петък, 18 март 2016 г.

Природният газ и българските национални интереси




            Природният газ е много важна природна суровина, която пряко влияе върху стопанското развитие, стандарта на живот на хората и финансовите баланси. На българската икономика и на българският бит природният газ е  крайно необходим като гориво за топлофикация и отопление на жилищата, като гориво за транспорта, като суровина за производството на различни видове синтетични суровини и материали.  Ефективността на българската икномика пряко зависи от цените на използвания природен газ.  А цената не зависи от България, тя се определя посредством цените на „книжния нефт“ на световните борси. Най-доброто е всяка държава да има свой собствен ресурс на определени горива и руди. Но в природата те са твърде неравномерно  разпространени. Поради това има територии и държави с голяма концентрация на природни ресурси и други по-бедни на множеството или на отделни ресурси. За наше българско национално съжаление в България, поне досега, няма открити големи, значими находища на природен гази и на нефт, а въглишата ни са предимно нискокалорийни и силно замърсяващи природната среда.
България, както и повечето страни в света и в Европа разчита на внос на най-калорийните природни горива и най-търсените природни суровини каквито безспорно са нефта и природния газ. И в този аспект тя винаги, както и другите страни, ще е зависима от вноса на тези горива и производствени суровини. В близкото минало, а и досега, България разчиташе на вноса на съветски, респективно на руски нефт и руски природен газ. Изградени бяха Нефтохим край Бургас за капацитет за преработка на над 10 млн. т. нефт, „Плама“ Плевен и газопреносна мрежа от Съветския съюз (Русия) през страната ни за съседните и страни. България стана не само потребител на руски газ, но и транзитен център с разпределение за други балкански страни. След разпадането на Съветския съюз тази благоприятна ситуация за решаване на нефтогазовите пробелеми на развитнието на страната коренно се промени. И то в негативна насока.
Главната негативна промяна в годините на прехода (провала) бе повишаването на цените на горивата на световния пазар и съответно от Русия. България вече не бе партньор на Русия, а бе „обгрижена“ от русофобската политика на НАТО, Вашингтон и ЕС. И съвсем естествено Русия започна да продава на България горивата, особено природния газ на по-високи международни цени. Това почти автоматично доведе до фалирането на големите химически заводи на България, използващи предимно руски природен газ. Най-типичен в този аспект бе случаят с „Химко“ Враца.
Втората негативна промяна бе неразумната приватизация за смешно ниска цена на крупния нефтопреработваш комибинат „Нефтохим“ – Бургас на формално руската фирма „Лукойл“. Както още покойният журналист Фъртунов разкри, доминиращата част от акциите на Лукойл е на холандци. Частният холандско-руски капитал се възползва умело от ситуацията и зае монополно положение с високи цени на горивата, което удари силно конкуретноспособността на българското производство. Незаконната продажба на нефтеното пристанище във Варна на фирмата „Лукойл“ заедно с комбината край Бургас, доведе до спиране на доставките за плевенския нефтокомбинат „Плама“ и той фалира. Държейки и складове за нефтопродукти, Лукойл наложи тотален монопол върху производството, търговията и особено върху цените на горивата.
Третата негативна промяна бе отказът на българското правителство (на ГЕРБ) да се строят големите енергийни проекти като: 1/. Нефтопровода „Бургас-Александруполис“, независимо от подписаните договори между Русия, България и Гърция. Това стана под външен политически натиск, но и с вътрешно компрадорско участие на дейците предимно на ГЕРБ и НФСБ; 2/. АЕЦ „Белене“ – прекратен с усилията на ГЕРБ, ДСБ, СДС, НФСБ, ДПС и компания от други русофобски партии и организации, разбира се под външния натиск на САЩ и одобрението на Брюксел; 3/. Спирането на строежа на газопровода „Южен поток“ от ГЕРБ, безгръбначния Орешарски и ренегатът Близнашки. Под натиска на американските сенатори, служебното правителство на тандема Близнашки-Щонов и неистовия вой на т.нар. „Реформаторски блок“ и НФСБ. Особено важно за България бе изграждането на международния проект „Южен поток“, в който участваха компании като: руската „Газпром“, италианската „ЕНИ“, френската „Електирисите дьо Франс“ и германската „Винтерсхал“. Очакванията бяха през тази 2016 г. през България да преминават 63 млрд. м3 природен газ, страната да получава транзитни такси, да има разкрити работни места, да има стабилни доставки на по-евтин природен газ.
