Националистическите корени
на украинската криза
автор:
Анко Иванов
Самата
дума „Украйна“ е географско понятие, име на географски регион. Коренът на
думата е славянското „край“. То се използва в Русия, Украйна, Полша, България,
Сърбия, Хърватска, Черна гора, Македония и др.. Тази дума има две основни значения.
Първото е разбирането на думата „край“ като определена, но недостатъчно ясно
обособена и отграничена част от някаква по-голяма територия (земя, напр. „Роден край“). Второто значение е като
определение къде се намира нещо, включително и земя, територия (напр. „крайбрежие
– земя край брега“
). С това второ значение е и географското име Краище в
България и Сърбия, Крайна в Хърватска, Украйна в Русия. За Полша, която владеела земите на
Деснобрежна Украйна (Малорусия,
Галичко-Волинско воеводство)
това са били земи в края на територията на кралството. Най-напред името Украйна влиза в употреба за
земите на Средното Приднестровие (южно
от Киев и до Запорожие).
С него първоначално се определят земите, а по-късно и хората, които живеят в тази
тогава погранична област. Жителите на тези земи започнали да ги нарича украинци
не по белега народност и език, а по място на живеене (украинными людми, украинниками). Така се наричали не само
русите, които живеели на тази територия, но и всички други хора, дори полските
шляхтичи, които изпълнявали държавна служба там. По време на въстанието на Богдан Хмелницики
това име се използва за земите, където са ставали военните действия. Но самата
армия на Хмелницки се наричала Запорожка Войска, а не украинска. През XVIII век думата Украйна започва да се използва като синоним на Малорусия. Като официален термин за територия започва да
се използва самостоятелно след 1920 г.
Историята на държавността в териториите на днешна Украйна разкрива, че
създаването, развитието и утвърждаването на държавата Украйна е изключително
късен и по същество съвременен процес. Исторически разгледано, територията на
днешна Украйна е била населена от източните славяни – племената древляни,
поляни, уличи, северяни, тиверци, дулеби и етническата група рус. Град Киев е в
земите на рус, заобиколени от земите на поляните. На тяхна основа се формира и
първата източнославянска държава – Киевска Рус. След разпада на Киевската
държава на тази руска територия се формират множество руски княжества. Сред тях
са Галичкото и Волинското княжество, които се обединяват и през 1199-1392 г. и съществуват
като едно княжество – Галицко -
Волинско. То било известно под латинското име Регнум Русие (Regnum
Rusiae), т.е. „Руско
кралство“. Под натиска на съседните силни държави това кралство се разпада.
Буковина е завладяна от Молдова, Галичкото княжество от Полша, Закарпатието от
Унгарското кралство, а останалите територии около Киев стават литовско
владение. Днешните южни територии не са били населени. Това са степните райони,
в които са се придвижвали десетките и стотици номадски конни народи, и в които
не е имало трайно установени селища. Около
200 години Киев и голяма част от земите на днешна северозападна Украйна са
чуждестранни владения, под значимо полско влияние.
В
средата на XVII
век избухва казашко-селско въстание, последвано от освободителна война на
православното население срещу Реч Посполита, полските шляхтичи и техните
помагачи. Войната се води за национална, социална и религиозна свобода. Въстаническата армия сключва
доброволен съюз с Русия и нейната територия става част на Русия с по-особен
статут. След това тези земи са разделени на Левобрежни и Деснобрежни (спрямо течението на река Днепър). Двете части (Левобрежна и Деснобрежна) водят две десетилетия война
помежду си, коя да подчини другата. Деснобрежна Украйна е прополски
настроена, а Левобрежна Украйна – проруски. Левобрежните земи влизат в състава
на Русия, а деснобрежните – в Реч Посполита, но са опустошени от набезите на турците
и татарите. От това време датират противоборствата между двете исторически
части на днешна Украйна.
В края на XVIII век Реч Посполита е разгромена и нейната територия е
поделена между Русия и Австрия. Към империята на Хабсбургите преминава Галиция,
а останалите части на Деснобрежна и Левобрежна Украйна стават руско
владение. През XVIII
век след успешни
войни с Турция и татарите Русия завладява днешните южни и източни части на
Украйна и Крим. Но това са пусти, ненаселени земи. Русия започва тяхното
заселване предимно с руснаци. В групата на заселниците се включват и бежанците
от България (след
Руско-Турската война 1828-1829 г.) – т. нар. „таврийски българи“. Създават се напълно нови
руски градове като: Запорожие, Кривой Рог, Днепропетровск, Херсон, Мариупол,
Севастопол, Симферопол, Мелитопол, Николаев, Одеса, Луганск и др. Формират се
две големи групи губернии: Малорусия (със старите населени със славяни земи) и Новорусия - с новозаселените предимно с руснаци райони. По същество
през последните 250 години земите на Новоросия (южно от праговете на Днепър, Левобрежна Украйна и
причерноморските земи и Крим) са населени предимно от руснаци.
