неделя, 18 юни 2017 г.

Георги Димитров: живот в борба, живот между славата, забравата и омразата


        Навършиха се 135 години от раждането на великия българин - Георги Димитров.
Дата достойна за отбелязване от всички българи. Дата свързана с името на човек със световна слава. Име на българин, което в епохата на т.нар. „преход“ тъне в забрава. И ако случайно нещо за него се появи, то е само омраза и отрицание. За младите поколения той е почти неизвестен. Или ако знаят нещо за него, то е само отрицателното. Неолибералната лъжесвобода на словото и печата играят ролята на политически филтър, пропускащ за живота и ролята на Димитров в българската и в световната история само тенденциозно грешни твърдения, злобни интерпретации на станало и нестанало, на било и небило, на измислени небивалици. И как да знаят, когато дори в българската Уикипедия за денят 18 юни е премълчана датата за неговото раждане, но нея я има в немската и руската Уикипедия.

            Ролята на личността в история е разкрита много отдавна и едва ли някой след Плеханов може да напише в теоретичен план нещо съществено ново. За личностите в историята се съди обикновен след време. И за съжаление на личностите, обикновено това се прави само по документи, по написаното, премълчаното или деформирано написаното  в учебниците, вестниците и списанията, по тенденциозно отрицателни документални и игрални филми. Трагичното в нашето съвремие е как за един българин от световна величина българските историци и пишман журналисти за някакви соросоидни суми ( не просто за паница леща) са готови да отрекат и дори да оплюят най-великия българин от XX, т.е. да извършат едно антибългарско дело.
За историците е знайно, че са способни от една монета, от една фраза, от един документ да напишат съчинения с хиляди страници, с обективни, но и с волни и произволни интерпретации. Обективната историческа наука, в случая за Георги Димитров, почти изчезна. Появиха се нови едностранни манипулации, търсят и се изкарват на бял свят неща от бельото, а не от реалния политически принос на Димитрпов в световната и в българската история. Това, което повечето съвременни български историци не могат или не искат да видят и да разберат е, че историята не е само документи, че историята се пречупва през масовите народностни отношения към събитията и към личностите в историческите събития. Историята съди, но тази присъда винаги трябва да бъде на основата на реалната политическа ситуация и реалните политически възможности във времето на събитието, а не постфактум.
За Георги Димитров нашето поколение знаеше много неща, беше чело, гледало филми, посещавало музеите, знаеше неговата забележителна реч на Лайпцигския процес, развитието на идеята за единния, народния и отечествения фронт, за народната демокрация, за изграждането на нова България, за бригадирското движение и т.н. Речите на Димитров, неговите писма, документи и т.н. през XX век бяха най-издаваните на чужд език (в чужди страни) печатни издания на българин. Не издания на някакви си Александърцанковци, Богданфиловци, Георгимарковци, Бойкоборисовци, Георгипървановци, Иванкостовци, плеяда Кобурги, Догановци и т.н.
Ние българите твърде рядко се докосваме до това как другите хора, от другите страни, възприемат Георги Димитров. Ето за тази страна си заслужава да помислим и да поговорим. Да поговорим за един обикновен български пролетарии, който с труд и борба се развива, самообразова, израства и се превръща от обикновено момче словослагателче, в един от световните лидери на профсъюзното, социалистическото и комунистическото движение, превръща се в знаме на борбата срещу фашизма, в български патриот и държавник.
Георги Димитров бе изключително добре възприет и уважаван в бившия Съветски съюз, в страната която му даде гражданство, напук на българските фашисти, тогава управляващи България, които не му разрешиха да се върне, които му бяха произнесли смъртна присъда. И не става дума за политическите лидери и дейци, които по указания на КПСС са прославяли Димитров, а за обикновените съветски хора. Когато в навечерието на откриването на паметника на Мамаев курган, група български пионерчета, посещаващи Волгоград,  поискаха да видят неоткрития паметник, само за малките българчета бе направено изключение. И това с мотива за признателност към България – страната на Георги Димитров. И това го направиха не началниците, а обикновените работници, които се занимаха с благоустрояването на площите около паметника. Където и да съм бил в Съветския съюз, когато хората разбираха, че съм българин, винаги по някакъв повод се споменаваше с дълбоко уважение името на Георги Димитров. Така беше не само от страна на екскурзоводите в музея на Георги Димитров в Сочи, но и от другите руски и чуждестранни посетители на този и други музеи и паметници. Едва ли е нужно да се споменава за жителите на Димитровград (Уляновска област на Русия).
Второто много силно впечатление за международния авторитет и признателност за заслугите в борбата срещу фашизма бе по време на Международния фестивал на младежта и студентите в София през 1968 г. От цял свят се събраха млади хора. Те знаеха, че отиват не просто в България, а в страната на Георги Димитров. И те у нас всички се интересуваха за Димитров, и не под строй посещаваха мавзолея. Навсякъде, където посещаваха градове и обекти в страната, се интересуваха за Георги Димитров и произнасяха неговото име с безкрайно уважение и респект към неговия международен авторитет.
Третото много силно впечатление бе по време на Световния фестивал на младежта и студентите в Берлин. В един от дните бе организирано посещение в Лайпциг, където бе свикан многохиляден митинг в центъра на града. И както си му е редът на този митинг се започна с речите на шефовете на международните младежки организации, на немската младежка организации, на местните немски ръководители. Почти всички те бяха посрещани, приветствани и изпращани с вяли ръкопляскания. Но когато бе обявено приветствието от водещия българската делегация, масата от хора на площада изригна  в т.нар. „бурни овации“ и скандираха името на Димитров. И това стана в града, където бе проведен известният фашистки процес срещу Димитров. Няма организирана политическа сила, която да може да накара спонтанно 50-60 хил. души бурно и емоционално да ръкопляскат, приветстват и скандират в прослава на Димитров и на България. 
Житейският ми път често ме срещаше с чужденци, които се обучаваха в България. И в беседите ми с тях винаги ме питаха за Георги Димитров. Дори някои  се чудеха как е възможно обикновен работник да достигне до такава международна висота. И най-често ме питаха защо в България просто не копираме целият модел на Съветския съюз, защо не сме съветска република, а народна република, защо нямаме колхози, имаме ТКЗС и т. И нямаше как другояче да им се отговори, освен че това са реализирани идеи на Георги Димитров, независимо от култа към личността на Сталин. Изглежда идеите на Георги Димитров бяха придобили най-широко разпространение в страните от Латинска Америка. На тези млади латиноамериканци Георги Димитров бе направил огромно впечатление, за тях той бе нещо като непререкаем политически световен авторитет.
Едно от най-силните ми впечатления за международния авторитет и признание на Георги Димитров бе по време на екскурзия по линията на културния обмен във Великобритания. В Портсмут, в един от музеите, забелязахме, че един от невъоръжените пазачи внимателно ни следи с поглед. Спряхме се при него и го запитахме за необичайния му интерес към нашата група. И той ни запита: „Вие не сте ли от родината на Георги Димитров?“ И след нашия утвърдителен отговор, човекът съвсем елегантно и добродушно ни разказа за отношението си към Димитров и България. Това е бил младеж, който е участвал в митингите в защита на Димитров, който по време на Втората световна война е летец на самолет-бомбарировач. „Ние, – каза той, влизахме в бой с немските фашисти с името на Георги Димитров“. С това той, обикновеният английски летец, потвърди оценката на множество бивши известни политици, учени, писатели и историци от средата на XX век, че победата на Георги Димитров на Лайпцигския процес се превръща в знаме на световната борба срещу фашизма. А сега някои псевдоисторици, колониално зависими политици и псевдожурналисти, дори твърдят, че не било имало фашизъм, че не било имало отрязани глави и заплатени суми за тях, че не ги е имало фашистките концлагери!   
Оценката за големите народни водачи, за големите лидери в световната политика почти винаги носи нюанс на политическите деформации. Така е и за Георги Димитров. Изваждат се отделни факти, и особено неблагоприятни и дори почти жълти, извън общия контекст на конкретната политическа ситуация в страната и в света. И се оценят от съвременни глобалистки неолиберални антикомунистически и русофобски позиции. А нали уж историята трябва да бъде безпристрастен съдник на събитията и лицата! В делата на всеки виден политик, какъвто безспорно е Георги Димитров, има множество приноси и добри дела. Има, както при всеки жив човек и някои грешки. Грешки, констатирани сега, след време, някои компромиси, които сега се оценяват извън контекста на тогавашната политическа ситуация. Преди около 20 години имах напълно случайна среща в Националната библиотека с един известен китайски историк. Той недоумяваше защо в нашето преходно общество не са тачи и уважава Георги Димитров, човек с изключителни заслуги към целия свят, с огромен принос в борбата срещу фашизма. И ме попита защо българите не подходим като китайците. Те не отричат и охулват Мао Цзе Дун, за някои грешки. А го признават за велик китайски вожд, който независимо от слабостите и отделните грешки, има огромни заслуги за развитието на Китай. И това ми го разказва интелигентен, високоначетен историк-ерудит, пряк участник в протестите на площад Тянънмън.
Българският отказ от Георги Димитров води до загуба на огромен национален авторитет, е израз на национален нихилизъм. Българите, ако искаме да сме народ, трябва да си почитаме историята и славните исторически личности. А Димитров се гордееше, че е българин: „Гордея се, че съм син на българската работническа класа“. А сега, 135 години след неговото раждане, ръководители на неговата партия (БСП) се срамуват дори на официален форум да му произнесат името, дори не поискаха в Устава на партията да се запише, че тя е партия на хората на наемния труд!  Във Великобритания най-голямата лява партия (Лейбъристката) не се срамува да се нарече „Работническа партия“ (от англ. Labour party), а у нас някои псевдосоциалисти от ръководството на БСП се срамуват или страхуват. Да, Първанов и Нинова може и да бъдат някъде споменати в някое ъгълче на българската история като лидери на БСП, но светът няма да знае нищо за тях. Докато Георги Димитров завинаги ще остане в световната история. И колкото и да злобеят срещу Димитров новите десни (по-точно бесни антикомунисти и русофоби), или сегашните български политици (родоотстъпници от т.нар. Обединени патриоти) да се правят че не е съществувал, Димитров си остава като силна и значима личност в световната история, личност сравнима с ранга на победителите във Втората световна война: Сталин, Чърчил, Рузвелт, Де Гол, Тито. Нищо че България като страна в Парижкия мирен договор е разглеждана и трактувана от другата страна на барикадата, т.е. от страната на фашистката коалиция. Авторитетът на Димитров, неговата дейност и усилия, неговите неписани и не винаги документирани  връзки и контакти със Сталин, Молотов, Тито и др. предпази България от откъсване на Родопите, Благоевградска и Кюстендилска области (искане, подкрепяно от САЩ, Великобритания, Франция, Нова Зеландия, Австралия и Канада) от България и предадени на съседните държави от групата на победителите във Втората световна война.   

Трагичното е, че поколението, което знаеше кой е Димитров, знаеше неговите приноси за България и света си отива. А соросоидните учебни програми по история, сорисодната журналистика и сороисодните български историци спуснаха огромната завеса за истинската роля и заслуги (не само за България) на Георги Димитров. А това е опит за отродяване на съвременното младо поколение българи.  А забравяме, че световната културна общественост призна Димитров. За Бертолд Брехт гласът на Димитров „беше чут във всички страни на Европа, които през границите слушат потънали в мрак; този глас беше чут и от всички ограбвани и пребивани …“. За Пол Елюар „Димитров бе една трайна светкавица в непрекъснатото движение на човешката светлина“. А Алберт Айнщайн определи Димитров като „пламъкът, който продължава да гори вече десет години“. Има и множество други отзиви. Но това на Л. Пипков заслужава да е последно: „В живота и дейността на Георги Димитров като потоци в огромна река се бяха втекли най-големите събития на нашето време.“ Да, Димитров е неотменна важна част от най-големите събития през първата половина на XX век. И трябва да се гордеем с него, с неговата минала слава, а не да го обругаваме и забравяме.   

18.06.2017 г.
Автор: Анко Иванов – д-р по философия

Източник: Политкомент

Няма коментари:

Публикуване на коментар