Поради спирането на тези международни проекти България вместо да използва благоприятното си географско положение и да стане енергиен център на Югоизточна Европа и Балканите, се превърна в силно енергийно зависима от други страни. Пропуснати бяха възможностите за значими за мащабите на страната приходи от транзит на нефт и природен газ, осигуряване на по-евтини цени на вносните за страната горива, откриване на нови работни места. Чрез русофобска демагогия се прикриваха геостратегическите и геополитичиските цели на САЩ и креатурите от Брюксел чрез измисления „Трети енергиен пакет“, неважащ за Германия, но важещ за България.  Провали се и уж поддържания от ЕС и САЩ алтернативен на „Южен поток“ газопровод „Набуко“. Той трябваше да пренася (до 23 млрд. м3) азербайджански природен газ от находището „Шах Дениз“ в Каспийско море през Турция и България до Австрия.  Консорциумът „Шахдениз“ се отказа от „Набуко“ и се преориентира към ТАНАП (Трансадриатически газопровод; Trans Adriatic Pipeline; TAP ), чието трасе преминава през Турция, Гърция и достига до Италия.  
Като цяло през прехода се формира нова крайно негативна политическа и икономическа ситуация за осигуряване на страната с енергийно-горивни ресурси. На преден план бяха изведени тезите: „диверсификация на доставките на нефт и на природен газ“, „намаляване на енрегийната зависимост от Русия“. Именно тези две тези разкриват дълбокия политически аспект на проблема с осигуряването на необходимите горивно-енергийни ресурси за България. Премълчаван или дори пренебрегвани бяха най-важните аспекти – редовност на доставките, цени и икономическа ефективност. Най-типичен е примерът с „Южен поток“. Вместо да получаваме природен газ пряко от доставчика Русия, бе решено в противоречие с българските икномически интереси, да се плаща не само цената на газа, но и да се плащат транзитните такси през Украйна и Румъния или през Турция и Гърция. Това оскъпява горивата и понижава пряко ефективността на българската икономика. Несъстоятелни са манипулативните съборажения, че единственият източник Русия може да ни „врътне кранчето“. Забравя се, че Русия е много по-заинтересована редовно да доставя нефт и газ, тъй като това е най-значимият приходен ресурс на руския държавен бюджет. Нещо повече, практиката досега доказа, че Русия винаги е спазвала договорните отношение със всички страни за доставката на нефт и природен газ, т.е Русия не сече клона на който седи. Спирането и намаляването на доставките през 2008 г. бе по вина на крадците от Украйна.  Интерконекторните газопреносни връзки със съседните страни не се реализират. Още през 2008 г. започнаха преговорите за газопреносната връзка Александруполис (Дедеагач)-Стара Загора, но всичко си остана с подписаният от правителството на Станишев договор. ГЕРБ и лично Борисов по същество вече 7-8 години саботират изграждането на тази газопреносна връзка. На тях много им се иска да се реализра интерконектора с Турция, така, че да станем зависими не от Русия, а от Турция. Не се реализира и широко пропагандиранато на интерконекторната връзка между Бъргария и Румъния при Русе, понеже двете системи работят с различно налягане на газа в тръбите.  Договорът за пренос на руски природен газ с Украйна изтича през 2019 г. и руското правителство ясно и гръмогласно обяви, че той няма да бъде подновен. Причината са не само политическите различия между двете държави, но собствеността на газопреносната мрежа, която стана по същество американска, т.е. САЩ без да имат ресурс от природен газ на европейска територия влизат като главен играч в преноса и разпределението на природния газ. 
Възможностите за осигуряване на природен газ и нефт за България са ограничени. Има само няколко възможности, повечето от които са ненадеждни и политически силно обагрени, което крие огромни рискове за функционирането на българската икономика. Какви са те?
Първата възможност е широко прокламирана от Борисов и Д. Добрев. Става дума за проучване и добив на природен газ от българската част на шелфа на Черно море. Това е само потенциална и несигурна възможност. Още не е ясно дали има достатъчни количества промишлени и икономически ефективни запаси, за да започне добив на природен газ. Без да се знае количеството и цената на добива, ситуацията става твърде неясна. Още повече, че концесията е дадена на крупни газодобивни компании от световен мащаб. При едрия бизнес малките находища са нерентабилни и обикновено не се разработват. Особени при ситуация като сегашната, когато крупните компании съкръщават средствата за проучване и разработване на нови находища. Дори и да се открият значими залежи на природен газ и да се докаже ефективността от тяхното разработване и добив, ще трябват значителни инвестиции за разработване и изграждане на необходимата инфраструктура. А това, както показва световната практика, става за период от 8-12 години. Следователно след 2019 г. България няма до може да осигури от Черно море необходимите и количества природен газ.   
