Отвъд хуманизма

 

Отвъд хуманизма

Автор: Андрей Ваджра - журналист

В Украйна границата между «быдло» и «воин света» преминава през три критерия: идентичност, ценности и политически ориентации...

Неотдавна пред очите ми попадна статията на Егор Воронов „Бесът на хуманизма”, звучаща като ехо на социалните мрежи, ужасени от масовите убийства на беззащитни хора на Украйна и искрената радост по този повод на широките украински маси. Но все пак, според мен, повдигайки проблема за тоталната дехуманизация на украинското общество, Егор не е успял да се добере до нейните същностни украински причини, достигайки до привичните за всички универсално-либерални отклонения на нашата епоха. Авторът пише: „...сегашните събития ни заставят да се замислим за много неща. Огромен е броят на въпросите към другите, но е още по-голям към себе си. Ето например, до каква степен аз съм быдло (безсловесна твар – б.м.). ... Сега мене ме интересува ...” доколко аз съм индивид, влачещ скотско съществуване?”

            В статията този въпрос звучи риторично. Авторът прекрасно знае отговора и лесно обяснява, защо на Украйна за правилните, за съзнателните украинци и тяхната държава той е „безсловесна твар” („быдло”) и „нечовек” („нелюдь”). Аз съм „недочовек” („недочеловек”), пише той, защото „не поддържам достиженията на Евромайдана (Националната революция), не считам за важно да се самоидентифицирам като украинец ...”.

            Действително, в Украйна границата между „безсловесна твар” и „воини на светлината” преминава през три критерия – идентичност, ценности и политическа ориентация. При това тази граница се появява не вчера, не на „Майдана” и най-вече не в зоната на т.нар. „антитерористична операция”. Тази граница прокараха преди двадесет години. А за мнозина тя става очевидна сега, защото нейните контури са очертани с топла кръв. ... Като човек, който се е родил във Волиния, мога да заявя, че „нехора” има дори в Западна Украйна. Нещо повече, ще си позволя да отбележа, че „нехора”, от гледната точка на съзнателния украинец, не е географски и професионален признак, а умствена, психологическа и културна особеност. И се е появила в главата на „осведомените” идеята за „нехората” много преди „Майдана”, АТО (Антитерористична операция) и дори самата украинска държава. Всичко е значително по-сложно. Ще се опитам да обясня...

            В моя паспорт на гражданин на Съветския съюз, в графата националност стои лаконичното „украинец”. По аналогичен начин тази графа е попълнена и в документите на моите родители, а също и на дядовците и бабите. За моето мнение като какъв аз се считам по националност, никой никога не се интересувал. Признавам си, че и самият аз не съм се интересувал от това. Щом в документа е написано „украинец”, значи – „украинец”.  Посоченото отбелязване на националната принадлежност са направили чиновниците от паспортния отдел с простото отбелязване на същите паспортни данни на моите родители. 

            Да се считам за украинец не бе трудно. Нали, както аз вече казах, всичко започваше и завършваше с отбелязаното в паспорта, което с нищо не е свързано с обективната реалност. С подобен успех аз бих могъл да бъда записан като джедай или хобит. Това нищо не изискваше от мен. Дори, когато в 90 –те години прогресивно мислещата младеж на „Незалежната Украйна” (хохолската, т. е. Украинската, от подигравателното име на украинците – хохоли, в същност се подразбира като Украйна на украинците – б.м.),  я обхваща модата на украинския национализъм, аз продължавах да оставам абсолютно равнодушен както към записаното в моя паспорт, така и към „великите идеи”, внезапно възвеличаващо го до сакрални висоти. Аз оставах абсолютно хладен към главния признак на украинството: бродериите, родният ето зик, Тарас Шевченко, Стефан Бандера, „героите от УПА”, украинската държавност и други много важни за украинството неща. Не знам защо аз не намирах причина за собствена гордост от принадлежността към украинската нация. Не съмнявайки се, че съм украинец, при все това аз не изпадах в екзистенциален копнеж по всичко украинско. По някакъв странен начин аз виждах в цялото постсъветско украинство някакава разновидност от загиналото през 1991 г. съветство, което се характеризира с такова дълбоко сартъровско понятие като „отвращение”.

            Аз твърде късно разбрах, е еднаквото възприятие на моето украинство и съветство е възникнало като следствие от общия фалш, когато казват едно, правят друго, а мислят трето. По-точно казано, по някакъв неразбираем начин аз чувствах, че украинството е една пълна симулация. При това симулация на това, което в същност не съществува – симулация на самия себе си. Но ако човек чувства или знае, че има симулация, тя става за него неинтересна. През младите си години, аз не бях запознат с работите на Бодрийяр и нямах представа за такъв феномен като „симулатор”, но наистина сега мога да оценя, че през юношеството си аз усещах украинството като симулатор. По-късно, запознавайки се с историческите факти, аз разбрах, че украинството е симулатор. И тогава интуитивните ми усещания се преобразуваха в рационално възприятие. За мене това бе нещо като индивидуална екзистенциална катастрофа, заставяща ме да живея върху руините на някога натрапваните ми фантоми и илюзии.

            Именно в този момент аз от гледната точка на украинството се превървнах в „безсловесна твар”, „нечовек”, „помоскален” (от ириничното наименование на руснаците – москаль, т.е. московец – б.м.), „ватник” и други подобни за „неукраинец”. Между възможността да съм украинец и възможността да съм свободен човек, аз избрах свободата. Но, напускайки Матрицата на украинството, аз автоматично станах изгой (човек, изпаднал от своята социална среда – б.м.) и „недочовек”. Да живееш в Украйна, и да се намираш извън Матрицата на украинството е вече само по себе си престъпление. Все пак аз въйшиванка (вышиванка, т.е. бродирана украинска национална риза – б.м.) не си купих.

            Със своя доброволен остракизъм трябваше да се примиря. Но колкото повече укрепваше постсъветската система на украинство, толкова то ставаше по тотално, проникваше във всички пори на държавния и обществения живот, в пространството на личния живот. Написаното в паспорта, нямащо за мен никакво значение, изведнъж започна да се превръща в някаква свръхценност, която строго те гледа от бомбардировъчната височина на категорическия императив на вечно възбудената тълпа под жълто-сините флагове. Изведнъж, неочаквано се изясни, че аз (както и по съветско време) съм ДЛЪЖЕН. Длъжен да говори и мисли по украински, длъжен да обича всичко украинско, длъжен да се гордее с всичко украинско, длъжен да бъде съзнателен украинец, длъжен да се наслаждава на творчеството на Тарас Шевченко, длъжен да бълнува идеите на Стефан Бандера, длъжен да ненавижда Русия и всичко руско, длъжен да обича това, което не обича и да бъде това, което не е. Иначе казано, намирайки се в симулатора аз бях длъжен да симулирам своето „украинство”, както това правеха повечето от обкръжаващите ме хора, руснаци по своята същност. С всяка измината година пребиваването извън „Жълто-синята” тълпа, запазването на своето лично пространство и своята индивидуалност, с течение на времето се превръщаше в непроста задача.

            По такъв начин аз с учудване открих, че разнообразните „длъжен” в „свободната”, „независимата” и „демократичната” Украйна станаха много повече, отколкото това бе в Съветския съюз. А главното, от тези „длъжен” бе невъможно  никъде да се скриеш. Те с шум се вмъкваха в твоя живот като едри жужащи мухи, влизащи в стаята през отвореното прозорче. И най-неприятното е, че нито една от тези мухи не можеш да размажеш поради тяхната неприкосновеност.

            Вписаното в моя паспорт „украинец” стана по-важно от самия мене. Внезапно аз станах приложение към тази дума. А на свой ред раздразнението ми, предизвикваше желание да се ориентирам в ставащото, да разбера природата на това жужащо „украинство”, неуморно натрапващо се към тебе със своите „ти си длъжен” и „ти си”. В резултат аз залегнах зад негласно забранените книги. Заех се да извадя на бял свят забранените статии. И през дните на „оранжевата революция” са заех усилено с търсенето на истината.

            Тази истина не ми позволява, както преди, спокойно да живея, отграничавайки се от странния външен свят с цинизма на отчуждението. Откритата истина болеше като незаздравяваща рана. И тогава аз плиснах тази истина към заобикалящите ме в своите скандално известни на интернет-обществото беседи с главния редактор на „Полярна звезда”. От този момент от гледната точка на украинството аз съзнателно се преобразих в „нечовек” („нелюдь”), отменяйки своята щастлива регистрация в прасторта „украинец” на живото в ограничено от хуманизма пространство., с последваща перспектива (както сега се изясни) с изпращане във филтрационен лагер. За всички съзнателни украинци аз станах предател и „пета колона”.

            Украинството по своята същност е тоталитарно. То не търпи полумерки и полутонове. То възприема само вървящата под строй в една посока и с една цел тълпа. Който не е в строя той е безполезна твар и враг. Който не е в строя подлежи на преработка, изолация, изгнание или унищожение. До победата на втората „оранжева революция, този, „който не е в строя” или се опитваха да го преработят и вмъкнат в строя, или го изгонваха. След поредното завземане на властта от правилните украинци, всички, „които не са в строя” започнаха демонстративно да убиват с помощта на ножове, пистолети, картечници, тежка артилерия и бойна авиация.

            „Ватниците” (презрително наименование в Украйна за руснаците, т.е, хората които носят специфичните за руските студени райони, затвори и лагери телогрейки – б.м.) и „колорадите” (презрително наименование в Украйна на руснаците, които носят на реверите си георгиевските лентички – б.м.) не мислят така, както повелява Матрицата на „украинството” и със самия факт на своето съществуване поставят под въпрос съществуването на тази Матрица. Именно поради това тя с колективния рефлекс на украинските патриоти лесно излиза извън рамките на морала, нравствеността и всякакъв хуманизъм, стремейки се да ликвидира заплахата. А тези, чиито мозъци не са успели по почистят нито украинските средства за масова информация, нито образователната система, сега прочиства Националната гвардия. 

            Естественото състояние на съзнателния украинец е навалицата. При това агресивна, утвърждаваща се чрез насилие и разрушаваща тълпа. В Матрицата индивидуалността се потиска, понеже тя гарантира лична свобода и позволява в другия да се види преди всичко свободния човек.

            Да се убиват нехората е лесно. Да се унижават и лишават от живот такива като теб е трудно. За мнозина това е невъзможно. Поради това сега украинските патриоти убиват в Донбас не обикновени хора с други ценности, други възгледи за живота, друг светоглед, други идеали, а „терористи”, „сепаратисти”, „ватници”, „колоради” и други „нехора”. Нали, ако признаят, че това са хора, вдигнали се с оръжие в ръка против държавния преврат в Киев това са все пак хора, то трябва да се признае и правото им на свобода, да се признае тяхното естествено право да са не такива като правилните украинци, да признаят тяхното право да живеят собствения си живот. А това в никой случай не трябва да се позволява. Това ще е началото на разрухата на Матрицата на „украинството”. Поради това Украйна е обречена на дехуманизация, на сепариране на „хората” от „нехората”, на разстрелите на неовъоръжени хора, на артилерийските обстрели на мирните градове и филтрационните лагери.

            Но действието винаги ражда противодействие. Парадоксът на ситуацията е в това, че принуждаването на паспортните украинци (като мене) към украинство, ги превръща в дълбоко руски хора, защитаващи с всички достъпни средства своето право да са това, което те са. Сега в Украйна „руснак” е не национална идентичност, а възможност да си свободен човек, за разлика от „украинеца”, който е антропологическо приложение към умозрителните схеми на идеологията на украинския национализъм и безропотните впрегатни животни на олигархическите кланове.

            В този свят няма нищо еднозначно. Тоталната дехуманизация на Украйна не само способ за нейното запазване, но и фактор за нейното разрушаване. Украинската дехуманизация на обществото, превърнала милиони вчерашни украинци в „терорости”, „сепаратисти”, „ватници” и „колоради” в борци за своята свобода, ще доведе в крайна сметка до изстраданото разбиране за своята естествено присъща им рускост. Сегашните „ватници” и „колоради” и другите „нехора” – това са утрешните руски хора, живеещи на открай време руските земи на Югозападна Русия. 

            Това аз мога да твърдя, понеже сам съм изминал дългия и нелек път на тази удивителна метаморфоза, превърнала ме от украинец в руснак. Сега по този път вървят милиони от моите съотечественици, подгонени от терора и щиковете на правилните украинци.

 

 

Източник: Украина.ру

(http://ukraina.ru/opinions/20140620/1009547354.html)

Превод на Анко Иванов