Имитацията за промяна на статуквото

След наскоро преминалите президентски избори хорът на политическите партии най-после запя в един глас – хората искат промяна, хората не искат статуквото. Политици, политолози, социолози, народолози, антрополози и журналисти запяха арията на промяната и на борбата със статуквото. Въобще хора със всякаква политическа ориентация, всякакви „лидери“ – леви (социалисти, социалдемократи, комунисти и т.н.), центристи (депесари, ренегати от лявото и от дясното), десни (либерали, социаллиберали, неолиберали и т.н), новопръкнали се консерватори (барековисти), патриотари и патриоти, еколози, всякакъв вид „демократи“ и т.н. И тъй като сме образна телевизионна демокрация, всички се пъчат пред екраните на големи и малки телевизии. За тях е важен образът,  а не политиката за промяна и делата. Сменят се образите, сменят се лицата, но остава статуквото. А това статукво отврати преобладаващата маса от народа.  Обществените настроения в България, подобно на тези в САЩ и някои европейски страни, са с нагласата за промяна на статуквото.

            Измеренията на статуквото в България

            Изглежда твърде много хора в България не разбират същността на термина „статукво“. Той е с латински корен (лат. Status quo – Състоянието, в което …“) и в различните обществени сфери има различно значение. В сферата на политиката статуквото най-често се разбира като настоящото положение в обществото. Статуквото не е закон или наредба, които с еднократен акт се отменят.

Статуквото се променя чрез  реализиране на определени политически действия. Предлаганата промяна може да бъде цялостна или само в отделни компоненти на общественото битие, да има различен обхват и различен мащаб. Резките, съществените, радикалните дълбоките промени в обществото и държавата обикновено се наричат революция. Бавните и постепенни промени, без коренно да се променят обществените основи, са политическа еволюция. Сега всички партии и политически дейци са за еволюция, за бавна и последователна промяна на обществото.

Сегашното положение в страната (статукво) е продукт на продължително  развитие, на спазването на определени политически принципи, независимо коя партия и под какви девизи ги е провеждала. Сегашното статукво е плод на  прилагането на глобалисткия неолиберален модел на управление, на икономическа и социална политика, на принципа „по-малко държава“, наложени от МВФ, Световната банка, соросоидните организации от типа „Отворено общество“, „Америка за България“ и т.н.,

Параметрите на сегашното статукво (положение) в България са отчайващи. България е в национална катастрофа, с немислими преди 30 години измерения. В икономическата сфера България от страна сред първите тридесет най-развити в света вече е след 70-80 място, т.е. след редица африкански и латиноамерикански страни. Костовата и последвалата я „царска“ приватизация доведоха до унищожаването на хиляди български заводи и предприятия, до оставането без работа на повече от милион българи. А те се принудиха да напуснат страната. Сега в страната доминиращо икономическо положение има чуждестранния и офшорния капитал. Това доведе до огромен за мащабите на България износ на капитали. Българската промишленост, доколкото я има, българската търговия, българските банки и застраховане само или само в чужди ръце (“Лукойл-Нефтохим“, МДК „Пирдоп“, „Кауфланд“, „Метро“, „Уникредит Булбанк“, „Дженерали“ и т.н.) или са в ръцете на български неясен по произход и статут бизнес. Българският сегашен бизнес се развива предимно в сферата обслужващите дейности на чужди компании, т.нар. аутсорсинг, добив и износ на суровини (пшеница, слънчогледово семе, медни руди и т.н.), дребна търговия и услуги. Страната е деиндустриализирана. Във вътрешния пазар са формирани крупни неестествени монополи в сферата на търговията със стоки от първа необходимост, търговията с горива и енергия и т.н. Огромната част от чуждия капитал чрез финансово-счетоводни манипулации не отчита печалба, а  прикрито изнася капитал от страната, не плаща данъци. Компрадорските правителства попречиха на реализацията на крупни инфраструктурни проекти като АЕЦ „Белене“, „Бургас-Александруполис“, „Южен поток“. Цялата тази деиндустриализация и износ на капитали силно ограничиха възможностите за решаване на социалните проблеми на хората.