            Втората възможност е възобновяване на газопровода „Южен поток“ пряко или в някаква модифицирана форма. От възобновяването на Южен поток безспорно имат интерес предимно Русия и България, но и Сърбия, Унгария, Словения, Австрия и Италия. Те имат интерес, но другите страни от Европейския съюз имат обратен интерес – да не се строи. Изграждането на този газопровод намалява ролята на Германия като главен разпределител на руския природен газ, доставян пряко чрез „Северен поток“ или черз газопровода през Беларус и Полша. Играждането на договорения проект „Северен поток 2“ ще засили ролята на Германия. Против „Северен поток 2“ са само малка група страни, начело с Полша и прибалтийските републики и Словакия. Те са против, защото намаляват за тях транзитните такси от преноса на руски газ. Полша, Словакия и Чехия са силно заинтересовани от запазването на сегашното статукво. Това от една страна. От друга страна е нанесената от страна на България обида на Путин с изпращане известие от някакъв анонимен за него министър (Щонов), че се прекратява едностранно от България изграждането на „Южен поток“. Последвалата остра реакция на Путин се помни не само в България. А обикновено Путин не забравя обидите. Но дори и да ги забрави или да ги пренебрегне, се изисква доста много време за да се реализара този проект и най-вече огромни средства от нашата страна, които ги няма. Така, че почти е невъзможно възобновяването на проекта. Много са трудностите, които има да се преодоляват.
            Разработеният прокт за нов газопровод „Посейдон“ (ITGI Poseidon) е много близък до проектите „Южен поток“ и „Турски поток“, преминаващи по дъното на Черно море. При „Южен поток“ газопроводът трябва да преминава през територията на България, а на „Турски поток“ – през Турция и Гърция. Проектът „Посейдон“ е поддържан от Русия, Италия и Гърция. Той предвижда да бъде пуснат газопровод по дъното на Черно море и през „трети страни“ до Италия. До края на 2016 година има намерение да се уточнят техническите и икономическите параметри.  Това е стар проект, предвиждащ преноса на 12 млрд м3 азерски газ до Южна Европа. Само че сега се предвижда това да е руски газ. Голямата въпросителна е откъде да мине тръбата – през България или през Турция. Това са неизвестните „трети страни“. За руснаците това е труден избор. Те са изнервени от неадекватното поведие на двете правителства – на българското (Борисов) и на турското правителство (Ердоган). Борисов е доказан германофил (поддръжник във всичко на Меркел) и туркофил (поддръжник във всичко на Ердоган). Ердоган е доказан политически рекетьор на България и на ЕС, противник на Русия и Путин. Сега всичко зависи от зрялостта на българската външна политика, от защитата на българския национален интерес, а не от следването на „евроатлантическите ценности“ (каквото и да значи това), послушанието и преклонението пред интересите на САЩ, Германия и Турция.
          Широко рекламираният „Южен газов коридор“ се реализира чрез Трансадриатическия газопровод (ТАП). Европейската комисия е дала вече разрешение да се построи гръцката му отсечка. Веднага се набива на очи двойственият подход на ЕК. За „Северен поток“ измислените правила на „Третия енергиен пакет“ не важат, за „Южен поток“ през България важат, но за ТАП може да се направят безбройни компромиси. Това разрешение за ТАП ще позволи до 2020 г. да бъде построен тръбопровода през Гърция, Албания и Италия. Той ще струва 5.6 млрд.евро, от които 2.3 млрд евро ще бъдат за изграждането в Гърция. Този избор на трасето означава, че ЕС разчита на азерски газ през Турция и поради това е заобиколена България. Това означава по-висока цена за България дори само от транзитните такси през Турция и Гърция. В ТАП има и един друг проблем – неразработеността на находището „Шахдениз 2“ и вече сключените множество договори на Азербайджан с други страни за доставка на природен газ. Не може да се разчита на големите запаси на природен газ на Туркменистан, понеже акваторията на Каспийско море не е договорно разпределена между съседните страни и Иран и Русия няма да допуснат конкурентен природен газ да мине по дъното на Каспийско море.  Този проект (ТАП) освен ресурсно и икономически е много зависим и от политическата обстановка в Закавказието. Това е много конфликтен район. Има огромни етнически и политически противостояния между Грузия и Русия (заради Абхазия и Южна Осетия), Армения и Азербайджан (заради Нагорни Карабах), Армения и Турция (заради арменския геноцид), Турция и Русия (вояната в Сирия), Турция и Иран (историческо противостоене), Азербайджан и Иран (поради Ирански Азербайджан). В момента трите главни политически играча на този терен се опитват да привлекат трайно закавказките държави в своята сфера на политическо и икономическо влияние. Отделно са интересите на САЩ за полотичско и военно влияние и присъствие в този район, в тила на Русия.