За пръв път независима
украинска държава е обявена на 22 януари 1918 г. – Украинска народна република.
За кратко време се обявяват още украински Хетманат, Западноукраинска народна
република, Украинска съветска република. За време по-малко от една година в
Киев се сменят 5 правителства. През 1922 г. Украйна става част от Съветския
съюз в границите и без полуостров Крим и без Западна Украйна, която става
полско владение. След разпада на Съветския съюз на 24 август Върховната Рада
обявява независимостта на Украйна, която е потвърдена с референдум на 1
декември 1991 г.
Религиозният въпрос оказва много силно влияние
върху развитието на Украйна. Християнството прониква в Киевска Рус през 9 век.
През 988 г. Владимир Велики го обявява за държавна религия. Използват се
черковно служебни книги от България. По такъв начин Киевска Рус става втората
след България славянска християнска държава, използваща кирилицата като
азбука. Особено значими религиозни
изменения в днешните северозападни части на Украйна настъпват след превземането
на Константинопол от турците. Православната църква във владените от Реч
Посполита славянски земи е подложена на огромен натиск и през 1596 г. е
подписана Брестката уния между Киевската митрополия и Католическата църква.
Според нея православните признават католическите догми и върховната власт на
Римския папа. Успяват да запазят само православни обряди и богослужение на
славянски език. По същество със сила, принуда и без съгласието и одобрението на
хората се налага формираното на ново християнско направление – униатство
„гръко-католическо християнство. Това е направено целево, с оглед прекъсване
връзките със силните славяно-руски княжества и подмяна на източнославянската
национална идентичност на населението.
Особено
място в историческите наслоения и противоборства в днешна Украйна има езиковият въпрос. До XVI век в населените със славяни земи на Малорусия се
използва т.нар. Западноруски писмен език. Той е използван от предците на
днешните белоруси и украинци. На негова основа възникват близките и сродни
езици – белоруски и украински. Лексиката и на двата езика има западноруски
езикови корени. Около 80% от лексиката на двата езика е обща и се дължи на тези
руски корени. Първи писмен паметник на украинския език е ръкописната книга
Пересопнишко евангелие от XVI век. То е огромна 9 килограмова книга. По съдържание тя
е превод от български на западноукраинския диалект на древноруския език (переложено с «бльгарского на мову рускую»). До края на XIX век почти няма печатни
издания на украински език. Дори най-известните украински писатели пишат на
руски или някакъв друг език. Тъй нареченият украински език през XIX век е определян от редица учени като „руско наречие,
което в никакъв случаи не е полско и се отнася към руският литературен език
приблизително така, както словашкото наречие към чешкия език, хърватското към
сръбския, тиролското към немския, провансалското към френския и т.н. (Франтишек Палацкий, 1864 г.).
Украинският езикът започва да
се развива по-бързо през XX век, когато след Октомврийската революция между 1920 и
1930 години започва процес на украинизация на югозападните земи на бившата
руска империя. През 1921 г. е създаден Институт на украинския научен език,
издаден е руско-украински речник и са написани учебници по украински език. По
този модел се развива и създаването на т.нар. „македонски език“ в Скопие. До
1991 г. обаче в земите на днешна Украйна най-използван и официален език е
руският език. След 1991 г. започва ускорено и много разширено използване на
украинския език. Това става чрез въвеждането му като държавен официален език и
забраната и ограничаването на използването на руския език. За 20 години се формира нова езикова ситуация
в Украйна. Задължителното изучаване, задължителното ползване на украинския език
в цялата държавна система (армия, полиция, централни органи на властта,
образователни заведения) и т.н. В тази обстановка за хората,
за които украинският език не е майчин се овладява в чрез образованието в
учебните заведения, службата в армията и работата в държавните, областните местните органи на властта. Този подход на
налагане на определен език сред другоезично население много успешно е използван
в Сърбия в края на XIX век, когато в Поморавието (районите на Пирот и Враня) българското население е масово сърбизирано. Тази
съвременна украинизация доведе до формално увеличаване на броя на украинците в
днешна Украйна. По същество в Украйна се осъществява процес на украинизация на
руското и другите живеещи в страната групи от хора. Тя засегна най-напред
децата от смесените бракове на украинци и украинки с представители на другите
етноси (Русините от Закарпатието, буковинците, българите,
гагаузите, молдовците и румънците, дори поляците от Лвовска област). При
непрекъснатото намаляване на общия броя на населението в Украйна, общият броя
на украинците се увеличава. Сега украинският език е най-разпространен в земите
от Карпатите до Киев, т.е в северозападната част на Украйна, т.е. някогашната,
а не днешната Деснобрежна Украйна. Най „чисто“ украинско е населението в
Тарнополска област, където 98% от местните жители счита украинския език за
роден език. Около 15% от хората в
Украйна, които се определят като украинци счита, че украинският език не им е
роден език.