В социалната сфера, страната е налазена от огромната бедност, от огромен срив на жизненото равнище. Има малка група от свръх богати и огромна група от свръх бедни хора. В България има огромното неравенство и несправедливост в разпределението на доходите и благата.  Бедни са преобладаващата част от работещите с ниско и средно равнище на образование и квалификация. Техните доходи не позволяват на младите семействата да имат прилично жизнено равнище, да имат и да отглеждат повече деца. Огромни са проблемите на трайно безработните. Това води до тяхната почти пълна маргинализация и социално изключване от обществото. Огромна е бедността на пенсионерите. Пенсионното дело в България е по същество приведено към социални помощи за оцеляване, а не за нормален човешки живот и грижи за здравето. Тази огромна бедност доведе до засилено проявление на междуличностна агресия, до агресивност срещу държавните институции, срещу  техните представители, появи се и се разшири насилието срещу лекари и учители. Това от една страна. От друга, значително се влоши криминогенната обстановка  в страната, нараснаха неимоверно кражбите, рекета и най-вече битовата престъпност в селата. Нахлуването на т.нар. „бежанци“ още повече влоши криминогенната обстановка, разви се ново направление на престъпността – каналджийството и огромното недоволство от по-високата издръжка на емигрантите от това на българските безработни и пенсионери. Социалната ситуация в страната е близка до взривоопасна.

В духовната сфера има значително недофинансиране, значимо отстъпление в образованието. Сегашните деца учат почти три пъти по-малко от своите дядовци и два пъти по-малко от своите родители. Върви процес на намаляване на образоваността  на българската нация, процес на видима агресия, на опростачване на поведението в обществото. Сред най-важните измерения е националното отродяване, принизяването на патриотичното възпитание на младите хора. И това става чрез образователната и културната политика на управляващите. Демографската катастрофа се проявява в драстичното намаляване на броя на населението, но и в промяната на неговия етнически и религиозен състав, в процесите на оглупяване, опростачване и отродяване.

 Значими са пораженията в политическата сфера. Наложената под външен натиск „демократична“ система се разви в прикритие на егоистичните стремежи на българските новобогаташи за безкрайно и моментално забогатяване за сметка на обикновените хора. В страната има огромно политико-финансово задкулисие, което води до огромното неравенство. Хората знаят, че страната се управлява не просто от олигарси, а от мутроолигарси. Особено обидно за голяма част от българите е липсата на елементарно желание на почти всички политици да защитават българските национални интереси на международното поле, само послушание пред силните на международната арена страни и политици (каквото каже г-жа Меркел, каквото кажат от Брюксел, каквото кажат от Козяк, каквото поиска Ердоган).  

Цялата тази обстановка, цялото това положение в България поражда обществени настроения срещу политическата класа и дори нейното почти пълно отричане – „всичките са маскари“. И това най-силно пролича чрез подкрепата на несистемен политически играч, човек, който не е от политическия елит – ген. Румен Радев. Силно личи и от крайно ниският рейтинг на държавните институции и особено на Народното събрание

Защо българите са недоволни от политическата класа, от политическия елит? В политиците те виждат само горната част на айсберга на своето мизерно съществувание, на царящата липса на справедливост, на огромното неравенство, на социалната нищета. Огромната част от хората разбират че има огромна неравнопоставеност. Хората са неравнопоставени при назначаването на работа, защото се предпочитат близки, роднини и партийни единомишленици. Неравнопоставени са при лечението в болниците, където поради бедността си не могат да получат качествена медицинска грижа, достъп до по-качествени медицински консумативи, дори до направления за консултации и изследвания. Огромната част от хората разбират че са неравнопоставени при обучението на техните деца, дори при кандидатстването за някои специалности (напр. медицина) в университетите. Все повече хора разбират, че са неравнопоставени и при заплащането на данъците, при което бизнеса плаща 10% корпоративен данък, а масовият потребител плаща 20% ДДС и безкрайно множество държавни и общински такси. Дребните еднолични търговци виждат че са неравнопоставени с другия бизнес, тъй като плащат данък 15%, а едрите корпорации само 10% и т.н.

Второто усещане, което има у хората е за социална несигурност. Всеки, който не може да си осигури лична и семейна охрана, по всяко време може да бъде бит, ограбен, изнасилен, дори убит. Почти всички българи, които са имали досег с правораздаването знаят, че по същество такова почти няма. Ако гражданинът подаде сигнал за нарушаване на неговите права няма да му се обърне внимание, а ако се стигне до съда, може да почака 7-8 години за присъда, но много често тя е и несправедлива. А всичко това поражда допълнително усилването на мнението у гражданите, че в България няма държава, че държавата не се припознава като своя и поради това почти всички използват израза „тази държава“, „тази страна“, а не „моята държава“, „моята страна“. Не по-малко силна е и социалната несигурност. Днес си на работа, но утре твоят работодател може да те уволни за това, че на изборите не си гласувал за посочената от него партия, че не си имал подобаващото раболепно поведение спрямо него, че си отсъствал за да си гледаш болното дете, че твърде често (по негова преценка) отсъстваш по болест и т.н.

За по-нагледно можем да оприличим, макар и с редица условности, днешното статукво с онова по времето на Хр. Ботев: „царство на скърби - зло безконечно!“ Сегашното „зло безконечно“ (статукво) е продукт на развитието на България след политическите промени 1989 г. и е пряк резултат от наложената неолиберална матрица. Тя е въведена в България в крайната и фундаменталистка форма. България е на последните места в Европа по почти всички основни икономически показатели и на последните места в света по демографско възпроизводство на населението на страната. Хората искат промяна. Но промяна в каква посока?

Стратегии на партиите за предстоящата и очакванапа промяна           

В политическото пространство има отделни по-цялостни виждания за промяната на статуквото. Но всички те могат да бъдат групирани на няколко групи. Първата група виждания за промяната се основават на потребност от стабилност в държавата. Техен най-ярък изразител са ГЕРБ и работодателските организации. Според Борисов, Дончев, Домусчиев и компания, извършено е много, страната е в икономически растеж, построени са много километри магистрали, много пречиствателни станции и т.н., има перспективи през 2017 г. за по-висок от 4% ръст. Само трябва да се осигури стабилност в управлението, да се положат повече грижи за обучението на ромчетата, да се въведе мажоритарната система на избор на депутатите, която да осигури победа на изборите на ГЕРБ т.н. В случая под стабилност се разбира запазване на статуквото под егидата на Борисов, ГЕРБ и за благото на работодателите.

Втората група виждания се свеждат до презареждане. То най-отчетливо се вижда от Малката харта на новата партия на Бареков – „Презареждане България“. Образно казано целта е не да се промени политиката, а да се реновира старата провалена неолиберална икономическа и политическа система, понеже акумулатора е паднал. Трябва нов акумулатор (разбирай нов Бареков), който да задвижи „бъгнатата политическа система“, да се направят някои частични промени, които да я направят по-възприемчива за хората. Но това да стане по стандарти, наложили се в други страни с неолиберална политика, напр. Дания. И нито дума за главното, за промените в икономическата и социалната политика, за намаляване на неравенството, преодоляване на несправедливостта.

Третата група виждания за промяна на статуквото е да се подобри функционирането на правосъдната система, чрез което да  се „счупи системата на корупция и бедност“. Тя бе прокламирана от Христо Иванов и нововъзникналата протестърска партия  „Да, България“ и активно поддържана от Радан Кънев и ДСБ (разбирай и Иван Костов). Този десен неолиберален политически проект е обвит от политическото внушение, че първата грижа е България, че учредителите са някакви извисени патриоти и са загрижени са за „гарантиране върховенството на закона и ефективно и достъпно правосъдие“ и повишаване на жизнения стандарт. Корупцията е неотменна съставна част на пазарната икономика. Тя не може да бъде преборена при управление, основано на егоистичните интереси на т.нар. „предприемачи“ и „бизнесмени“. Съдебната система, колкото и да се  реновира, винаги в условията на огромното неравенството в обществото, ще бъде в интерес на богатите, а не на бедните. Подобен приоритет на борбата с корупцията дават ДБГ и други политически формации.