            В пряка връзка с изграждането на ТАП е енергийното сътрудничество между ЕС, Азербайджан, Грузия и Турция. В края на февруари в Баку се проведе второто заседания на Консултативния съвет на „Южния газов коридор“ с участието на еврокомисарите Могерени и Шевчович. След тази среща стана ясно, че Азербайджан увеличава газовите доставки за Грузия от 0.8 млрд. до 1.5 млрд м3 газ.  Разширява се сътрудничеството между Азербайджан, Грузия и Турция и развитието на двата тръбопроводни проекта – Трансанадолски и Трансадриатически като част от „Южен газов коридор“. За намеренията на Европа за Южния газов коридор от голямо значение са промените в политичската ориентация на трите страни. Засилват се връзките на Иран с Азербайджан, особено по реализацията на транспортния коридор от Русия през Баку за Иран, който е изгоден и за трите страни. Подобни са договореностите между Иран, Армения и Грузия за пренос на природен газ до брега на Черно море. Има договор между Русия и Грузия за пренос на руски газ за Армения, като част (10%) остава за Грузия.  Освен това Азербайджан има достатъчно сложни отношения със САЩ и редица европейски страни по повод на равнището на демокрация в тази страна, която все още не възприела и не налага неолибералните „евроатлантически и демократични ценности“, т.е. Азербайджан е застрашен от „нежна революция“.
            От изток и югоизток за Югоизточна Европа и България възможните източници на недостигащият нефт и природен газ са пет. Първият от тях е ясен – доставка на природен газ от Русия, включително с произход на газа от Казахстан, Тюркменистан и Азербайджан. Това може да стане все още през Украйна (до 2019 г.), чрез „Южен поток“, „Турски поток“ (все по-малко вероятен) или чрез „Посейдон“. Вторият потенциален източник е каспийският газ чрез доставка през Турция или през Черно море) до Югоизточна Европа. Третият възможен източник е Иранският – от Персийския залив през Армения, Грузия и през Черно море (чрез газопровод или чрез втечнен газ с кораби). Четвъртият възможен източник бе катарски газ през Сирия и Турция до Средна Европа по газопровод. Той стана невъзможен поради войната в Сирия и завладяването на част от териториите от ДАЕШ (ИДИЛ). Петият е най-новият възможен източник – от Източно Средиземно море, където между Израел и Кипър бяха открити гигантски залежи на природен газ. Има идеен проект за газопровод от Източно Средиземно море през Кипър и Гърция за Югоизточна Европа.  
            Снабдяването на България с природен газ е твърде несигурно. Съхраняваният запас в хранилището в Чирен е недостатъчен при спиране на доставките през Украйна и Румъния. Безкрайно се протака изграждането на интерконекторните връзки с Гърция и Румъния. Още по-тревожното е спирането след няколко години (2019 г.) на газопроводите през Украйна. След построяването на „Северен поток“, намаля с 20% преноса на руски газ за Европа през Украйна. Транзит под 60 млрд. м3 (при капацитет до 288 млрд м3) по този газопровод е икономически нерентабилно.  В тази посока вървят и политическите напъни на украинското правителство да внася газ през Словакия вместо от Русия. Но от Словакия това най-вероятно е пак руски природен газ, само с повишена цена. През януари 2016 г. внасяният от Словакия газ е на цена 231.4 дол/1000 м3, а руският струва 212 дол/1000 м3. Явно Украйна губи, но е упорита в противопоставянето на Русия. От това печели Словакия. Но България няма интерес снабдяването с природен газ за нейните потребности да зависи от полотическите игри на украинското ръководство. Възможностите на Украйна да пречи, обаче се прекратяват през 2019 г. със спирането на руските доставки през тази държава.
            Идеята за газов хъб край Варна е немислима без изграждането на газопроводи, с които да се доставя природен газ и да има своебразна местна борса. Само с очакваният природен газ от българския участък на Черно море няма как да стане. Много трудно ще се реализира доставката на втечнен газ, понеже липсват необходимите съоръжения на източния бряг на Черно море или на северния бряг на Егейско море, както и на нашето черноморско крайбрежие – за превръщане на втечния в газообразен горивен пордукт. Най-благоприятни икономически са възможностите за доставка на руски природен газ. Но политическите неоколониални зависимости на българското правителство от САЩ и енергийните игра на ЕС, Турция и Гърция поставят България в неблагоприятна икономическа ситуация. Мантрата диверсификация на газовите доставки в малко слчуаи е печеливша. Главното в доставките на природния газ е не толкова неговият източник на добив, а предимно доставката на необходимото количество, непрекъсваемост на доставките и по-ниската цена на природния газ.

 


Автор: Анко Иванов
18.03.2016 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар