В българската политика, както и въобще в
политиката във всички други страни, върви една безкрай подмяна на понятията и
влагане на различно съдържание в известни и наложени понятия. Освен влагането
на друго съдържание в традиционните политически понятия като партия,
демокрация, демократизъм, социализъм, патриотизъм, либерализъм, консерватизъм и
т.н. има и множество неумишлени грешки и грешни опити за политическа метафора.
Но много често става дума за умишлена подмяна на понятията не само от политици,
но и от политолози, социолози, народолози и т.н. –лозита. Сега особено актуална
стана подмяната на съдържанието на понятия като политика, народ, популизъм,
демагогия и др.
Понятието
народ е основно политическо понятие. Обикновено в широкия смисъл на
думата като народ се разбира цялото население на дадена страна, в нашия случай
– на България. Много често то се използва и като синоним на племе, народност и
нация. Типичен пример е използването като синоним на термините българска нация
и български народ. Но понятието народ се употребява в различни значения в
зависимост от политическата идеология и политическите интереси на отделните
партии. В различните конкретно-исторически ситуации понятието народ има различно
съдържание и обхват. В епохата на Френската революция това са гражданите,
третото съсловие. След това навсякъде по света терминът народ се използва като
знаме в борбата за политическа власт и всички говорят от името на народа. Западната
демокрация се развива и усъвършенства под знамето на идеята за народовластие, за
власт на народа. В буржоазно-капиталистическите общества на Западна Европа, а
след това и в САЩ, под народ властващите разбират всички хора, но предимно като
избирателите. Обхватът на понятието народ зависи от системата на власт и
държавното устройство. Маркс и марксистите са първите, които отделят от народа
господстващите класи, които експроприират огромната част от произведеното в
страната ново богатство, овеществения във вид на материален продукт труд. В
бившите европейски социалистически държави понятието народ обхващаше цялото
население на страните, понеже нямаше експроприатори (някога наричани буржоазия
и капиталисти, а сега бизнесмени) на произведеното национално богатство.
С
промяната на общественото устройство и системата на властта, в бившите
социалистическите страни се появи характерното за западноевропейските страни
разделение на народа (населението на страната) на: класа на бизнеса, използваща
наемен труд и присвояваща значимата част от произведеното ново богатство и
класа на наемните работници, специалисти, експерти и т.н.. Това от една страна.
А от друга – в понятието народ се изключва т.нар. „политически елит“, това
което в САЩ наричат истеблишмънт. Почти изцяло политическата класа, с
изключение на някои действително леви партии, под маската на загриженост за
народа отстоява и защитава обогатяването на богатите (бизнеса) за сметка на
бедните. И по същество политическият елит се превръща в бизнес-политически
елит. Неолибералните философи, политолози и социолози отхвърлят марксовото
класово разделение на съвременното общество и го заместват с т.нар. „социална
стратификация“ и вместо думата класа използват неразбираемата за българския народ
чужда дума „социална страта“ (от лат. Stratum – слой, пласт). От това,
че ще замениш терминът „класа“ с термина „страта“ не се променя същността на
разделението на обществото по определен социален показател. И у нас масовото
хората използват (на емпирично равнище), за да разграничат бизнес-политическата
класа от огромната маса експлоатирани (използван техния труд за обогатяване),
използват други термини като „богати и бедни“, „обикновени хора“, „редови
граждани“ и др. „Редовият гражданин“ е обитателят на панелките или живее в порутена
къщичка, той не е политик, не е високо платен държавен служител, не е
среден или едър бизнесмен. Той си изкарва прехраната и издържа семейството си
чрез наемен труд или семеен самоосигуряващ се бизнес. „Обикновените хора“ са
тези които не се различават от огромната маса българи – бедни работещи,
безработни, пенсионери, мизерстващите и т.н..
Теоретичното
използване на понятията народ, класа или страта не може да преодолее чувството
на хората за съществени различия в битието (жизненото равнище и начина на
живот) им, разбира се съпоставено с
битието на съществено различните от тях – бизнеса и политическия елит. И това не
е случайно, че в практиката на въздушния пътнически транспорт се е вкоренило
разделението на местата на пътуващите на „бизнес-класа“ и „обикновени“. И ако
в дореволюционна Франция (края на XVIII век) е имало три
съсловия, то сега третото френско съсловие е разделено на две нови „страти“
(класи, съсловия и т.н.) – „обикновени хора“ и бизнес-политически
(политико-олигархически) елит. В България елитът е мутро-олигархически
политически елит. И вероятно Маркс се оказа прав, че „битието определя съзнанието“,
т.е. битието определя принадлежността към: а) бизнеса (т.е. класата на
богатите) и политическия елит, обслужващ богатите; б) народа – към
„обикновените хора“, „редовите граждани“, хората на наемния труд (т.е. класата
на бедните).
За народа като
съвкупност от всички граждани, социални групи, слоеве, класи и елити може да се
говори само по отношение на техните политически права – равни избирателни права
(без расови, етнически, религиозни, образователни и имотни ограничения). Това,
което свързва народа (редовите граждани, обикновените хора и т.н.) и
политическия бизнес-елит е властта. Но хората в едно общество, основано на
либерализма (капитализма) са крайно неравни по отношение на собствеността и при
придобиване и използване на произведената добавена стойност от труда и
предприемачеството. И поради това крайно неравенство, като 20% много и средно
богати и 80% бедни, и равенството в гласовете при упражняване на демокрацията
за формиране на властта, поражда натоварени с отрицание понятия като демагогия
и популизъм.
Понятието демагогия е политически
инструмент на бизнеса и на политическия елит, а не на „обикновените хора“, на
„редовите граждани“. Демагогията (от грц. Demos – народ и ago – водя) се
разбира като преднамерено въздействие върху чувствата
и очакванията, върху надеждите на хората за по-добър живот, за по-добро бъдеще.
Много често тя се разбира като неискреност и измама за прикриване на истинските
цели на партии, политици и държавници. Използва се с цел прикриване на истината
за състоянието на обществото и привличане на избиратели с цел осигуряване на
властови възможности и цели. В исторически план тя се разглежда като мощно средство
за манипулация чрез обещания, лозунги и непостижими и нереалистични цели,
заложени в политически програми, концепции и най-вече в предизборни платформи,
речи, призиви, печатни, образни и образно-словесни послания. В условията на
мощното въздействие върху мислите, чувствата, емоциите и политическото
поведение на хората на телевизията, радиото и Интернет играят решаваща роля за
формиране на политическите образи на партиите и политическите лидери. Чрез
прякото купуване с много пари, и чрез политическите пристрастия и самоцензурата
на журналистите и собствениците на СМИ инструмента на печатното и електронното
слово, както и на телевизионните и радио излъчвания на читателите и зрителите
се предлагат образи. Предизборната борба между партиите се превръща от една
страна в търговия на образите, а от друга – в медийна пелена (завеса) за други идейни
послания. В съвременни условия, както бе доскоро в САЩ и е в Европейския съюз
и, включително и в България има тежка завеса, тежко мълчание за истинските леви
социалистически послания. По такъв начин се реализира нов тип демагогия като
съревнование само на десни либерални послания към избирателите. Тези либерални
послания за бъдещите политически действия носят само послания прикриващи факта,
че това са политически платформи в интерес на бизнеса и политическия елит, но
послания облечени в образа на народния интерес и народната полза. За да
изглеждат по-правдоподобно и респективно по-силно заблуждаващи тези политически
послания се правят не от милиардерите и милионерите пряко, а чрез слугите им от
политическата класа, от политическите лидери и политиците на неолибералните
партии. Е, има и изключения като милионерите в БСП.
За демагогията са
характерни не само заблуждаващите, но и ресурсно
необезпечени политически, икономически, социални и други цели, т.е. тяхното
постигане е невъзможно. Демагогското заблуждаване става и чрез леви и патриотични
послания, но с десни и антинародни практически политически действия. Типичен
пример в българските условия са посланията на Патриотарите (т.нар. „патриотичен
фронт“), които непрекъснато правят леви социални и национално патриотични
послания, но подкрепят провеждането на дясна неолиберална политика. Подобни са
изявленията на Нинова, че се коригира плоския данък, но по същество го запазва,
понеже не предлага отмяна на данъка за нископлатените работници. Подобна е и
тезата „Осем милиона българи и нито един беден“.
Един от върховете на
политическата демагогия е, че няма ляво и дясно. „Третият път“ на Блеър,
трансформиран в България като социаллибералната политика на Г. Първанов,
Станишев, Овчаров и Нинова, по същество подкрепя неолиберализма, е негова
проява, но под маската на социалистическа фразеология. В още по-уродлива форма са
декларациите на Христо Иванов и Татяна Дончева, че няма ляво и дясно, а има
само борба с корупцията и с мутроолигархията. Като че ли се забравя, че в
България 80% от хората са бедни, а само 20% са над средното жизнено равнище. И
че интересите на богатите (десните) и на бедните (левите) са противоположни. Вероятно
най-голямата манипулация е внушението, че именно „българският народ“ е избрал
членството в ЕС и НАТО, е избрал евроатлантическите ценности. А как ги е избрал, като никой не го е питал?
В Норвегия и Дания имаше по два национални референдума за членството в ЕС, но у
нас, вместо народа, това го реши тесен кръг компрадорски политици с демагогията,
че това е в интерес на народа.
Много често демагогията
я бъркат с популизма. Понятието популизъм е
прекалено често използвано и много често натоварено само или предимно с
отрицателно съдържание и отношение. От речниците е известно, че популизмът е
съвкупност от послания, които си поставят за цел следване в политиката на
„волята на народа“, пряк израз на „волята на народа“, безкрайна „пряка
демокрация“, само мажоритарен избор (по посланията на шоу специалисти,
сценаристи и омбудсмани) на депутати и други лица, недоверие в представителните
органи и държавната власт, борбата с корупцията и бюрокрацията и т.н. И всичко
това в името „за благото на народа“. Този вид популизъм е особено характерен за
десните в България (СДС, ДСБ, ДБГ, ГЕРБ, Дай България и т.н.). Под маската за
борба с бюрокрацията, корупцията, за по-малко държава по същество се защитават
десните интереси на едрия и средния капитал. Именно този капитал е най-големият
носител на корупцията. Прокурори, следователи и съдии са подкупни защото
бизнеса разполага с огромни финансови възможности да ги корумпира и реално ги
корумпира. Баба Гюргя от Долно Нанагорнище няма финансов ресурс да корумпира
съдията и могат да я осъдят на затвор за кражба на кокошка, когато за кражбата
на милиони от приватизация, обществени поръчки и т.н. няма действащи закони, няма
смели прокурори, съдии. Иначе посланието за борбата с корупцията е нещо много
хубаво. Но си остава само демагогско послание с популистка цел. Особено, когато
не се атакуват причините за корупцията.
Но през последните
десетилетия клишето „популизъм“ започна да се използва от десните политици и
наемните им журналисти като отрицателен етикет на истинските политически
послания (предимно леви социалистически и патриотични), изразяващи действителните
интереси на широките народни маси, на „обикновените хора“, на редовите граждани.
Защитата на интереса на бедните, на хората с доходи под стандарта за оцеляване,
за справедливо разпределение на произведеният БВП е първостепенна цел за
социалистическа партия, а не е див популизъм. И тук е разликата между видовете
популизъм. Невярна е тезата, че няма ляв и десен популизъм. Левият популизъм
защитава интересите и потребностите на хората на наемния труд, на бедните и
онеправданите, на народа (от populis – народ). Десният
популизъм и послание към народа е с цел да се харесаш на хората и при изборите
да те докарат на власт. И съвсем не е случайно, че някои десни политици отправят
не само послания, но и непрекъснато се стремят да докажат, че те са част от
народа. Подражават на филма за Тодор Живков – „Човек от народа“ В България в
това отношение най-фрапантно е поведението на Борисов. Той използва простонародния,
а не политическия говор, той следи и чувства настроенията на многото хора и се
пригажда към тях. Промяната в мненията и настроенията води и до промяна на
неговия изказ и позиция. И не е случаен и израза му: „Аз съм прост и вие сте
прости и поради това се разбиране“, като думата „прост“, а и „прости“ има
звученето на „обикновен човек“.
Демагогията
и популизмът имат за цел въздействието върху народа (т.е „обикновените хора“ и
„редовите граждани“), а не на цялото население на страната. Демагогията е в
полза на бизнеса и обслужващия корумпиран политически елит. И ако за десни
неолиберални и либерални партии това е тяхна същностна характеристика, то за
левите партии е крайно неприемливо. Не е нормално ръководството на лява партия
да имплантира в своя ръководен състав поредица от милионери.
Подмяната
на понятията народ и популизъм и използването на демагогията са мощни
пропагандни оръжия в борбата между партиите и техните лидери
7.02.2017 г.
Анко Иванов – д-р по философия
Няма коментари:
Публикуване на коментар