Четвъртата група виждания за промяна на статуквото са частични, несъществени  промени, които в дългосрочен план ще придадат по-красив образ на статуквото, но няма да променят неговата дълбока неолиберална същност. Към тази група се отнасят излъчваните послания от патриотарския фронт и БСП.  Сложната конфигурация на патриотарите излъчва в повечето случаи националистически, туркофобски и понякога популистки послания, имитиращи лява политика. При тях главен акцент е повишаването на националната сигурност и частично облекчаване на положението на пенсионерите. При БСП има повече измерения на опитите за предлагане на промяна на статуквото. Това са промени предимно в икономиката, но промени, които фризират неолиберализма и в крайна сметка го поддържат. Другите акценти, особено за образованието и здравеопазването имат пожелателен характер и звучат популистки. По-конкретни, но нерешителни са предлаганите действия в сферата на сигурността и социалното подпомагане на младите семейства. А на БСП и приляга да предлага значими социални промени за повишаване на жизненото равнище на хората. Противовесът на неолибералното статукво са социалните промени и социално ориентираната политика.

Петата група виждания за промяната на статуквото са по същество за неговото запазване. Това се прави под прикрита форма, особено с използването на нищо не значещи послания като „нормална държава“, използвани от Кадиев и Нинова, центристките посланията на Карадайъ, насочени предимно към повишаване очакванията на ДПС за нов опит да е балансьор в политиката и притеглянето на левите политически сили надясно. В битката за запазване на статуквото, след работодателските организации и десните, свое значимо място имат и средствата за масово осведомяване, внушение и манипулация и най-вече ефирните телевизии. В тяхната програмна схема няма място за представяне на други, особено на истински леви, послания и виждания за промяна на статуквото. Те се опитват, и твърде често успяват,  да налагат  виждания за кадровия състав на партиите. Много обичат да лансират тезата за новите лица, за мандатността и т.н. С манипулативна цел разгарят излишни дискусии за противоречия в партиите, за личностни вътрешнопартийни конфликти, за бъдещите коалиции, т.е. за бъдещето на нероден Петко. С това те отклоняват общественото внимание от главното, от промяната на неолибералното статукво. Явно чрез това прозира интересът на собствениците на телевизиите да се запази статуквото. За реалните проблеми и пътищата за повишаване на жизненото равнище на хората, за повишаване на трудовата заетост и доходи, за повишаване но производителността на труда и т.н. телевизиите нямат време и място.

Какво трябва да се промени в статуквото?   

След промените в обществените настроения и нагласи в света и предимно в САЩ, се разбра, че фундаменталните ценности на неолибералния модел на развитие на обществата са сериозно разклатени. Трябват същностни промени.

Първо. Последователно нарастване делът на държавната собственост в произведеният БВП. Сега по неофициални данни той е по-малък от 10%. В същото време в повечето европейски страни той е между 30 и 50%, включително и някои от най-развитите. През 2012 г. в Австрия държавните компании произвеждат 27% от БВП, във Виетнам 32%, Холандия 36%, Дания 37%, Испания 38%, Словакия 48%, Полша 58%  и т.н. (по данни от Днес.бг). В повечето от тези страни, дори и да са остарели данните, има мощни държавни компании, които участват с инвестиции и в други страни, т.е. те са транснационални (ТНК). Редица крупни фирми в западноевропейските страни са държавни, а в други има значимо държавно участие. Кое  е предимството на държавната собственост при български условия? Това е значителния дял на отчисленията за държавния бюджет (75%) при 10% за частния сектор. Следователно, колкото са повече държавните предприятия, толкова повече средства ще има за преразпределение чрез бюджета. Колкото повече български банки има, толкова повече пари ще остават в бюджета, а няма да се изнасят в чужбина. Чрез повишения размер на държавната собственост могат да се решават по-успешно редица социални проблеми. Например, в производството и търговията с фармацевтични продукти. Повишаването на делът на държавната собственост ще позволи да се реиндустриализира страната, да се развият нови производствени мощности в най-изостаналите райони на страната, да се отворят нови работни места. А механизмите за увеличаване на държавния дял в собствеността може да включват инвестиции на зелено, увеличаване на държавния дял в смесените предприятия, купуване на акции, разваляне на приватизационни сделки и др.

Второ. Необходима е същностна постепенна промяна на данъчната система в три посоки. Първата е увеличаване на делът на преразпределение на произведения БВП чрез увеличаване на ставката на корпоративните данъци. Сега делът на преразпределение на БВП е под 40% при средно около 50% за европейските държави. В България на първо време той може да се доближи до 47-48%. Втората е промяна на неблагоприятното за огромното мнозинство от народа  съотношение между косвените и преките данъци. Сега по някои данни то е от 75:25 до 67:33 за косвените данъци. При второто съотношение не се отчита тежестта на безкрайните количества и по размери държавни и общински такси. Третата промяна е за повишаване на сега много ниското равнище на корпоративния данък – 10%. То позволява масово изтичане на национален доход към други страни поради доминиращото положение на чуждестранния капитал и разходване на средства за излишен лукс на собствениците на фирми и предприятия. С тези 10% ние сме на равнището на Монголия, Киргистан и Македония. В много по-бързо и устойчиво развиващата се Словакия корпоративният данък е 22%, в Естония е 20%, в Чехия е 19%, Унгария е 16% и др. От тези данни произтича извода, че българския бизнес е калпав и не може и не иска да работи при по-висок данък. Поради този нисък данък той не е стимулиран да прави нововъведения за по-висока производителност на труда, по-висока конкурентоспособност на произвежданата продукция. А се възползва от ниските данъци и ниското равнище на заплащане на труда за да получава значими печалби. У нас поетапно корпоративният данък може да се повиши за 5 години с 5%. Получаваните повече финансови средства от увеличения данък ще позволят да се решат редица социални действия като намаляване на част от ставките на ДДС. Пример може да бъде взет от Полша или друга бивша социалистическа страна. Например в Литва при базова ставка от 21%, ставката на ДДС за енергия, вода, туризъм, книги  е 9%, а за лекарства и здравни услуги е само 5%. В Полша лекарствата и книгите се облагат само с 5%, а образованието и здравеопазването е с 0%. Подобно преразпределение на данъчната тежест трябва да има при данъка на физическите лица. Предлаганото от БСП по същество не решава проблема за справедливостта. Това че 7000 богати хора ще плащат данък от 20% има предимно пропагандистки цели. Главното е хората с ниски доходи, и особено младите семейства, да имат необлагаем минимум от доходите.

Трето. Необходима е същностна промяна на социалната система. В здравната система въведените пазарни механизми са непродуктивни. Здравето не е стока и не бива да бъде предмет на покупко-продажба и реализиране на печалби. Трябва да се разграничат частното от държавното и общинското здравеопазване. Частните болници източват огромната част от парите за здраве и привличат най-кадърните медицински специалисти. Рязкото намаляване на ДДС върху лекарствата ще позволи държавните и общинските болници да се стабилизират, а бедните хора да получават по-евтини лекарства. Трябва да се отмени ДДС за медицинските консумативи, заплащани от пациентите, а по-късно и цялата му стойност, т.е. всички консумативи да станат безплатни.  В сферата на образованието могат да се направят съществени промени в учебните планове и да се повишаване на качеството на средното образование. При висшето образование следва да се премине постепенно към напълно безплатно образование за дефицитните за социалната сфера кадри като лекари, медицински сестри, фелдшери, зъболекари, учители и др. като за приетите държавна поръчка има задължението да работят поне 10 години в обществената система на здравеопазването. Много неща има да се променят и в науката, културата, сигурността и другите сфери.

Вместо добре обмислени действени мерки за промяна на статуквото, редица партии, включително и лявата БСП,  се занимават с други по-маловажни проблеми от главното желание на хората – промяната на статуквото. Сега е налице неадекватно политическо поведение и действия, съответстващи на новата политическата ситуация и на обективната потребност от промяна на статуквото.

В заключение, не чрез имитация, а само чрез комплексни добре разчетени във времето и спрямо ресурсите практически политики, мерки и действия мерки може да се промени статуквото, така, че да си повиши качеството на живота на българите. По-високото качество на живота ще позволи да се решават и по-добре социалните и демографските проблеми на България. Май че е прав новоизпеченият евродепутат Курумбашев: „Успехът на една или друга политическа сила зависи от политиките, които излъчва.” А аз бих добавил „и реализира в живота“. Отказът и имитацията на промяна на статуквото неминуемо ще доведе до непредвидени и неочаквани от политиците трусове, дори изчезване или смаляване на някои политически партии.

Анко Иванов – д-р по философия