооптимисти и евроскептици). Разделението и дори конфронтацията във френското общество по повод емигрантите и отношението към тях прерасна в разлом между национални интереси  и европейска общност. Формира се сложна политическа мозайка, разнообразена и от политическите екологични послания.
            Настъпилите през последните десетилетия промени в обществените нагласи и настроения доведоха до създаване на нови политически партии  и движения и най-важното – до преструктуриране на идеологията на трите партии с най-силно политическо влияние: Републиканската партия (РП), Националния фронт (НФ) и Социалистическата партия (СП). Това особено засегна РП и СП, които при предварителните избори получиха неочаквани от ръководствата кандидати за президент – съответно Фийон и Амон. НФ претърпя съществена еволюция по посока на отдалечаване от крайния национализъм и приближаване към френския патриотизъм и главна цел – национална защита на френското. В лявото пространство се появи нова политическа сила, ръководена от бившия ляв социалист Меланшон.
            По същество най-значимите изменения в политическите настроения и нагласи във Франция настанаха в лявото пространство. След разпада на европейската социалистическа система силно намаля влиянието в лявото пространство на Френската комунистическа партия (ФКП). Като водеща сила се конституира  лявоцентристката Френската социалистическа партия (ФСП). ФКП в множество от провежданите във Франция избори подкрепяше ФСП. Ръководството на ФСП и най-вече Франсоа Митеран оставиха дълбока следа в политическия живот на Франция и Европа.  Те поддържаха и отстояваха развитието на Франция на основата на социалната пазарна икономика, поддържане на висок дял на държавната собственост (около 50%), защита на правата на наемните работници, отстояване в европейските структури на френските национални интереси. Управлявалите след Митеран президенти  и политически партии във Франция все повече се отказваха от френските национални интереси за сметка на глобализма и евроатлантическите ценности. Силно бе намален делът на държавната собственост във френската икономика, ограничени бяха редица трудови права, външната политика бе почти изцяло подчинена на интересите на глобалното господство на САЩ и под влиянието на Германия. По образните дума на Мари Льо Пен, Оланд се превърна във „вицеканцлер на Меркел“. След управлението на  Ширак и Саркози във Франция започна да се надига лява политическа вълна. И имаше силен ляв кандидат за лидер на тази нова вълна – Доменик Строс-Кан. На него му бе спретнат от американски служби компромат. Във ФСП се формира обстановка, в която леко бе наложен проамериканския кандидат за президент (Франсоа Оланд). По същество от името на ФСП Франция през последните години бе управлявана не от социалисти, а от социаллиберали, поддръжниците на т.нар. „Трети път“ на Блеър и Шрьодер. По същество имаше колаборация на ляво говорене и провеждане на дясна глобална неолиберална политика. Не случайно във Франция образно наричат Макрон „копипейстът на Блеър“. Провеждането на подобна дясна политика на ограничаване на правата на наемния труд, за сметка на разширяване на възможностите за едрия и среден капитал, провалът на мултикултурализма, поддържането на имигрантската политика на Меркел в Европа, неспособността на правителството да се справи с проявите на тероризма и др. формираха крайно неблагоприятна политическа ситуация за ФСП и лично за Оланд. Преди около година това бе ясно на всички французи. И последва логичното решение Оланд да се откаже от кандидатстване за втори президентски мандат. С обществената подкрепа от само 6% за Оланд се разбра, че французите могат да съдят и по резултатите от провежданата политика. 
Тази продясна, представяна със социалистическа стилистика, политика отблъсна от ФСП голям брой членове и най-вече леви избиратели. Това позволи на Меланшон да формира ново по-истинско ляво движение. И не е случайно, че Меланшон отказа всякакво сътрудничество с ръководството на ФСП. И на първия тур на президентските избори той получи, неочаквано за политолози и социолози, голяма обществена подкрепа. Неговата партия е по същество подобие на „Сириза“ от Гърция и на „Подемос“ от Испания, но обогатена с екологични послания, както „Зелените леви“ от Нидерландия.    
В тази обществена ситуация бяха разработени два варианта за запазване на политическите приоритети на досегашната френска политика (неолиберален глобализъм), основан на неолиберализма, евроатлантизма, европоцентризма и русофобията. По същество това е запазване на статуквото. Единият вариант бе вътрешен силен деец на ФСП да бъде кандидат, който да се разграничи от Оланд и да събере гласовете на ляво ориентираните французи, но да провежда социаллиберална вътрешна и глобалистка, европоцентристка и антируска политика, т.е. вариантът Валс. Другият бе пак близък до Оланд социаллиберал („няма ляво, няма дясно“), който да е формално извън ФСП, който с помощта на силните средства за масова информация да бъде представен като нов човек, като променител на статуквото, т.е. Макрон. Вътрешните избори за кандидат на президент на ФСП доведоха до пълен срив на първия вариант – Валс отпадна, а предварително сочения за четвърти по-ляв кандидат Амон спечели. Това подобри шансовете на втория вариант, на „независимия“ Макрон. Негативната оценка за провежданата под ръководството на Оланд и ФСП вътрешна и външна политика бе пренесена като етикет върху лявата социалистическа кандидатура на ФСП, т.е. върху Амон. И той получи на първия тур на президентските избори подкрепа на равнището на одобрението на Оланд, т.е. около 6%. Това е невероятен изборен погром за ФСП. Тя бе „прецакана“ от чужди и най-вече от свои.

Технологията на прецакването
Първо. Провежданата политика. Партиите се познават от избирателите по провежданата политика. А тя почти драстично се разминава с предизборните програми и послания до избирателите. Провежданата от Оланд вътрешна политика бе предимно дясна неолиберална, антитрудова по своята същност, особено приетият закон на Ел-Хомри. Негативни са резултатите от процесите на мултикултурализма, поддържането на имигрантския поток към Европа и в частност във Франция, неумението да се справи с междуетническо напрежение (“горящите предградия на Париж“, затворените квартали-гета в Марсилия и др. френски градове), ислямската инвазия, терористичната дейност. Във външната политика голяма част от социалистите и французите са неудовлетворени от проамериканския и промеркелски (т.е. евроатлантически) курс на Оланд и правителството, курс довел до принизяване на френското национално достойнство, до стимулиране на ТНК и банковия капитал.
Второ. Вътрешнопартийната слабост и предателство на социалистическата върхушка. Още преди изборите стана ясно, че вътре във ФСП има неудовлетворение от политиката на Оланд и Валс. Оланд става президент с леви послания, но провежда дясна политика, подобна на тази на Саркози. Валс публично атакуваше социалистическите ценности, искаше социалистическата партия да се промени и да се откаже от своята идентичност, тъй като социализма бил „утопия на 19 век“. Подобни социаллиберални схващания развиваше и Макрон като министър в социалистическото правителство. Резултатите от провежданата от Оланд, Валс и Макрон политика и публичната атака на социалистическите идеи доведоха до това, че  около половината (по данни от социологически изследвания) от избирателите на ФСП вече не вярваха, че те провеждат лява политика. И тази оценка на френските избиратели, поддържащи ФСП, се потвърди след предварителните избори. Една година преди президентските избори ФСП намали своя числен състав от около 500 на 70-80 хил. членове. Силно се сви нейния електорат и социологическите проучвания разкриваха, че тя няма шансове да класира своя кандидат за втория тур. ФСП вече Французите вече възприемаха ФСП като морално изхабена и дясно променена политическа сила. И поради това Макрон, преди първия тур на изборите, правеше всичко възможно да се разграничи от бившата си партия. В тази тежка обществена ситуация Оланд, Валс и голяма част от ръководството на партията започнаха открито да подкрепят Макрон и да саботират още преди първия тур на изборите кампанията на своя социалистически кандидат. Това доведе до огромно объркване в редиците на социалистическата партия и на нейните привърженици.
Трето. Предизборната програма на Амон, като победител в предварителните избори на ФСП, като цяло е с ляво социалистическо съдържание. Но в нея имаше и идеи, които не можеха в този предизборен момент да бъдат възприети от голяма част от френското общество.  Става дума предимно за три позиции. Първа бе, че  обяви за своеобразни врагове въглеводородите (нефта и въглищата) и атомната енергия и предлагаше до 2025 г. делът на енергията от възобновяеми източници до достигне до 50%, при положение че сега само атомната енергия има дял от 70-80% от френската енергетика, а и липсват финансови ресурси за такъв бърз преход. Втората идея е за осигуряване на гарантиран универсален доход на всеки френски гражданин, което по същество е добра идея, но за бъдещето, а не за политическата ситуация в момента. И третата – по отношение на зашита на имигрантите във Франция. В условията на неолибералната демокрация, която властва не само във Франция, избирателят не е свикнал да гледа в бъдещето, а прагматично се интересува само от настоящето, от моментните си интереси.      
Четвърто. Пълното овладяване на средствата за масова информация и задкулисно превръщане на Макрон в „любимеца на телевизиите“. Същевременно и разпространение на компромати срещу основните противници – Льо Пен и Фийон. Съвременната френска неолиберална демокрация е телевизионна демокрация, демокрация на внушения и манипулации в полза на определени кандидати, идеологии и партии и очернителство на техните противници. А и неолибералната демокрация е демокрацията на многото пари. А Макрон бе най-щедро финансирания от всичките 11 кандидати за президент. Ако Меланшон притежаваше почти приблизително равни телевизионни възможности и парични средства като тези на Макрон, то резултатите от изборите за президент във Франция щяха да са твърде непредвидими. В центъра на обществената манипулация бе  фокусиране върху привлекателен образ на млад лидер с експертни качества и независим от никоя политическа сила, т.е. носител на надеждата за очакваната и исканата от френското общество промяна, лидер с лекота редуващ леви и десни политически послания, разграничаващ се от своето социалистическо минало, но разчиташ на по-голямата част на избирателите на ФСП.  Във Франция, подобно на САЩ, и България няма независими медии, има медийна диктатура на евроатлантизма.
Пето. Използването на нова политтехнология, съчетана и съвместяваща се със старите, класическите  политически технологии. Тази технология бе за пръв път използвана във Франция при избора на Оланд. Сега тя се повтаря при Макрон. В основата и е дейността на „тримата бостънци“ (Guillaume Liégey, Arthur Muller, Vincent Pons), участници в кампанията на Барак Обама. Тогава те формират своите знания и опит в новите избирателни технологии. След това са членове на предизборния щаб на Франсоа Оланд (2012 г), където работят главно „на терен“, използвайки над 80 000 доброволци в работа „от врата на врата“. След тези избори създават собствена консултантска фирма, която сега работи за Макрон. Работят на основата на маркетинговата „теория за управлявания избор“ (либерален патернализъм). Чрез нея избирателят е подбуждан „на тласъци“ към вземането на „правилното“ решение на основата на личните си интереси. Като средства се използват подаването на информация спрямо личните интереси на избирателя и на информация за корекции на неговото поведение. При тази технология се събира се и се натрупва информация за всеки ползващ интернет и социалните мрежи. Обработват се данни за стотици хиляди профили и се прави извадка за потенциалните групи симпатизанти и активисти.
Шесто. Недооценка на реалните политически процеси протичащи не само във Франция, но и в цяла Европа. А те са: неудовлетворение на преобладаващата маса от хората от сегашното неолиберално глобалистко статукво; подценяване на национално-патриотичните настроения на мнозинството французи и граждани на Европа; нарастване на чувството за несправедливост в разпределението на създаваните и ползваните богатства; нарастването на социалната несигурност (безработица, уволнения, намаляване на заплащането и т.н.) и защита на населението от насилие и терор. Ръководството на ФСП пропусна да види (или народно не се съобрази) новата политическа обстановка и остана на позициите на робуване на „Третия път“. Така партийният елит на ФСП освободи политическо пространство за развитие на ново истинско ляво политическо движение и партия. И така се роди „Непокорна Франция“. Много вероятно е около тази партия, с подкрепата на Левия фронт и другите малки леви  партии на предстоящите парламентарни избори във Франция да се формира голяма и силна коалиция и ФСП да се срине почти окончателно, така, както това стана с ПАСОК.

            Изводи и поуки от състоянието на ФСП
            Главният извод е, че в политиката, колкото и да има компромиси, те не могат и не трябва да се правят по основополагащите ценности за отделната партия. Отказът от социалистическата идея и преминаването на ръководството на ФСП изцяло на социаллиберални позиции, независимо от използването на лява социалистическа риторика, може да заблуди избирателите веднъж или два пъти. Но третия път следва наказанието – отказа от политическа подкрепа. Отказът от подкрепа на хората на наемния труд, обезправени за сметка на интересите на едрия, средния и дори на дребния бизнес, прави социалистическите партии своебразно „дърво без корени“.
            Друг важен извод е, че устоите на евроатлантизма, глобализма и произтичащите от тях концепции за Европейския съюз са сериозно разклатени. На предизборния дебат преди първия тур само Макрон защитаваше яростно глобализма и еврооптимизма за ЕС. Но дори този краен глобалист и еврооптимист, между първия втория тур на президентските избори, се произнесе, че ЕС трябва да бъде реформиран иначе ще последва Фрекзит. В Европа явно само българските политици от всички възможни цветове са безкрайни евроатлантици, натовци, глобалисти и всякакви други исти, т.е. каквито им каже фрау Меркел че са и че трябва да бъдат (справка Б.Б.).
            Трети важен извод е, че съвременните социалистически и социал-демократически партии, ако искат да отговорят на обществените потребности на огромната част от населението на своите страни трябва всяко свое политическо действие и провеждана политика да пропускат както през филтъра на традиционните социалистически ценности – свобода, справедливост, солидарност, така и през филтъра на демокрацията, т.е. провеждане на политика съответстваща на интересите на своите членове и поддръжници, а не налагана от себичните интереси на група ръководни дейци.
            И накрая една поука за БСП. Отказът на Оланд, Валс, Макрон и т.н „социалисти“ от истинските социалистически ценности, от защита на правата на наетите лица, от защита на националното достойнство доведе до формирането на нова социалистическа партия („Непокорна Франция“), която постигана забележителен ръст в президентските избори. Така стана и в Гърция, където се роди „Сириза“, в Испания, където се създаде „Подемос“, в Нидерландия, където забележителен ръст имат „Левите зелени“. Така е общата европейска тенденция. Тя протича, когато старите социалистически и социалдемократически партии са преминали на социаллиберални позиции и нямат сили да се върнат към истинските социалистически ценности. В България двегодишният опит на Миков и другите леви в БСП да проведе завой към истинските социалистически ценности предотврати създаването на партия от типа на „Сириза“, „Подемос“, „Непокорна Франция“. Опитът с „Българската пролет“ бе неуспешен, именно по тази причина. Опитът на К. Проданов да превърне АБВ в истинска лява партия бе успешно провален от „старите кучета“ и особено от предизборната коалиция с „Движение 21“. Непрекъснатото появяването на екраните на Р. Петков и Т. Дончева отблъсна избирателите от АБВ. Но това предотвратяване на създаването на нова силна лява партия е само временно. Връщането на БСП под ръководството на Нинова отново на социаллиберални позиции обрича БСП на бъдещ подобен провал като този на ФСП.    

            Глобалното неолиберално господство бе запазено във Франция. Но зад бляскавите празници на победата на ляводесният Макрон, зад фанфарите и пищните тържества от огромната маса зрители и читатели (не само във Франция) не се вижда, но се чувства, че нещо дълбоко в недрата на френското, а и въобще на европейското общество, клокочи. Компроментиралите се компрадорски „третопътни“ (разкрачени между лява фразеология и провеждана дясна политика) стари социалистически и социалдемократически партии губят политически терен. Раждат се и се развиват нови по-истински леви политически партии и движения. Едновременно с това нараства неудовлетвореността от разделението в обществата, от нарастване богатствата на малцината и понижаване на жизненото равнище и повишаване на социалната нестабилност на огромното мнозинство европейски граждани. Вулканът на народното недоволство вече се активизира и е потребно още малко време да изригне. И тогава старият глобален неолиберален модел ще погине.

8.05.2017 г.
Автор: Анко Иванов д-р по философия


 Източник: Политкомент

Няма коментари:

Публикуване на коментар