Украинският национализъм е една от движещите сили на вътрешнодържавните
напрежения в съвременна Украйна. Той тясно се свързва е използване на елементи
от историческото развитие, възникване и развитие на украинския език и
религиозните особености. Национализмът е идеология и политика поставяща на
първо място интересите на определeна народност (eтнос), нация. Украинският национализъм е закъсняла форма и
проявление на европейския национализъм, зародил се през XVIII век при разпада на съсловната организация на обществото
в европейските държави и създаването на националните държави. В тогавашните
земи на Украйна национализмът възниква и започва да се развива през втората
половина на XIX
век. Първоначално той се развива като
обществено-политически настроения за привързаност към всичко украинско – език,
литература, облекло, традиции и обичаи.
В началото на XX
век украинският национализъм силно се идеологизира и политизира. Този процес
възниква под влияние на великополската национална идея. Разпространението на
тази идея в Малорусия (исторически и културно свързана с Полша) трябвало да направи Малорусия органическа част от Полша,
простираща се от море до море, т.е. от Балтийско до Черно море. Полските историци и политици започват
да разпространяват схващането (да проповядват), че малоросите не са руси, че те са особен народ, клонка
на полския народ. Част от южноруската интелигенция възприема тези полски идеи,
става техен привърженик и разпространител. По подобен начин в Галиция
австрийците внушават че местното население не са руснаци, а русини, отделен от
русите народ.
Постепенно
идеята за привързаност, обич и почитане на украинските достойнства запачва да
се трансформира в идеята за национална изключителност, затвореност, националано
превъзходство и нетърпимост към другите народности. Тази ненавист и нетърпимост към другия етнос
още преди повече от 200 години започва да се проявява в подгравателното
отношение на украинските националисти към русите. То първоначално се проявява в използавенто на
подигравателни наричания на русите с имената «кацап» и «москал». «Кацап» е
израз на отношение към руснаците като разбойници, убийци, касапи и т.н. «Москал» за пръв път се използва от поляците
като определяне на руснаците и на руската държава не като руски, а като
московски хора. Първоначално така наричали представителите на царската власт и
войниците в полските, а след това в белоруските и малоросийските земи. Това
отношение към русите постепенно започва да придобива друго съдържание и смисъл
и да се употребява за хора, които са считани за мошеници. В противовес на това
отношение русите използват оскърбителното и шеговито прозвище «хохоль» за
обявяващите се за украинци. Главният отличителен белег на украинския национализъм
през последните няколко години е силно и непрекъснато проявяваната ксенофобия –
русофобия и антисемитизъм.
Отделянето
от Съветския съюз и обявяването на Украйна за независима държава съществено
промени условията и възможностите за проява на украинския агресивен национализъм.
Механичното администратовно-политичско обявяване на бившата съюзна република
Украйна за самостоятелна държава не бе съпроводено от действия за перспективно
решаване на националния въпрос на нейната територия. Не се отчете, че в тази
държава около половината население са руснаци, че в нея живеят още българи,
унгарци, румънци, поляци, евреи и други националности. Още тогава, при приемането на конституцията
на новата държава е трябвало да се реши въпроса за федерализацията на
многоетническата държава. Формирането на нова Украйна като унитарна държава
създава предпоставките за избуяване на украинския национализъм и формиране на
бърз процес на украинизация на неукраинското население. Това става чрез
въвеждането на украинския език като единствен официален език, даването на
предпочитания на знаещите украински език и на украинци по произход да заемат
определени ръководни длъжности в държавната йерархия.
Сегашната
криза се развихри, когато завладелите чрез преврат властта украински националисти
отмениха руския език като възможност за обучение и официално използване. Това
бе капката, която преля чашата на търпението на неукраинското население и
доведе до отделянето на Крим. Упоритостта на украинските националисти да почитат
фашисткото минало на бандеровците, да прославят и честват помощниците на
хитлеристките войски допълнително ескалира напрежението в Украйна. Освен това
бедността и ниския жизнен стандарт са естествената основа на недоволството в източните и югоизточните
области на Украйна, които икономически са по-развити и фактически финансово
издържат властите в Киев. Това вътрешно национално и вътрешнополитическо
напрежение се подсилва от външните фактори, предимно намесата на САЩ във вътрешните
работи на Украйна.
Създаването
и укрепването на самостоятелна държава е дълъг и сложен процес. При неверни и
несъответстващи на обществените условия политически действия се развива
обратния процес – разлагане на държавата и на държавността. Подобно разпадане
на държавата Украйна под влияние на украинския агресивен и неадекватен национализъм,
икономическите интереси на Европейския съюз и военно-политическите цели на САЩ
ще доведе до обратния на поставените цели резултат.
18.05.2014 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар